Лий Чайлд
Утре ме няма (27)

27

Мигновено видях преследвача си. Беше се облегнал на една колона в средата на Пенсилвания Стейшън, обзет от физическата неподвижност, която настъпва, когато сте се подготвили за дълго чакане. Стоеше на едно място, а светът около него се движеше трескаво като водовъртеж. Държеше мобилен телефон до бедрото си. Беше висок и слаб. Млад, може би на трийсет. На пръв поглед нищо впечатляващо. Имаше бяла кожа, бръсната глава и едва набола рижа брада. Нищо особено. Може би беше малко по-страшен от средния ловец на автографи, но не много. Носеше шарена риза и кожено яке, което би трябвало да е кафяво, но на светлината вътре изглеждаше оранжево. Следеше тълпата с очи, които отдавна се бяха уморили и отегчили.

Гарата гъмжеше от хора. Движех се с общия поток — бавно, заклещен между хората. Носех се по течението. Онзи беше на около десет метра пред мен, малко вляво. Очите му не трепваха. Следеше лицата на пътниците във фиксираното зрително поле пред себе си. Аз бях малко встрани от зрителния му обсег — щях да мина като през рамка на детектор на летище.

Забавих крачка и някой ме блъсна отзад. Обърнах се, колкото да се уверя, че не са комбина с преследвача. Не бяха. Зад мен се оказа някаква жена с детска количка с размерите на джип, с две малки деца в нея, може би близнаци. В Ню Йорк има много близнаци. Голям брой възрастни майки, следователно голям брой изкуствени оплождания. Близнаците зад мен ревнаха, може би защото беше късно и им се спеше или може би защото бяха объркани и стъписани от гората от крака около тях. Плачът им се вля в общия шум. Гарата беше облицована с плочи и кънтеше силно.

Минах леко вляво с идеята да се приближа до наблюдателя. Стигнах почти до края на потока пътници и попаднах в полезрението му. Очите му бяха яркосини, но замъглени от умора. Не реагира. Поне не в началото. После, след една много дълга секунда, зениците му сякаш се разшириха малко повече, той вдигна телефона и натисна копче, за да освети екрана. Погледна го. Погледна мен. Устата му увисна от изненада. В този момент бях на около метър и нещо от него.

Тогава припадна. Спуснах се напред, улових го и го положих внимателно да легне. Добър самарянин, който помага при внезапно възникнал медицински проблем. Поне това видяха хората. Защото те виждат, каквото искат да видят. Ако обаче някой наблюдаваше по-внимателно, щеше да забележи, че преди младежът да се свлече, направих леко движение напред. Щеше още да забележи, че дясната ми ръка се протегна да го подкрепи само миг, след като лявата беше нанесла светкавичен удар в слънчевия му сплит, много силен, но невидим, скрит между моето тяло и неговото.

Хората обаче виждат това, което искат да видят. Така е било, така и ще бъде. Приклекнах над мъжа като отговорен гражданин — както трябваше да изглежда. Жената с двойната количка мина покрай мен. После се събра малка тълпа от сериозно загрижени хора. Репутацията на Ню Йорк като враждебен град е незаслужена. Жителите му по принцип са готови да помагат. До мен приклекна някаква жена. Останалите гледаха с искрена тревога. Виждах краката и обувките им. Мъжът с коженото яке лежеше по гръб. Гърдите му се тресяха от конвулсии, бореше се отчаяно да си поеме дъх. Така се получава след силен удар в слънчевия сплит. Много прилича на инфаркт или друго подобно медицинско състояние.

Жената до мен попита:

— Какво се случи?

— Не знам — отговорих. — Просто падна. Очите му се обърнаха.

— Трябва да повикаме линейка.

— Изпуснах телефона си — казах.

Жената започна да рови из чантата си.

— Момент — казах, — може да е получил пристъп.

Трябва да проверим дали няма картичка.

— Пристъп?

— Припадък. Като епилепсия или нещо подобно.

— Каква картичка?

— Носят ги със себе си. Картички с инструкции какво да се прави в случай на пристъп. Например да не се допусне да си прехапят езика. А може да си носи и лекарство. Проверете му джобовете.

Жената протегна ръка и потупа джобовете на якето му отвън. Имаше малки длани с дълги пръсти и множество пръстени. Външните му джобове бяха празни. Съвсем празни. Жената разгърна якето и провери вътре. Наблюдавах я внимателно. Ризата му не приличаше на нищо, което някога съм виждал. От изкуствена материя, на ярки цветя. Якето беше евтино и кораво. С изкуствена подплата. Имаше вътрешен етикет с орнаменти, написан на кирилица.

Вътрешните джобове също бяха празни.

— Панталоните — подхвърлих. — Бързо!

— Не мога да направя това — каза жената.

Някакъв деен човек се спусна и претърси джобовете на панталоните му. И там нямаше нищо. После с помощта на същите тези джобове го обърна първо на едната, после на другата страна, за да провери задните — и там нямаше нищо.

Нищо, никъде. Нямаше портфейл, нямаше документи — нищо.

— Така — обадих се, — по-добре да извикаме линейка. Виждате ли телефона ми?

Жената се огледа наоколо, после мушна пръсти под лакътя на падналия и извади отдолу телефона му. При движението натисна бутон и екранът се освети. Там беше снимката ми — голяма и очебийна. Беше станала по-добре, отколкото очаквах. По-добра от онази, която индиецът ми направи в магазина. Жената я погледна. Знаех, че хората слагат на телефоните си снимки. Виждал съм. Съпруг, съпруга, кучета, котки, деца. Като интернет страница по подразбиране или екранен тапет. Може би жената си помисли, че съм суетен егоист, който държи на екрана на телефона си собствената си снимка. Все едно, подаде ми апарата. По това време дейният гражданин вече набираше номера за спешни повиквания. Станах и се отдръпнах леко.

— Отивам да намеря полицай.

Отново се мушнах в реката от хора и се оставих тя да ме отнесе към вратата, на тротоара, в тъмнината и далеч оттук.