Нелсън Демил
Частен клуб (53)

52

Намерих стационарен телефон и се обадих на майор Шефър. Оказа се, че няма абсолютно никаква представа къде сме и какво става. Дадох му крайно редактиран и съкратен инструктаж, в който споменах убийство и осакатяване и поисках войници, линейка, следователи и него самия.

Двамата с Кейт, въоръжени с напълно заредената Мl6 на Лутър и за щастие също така пълния глок на Наш, направихме оглед на останалите помещения в подземното жилище, което определено би трябвало да фигурира в „Най-добрите домове и бомбоубежища“.

Открихме брезентовия чувал с нещата ни и се приведохме в нормален вид.

Няма нищо интересно или поучително в това да си безпомощен затворник, особено ако тъмничарите ти са ненормалници със склонност към убийства. Така и не успях да разбера онзи Стокхолмски синдром, при който заложникът започва да се идентифицира със собствения си похитител и е склонен да вярва на кретениите, които му се наливат в главата като извинение за ситуацията.

От време на време обаче може да се случи действията или думите на психопата наистина да отговарят на убежденията на жертвата, или поне на някои мисли, спотайващи се в тъмните кътчета на ума й.

Но достатъчно по тая тема.

Намерихме бара на Мадокс — оказа се умален вариант на бара горе. Кейт измъкна една бутилка „Дом Периньон“ реколта 1978, гръмна я и си наля цяла водна чаша.

Намерих няколко топли бутилки бира „Карлщат“, която явно не става по-добра с годините — всъщност от осемдесет и четвърта до днес бе успяла леко да помътнее. Въпреки това ми дойде идеално.

По отношение на господин Тед Наш, това бе неговото второ и, надявам се, последно завръщане от оня свят. Всъщност се почувствах малко глупаво, докато проверявах, че няма пулс, и Кейт ме попита какво по дяволите правя. Исках обаче да съм си сигурен.

Пак по отношение на Тед Наш, за по-малко от три минути беше успял напълно да ме изкара от нерви. Първо, не съм тъпак, Тед, а жена ми не е кучка. Колкото до другото… е, случва се. Дори Кейт може да сбърка с мъжете. Сигурен съм, че не всичките й гаджета са се казвали Джон Кори.

Тя явно бе успяла да прочете мислите ми, тъй като довърши втората чаша шампанско и каза:

— Не е имало такова нещо. Лъжеше.

Е, не можех да питам Тед, така че се примирих и казах:

— От ЦРУ са си лъжци.

— Повярвай ми.

Глокът на Тед все още беше у нея.

— Вярвам ти, скъпа.

Адвокатът и агентът на ФБР у Кейт се събудиха.

— Мога да обясня първия и втория изстрел като самозащита. Но не и останалите шест куршума.

— Можеш да кажеш, че Тед те е издразнил, че не си в състояние да го уцелиш осем поредни пъти — предложих. — Всъщност с удоволствие бих опрал пешкира — или приел овациите — за убиването му.

— Благодаря но… все ще се оправя някак.

Върнахме се в стаята с предавателя, за да проверим охранителните монитори. Хората на Шефър вече пристигаха. Имаше и линейка. Всички се нареждаха на опашка по пътя оттатък оградата.

Странно, но порталът не се отвори и водещата кола го разби.

Двама униформени полицаи влязоха в караулната и след секунди влязоха и двама души с носилка, изнесоха нечие тяло и го качиха в линейката.

— Дерек — казах.

— Дерек ли? — попита Кейт. — Защо?

— Мадокс се е нуждаел от него, за да оправи кашата горе и да се отърве от микробуса на Руди. Не е искал обаче да започне да приказва за това или за случилото се в скривалището… така че е наредил на някого да му види сметката.

— Бейн Мадокс май е помислил за всичко — отбеляза Кейт.

— Не чак за всичко.

Изчакахме още петнадесет минути, за да сме сигурни, че горе командват подходящите хора, след което отидохме до спиралното стълбище, намерихме ключа за издигане на масата за карти и се качихме в игралното помещение. Тук поне въздухът бе свеж.

Показахме документите си и ни запрехвърляха от един полицай на друг, докато не се озовахме в голямата зала, където майор Шефър бе установил командния си център с радио и неколцина полицаи. Кайзер Вилхелм спеше и пърдеше до камината.

— Какво става тук? — бе първият въпрос ни Шефър.

