Лий Чайлд
Утре ме няма (63)

63

Извадих апарата и отворих капачето. Озърнах се наоколо. Тримата ми временни колеги бяха твърде заети с работата си. Едната жена разглеждаше на екрана си шарена графика. Колони с ярки цветове, някои високи, други ниски. Мъжът преглеждаше пощата си. Другата жена пишеше трескаво.

Допрях телефона до ухото си.

— Да?

— Получи ли го? — попита Лайла Хот.

— Да — отговорих.

— Гледа ли го?

— Не.

— Мисля, че трябва да го видиш.

— Защо?

— С образователна цел.

Погледнах пак хората в помещението и попитах:

— Има ли звук?

— Не, това е ням филм. За съжаление. Със звук щеше да е много по-добре.

Замълчах.

— Къде си? — попита.

— В хотелски бизнес център.

— В „Четири сезона“?

— Не.

— Има ли компютри в този бизнес център?

— Да.

— Нали знаеш, че можеш да гледаш дивиди и на компютър?

— Казаха ми.

— Някой друг може ли да види екрана?

Не отговорих.

— Пусни го. Аз ще остана на телефона. Ще коментирам. Все едно е специално издание.

Замълчах.

— Като режисьорски груб монтаж — добави тя и се засмя леко.

Размърдах мишката и поставих ръчичката над бутона за възпроизвеждане.

Щракнах мишката.

Машината изтрака пак и на екрана се появиха две изкривени хоризонтални линии. Проблеснаха два пъти, а после картината се успокои и видях широкоъгълна снимка на открито пространство. Беше нощ. Камерата беше стабилна. Реших, че е сложена на висок статив. Мястото беше осветено с пронизващи халогенни прожектори, които не се виждаха на екрана. Цветовете бяха груби. Определено беше някъде в чужбина. Гола кафеникава земя. Камънак и една голяма скала. Скалата беше плоска, по-голяма от двойно легло. В нея бяха забити и циментирани четири железни халки. По една във всеки ъгъл.

За халките беше завързан гол мъж. Нисък, слаб и жилест. Имаше маслинена кожа и черна брада. Може би на трийсет години. Проснат по гръб, под формата на Х. Камерата беше поставена на около метър от краката му. В горния край на кадъра главата му се люшкаше наляво и надясно. Очите му бяха затворени. Устата му беше отворена. Жилите на врата му бяха изпъкнали като въжета.

Крещеше, но не можех да го чуя.

Филмът беше ням.

Лайла Хот заговори в ухото ми.

— Какво виждаш? — попита ме тя.

— Мъж върху скала — отговорих.

— Продължавай да гледаш.

— Кой е той?

— Беше шофьор на такси, който помагаше на американски журналист.

Обективът бе поставен под ъгъл от около четирийсет и пет градуса. Краката на шофьора изглеждаха големи, а главата — малка. Нещастникът се мяташе и се мъчеше да се отскубне. Вдигаше глава и я удряше в скалата. Искаше да се нокаутира сам. Или да се самоубие. Не му проработи късметът. Слаба фигура се появи в горния край на кадъра и мушна под главата на шофьора сгънато парче плат. Фигурата беше на Лайла Хот. Без никакво съмнение. Разделителната способност на записа не беше кой знае колко голяма, но нямаше как да сбъркам. Косата, очите, движенията бяха нейните.

Парчето плат вероятно беше кърпа.

— Току-що те видях — казах аз.

— С подложката ли? Необходима е, за да се избегне самонараняване. А и така главата застава под ъгъл. Изкушават се да гледат.

— Да гледат какво?

— Почакай. Ще видиш.

Огледах се наоколо. Тримата ми временни колеги продължаваха да работят. Бяха изцяло погълнати от задачите си.

На екрана не се случи нищо близо двайсет секунди. Шофьорът на такси виеше — без звук. След това от едната страна в кадър се появи Светлана Хот. Също нямаше как да не я позная. Безформеното тяло, правата стоманеносива коса.

