Лий Чайлд
Утре ме няма (65)

65

— Къде е? — попита Спрингфийлд.

— Не мога да предложа информация — отговорих.

— Лъжеш.

Поклатих глава.

— Не и този път.

— Сигурен ли си? Можеш ли да ни заведеш там?

— Мога да те заведа на пет метра от мястото. Останалото зависи от теб.

— Защо? Скрита ли е? В банков сейф? В къща?

— Нито едно от трите.

— Къде е тогава?

— Обади се на Сансъм — казах. — И уреди среща.

 

 

Спрингфийлд допи остатъка от водата си. Сервитьорът дойде със сметката. Спрингфийлд му плати с платинената карта, както плати и в „Четири сезона“. Реших, че е добър знак. Говореше за позитивна динамика, така че реших да пробвам късмета си още малко.

— Ще ми вземеш ли стая? — попитах.

— Защо?

— Защото, докато Сансъм ме махне от списъка на най-издирваните престъпници, ще мине време. А съм уморен. Не съм спал цяла нощ. Искам да подремна.

След десет минути бяхме на висок етаж в стая с огромно легло. Приятно място, но незадоволително в тактическо отношение. Както при всички хотелски стаи на високите етажи, прозорецът не ми вършеше работа и заради това имаше само един изход. Видях, че Спрингфийлд мисли същото. Смяташе, че само някой побъркан може да се настани в подобна стая.

— Мога ли да ти имам доверие? — попитах аз.

— Да — отговори Спрингфийлд.

— Докажи го.

— Как?

— Дай ми пистолета си.

— Нямам оръжие.

— Подобни отговори не помагат за изграждане на доверието.

— Защо ти е?

— Знаеш защо. За да мога да се защитя, ако доведеш до вратата ми хора, които не би трябвало.

— Няма.

— Дай ми някаква гаранция.

Той замълча и остана неподвижен. Знаех, че по-скоро би забил игла в окото си, отколкото да даде оръжието си, но след известен размисъл той бръкна под сакото и извади деветмилиметров щаер от кобур отзад на колана си. Оръжието се използваше от специалните части през осемдесетте години на XX век. Обърна го с ръкохватката напред и ми го подаде. Беше добро оръжие, доста употребявано, но и добре поддържано. Имаше осемнайсет патрона в пълнителя и един в цевта.

— Благодаря ти — кимнах.

Той не каза нищо и излезе от стаята. Заключих вратата след него и окачих веригата, после подпрях дръжката със стол. Изпразних джобовете си на нощното шкафче. Сложих дрехите си под матрака, за да се изгладят. Взех горещ, продължителен душ.

После легнах да спя с пистолета на Спрингфийлд под възглавницата.

 

 

Четири часа по-късно ме събуди чукане на вратата. Мразя да гледам през шпионки на хотелски врати. Твърде опасно е. Ако някой дебне отвън, трябва само да изчака шпионката да потъмнее и да стреля в нея. Дори и .22 калибър със заглушител би бил смъртоносен. Няма нищо съществено между очната ябълка и мозъка. На стената до вратата обаче имаше голямо огледало — вероятно за последна проверка на външния вид, преди да излезеш. Взех кърпа от банята, увих я около кръста си и извадих пистолета изпод възглавницата. Дръпнах стола и открехнах вратата, колкото позволяваше веригата. Отдръпнах се и погледнах в огледалото.

Спрингфийлд и Сансъм.

Отворът беше тесен, образът в огледалото беше обърнат, а осветлението в коридора беше слабо, но въпреки това ги познах веднага. Бяха сами, доколкото успях да видя. И щяха да останат сами, освен ако не водеха със себе си повече от деветнайсет души. Щаерът няма предпазител. Първият изстрел изисква много силно натискане на спусъка, което има двойно действие. След това има още осемнайсет изстрела. Обрах хлабината на спусъка и откачих веригата от вратата.

Бяха сами.

Влязоха — първо Сансъм, после Спрингфийлд. Сансъм изглеждаше точно както и първия път, когато го видях. Загорял от слънцето, богат, властен, енергичен и харизматичен. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и червена вратовръзка и изглеждаше свеж като краставичка. Взе стола, с който подпирах вратата, върна го до масата в стаята и седна. Спрингфийлд затвори вратата и окачи отново веригата. Задържах пистолета. Вдигнах с една ръка матрака и измъкнах дрехите си.

— Две минути — казах. — Говорете си двамата.

Облякох се в банята и се върнах. Сансъм попита:

— Наистина ли знаеш къде е флаш паметта?

— Да — отговорих. — Наистина знам.

— Защо искаш да разбереш какво има на нея?

— Защото искам да разбера доколко е злепоставящо.

— Не искаш да ме видиш в Сената ли?

— Не ме интересува как прекарваш времето си. Любопитен съм, това е.

— Защо не ми кажеш къде е още сега? — попита той.

— Защото първо трябва да направя нещо друго. И си ми нужен, за да махнеш ченгетата от пътя ми, докато го правя. Така че трябва да съм в състояние да поддържам интереса ти към тази задача.

— Възможно е да ме мамиш.

— Възможно е, но не е така.

Той замълча.

— А защо изобщо искаш да си в Сената? — попитах.

— А защо не?

— Бил си добър войник, а сега си по-богат от Господ. Защо не отидеш да живееш на плажа?

— Това е начин да следя резултата. Сигурен съм, че и ти си имаш начин да следиш резултата.

Кимнах.