— Случаят с убийството на Хари Мюлер е разрешен — отвърнах. — Убили са го Бейн Мадокс и икономът Карл.

— Така ли? Къде е Мадокс?

— В противоатомното скривалище.

— Претърсихме цялото мазе.

Обясних как да намерят бомбоубежището и добавих:

— Долу има три трупа и един тежко ранен.

— Кои са мъртвите?

— Мадокс, Карл и някакъв друг тип.

— Мадокс е мъртъв? Как умря?

— Наредете на следователите да слязат долу и да си почват работата — отвърнах уклончиво. — А и раненият се нуждае от спешна помощ.

Шефър вдигна радиотелефона си и даде съответните заповеди.

— Трябва също да обезоръжите и задържите охраната — посъветвах го.

— Вече са обезоръжени и затворени под стража в казармата си.

— Добре.

— Какво е обвинението срещу тях?

— Съучастници или свидетели на убийството на Хари. Кажете им, че шефът им е мъртъв, и ще си развържат езиците.

Той кимна.

— Трите дизелови двигателя и генераторите работеха на пълна мощност и ги спряхме. Знаете ли нещо за това?

— Е, както се оказа, Фред е бил прав — отговорих. — Подводници.

— Какво?!

— Извинете, майоре, но това попада в категорията на националната сигурност — каза Кейт.

— Така ли?

Върнах се на въпроса за убийството.

— Не си правете труда да търсите Путьов.

— Защо?

— Според покойния господин Мадокс той е убил госта си доктор Путьов, след което го е направил на трици.

— Какво?!

— За протокола: резачката на двора има машина за смилане. Както и да е, Путьов си е получил заслуженото. Но не мога да се впускам в подробности. Няма да е зле следователите ви да отделят специално внимание на мелачката — подсказах му. — Ако не намерят нищо, няма да е зле да съберете малко мечешки лайна и да проверите дали в тях не се съдържат частици ДНК на доктор Путьов.

— Не ви разбирам…

— Какво всъщност стана на портала? — попитах.

— Мъртъв е.

— Дерек. Нали?

— Поне така пишеше на табелката му. Момчетата от бърза помощ смятат, че прилича на отравяне. Може би с невротоксин. Гърчил се е като епилептик, преди да свърши.

Обърнах се към Кейт.

— Господи, дано не е било от паленцето.

— Не намерихме никакви паленца, но имаше кана още топло кафе, а жертвата бе разляла чашата си на бюрото — каза Шефър. — Затова предполагаме, че е от кафето. Ще го подложим на токсикологичен анализ по-късно.

— Мадокс наистина е планирал няколко крачки напред — каза Кейт.

— Но не и всичко — казах.

— Има ли хора от ФБР? — попита тя Шефър.

— О, да. Установиха собствен команден пост. — Той посочи с глава нагоре. — В кабинета на Мадокс. Приятелчето ви Грифит е там и продължава да ви търси.

— Дай да идем да им кажем здрасти — предложи Кейт.

— Добре — казах и се обърнах към Шефър. — Чао засега.

Той ни огледа.

— Смърдите на пушек и изглеждате ужасно. Какво стана?

— Това е наистина дълга и много смахната история — отвърнах. — Нека го оставим за по-нататък.

— Трябва да останете тук и да помагате за разпита — напомни ни той.

— Да де. Но засега чао.

Хванах Кейт за ръка и излязохме от голямата зала.

Из сградата се мотаеха поне петнайсетина униформени щатски полицаи и очевидно не знаеха какво трябва да правят. Размахах картата си пред един и попитах:

— Къде е кухнята?

— Кухнята? О… ей натам.

— Благодаря — казах и закрачих в указаната посока.

— Трябва да се видим с Лайъм Грифит — каза Кейт.

— Шефър каза, че е в кухнята.

— В кабинета на Мадокс.

Сложих ръка на ухото си.

— Какво какво?

Намерихме кухнята, която се оказа празна. Забелязах, че няма никаква следа от приготвяне на вечеря. Посочих го на Кейт.

— Вечерята е била уловка, Джон — отвърна тя.

— Сериозно? Значи няма пържоли и картофи?

— Защо дойдохме тук?

— Защото съм гладен.

— Да ти донеса ли кафе от портала?

— Разбира се. Вземи и за теб. — Отворих хладилника — беше с индустриални размери — и намерих някакво сирене и студено месо.

— Как може да ядеш? — възкликна тя. — На мене ми се гади!