Тя държеше в ръката си нож. Пропълзя нагоре по скалата и клекна до завързания. Погледна към обектива на камерата и остана така известно време. Не беше суета. Преценяваше ъгъла, опитваше се да не закрива гледката. Зае позиция между лявата ръка и тялото на шофьора.

Той гледаше ножа в ръката й.

Светлана се наведе леко напред и опря върха на ножа в точка по средата между слабините и пъпа. Натисна. Мъжът се сгърчи страховито. Силна струя кръв бликна от прореза. Изглеждаше черна на това осветление. Човекът крещеше непрекъснато. Виждах как устните му изричат думи. Не! Моля! Те не могат да се сбъркат, независимо от езика.

— Къде стана това? — попитах.

— Близо до Кабул — отвърна Лайла Хот.

Светлана придвижи ножа нагоре към пъпа. След острието оставаше кървава диря. Тя продължаваше да реже като хирург или касапин — небрежно, умело и уверено. Беше го правила много пъти. Острието стигна до гръдната кост.

Светлана остави ножа настрана, после мушна показалец в разреза и го прокара от единия до другия край.

След това натисна, заби пръста си до първата става и продължи да го движи, като спираше от време на време.

Чух гласа на Лайла Хот:

— Проверява дали е срязала мускулната стена навсякъде.

— Как разбра? Не виждаш каквото виждам аз.

— Чувам дишането ти.

Светлана взе ножа отново и го прокара през местата, където пръстът й беше спирал. Ловко преряза с острието някакви съвсем дребни препятствия.

После се отдръпна.

Коремът на шофьора на такси беше отворен, като че ли някой беше дръпнал цип. Дългият прав разрез леко зееше. Мускулната стена беше срязана и вече не можеше да задържа налягането отвътре.

Светлана пак се наведе. Действаше с две ръце. Мушна длани в разреза, раздели кожата внимателно и започна да рови вътре. Ръцете й потънаха до китките. Напрегна се и изправи рамене. Измъкна червата му. Представляваха блещукащо, лъскаво розово кълбо, голямо колкото мека футболна топка. Преплетени, висящи, мокри, изпускащи пара.

Светлана ги остави внимателно върху гърдите му.

После слезе от скалата и се измъкна от полезрението на камерата.

Немигащото око на обектива продължаваше да гледа втренчено.

Шофьорът на такси се взираше ужасено в собствените си вътрешности.

Лайла Хот поясни:

— Сега е само въпрос на време. Разрезът не ги убива. Не прекъсваме никакви важни кръвоносни съдове. Кървенето спира доста бързо. Смъртта настъпва вследствие на болката, шока и инфекцията. По-силните издържат и на трите. Смятаме, че те умират от хипотермия. Ясно е, че вътрешната им температура не може да се поддържа. Зависи от времето. Рекордът ни е осемнайсет часа. Някои твърдят, че са виждали човек да издържи цели два дни, но аз не вярвам.

— Ти си откачена, знаеш ли?

— И Питър Молина каза същото.

— Видял е това, така ли?

— Той също е на записа. Продължавай да гледаш. Можеш да превъртиш напред, ако искаш. А и без звук не е кой знае колко забавно.

Пак огледах стаята. Трима души, потънали в работа. Сложих ръчичката върху бутона за бързо пренавиване и щракнах. Картината се задвижи бързо. Главата на шофьора на такси се движеше напред и назад в малка подскачаща дъга.

— Обикновено не го правим само с един човек — каза Лайла Хот. — По-добре е, ако има последователност. Вторият чака, докато първият умре. Така ужасът нараства. Трябва да ги видиш как се молят предният да остане жив още минута. Той обаче умира и прожекторите се преместват върху следващия. Тогава получават инфаркт. Ако са предразположени, разбира се. Невинаги обаче можем да организираме поредица на живо. И правим запис, за да се получи по-добро внушение.

Прииска ми се да й кажа, че е побъркана, но не го направих, защото пак щеше да ми каже за Питър Молина.

— Продължавай да гледаш — нареди Лайла Хот.

