Лий Чайлд
Утре ме няма (53)

53

Леонид застана на бордюра, а колата потегли и спря на три метра зад мен. Шофьорът слезе. Добър ход. Бях между двамата на тротоара — единият пред мен, а другият зад мен. Леонид изглеждаше същият, но и някак различен. Висок, слаб, плешив, както го помнех, ако не се брои рижата набола брада, но сега беше облечен подходящо и не изглеждаше никак сънлив. Беше с черни обувки и черен анцуг с качулка. Изглеждаше съсредоточен, внимателен и много опасен. Приличаше на нещо повече от гангстер. Повече от уличен побойник или горила. Приличаше на професионалист. Обучен и опитен.

Приличаше на бивш военен.

Опрях гръб на сградата, така че да мога да наблюдавам и двамата. Леонид вляво, другият — вдясно. Партньорът му беше набит, на около трийсет. Повече приличаше на арабин, отколкото на източноевропеец. Черна коса, без врат. Не беше едър. Като Леонид, но скъсен вертикално и поради това разширен хоризонтално. И той беше облечен по същия начин, в евтин черен анцуг. Огледах го от горе до долу и в ума ми се завъртя фразата: за еднократна употреба.

Той пристъпи към мен.

Леонид направи същото.

Както винаги разполагах с две възможности — да се бия или да бягам. Бяхме на южния тротоар на Петдесет и шеста улица. Можех да се опитам да избягам право напред през платното, но Леонид и приятелчето му вероятно бяха по-бързи от мен. Законът за средните величини. Повечето хора бяха по-бързи от мен. Възрастната дама с кучето може би беше по-бърза от мен. Старото й куче може би беше по-бързо от мен.

Да бягам бе достатъчно лошо. Да побягна и после да ме хванат бе доста срамно.

Останах наместо.

Вляво от мен Леонид направи още една крачка.

Вдясно от мен набитият също направи една крачка.

Армията беше компенсирала факта, че не ме научи да се прикривам добре, като ме научи да се бия. Веднага ме бяха изпратили да тренирам. Бях като повечето деца на военни. Странно минало. Родени и живели по целия свят. Част от възпитанието ни беше да се учим от местните. Не историята, езикът или политическите им пристрастия. От тях се учехме да се бием. С предпочитаните от тях техники. Бойни изкуства от Далечния изток, уличен бой в по-западналите краища на Европа, остриета, камъни и бутилки в по-западналите части на Съединените щати. На дванайсетгодишна възраст при повечето от нас това се превръщаше в обща, невъздържана свирепост. Подчертавам невъздържана. Учехме, че въздържанието може да нарани по-бързо от каквото и да било друго. Просто го направи беше нашият девиз дълго преди „Найки“ да започнат да правят маратонки и да го приемат за свой. Онези от нас, които по-късно решиха да се посветят на военна кариера, бяха разпознати, поети отрано и обучавани допълнително — нещо като разглобяване и последващо сглобяване. На дванайсет мислехме, че сме добри. На осемнайсет мислехме, че сме непобедими. Не беше истина. На двайсет и пет обаче наистина бяхме много близо до целта.

Леонид направи още една крачка.

Другият също.

Погледнах към Леонид и видях, че е сложил на ръката си месингов бокс. Набитият — също.

Бяха ги надянали бързо и леко. Леонид пристъпи встрани. Също и другият. Търсеха най-добрия ъгъл. Аз бях опрял гръб в сградата, което ми даваше сто и осемдесет градуса свободно пространство отпред. На всеки от тях му бяха нужни по четирийсет и пет градуса отляво и четирийсет и пет градуса отдясно от това пространство. Така, ако изберях да се измъкна, щяха да ме спрат. Като двойките в тениса. Дълга практика, взаимна подкрепа, инстинктивно разбиране на партньора.

И двамата бяха десняци.

Първо правило, когато пред себе си имате бокс — не допускайте да ви ударят. Особено по главата. Макар че ударите по ръцете и ребрата понякога също чупят кости и парализират мускули.