— Гладен съм. — Тупнах сиренето и месото на плота, отидох до мивката и се измих: май някакви части от Мадокс бяха полепнали по мен.

Докато се миех, в кухнята влезе господин Лайъм Грифит и попита:

— Къде бяхте, по дяволите?

Погледнах го от умивалника.

— Ще ми подадеш ли кърпата?

Той се поколеба, но ми подаде.

— Какво правите тук?

Избърсах се и казах:

— Спасявахме планетата от ядрен апокалипсис.

— Сериозно? И какво направихте по време на биса?

Подадох кърпата на Кейт — тя също държеше да се измие.

— После убихме едно твое приятелче — казах и отворих кутията чедър. — Тед Наш.

Господин Грифит не отговори, но пък по изражението му си личеше, че не ме разбира.

— Тед Наш е мъртъв — успя да произнесе той накрая.

— Точно това казах. Страхотно, нали?

Той все още не проумяваше думите ми, така че вече бях съвсем сигурен, че какъвто и боклук да е, Лайъм Грифит няма представа за случилото се тук.

Кейт се избърса с кърпата и каза:

— Не е умрял в Северната кула. Но вече е мъртъв. — И добави: — Аз го убих.

— Какво?!

— В момента няма да кажем нищо повече по въпроса — казах. — Искаш ли сиренце? Чедър е.

— Ъ? Не. — Грифит най-сетне се окопити. — И двамата сте я загазили здравата. Имам заповед да ви върна в града веднага щом ви намеря, което вече направих. И двамата вероятно ще бъдете наказани и…

И тъй нататък.

Сигурно изядох поне половината сирене и месо, докато дрънкаше, и на няколко пъти си поглеждах часовника, за да му намекна, че е време да се ориентира към приключване.

— Какво всъщност е станало тук? — попита той, след като свърши с рецитацията си.

— С Кейт открихме убиеца на Хари Мюлер — отвърнах.

— Кой е той?

— Беше. Бейн Мадокс, собственикът на тази хижа — каза Кейт.

— Къде е?

— В противоатомното си скривалище. Мъртъв — отговорих и добавих: — Аз го убих.

Мълчание.

— И това е всичко, което е нужно да знаеш — и всичко, което казваме.

— Трябва да дойдете с мен.

— Къде ще ходиш, Лайъм?

— Казах ви. В града. Хеликоптерът ни чака на летището.

— Не можем да напускаме местопрестъплението — уведомих го. — Майор Шефър държи да останем.

— Добре. Тогава и тримата ще останем един час тук при щатската полиция, за да можете да обясните какво се е случило. После ще се наложи да настоявам полицията да ви предаде на мен.

Погледнах Кейт и тя кимна. Обърнах се към Грифит.

— С Кейт ще ограничим изявленията си само до случая с убийството на Хари Мюлер. Всичко друго е въпрос на националната сигурност и няма да се обсъжда, докато не се върнем на Федерал Плаза. Ясно ли е?

— И каква е ролята на националната сигурност в убийството на офицер от ЦРУ?

— Лайъм, не мисля, че нивото ти на достъп е достатъчно високо, за да мога да ти казвам подобни неща — отвърна Кейт.

Той изглеждаше малко ядосан, но успя да пусне една остроумна забележка:

— Тед винаги е имал високо мнение за теб, Кейт.

— Не и последния път, когато разговаряхме.

Лайъм Грифит все пак не е идиот.

— Вие двамата или сте загазили здравата, или ще бъдете наградени. Затова просто ще си затворя устата, докато не разбера кое от двете ще стане.

— Днес май загряваш по-бързо от обикновено — отбелязах.

Прекарахме един час с майор Шефър, щатските детективи и следователите — в смисъл, увъртахме по централния въпрос какво всъщност се е случило в бункера на фюрера. После, след състезанието по мерене на пишки с Шефър и Грифит, се качихме в колата на Лайъм и потеглихме от хижата покрай пилона, на който продължаваше да се вее американското знаме, а под него се виждаше флагът на Седми кавалерийски полк на Бейн Мадокс.

Да, имах смесени чувства към този тип, предимно негативни, но… е, ако не беше убил Хари и ако не се канеше да избие още няколко милиона американци, сред които Кейт и мен, както и всеки друг, който се изпречи на пътя му, както и неколкостотин милиона невинни мъже, жени и деца… е, беше сложен човек и щеше да ми е нужно време, за да го преценя правилно.

