Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Утре ме няма

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN–978–954–769–206–0

История

  1. — Добавяне

На Лесли и Сали, жени с рядък чар и качества

1

Атентаторите самоубийци се забелязват лесно. Има всякакви издайнически признаци. Най-вече защото са нервни. По дефиниция на всички им е за пръв път.

Израелското контраразузнаване създаде наръчник за защита. Казаха ни какво да търсим. Използваха прагматично наблюдение и психологическа интуиция и съставиха списък с поведенчески индикатори. Преди двайсет години получих списъка от капитан от израелската армия. Той се кълнеше в него. Заради това и аз се кълнях в него. По онова време прекарахме три седмици, общо взето, без да се делим за повече от минута, в самия Израел, в Йерусалим, на Западния бряг, в Ливан, понякога в Сирия, понякога в Йордания, по автобуси, в магазини, по оживени тротоари. Очите ми шареха, а умът ми препускаше по точките от списъка.

Двайсет години по-късно все още го знам наизуст. И очите ми все още шарят. Чист навик. От едни други колеги научих още една мантра: виж, но и гледай, чуй, но и слушай. Колкото по-активно участваш, толкова по-дълго ще оцелееш.

Списъкът е от дванайсет точки, ако заподозреният е мъж. Единайсет — ако е жена. Разликата е в скорошното бръснене. Мъжете атентатори обръсват брадите си. Така се сливат по-лесно с тълпата. Не изглеждат толкова подозрителни. Резултатът е по-бледа кожа в долната част на лицето. Не са се излагали на слънце дълго време.

Мен обаче не ме интересуваха бръснатите.

Действах по списъка от единайсет точки.

Наблюдавах жена.

Бях в метрото в Ню Йорк. Линия №6, Лексингтън Авеню, посока към Горен Манхатън, в два през нощта. Бях се качил на Блийкър Стрийт от южния край на перона във вагон, в който имаше само петима души. Вагоните на метрото изглеждат малки и уютни, когато са пълни. Но когато са празни, изглеждат огромни и изоставени. През нощта светлините им стават някак по-горещи и по-ярки, макар да са същите като през деня.

Бях се изтегнал на двойна седалка до вратата в края на вагона, откъм релсите. Останалите петима пътници бяха пред очите ми, на дългите седалки с гръб към прозорците, в профил, далеч един от друг, вперили празни погледи пред себе си — трима отляво и двама отдясно.

Номерът на вагона беше 7622. Веднъж пътувах осем спирки по линия №6. Бях седнал до някакъв смахнат тип, който говореше за вагона, в който се возехме, с ентусиазъм, с какъвто повечето мъже говорят за спорт или за жени. Така че знаех, че вагон номер 7622 е модел R142A, най-новият в железопътната система на Ню Йорк, произведен от „Кавасаки“ в Кобе, Япония, докаран с кораб и камион до депото на Двеста и седма улица, поставен с кран върху релсите, изтеглен до Сто и осемдесета улица и тестван. Знаех, че може да измине 320 000 километра, без да се нуждае от някакво по-особено внимание. Знаех, че автоматичната му информационна система дава инструкции с мъжки глас, а информация — с женски, за което се твърдеше, че било случайно. Всъщност се дължеше на убеждението на шефовете на транспорта, че подобно разделение на труда е психологически убедително. Знаех и че гласовете са на водещи от телевизия „Блумбърг“, но много преди Майк Блумбърг да стане кмет на Ню Йорк. Знаех, че по релсите се движат шестстотин вагона R142A и че всеки от тях е малко по-дълъг от 15 метра и малко по-широк от 2,50 метра. Знаех, че този вътрешен вагон, в който пътувах тогава и в какъвто бях сега, побира максимум 40 седящи и 148 правостоящи пътници. Смахнатият беше наясно с всичките тези подробности. Виждах със собствените си очи, че седалките са от синя пластмаса, с оттенъка на небето в края на лятото или на униформата на британските военновъздушни сили. Виждах, че страничните панели са от фибростъкло, върху което не може да се драскат графити. Виждах и двете ленти с реклами, монтирани там, където се срещат таванът и стените. Виждах малките весели постери, възхваляващи телевизионни програми, предлагащи езикови курсове, лесни дипломи и големи възможности за печалби.

