Лий Чайлд
Утре ме няма (73)

73

Дежурен беше същият нощен портиер. Сам. Беше се отпуснал на стол зад бюрото и гледаше мрачно в пространството. Във фоайето имаше помътнели стари огледала. Якето ми беше издуто отпред. Струваше ми се, че виждам формата на автомата, извивката на пълнителя и цилиндъра на цевта на гърдите си. Аз обаче знаех какво има отдолу. Предполагах, че нощният портиер не знае.

Отидох до него и попитах:

— Помниш ли ме?

Не каза „да“. Не каза и „не“. Само сви рамене неутрално, което приех като знак за започване на преговори.

— Не ми трябва стая — казах.

— Какво тогава ти трябва?

Извадих от джоба си пет двайсетачки. Сто долара. Повечето от парите, които ми бяха останали. Разперих банкнотите като ветрило, за да може да види петте двуцифрени числа, и ги оставих пред него на бюрото.

— Трябват ми номерата на стаите, в които си настанил хората, които са дошли тук към полунощ.

— Какви хора?

— Две жени и тринайсет мъже.

— Никой не е идвал около полунощ.

— Едната от жените е красавица. Млада, с яркосини очи. Не се забравят лесно.

— Никой не е идвал.

— Сигурен ли си?

— Никой не е идвал.

Побутнах петте банкноти към него.

Той ги бутна обратно.

— Ще ми се да взема парите ти, повярвай. Само че никой не е идвал тук тази вечер.

 

 

Не взех метрото. Тръгнах пеша. Пресметнат риск. Излагах се на опасността да ме открие някой от шестстотинте федерални агенти, които се намираха в района, но, от друга страна, исках мобилният ми телефон да работи. Бях разбрал, че не действа в метрото. Никога не бях виждал някой да говори по телефон там, долу. Едва ли беше заради възпитанието. По-скоро се дължеше на липсата на сигнал. Така или иначе, тръгнах пеша. Минах по Трийсет и втора улица, за да стигна до Бродуей, после тръгнах по Бродуей на юг, покрай магазините за куфари и чанти, евтина бижутерия и фалшиви парфюми, всички затворени за нощта. Беше тъмно и мръсно. Имах чувството, че съм в Сайгон или Лагос.

Поспрях на ъгъла на Двайсет и осма улица, за да пусна едно такси да мине покрай мен.

Телефонът в джоба ми завибрира.

 

 

Дръпнах се в Двайсет и осма, седнах на стъпалата на един тъмен вход и отворих телефона.

— Е? — попита Лайла Хот.

— Не мога да те открия — отвърнах.

— Знам.

— Значи раздавам аз.

— Какво?

— Колко пари имаш?

— Колко искаш?

— Всичките.

— У теб ли е паметта?

— Мога да ти кажа къде е.

— Но не е у теб?

— Не е.

— Какво тогава ни показа в хотела?

— Примамка.

— Петдесет хиляди долара.

— Сто хиляди.

— Нямам сто хиляди долара.

— Не можеш да се качиш нито на автобус, нито на влак, нито на самолет — заявих аз. — Не можеш да излезеш. В капан си, Лайла. Ще умреш тук. Не искаш ли поне да умреш, след като успееш? Не искаш ли да изпратиш у дома кодирания имейл, който очакват? Знакът, че мисията е изпълнена?

— Седемдесет и пет хиляди.

— Сто хиляди.

— Добре, но тази вечер само половината.

— Не ти вярвам.

— Ще трябва да ми повярваш.

— Седемдесет и пет, всичките тази вечер — отсякох аз.

— Шейсет.

— Добре.

— Къде си?

— В Горен Манхатън — излъгах. — Но съм в движение. Ще те чакам на Юниън Скуеър след четирийсет минути.

— Къде е това?

— Бродуей, между Четиринайсета и Седемнайсета улица.

— Безопасно ли е?

— Достатъчно безопасно.

— Ще бъда там — каза тя.

— Само ти — добавих. — Сама.

Линията прекъсна.

 

 

Преминах две пресечки до северния край на Медисън Скуеър Парк и седнах на пейка на метър от бездомна жена с количка от супермаркет, натоварена с боклуци като самосвал. Напипах в джоба си визитката на Тереза Лий. Прочетох номера на слабата светлина и го набрах. Тя се обади след пет позвънявания.

— Ричър е — започнах. — Каза ми да ти се обадя, ако имам нужда от теб.

— Какво мога да направя?

— Полицията още ли не се интересува от мен?

— Да, абсолютно.

— Кажи на вашите агенти, че след четирийсет минути ще бъда на Юниън Скуеър, където при мен ще дойдат най-малко двама и максимум шестима от екипа на Лайла Хот. Кажи им, че могат да ги приберат, но не трябва да закачат мен.

— Описания?

— Нали видя какво има в сака? Преди да ми го донесеш?

— Разбира се.

— Значи си видяла снимките им.

— Къде на площада?

— Ще отида на югозападния ъгъл.

— Значи си я открил?

— Още на първото място, което погледнах. В хотел е. Платила е на нощния портиер и го е изплашила. Той отричаше да е там и й се е обадил веднага щом си тръгнах.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото тя ми се обади по-малко от минута след това. Обичам съвпаденията като всички хора, но това беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Защо ще се срещаш с горилите й?

— Спазарих се с нея. Казах й да дойде сама, но ще ме излъже и ще изпрати някои от биячите си. Ще ми е от полза, ако агентите ви ги хванат. Не ми се ще да избия всичките.

— Имаш съвест?

— Не. Имам само трийсет патрона. Което всъщност не е достатъчно. Трябва да ги пестя.

 

 

Девет пресечки по-нататък се озовах на Юниън Скуеър. Обиколих го веднъж и го прекосих по двата диагонала. Не видях нищо обезпокоително. Само дремещи сенки по скамейките. Един от нюйоркските хотели за нула долара. Седнах близо до статуята на Ганди и зачаках да изпълзят плъховете.