Минахме и покрай дърворезачката и тя като че ли ме върна в реалния свят. Големите неща — като ядрения Армагедон например — са малко абстрактни. Дреболиите, като например една най-обикновена машина, ти дават възможност да разбереш злото.

И тъй, отлетяхме за Ню Йорк и когато стигнахме до Федерал Плаза 26, там имаше поне десетина души от службата, сред които, разбира се, Том Уолш, както и още десетина агенти от Вашингтон. Всички ни чакаха с отворени обятия, бележници и диктофони.

Том Уолш ни посрещна топло с думите:

— Къде ми беше шибаната глава, когато ви пратих там?

— Къде ти беше шибаната глава, когато прати там Хари? — отвърнах.

Нямаше отговор на въпроса ми, така че продължих:

— Чия беше идеята да пратиш мен самичък на това назначение?

Мълчание.

— Ще ти кажа чия — осведомих го. — На Тед Наш.

— Наш е мъртъв.

— Вече да. Аз обаче съм жив.

— Но като едното нищо можеше да стане обратното — каза Кейт.

Уолш ни изгледа. Личеше му, че се опитва да налучка как би трябвало да изглежда — в пълно неведение, ядосан или невинен като агънце. Явно не успя да вземе решение и се оттегли в мъжката тоалетна.

Виждаше се, че все още цари голямо объркване относно случилото се на север и какво е положението ни — на герои или на углавни престъпници, — но усещах също, че един-двама от Вашингтон знаят точно за какво става дума, но си траят.

Разпитваха ни часове в кабинета на Уолш — двучленни екипи, които се редуваха на смени, — но с Кейт се представихме доста добре, като разказвахме на интервюиращите час по час и дума по дума всичко случило се, като се започне от момента, когато влязохме сутринта в Деня на Колумб в тази сграда, за да говорим с Том Уолш, после разговорите с Бети от „Континентал Комютеър“ и Макс и Лари от „Херц“ и „Ентърпрайз“, проверката на самолетите на Мадокс в офиса на ФАА, решението да идем в Къстър Хил Клуб вместо в централата на щатската полиция и тъй нататък.

Личеше си, че хората от ФБР са отчасти впечатлени от нашата инициативност и добри детективски техники, както и донякъде разтревожени от пълната ни неспособност да изпълняваме стриктно заповеди и от превръщането ни в бегълци. Надявам се да са понаучили нещо.

Освен това донякъде бих могъл да кажа, че докато нощта се изнизваше, двамата с Кейт бяхме единствените в службата, които не се тревожеха за нищо.

Интересно, но повечето от разпитващите ни от ФБР не бяха особено радостни от факта, че Бейн Мадокс, мозъкът и основната фигура в конспирацията, е мъртъв и че аз съм го убил. Естествено обясних, че това е станало при самозащита, макар да бе всъщност самоудовлетворение. Беше тъпа постъпка наистина и с очистването му само бях усложнил разследването на конспирацията. Искаше ми се да мога да повторя всичко. Разбира се, щях да постъпя по същия начин, но най-напред щях да си напомня, че не действам професионално.

Освен това най-малко двама от хората на ФБР от Вашингтон не изглеждаха толкова нещастни, че Мадокс не е в състояние да приказва. А може и да си въобразявам.

По въпроса за убийството на служителя на ЦРУ Тед Наш: никой агент на ФБР не коментира и не се поинтересува от подробности.

Това бе странно, но и напълно разбираемо. Нямаше да задълбаят по темата, освен ако или докато не получат нареждане отгоре.

Изпитах малко задоволство, като гледах как Том Уолш се гърчи, и доста повече, че седя в кабинета му с крака на масата, докато ни разпитваха. Към три-четири сутринта изразих непреодолимия си копнеж за китайска храна и един агент на ФБР излезе и намери отворено заведение. Нали разбирате, не всеки ден се случва да си център на внимание и не е зле да се възползваш от момента.

Имаше много за разнищване и нямах представа докъде ще се стигне и до какви висини достига Проект Зелено. Естествено с Кейт никога нямаше да разберем.

 

 

На зазоряване двама агенти на ФБР ни откараха до апартамента и ни пожелаха лека нощ и приятни сънища, макар да беше сутрин.

Излязохме на балкона и загледахме как изгрява слънцето. И двамата си спомняхме сутринта на 12 септември 2001, когато наблюдавахме черния пушек, който скриваше слънцето не само за нас и Ню Йорк, но и за цялата страна.