Виждах и постер на полицията, който съветваше: Ако видите нещо, съобщете ни.

Най-близо до мен беше една жена от латиноамерикански произход. Седеше на отсрещната страна вляво, преди първите врати, сама на седалка за осем души, доста далеч от средата. Стори ми се дребна, на възраст между трийсет и петдесет. Явно й беше много горещо и изглеждаше страшно уморена. На китката й висеше измачкана торбичка от супермаркет, а очите й бяха вперени невиждащо напред.

От другата страна, на около метър и половина по-нататък, седеше мъж. Той също беше сам на седалка за осем души. Можеше да е от Балканите или Черноморието. Тъмнокос, с прорязано от бръчки лице, жилест, похабен от физически труд на открито. Беше стъпил здраво на пода и се подпираше с лакти на коленете си. Не спеше, но беше на границата на съня и се поклащаше в ритъм с движението на влака. Изглеждаше на около петдесет, но бе облечен с прекалено младежки дрехи. Торбести джинси, които стигаха едва до глезените му, прекалено голяма за него фланелка на НБА с име на играч, което ми беше непознато.

Следващият пътник бе жена, която би могла да е от Западна Африка. Седеше вляво, преди вратите в средата на вагона. Бе уморена и отпусната, а черната й кожа изглеждаше прашна и сива от изтощението и осветлението. Носеше шарена рокля, а на главата си беше вързала тюрбан от същия плат. Очите й бяха затворени. Познавам Ню Йорк доста добре. Наричам себе си гражданин на света, а Ню Йорк — столица на света, така че разбирам града така, както англичанинът разбира Лондон или французинът — Париж. Познавам навиците му, макар и да не са ми близки. Във всеки случай не беше трудно да се досетя, че пътниците в среднощния влак по линия №6, движещ се в северна посока, които са се качили южно от Блийкър Стрийт, са чистачи на офиси около кметството или работещи в ресторантите в Чайнатаун и Литъл Итали, които се прибираха у дома след нощна смяна. Може би пътуваха към Хънтс Пойнт, Бронкс или дори чак до Пелъм Бей, за да поспят няколко часа преди следващия безкраен ден.

Четвъртият и петият пътници бяха различни.

Петият беше мъж. Може би на моята възраст, наклонен на четирийсет и пет градуса на двуместната седалка по диагонал срещу мен в другия край на вагона. Беше облечен спортно, но не евтино. Памучни панталони, фланелка за голф. Не спеше. Бе вперил поглед напред. Очите му променяха фокуса си и се присвиваха непрекъснато, сякаш беше нащрек и мислеше. Заприличаха ми на очи на бейзболист. Издаваха някаква хитрост и пресметлива находчивост.

Аз обаче наблюдавах пътник номер четири.

Ако видите нещо, съобщете ни.

Беше седнала в дясната половина на вагона, сама, на по-далечната седалка за осем души, срещу и горе-долу по средата между капналата от умора жена от Западна Африка и мъжа с очи на бейзболист. Беше бяла, може би прехвърлила четирийсет. Обикновена. Косата й бе черна, подстригана късо, но не модерно, с прекалено равен цвят, за да е естествен. Беше облечена изцяло в черно. Виждах я доста добре. Мъжът най-близо до мен, вдясно, все още седеше наведен напред и V-образната пролука между превития му гръб и стената на вагона ми осигуряваше добра видимост, ако не смятах гората от вертикални лостове за хващане.

Видимостта не бе идеална, но беше достатъчна, за да зазвънят всички звънчета от списъка с единайсетте точки. Самите точки засветиха като черешки от игрален автомат в Лае Вегас.

Според израелското контраразузнаване пред себе си имах атентатор самоубиец.