Лий Чайлд
Утре ме няма (68)

68

Приключих със закуската. Каната с кафе беше празна. Допих водата от бутилката за осем долара и я запратих към коша за боклук. Удари се в ръба с кух пластмасов звук, отскочи и се претърколи на мокета. Лош знак, ако си суеверен. Аз обаче не съм.

— Общо деветнайсет души — казах. — Четирима вече са напуснали страната, а двама се разхождат ранени, със счупени челюсти и лакти. На активна служба остават тринайсет.

— Счупени челюсти и лакти? Как ли е станало? — попита Сансъм.

— Бяха тръгнали да ме търсят. Може да са ненадминати в планините с гранатомети в ръце, но уличният бой, изглежда, не е стихията им.

— Ти ли си писал на челата им?

— На челото на единия. Защо?

— От спешното отделение на „Белвю“ са се обадили на ФБР. Двама неидентифицирани чужденци са били изхвърлени пред болницата след побой. На челото на единия е имало надпис.

— Това е наказание — казах. — Двете Хот са останали недоволни от резултатите им. Решили са да ги предадат, за да дадат урок на другите.

— Безмилостни са.

— Къде са двамата сега?

— Под охрана в болницата. Защото единият от тях вече е бил там след някакъв инцидент на Пенсилвания Стейшън. Не иска да каже каквото и да било. От ФБР се мъчат да разберат кой е той.

— Защо се бавят толкова? На челото му написах името на Лайла. Написах: „Лайла, обади се.“ Колко души с това име в момента представляват интерес за Бюрото?

Сансъм поклати глава.

— Не ги съди прекалено строго. Кожата с името е била одрана с нож.

 

 

Отидох до шкафа и отворих втората бутилка с вода за осем долара. Изпих глътка. Приятен вкус. Не по-приятен обаче от водата за два долара. Или от чешмяната вода.

— Тринайсет души — отбелязах.

— Плюс двете жени — добави Спрингфийлд.

— Добре, петнайсет.

— Самоубийствена мисия.

— Всички ще умрем — възразих. — Въпросът е само как и кога.

— Не можем да ти помагаме активно — каза Сансъм. — Разбираш го, нали? Всичко ще приключи с минимум една и максимум петнайсет жертви по улиците на Ню Йорк. Не можем да сме част от подобно нещо. Не можем да се доближим и на милион километри.

— Заради политиката ли?

— Има много причини.

— Не искам помощ.

— Ти си абсолютен маниак.

— И те ще си го помислят.

— Кога смяташ да го направиш?

— Скоро. Няма смисъл да протакам.

— Разбира се, ако има само едно убийство, жертвата ще си ти. В такъв случай няма да знам къде да търся снимката си.

— Значи трябва да стискаш палци да успея.

— Отговорното действие от твоя страна би било да ми кажеш сега.

— Не, отговорното действие от моя страна би било да си намеря работа като шофьор на училищен автобус.

— Мога ли да ти имам доверие?

— Че ще оцелея ли?

— Че ще удържиш на думата си.

— Какво са те учили в офицерската школа?

— Че трябва да имаме доверие на братята офицери. Особено на братята офицери с еднакъв ранг.

— Ето това е.

— Всъщност не сме били „братя“ офицери. Били сме на съвсем различна служба.

— Така е. Аз се скъсвах от работа, а ти си летял по света и си целувал задниците на терористите. Дори не си получил Пурпурно сърце.

Той замълча.

— Шегувам се — казах. — Но по-добре се надявай да не съм първата жертва, защото иначе постоянно ще чуваш подобни слухове.

— Тогава ми кажи сега.

— Трябваш ми, за да ми пазиш гърба.

— Четох досието ти — каза той.

— Вече го чух.

— Получил си Пурпурно сърце, защото си бил при взривяването на онзи пикап в Бейрут. Казармите на морската пехота.

— Добре си го спомням.

— Получил си дълбок белег.

— Искаш ли да го видиш?

— Не. Но трябва да помниш, че не са го направили двете жени.

— Кой си ти? Моят психотерапевт?

— Не. Но то не прави думите ми по-малко достоверни.

— Не знам кой е направил онова в Бейрут. Вероятно никой не знае. Който и да е бил обаче, е събрат на Лайла и Светлана.

— Мотивиран си от желанието за мъст. И все още изпитваш чувство за вина за Сюзан Марк.

— Е?

— Може и да не си оптимално ефективен.

— Тревожиш се за мен ли?

— Тревожа се преди всичко за себе си. Искам снимката.

— Ще я имаш.

— Поне ми подскажи къде е.

— Знаеш колкото и аз. Аз се досетих. Ще се досетиш и ти.

— Бил си ченге, което изисква друг вид умения.

— Значи ще се позабавиш малко. Но не е много сложно.

— Колко сложно е?

— Помисли поне веднъж като обикновен човек. Не като войник или политик.