Най-добрият начин да не допуснете да ви ударят е да извадите пистолет и да застреляте опонентите си от около три метра. Достатъчно близо, за да улучите, и достатъчно далеч, за да не могат да ви достигнат. Край на играта. Аз обаче не разполагах с тази опция. Не бях въоръжен. Друг добър вариант е да ги държите настрана или да ги привлечете до себе си. Ако са достатъчно далеч, могат да размахват ръце цяла нощ и няма да ви достигнат. Ако са близо, не могат да замахнат изобщо. Можете да ги задържите настрана, ако ръцете ви са по-дълги или ако използвате крака. Ръцете ми са много дълги. Горилата от телевизионния филм, изглежда, имаше по-къси крайници от моите. Сега обаче пред мен бяха двама, а не бях сигурен, дали ритниците бяха използваем вариант. Поради една причина — бях с гадни гумени градинарски галоши. Хлабави. Щяха да паднат. А ритането с боси крака често води до счупени костици в стъпалата. Стъпалата са по-крехки и от дланите. Оставяме настрана школите по карате. Там има правила. На улицата няма правила. Освен това, когато единият ви крак се вдигне от земята, излизате от равновесие и ставате потенциално уязвими. Паднете ли, все едно сте труп. Виждал съм го да се случва. Аз съм правил така, че да се случи.

Подпрях дясната си пета на стената отзад.

Чаках.

Прецених, че ще налетят заедно. Ще скочат едновременно под ъгъл от деветдесет градуса. Към мен, повече или по-малко в крак. Добрата новина беше, че нямаше да се опитат да ме убият. Лайла Хот не би го допуснала. Искаше да получи нещо от мен, а от мъртвец не можеш да вземеш нищо.

Лошата новина беше, че голям брой от сериозните увреждания не са смъртоносни.

Чаках.

— Няма смисъл да пострадаш, нали? Можеш да дойдеш с нас, ако искаш, за да поговориш с Лайла — започна Леонид. Говореше по-зле от нея. Имаше тежък акцент, но поне знаеше думите.

— Къде да дойда с вас? — попитах.

— Знаеш, че не мога да ти кажа. Ще трябва да ти завържем очите.

— Ще си замълча за завързването. Вие обаче също не е нужно да пострадате. Продължете по пътя си и кажете на Лайла, че не сте ме срещнали.

— Няма да е истина.

— Не робувай на истината, Леонид. Понякога от истината боли. Понякога те хапе право по задника.

Хубавото при нападение от двама души е, че трябва да си подадат някакъв сигнал за начало. Може да е само поглед или леко кимване, но винаги има такова нещо. За част от секундата. Реших, че Леонид е шефът. Обикновено е този, който започне да говори първи. Той би трябвало да обяви нападението. Следях очите му много внимателно.

— Да не би да си ядосан заради онова на гарата? — попитах.

Леонид поклати глава.

— Нарочно те оставих да ме удариш. Лайла каза, че е необходимо.

Следях очите му.

— Разкажи ми за Лайла — подканих го.

— Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам коя е тя.

— Ела с нас и я попитай.

— Питам теб.

— Тя е жена, която трябва да свърши определена работа.

— Каква работа?

— Ела с нас и я попитай.

— Питам теб.

— Важна работа. Необходима работа.

— Какво включва тя?

— Ела с нас и я попитай.

— Питам теб.

Замълча. Край на разговора. Долових как се напрягат. Наблюдавах физиономията на Леонид. Видях как очите му се разширяват и как главата му се навежда едва доловимо напред. За кимване. Полетяха към мен едновременно. Оттласнах се от стената зад себе си, опрях юмруци до гърдите си и разперих лакти встрани, като криле на самолет. Спуснах се напред с не по-малка сила. Срещнахме се в една точка като смаляващ се триъгълник. Лактите ми се стовариха със страшна сила върху физиономиите им. Усетих как горните зъби на набития отскачат от десния ми лакът и как долната челюст на Леонид поддава под левия ми лакът. Силата на удара е равна на масата по скоростта на квадрат. Имах предостатъчно маса, но галошите ми бяха подгизнали от горещината и стъпалата ми се хлъзгаха в тях, така че скоростта ми не беше достатъчна.

Което донякъде намали силата на удара.

Поради което двамата останаха на крака.

Което ми създаде малко повече работа.