Картината продължи напред. Ръцете и краката на шофьора на такси се тресяха в конвулсии. Странни движения при удвоената скорост. Главата му се люшкаше наляво и надясно.

— Питър Молина видя всичко — продължи Лайла Хот. — Искаше му се този мъж да издържи. Което е странно, защото той умря преди месеци. Такъв е ефектът. Както ти казах, видеозаписът е доста приличен.

— Ти си отвратителна — казах й. — Освен това и си труп. Знаеш ли го? Все едно току-що си стъпила на пътното платно. Камионът още не те е блъснал, но и това ще стане.

— Ти ли си камионът?

— Позна.

— Радвам се. Продължавай да гледаш.

Щракнах бутона за бързо превъртане, после пак и пак.

Картината се ускори четири пъти по-бързо от нормалното, после осем, после шестнайсет и трийсет и два. Времето полетя напред. Час. Деветдесет минути. Картината стана напълно статична. Шофьорът на такси престана да се движи. Лежа дълго време така, после Лайла Хот се появи в кадър.

Натиснах бутона за възпроизвеждане, за да се върна към нормалната скорост. Лайла се наведе към врата на шофьора и потърси пулса му. Вдигна глава и се усмихна щастливо.

На камерата.

На мен.

А по телефона попита:

— Свърши ли вече?

— Да — отвърнах.

— Разочарова ни. Не издържа много дълго. Беше болен. Имаше паразити. Глисти. През цялото време се виждаше как се гърчат в червата му. Отвратително. Предполагам, че и те са умрели. Паразитите умират, ако умре гостоприемникът им.

— Както ще умреш и ти.

— Всички ние ще умрем, Ричър. Въпросът е как и кога.

Мъжът зад гърба ми стана и тръгна към вратата. Опитах се да закрия екрана с тяло. Не мисля, че успях. Той ме изгледа особено и излезе от стаята.

Или може би беше чул края на разговора ми по телефона.

— Продължавай — чух гласа на Лайла в ухото си.

Пак щракнах върху бутона за бързо превъртане. Известно време виждах мъртвия шофьор на такси край Кабул, после картината изчезна и се появиха смущения. И започна нов епизод. Върнах на нормална скорост. Някакъв интериор. Същата ярка светлина. Не можеше да се каже дали е ден или нощ. Не можеше да се разбере къде е. Може би някакво мазе. Подът и стените, изглежда, бяха боядисани в бяло. Имаше голяма каменна плоча като маса. По-малка от скалата в Афганистан. Правоъгълна, направена с определена цел. Може да е била част от стара кухня.

За плочата беше завързан много едър млад мъж.

Беше на половината на моята възраст и поне с двайсет процента по-едър от мен.

Сто и петдесет килограма мускули, беше казал Джейкъб Марк. Ще отиде да играе в Националната лига.

— Видя ли го? — попита Лайла Хот.

— Видях го.

Беше гол. Много бял на светлината. И много различен от шофьора на такси в Кабул. Бяла кожа, разбъркана руса коса. Без брада. Движеше се обаче по същия начин. Главата му се мяташе напред и назад, крещеше някакви думи. Не! и Моля! са разбираеми на всички езици. А тези бяха на английски. Можех да разчета движението на устните съвсем лесно. Дори добивах представа за тона. Преди всичко смайване. Тонът на човек, който е разбрал, че някаква празна заплаха или жестока шега се е оказала безмилостна реалност.

— Няма да го гледам — казах.

— Трябва — настоя Лайла Хот. — Иначе няма да си сигурен. Може да сме го пуснали.

— Кога стана?

— Поставихме краен срок и го спазихме.

Замълчах.

— Гледай.

— Не.

— Но аз искам да гледаш — каза тя. — Трябва да го видиш. Въпрос на последователност. Защото мисля, че ти ще си следващият.

— Помисли още веднъж.

— Гледай.

Гледах. Иначе няма да си сигурен. Може да сме го пуснали.

Не го бяха пуснали.