Лий Чайлд
Утре ме няма (55)

55

Метростанцията на Юниън Скуеър е истински транспортен възел. Фоайето й е просторно като подземен площад. Има множество входове, множество изходи, множество линии, множество релси. Плюс дълги редици автомати за зареждане на карти за метрото или за купуване на нови. Купих нова с пари в брой. Мушнах две банкноти по двайсет долара с тесния край напред и машината ме награди с двайсет пътувания плюс три безплатни като бонус. Взех картата, обърнах се и се отдалечих. Наближаваше шест сутринта. Гарата се пълнеше с хора. Работният ден започваше. Минах покрай будка за вестници. Имаше хиляди списания. И квадратни купчини току-що донесени таблоиди, готови за продажба. Дебели вестници, натрупани на високи пачки. Две различни заглавия. Огромни. Едното беше от три думи, големи букви с много мастило: ФЕДЕРАЛНИТЕ ТЪРСЯТ ТРИМА. Второто също беше от три думи: ФЕДЕРАЛНИТЕ ИЗДИРВАТ ТРИМА. Практически консенсус. Лично аз предпочитах търсят пред издирват. Беше по-дружелюбно и по-неангажирано. Почти миролюбиво. Струваше ми се, че всеки би предпочел да е търсен, а не издирван.

Обърнах се.

И видях, че две ченгета ме гледат.

Две грешки в една. Първо тяхната, която после беше задълбочена от моята. Тяхната грешка беше конвенционална. Федералните агенти от Двайсет и втора улица и Бродуей бяха съобщили, че съм избягал с метрото. Поради което полицаите бяха решили, че пак ще избягам с метрото. Ако имат възможност, полицаите винаги водят последната битка два пъти.

Моята грешка беше да се напъхам право в мързеливия им капан.

Защото имаше гишета и охрана. Тъй като имаше охрана, нямаше високи цял ръст прегради, а ниски до кръста. Прокарах новата си карта през процепа и машината ме пусна да мина. Влязох в дълъг широк проход. Стрелки сочеха вляво и вдясно, нагоре и надолу, към различни линии и различни дестинации. Минах покрай мъж, който свиреше на цигулка. Беше застанал на място, където ехото в прохода му помагаше. Беше доста добър. Инструментът му имаше плътен, дълбок тон. Свиреше тъжна стара мелодия от филм за Виетнамската война, която ми беше позната. Може би не съвсем добър избор за хора, тръгнали толкова рано на работа. Калъфът на цигулката му беше отворен пред него, но вътре нямаше много пари. Обърнах се уж за да го огледам и видях как двете ченгета прескочиха преградата на входа.

Свих зад първия възможен ъгъл и продължих по тесен коридор, докато стигнах до перон за Горен Манхатън. Беше пълен с хора и беше част от симетрична двойка перони. Пред мен беше перонът, после релсите, после редица стоманени колони, които поддържаха улицата отгоре, после релсите за Долен Манхатън, после другият перон. Два комплекта от всичко, включително и пътници. Уморени хора, застанали едни срещу други, чакащи примирено да потеглят в противоположни посоки.

Захранващите релси минаваха успоредно от двете страни на колоните. Бяха скрити, както обикновено на спирките, в тристранни секции, отворени само откъм влаковете.

Зад мен и далеч вляво ченгетата излязоха на перона. Вдясно от мен други две ченгета си пробиваха път през тълпата. Изглеждаха едри и широкоплещести заради снаряжението, с което бяха окичени. Отместваха внимателно и ритмично хората настрани за раменете с обърнати длани, все едно плуваха.

Застанах в средата на перона. Пристъпих напред, докато пръстите на краката ми не опряха до жълтата предупредителна лента на ръба пред релсите. Преместих се встрани, докато опрях гръб в една колона. Погледнах вляво. Погледнах вдясно. Не се задаваха влакове.

Ченгетата напредваха. Зад тях се появиха още четирима. Две от едната ми страна и две от другата. Напредваха през тълпата бавно, но сигурно.

Проточих врат напред.

От двете страни на тунела не се задаваха фарове.

Хората се движеха и се скупчваха около мен, избутвани от новодошлите, от непрестанно напредващите ченгета, от нетърпението на всички пътници в метрото, уверени, че влакът ще дойде съвсем скоро.

Пак се огледах. Вляво и вдясно.

Ченгетата бяха на моя перон.

Осем.

И никакви ченгета на отсрещния перон.