Той опита, но не успя.

— Поне ми кажи защо не трябва да я унищожавам — каза той.

— Знаеш колкото знам и аз.

— Какво значи това?

— Или може би не знаеш колкото знам аз. Защото си прекалено обсебен от самия себе си. Докато аз съм един от многото.

— Е?

— Сигурен съм, че си страхотен, Сансъм. Сигурен съм, че ще бъдеш страхотен сенатор. В края на краищата обаче всеки сенатор е един от общо сто. Всички те са до голяма степен взаимозаменяеми. Можеш ли да ми дадеш името дори само на един политик, който е успял да промени нещо?

Сансъм не отговори.

— Можеш ли да ми кажеш лично ти като сенатор как смяташ да прецакаш „Ал Кайда“?

Той заговори за Комисията за въоръжените сили, за външна политика, за разузнаване, за бюджет, за контрол. Реч, изтъкана от клишета. Все едно се беше качил на трибуната на предизборен митинг.

— Каква част от това не би могъл да свърши друг кандидат, ако ти не бъдеш избран? — попитах.

Той не отговори.

— Представи си пещера в Северозападен Пакистан — продължих аз. — Представи си, че шефовете на „Ал Кайда“ седят там в момента. Скубят си косите и пъшкат: дявол да го вземе, не трябва да допускаме Джон Сансъм да се добере до Сената. Ти ли си първа точка в дневния им ред?

— Едва ли — отвърна той.

— Защо тогава им е снимката?

— Малката победа е по-добра от нищо — отбеляза Сансъм.

— Доста работа му хвърлят за една малка победа, не мислиш ли? Двама агенти, плюс деветнайсет души, плюс три месеца?

— Ще злепоставят Съединените щати.

— Но не кой знае колко. Виж снимката на Ръмсфелд. На никого не му пука. Времената се менят, животът продължава. Хората си дават сметка за това, ако изобщо го забелязват. Американците са или много зрели и разумни, или лесно забравят. Не съм съвсем сигурен кое е вярното. И в двата случая обаче снимката ще се окаже фалшива следа. Може да унищожи теб, но не е в стила на „Ал Кайда“ да убива американци един по един.

— Ще навреди на паметта на Рейгън.

— На кого му пука? Повечето американци дори не го помнят. Повечето американци мислят, че „Рейгън“ е летище във Вашингтон.

— Мисля, че подценяваш нещата.

— А аз мисля, че ти ги преувеличаваш. Прекалено близо си до случващото се.

— Струва ми се, че тази снимка ще навреди.

— На кого обаче? Какво мисли правителството?

— Знаеш, че Министерството на отбраната прави всичко възможно да си я върне.

— Така ли? Защо тогава повериха работата на „Б“ отбора си?

— Смяташ ли, че тези момчета са от „Б“ отбора?

— Искрено се надявам. Ако това е „А“ отборът им, всички ние трябва да се изселим в Канада.

Сансъм не отговори.

— Снимката може донякъде да понижи рейтинга ти на местно ниво в Северна Каролина, но само толкова. Не виждам Министерството на отбраната да полага максимални усилия. Защото реално няма проблем на национално ниво.

— Не тълкуваш нещата правилно.

— Добре, снимката ни злепоставя. Свидетелства за стратегическа грешка. Неприятна и компрометираща е и ще ни постави в изключително неловко положение. Но само толкова. Не е краят на света. Няма да се разпаднем като държава.

— Значи очакванията на „Ал Кайда“ са прекалено големи? Искаш да кажеш, че и те грешат?

— Не. Искам да кажа, че всичко е някак изкривено и несиметрично. „Ал Кайда“ изпраща „А“ отбор, а ние изпращаме „Б“ отбор. Значи тяхното желание да получат снимката е малко по-голямо от нашето желание да я задържим.

Сансъм мълчеше.

— А също трябва да си зададем въпроса защо не са казали на Сюзан Марк просто да копира снимката? Ако целта им е била да ни злепоставят, копирането би било по-добра идея. Защото, когато излезе на бял свят и започнат да твърдят, че е фалшива, което непременно би станало, не бихме могли да отричаме съществуването на снимката толкова категорично, ако оригиналът е в архивите.

— Добре.

— Само че не са казали на Сюзан Марк да я копира. Казали са й да я открадне. Да я вземе от нас. Без да остави следа. Което значително увеличава риска и опасността от разкриване.

— Което означава какво?

— Което означава, че те искат да имат снимката, но също толкова силно искат ние да не разполагаме с нея.

— Не разбирам.

— Трябва да се опиташ да си спомниш. Трябва да си спомниш точно какво е видял обективът тогава. Защото „Ал Кайда“ не иска тази снимка да бъде публикувана. Искат да я откраднат, за да не я види повече никой.

— Защо?

— Защото, колкото и да злепоставя теб, на нея има нещо, което е още по-лошо за Осама бин Ладен.