Завъртях се веднага и стоварих в ухото на набития страхотен юмрук. Никакъв стил. Никакъв финес. Чисто и просто голям, грозен юмрук. Ухото му се сплеска в черепа и пое част от силата на удара, но остана и още доста, за да премине през смазания хрущял към мозъка. Главата му се залюля странично и се удари в другото му рамо. По това време вече се бях извъртял в мокрите си галоши и бях забил лакът дълбоко в търбуха на Леонид. На същото място, което улучих на Пенсилвания Стейшън, но сега ударът беше десет пъти по-силен. Гръбнакът му още малко и щеше да се покаже през гърба. Използвах засилването, за да се обърна още веднъж към набития. Беше се свил леко встрани, като че ли готов да изслуша броенето на рефера. Сритах го ниско долу, в десния бъбрек. Това го накара да се изправи и да се завърти към мен. Свих леко колене, засилих се и го ударих с глава между очите. Експлозия. Костите, които бяха останали здрави след удара с лакът, поддадоха и мъжът се свлече като чувал. Леонид ме потупа по рамото с бокса си. Мислеше си, че нанася удар, но в неговото състояние можеше само да ме потупа. Съсредоточих се и без да бързам, се прицелих внимателно, после го свалих с ъперкът в челюстта. Тя вече беше счупена от лакътя ми. Сега се счупи малко повече. Кръв и месо излетяха напред, в ленива червена дъга, която се видя съвсем ясно на уличното осветление. Зъби, мина ми през ум, и може би част от езика му.

Бях малко разтърсен. Както винаги. Излишният адреналин ме изгаряше отвътре. Жлезата, която го излъчва в организма, действа бавно. После компенсира. Твърде много, твърде късно. Трябваше да минат десет секунди, докато си поема дъх. И още десет, за да се успокоя. После довлякох и двамата през тротоара и ги подпрях в седнало положение до стената, на която преди малко се подпирах аз. Горнищата на анцузите им се разтегнаха цял метър, докато ги влачех. Евтини дрехи. За еднократна употреба, ако случайно се напоят с кръвта ми. Подпрях двамата в стабилно положение, така че да не могат да паднат и да се задушат, после измъкнах десните им лакти от ставите. И двамата бяха десняци, а по всичко личеше, че ще се срещам с тях и друг път. Заради това исках да ги извадя от играта. Без перманентни увреждания. Три седмици в лек гипс щяха да са достатъчни, за да се оправят. Все едно, че нищо не е станало.

В джобовете им имаше мобилни телефони. Взех ги. И на двата беше записана снимката ми. Списъците с обажданията и на двата бяха изтрити. Не носеха нищо друго. Нямаха пари. Нямаха ключове. Никакви веществени доказателства. Никакъв знак откъде са дошли. И едва ли щяха да са в състояние да ми кажат каквото и да било в някакво обозримо бъдеще. Бях ги удрял много силно. Нямаше да се изправят при броенето. И след като дойдеха на себе си, нямаше никаква гаранция, че ще могат да си спомнят какво точно се е случило. Може би нямаше да помнят и имената си. Сътресенията на мозъка имат непредвидим ефект. Медиците не се шегуват, когато питат претърпелите мозъчно сътресение коя дата е и кой е президентът в момента.

Не че съжалявах. По-добре да сгрешиш, но да си поел по-малкия риск. Хората, които мислят предварително за последиците и после се бият, обикновено не стигат до последици. Самите те стават последица. Така че никакво съжаление. Нямах и полза обаче. Разочароващо. Даже и боксовете им не ми ставаха — бяха много тесни. Пуснах ги в една улична шахта десетина метра по-нататък.

Колата им продължаваше да работи на празни обороти край бордюра. Беше с нюйоркски номера. Без навигационна система. Следователно и без цифрова памет за местоположението на базата им. Открих договор за наем в джоба на предната врата на име, което не бях чувал, с адрес в Лондон, който по всяка вероятност беше фалшив. В жабката открих инструкции за колата, малък бележник със спирала и химикалка. В бележника не беше написано нищо. Взех химикалката и се върнах при двамата. Задържах главата на Леонид с лявата ръка стабилно, после написах на челото му покана, като натисках здраво, за да се виждат буквите по-ясно, и повторих за всеки случай.

Написах: Лайла, обади ми се.

После откраднах колата и изчезнах.