Лий Чайлд
Утре ме няма (14)

14

— Това не обяснява защо е облякла зимното си яке — каза Джейкъб Марк.

Аз обаче смятах, че той греши. Обясняваше го, и то много добре. Обясняваше и факта, че е оставила колата си и е продължила с метрото. Реших, че е искала да се появи пред онзи, с когото е трябвало да се срещне, от неочаквана посока, все едно от дупка в земята, въоръжена, облечена изцяло в черно, подготвена за някакъв конфликт в тъмнината. Може би зимното яке е било единствената тъмна дреха, която е имала.

Това обясняваше и всичко останало. Ужасът, усещането за обреченост. Може би е движела устните си, защото е репетирала молби, оправдания, аргументи, дори заплахи. Може би, като е повтаряла тези неща отново и отново, са й се стрували по-убедителни? По-правдоподобни? Вдъхващи по-голямо доверие?

— Не може да е била на път да предаде каквото и да било, защото у нея не беше намерено нищо — каза Джейк.

— Може и да е имала нещо обаче. В главата си — възразих аз. — Самият ти спомена, че е имала отлична памет. Отдели, дати, графици, събития… каквото им е било нужно.

Той замълча и се опита да открие причина да не се съгласи.

Не успя.

— Класифицирана информация — обади се след малко. — Военни тайни. По дяволите! Не мога да повярвам!

— Била е под натиск, Джейк.

— И с какви тайни може да разполага кадровият отдел на Пентагона, за които да си струва да я убият?

Не отговорих. Защото нямах представа. По мое време този отдел се наричаше „Личен състав“, а не „Човешки ресурси“. Бях служил тринайсет години, без дори да се замислям за него. Нито веднъж. Документация и досиета. Интересната информация беше някъде другаде.

Джейк се раздвижи на стола си. Прокара пръсти през сплъстената си коса, сложи длани на ушите си и описа с глава кръг сякаш за да освободи някакво напрежение във врата или за да отреагира на някакво вътрешно терзание, което го връщаше назад към първоначалните въпроси.

— Тогава защо? Защо се е самоубила, преди да стигне там, където е трябвало?

Замълчах за момент. Заслушах се в шумовете на кафенето около нас. Скърцане на обувки по линолеума, подрънкване и тракане на прибори и порцелан, сутрешните телевизионни новини, дрънкането на звънчето за сервитьорката.

— Нарушила е закона — отговорих. — Нарушила е всички възможни правила и професионални задължения, не е оправдала доверието, което й е било оказано. И вероятно е подозирала, че я следят по някакъв начин. Може дори някой да я е предупредил. Значи е била под напрежение още от момента, в който се е качила в колата си. По целия път е чакала да види полицейски лампи в огледалото. Всеки полицай по пътя е бил потенциална заплаха. Всеки мъж в костюм, когото е срещнала, би могъл да е федерален агент. И в метрото. Може да й се е струвало, че всеки от пътниците е готов да я арестува.

Джейк мълчеше.

— После се приближих към нея — добавих.

— И? Какво?

— Тогава е изпаднала в паника. Решила е, че ще я арестувам. За нея играта е приключила там, намясто. Била е в края на пътя. Пълна безизходица. Не е могла да продължи, нито да се върне. Била е в капан. Каквито и заплахи да са използвали срещу нея, щели са да ги изпълнят и е щяла да отиде в затвора.

— А защо да е смятала, че ще я арестуваш?

— Вероятно е решила, че съм ченге.

— Откъде накъде?

Аз съм ченге, бях й казал. Мога да ти помогна. Можем да поговорим.

— Изпитвала е параноичен страх — казах. — Разбираемо е.

— Ти не приличаш на ченге. Приличаш на бездомник. По-скоро би си помислила, че ще се опиташ да изпросиш някой долар от нея.

— Може да е решила, че съм под прикритие.

— Според теб е била чиновник архивар. Няма откъде да знае как изглеждат ченгетата под прикритие.

— Джейк, съжалявам. Аз й казах, че съм ченге.

— Защо?

— Помислих я за атентаторка. Исках да спечеля няколко секунди, преди да натисне бутона. Бях готов да кажа какво ли не.

— Какво точно й каза? — попита той.

И след като чу, възкликна:

— По дяволите! Така би говорил някой от отдела за вътрешни разследвания!

Мисля, че ти си я тласнал да прекрачи границата.

— Съжалявам — повторих.

През следващите няколко минути поемах удари от всички посоки. Джейкъб Марк ме гледаше свирепо, задето съм убил сестра му. Сервитьорката беше ядосана, защото за времето, през което висяхме на по чаша кафе, на нашата маса би могла да продаде поне осем закуски. Извадих банкнота от двайсет долара и я мушнах под чинийката. Тя ме видя. Бакшиш колкото за осем закуски. Това реши проблема със сервитьорката. Проблемът с Джейкъб Марк беше по-труден. Той седеше неподвижно и мълчеше. Видях го как поглежда два пъти настрани. Готов да си върви. Най-накрая проговори:

— Трябва да тръгвам. Трябва да намеря начин да съобщя на семейството й.

— Семейство? — учудих се.

— На Молина, бившия й съпруг. Имат и син, Питър. Моят племенник.

— Сюзан е имала син?

— Какво общо има това?

Коефициент на интелигентност като на лабрадор.

— Джейк, седим тук и се чудим с какво са притискали сестра ти, а ти решаваш, че няма нужда да споменаваш, че е имала дете?

Той пребледня.

— Не е дете. На двайсет и две години е. Скоро ще завърши Университета на Южна Калифорния. Играе футбол и е по-едър от теб. И не беше близък с майка си. След развода остана да живее с баща си.

— Обади му се — казах.

— Сега в Калифорния е четири сутринта.

— Обади му се веднага.

— Ще го събудя.

— Надявам се наистина да го събудиш.

— Трябва да го подготвя.

— Преди всичко важно е да отговори на обаждането.

Джейк извади мобилния си телефон и започна да преглежда телефонния указател. Натисна зеления бутон, когато стигна доста напред в списъка. Азбучен ред, мина ми през ум. „П“ — Питър. Джейк долепи апарата до ухото си и изчака пет позвънявания леко разтревожен, а след шестото позвъняване се разтревожи сериозно. Задържа телефона още малко, после го свали бавно и каза:

— Гласова поща.