— Както знаем в бизнеса, всеки акт на насилие и всяко убийство са отмъщение за предишно насилие и убийство. И извинение за следващото.

Кейт кимна.

— Знаеш ли… исках да изляза от бизнеса… да ида някъде другаде… но сега, след това, което стана, искам да продължа и да направя каквото мога…

Погледнах я, после погледнах града, където преди се издигаха Близнаците.

— Чудя се дали до края на живота си ще видим зелено ниво на тревога — казах. Не бях сигурен дали го казвам на себе си, или на нея.

— Не ми се вярва. Но ако продължим да работим, може да не допуснем да стане червено.

 

 

В крайна сметка ФБР в Лос Анджелис и Сан Франциско откриха пилотите и помощниците им заедно с атомните бомби куфари в хотелските им стаи. Всъщност единият от вторите пилоти седял върху бомбата и гледал телевизия, когато агентите разбили вратата на стаята му.

В съвсем крайна сметка моя милост получи честитка за три хиляди долара от Върха и както беше предсказала Кейт, от счетоводството останаха глухи за каквито и да било обяснения. Том Уолш също не се застъпи за нас, така че се наложи известно време да се храним по-рядко навън.

Що се отнася до Изпълнителния съвет на Къстър Хил Клуб, единствените новини — появили се като съвсем кратки съобщения в печатните издания — бяха, че заместник-министърът на отбраната Едуард Улфър е излязъл в безсрочна отпуска, съветникът на президента по въпросите на националната сигурност Пол Дън подал оставка, а генерал Джеймс Хокинс се оттеглил от Военновъздушните сили.

Взети сами по себе си, тези три събития не изглеждаха нещо особено и не предизвикаха раздвижване във вечно бдящите медии. Междувременно с Кейт очаквахме още стряскащи новини за тези хора — например за арестуването им. Но поне засега Дън, Улфър и Хокинс не са успели да цъфнат на първите страници или в новините. Няма да се изненадам, ако никога повече не чуем за тях, независимо от онова, което разказахме на следователите от ФБР. Може пък да са си изгубили записките.

Колкото до четвъртия член на съвета на Мадокс — служителя на ЦРУ Скот Ландсдейл, — липсата на новина не винаги означава добра новина. Този тип все още е на свобода и или се кани да се измъкне, или, ако здравата е загазил, никой повече няма да чуе за него. Искам да кажа, трябва ли да имаме доверие на организация, на която й се плаща, за да лъже?

Може би във връзка с всичко това войната с Ирак изглежда неминуема и смятам да използвам вътрешната информация на Мадокс и да заложа на седмицата, в която се пада 17 март; според брокера ми това е доста шантаво предположение и залогът е три към едно. Ако успея да утроя залога си от хиляда долара, ще успея да покрия Върха. По отношение на нефтените фючърси, според брокера ми след войната иракският петрол ще залее пазара и цените ще паднат — а няма да се качат, както твърдеше Мадокс. Трябва да си помисля сериозно на кого да се доверя — на търговеца с акции или на Бейн Мадокс. Сериозен въпрос.

Едно от нещата, което не трябваше да правим във Вашингтон, бе да обясняваме как или защо Кейт е убила служител на ЦРУ. Между другото, главният представител на ЦРУ към ФКТС ни каза, че откритият в хижата на Къстър Хил мъртвец си останал неидентифициран и че служителят на име Тед Наш, когото познавахме навремето, е загинал на 11 септември 2001 г. в Северната кула.

Нямах намерение да споря по този въпрос. Кейт също.

Много си мислих за Проект Зелено на Мадокс и съм сигурен, че онова, което почти се осъществи — атака срещу американски град или градове с оръжия за масово поразяване, — рано или късно ще се случи. Но вече ще трябва да се чудя откъде всъщност е дошла атаката.

Не искам да изглеждам прекалено голям параноик, но си мисля, че може би двамата с Кейт видяхме и чухме повече, отколкото биха желали някои хора. Не намеквам, че ЦРУ се кани да ни очисти, защото знаем прекалено много, защото ни е известно за Скот Ландсдейл или защото Кейт уби техния човек Тед Наш. Но човек никога не може да е сигурен. Може би ще си вземем куче и ще проверяваме двигателя, преди да палим колата.

В нашия бизнес не можеш да си прекалено предпазлив и трябва да знаеш кои са ти приятелите и кои — враговете. А ако не си в състояние да го определиш, най-добре дръж пищова си смазан, зареден и подръка.