— Сравнявам броя на отговорите, които получавам, с броя на въпросите, които задавам.

— И какъв е общият резултат досега?

— Средно за живота ми близо сто процента.

— Защо изобщо са тези въпроси? Ако знаеш къде е паметта, просто иди и я вземи.

— Не мога.

— Защо?

— Защото ще са нужни повече ресурси, отколкото бих могъл да мобилизирам.

— Къде е?

Не отговорих.

— Тук, в Ню Йорк, ли е?

Не отговорих.

— На сигурно място ли е? — попита той.

— На достатъчно сигурно място.

— Мога ли да ти имам доверие?

— Много хора ми имат доверие.

— И?

— Мисля, че повечето от тях с готовност биха ми дали препоръка в това отношение.

— А останалите?

— Не можеш да угодиш на всички.

— Прегледах служебното ти досие.

— Вече ми го каза.

— Не е еднозначно.

— Полагах всички усилия. Имам обаче собствени възгледи.

— Защо напусна?

— Отегчих се. А ти?

— Остарях.

— Какво има на паметта?

Той не отговори. Спрингфийлд стоеше безмълвно до шкафа за телевизора, по-близо до вратата, отколкото до прозореца. Реших, че е просто по навик. Прост рефлекс. Така беше невидим за потенциален външен снайперист и същевременно достатъчно близо до вратата, за да обезвреди всеки натрапник, дръзнал да я отвори. Наученото не се забравя. Особено наученото в „Делта Форс“. Пристъпих към него и му върнах пистолета. Той го взе и мълчаливо го прибра в кобура си.

— Кажи ми какво успя да научиш досега — продължи Сансъм.

— Летели сте от Форт Брат до Турция, после до Оман. Вероятно след това и до Индия. После Пакистан и северозападната граница.

Той кимна, без да каже нищо. Вероятно си припомняше пътуването. Транспортни самолети, хеликоптери, камиони, дълги километри пеша.

Много, много отдавна.

— После Афганистан — казах аз.

— Продължавай — подкани ме той.

— Вероятно сте останали известно време в полите на Абас Гар и сте се насочили на юг и запад по протежение на долината Каренгал, може би на триста метра над нея.

— Продължавай.

— Натъкнали сте се на Григори Хот, взели сте карабината му и сте го пуснали.

— Продължавай.

— После сте продължили до мястото, където ви е било наредено да отидете.

Той кимна.

— Това е всичко, което знам засега — казах.

— Къде беше през март 1983-та? — попита той.

— В Уест Пойнт.

— Коя беше голямата новина?

— Че Червената армия се опитва да спре кръвозагубата.

Той отново кимна.

— Беше безумна кампания. Никой никога не е успял да победи племената по северозападната граница. През цялата история. Освен това можеха да се поучат от нашия опит във Виетнам. Има неща, които просто не могат да бъдат направени. Онова беше месомелачка, пусната на бавни обороти. Все едно птици да те кълват, докато умреш. Очевидно ние бяхме доволни.

— Помагахме — отбелязах аз.

— Разбира се. Давахме на муджахидините всичко, което искаха. Безплатно.

— Както през Втората световна война.

— По-лошо — отбеляза Сансъм. — Тогава сме помагали на банкрутирали приятели. Муджахидините не бяха банкрутирали. Напротив. Имаха най-различни причудливи племенни съюзи, които стигаха чак до Саудитска Арабия. На практика муджахидините имаха повече пари от нас.

— И?

— Когато свикнеш да даваш на хората всичко, което поискат, става много трудно да спреш.

— Какво още искаха?

— Признание — обясни той. — Уважение. Зачитане. Почтително отношение. Трудно може да се опише точно.

— И така, каква беше мисията ви?

— Можем ли да ти имаме доверие?

— Искате ли си файла?

— Да.

— Каква беше мисията?

— Отидохме да се срещнем с най-големия бос на муджахидините. С подаръци. Най-различни дрънкулки от президента Рейгън. Бяхме негови лични пратеници. Получихме инструктаж в Белия дом. Казаха ни да целуваме задници при всяка появила се възможност.

— И? Направихте ли го?

— И още как.

— Било е преди двайсет и пет години.

— Какво от това?

— На кого му пука в наши дни? Подробност от историята. На всичкото отгоре свърши работа. Това беше краят на комунизма.

— Но не и краят на муджахидините. Те останаха по местата си.

— Знам — казах. — Превърнаха се в талибани и „Ал Кайда“. Но и това е подробност. Гласоподавателите от Северна Каролина няма да си спомнят историята. Повечето от тях не помнят какво са закусвали.

— Зависи — въздъхна Сансъм.

— От какво?

— Ще разпознаят едно име.

— Какво име?

— Войната се водеше в Коренгал. Мястото не беше голямо, но тъкмо там Червената армия намери края си. Муджахидините се справяха много добре и заради това местният им лидер беше наистина на голяма почит. Изгряваща звезда. Изпратиха ни да се срещнем с него. И се срещнахме.

— И му целувахте задника?

— По всички възможни начини.

— Кой беше той?

— Доста впечатляваща личност. Млад, висок, приятен на вид, много интелигентен и всеотдаен. С отлични контакти. Произхождаше от семейство на милиардер в Саудитска Арабия. Баща му беше приятел с вицепрезидента на Рейгън. Синът му обаче беше революционер. Изостави лесния живот, за да се бори за кауза.

— Кой беше той?

— Осама бин Ладен.