Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

51

Открихме ключа в джоба на Карл и свалихме оковите. Взехме и колта му от пода и Кейт го пъхна в колана си.

Застанахме един до друг в задимената стая, неми като телевизорите, които наблюдавахме.

Последваха няколко минути реклами, без извънредни бюлетини или угаснали екрани от Ел Ей или Сан Франциско.

— Май всичко е наред — престраших се да кажа накрая.

Кейт кимна.

— А ти добре ли си?

— Добре съм… Само съм малко… замаяна.

Останахме така още няколко минути.

— Добра работа свърши — казах й.

Добра? Свърших направо отлична работа.

— Права си, отлична. А бе, къде беше скрила гръмчето?

— Не ти трябва да знаеш.

— Права си.

Последваха още няколко минути мълчание.

— Можеш ли да повярваш? — попита тя. — Можеш ли да повярваш какво щеше да направи Мадокс?

Погледнах електронния пулт и казах:

— Отчаяните моменти изискват отчаяни мерки.

Тя помълча, после каза:

— Джон… в един момент… стори ми се, че… че малко се колебаеш.

Замислих се.

— Честен ли да бъда?

— Не отговаряй.

Все пак трябваше да кажа нещо.

— Така или иначе ще се случи.

— Не го казвай.

Опитах да се пошегувам.

— Защо не останем тук долу за няколко години?

Тя мълчеше.

Погледнах Бейн Мадокс. Все още бе на колене, но вече с отметната назад глава, опряна на ръба на пулта. Сивите му ястребови очи бяха широко отворени, немигащи и безчувствени както винаги. И ако не беше малката червена дупка в средата на челото му, едва ли щях да позная, че е мъртъв. Побиха ме тръпки.

Кейт забеляза, че го гледам.

— Направи това, което трябваше.

И двамата знаехме, че не е вярно. Бях направил онова, което исках.

Откъснах поглед от Мадокс и се обърнах към шестте охранителни монитора. Не видях никого с изключение на някаква сянка — движеше се около бараката при портала. Предположих, че е Дерек. После пред сградата на генераторите мина един джип.

— Още са навън, а от централата на щатската полиция не се е появил никой — казах.

Кейт кимна.

— Е, значи ще поостанем известно време тук.

Наистина не ми се висеше в това подземие с два трупа на пода, димящ килим и диван и миризма на изгоряла електроника.

Освен това откъм Лутър се чуваше гъргорене и разпознах този звук. Не можех да му помогна, но реших, че все пак трябва да се опитам. Огледах се за стационарен телефон, за да се обадя в централата на щатската полиция за линейка, както и за хора, които да арестуват Дерек и когото още трябва и да ни измъкнат оттук.

Кейт продължаваше да се взира в трите телевизора и от време на време хвърляше поглед към часовника на стената.

— Мисля, че наистина всичко е наред.

— Да. — Не намерих телефон и реших да проверя в някоя друга стая. Това ми напомни за помещението със затворената врата, където бях чул звука на телевизор.

Все още не бях на себе си от мечешките гръмчета, но трябваше да си отварям очите на четири.

Слухът ми, както и слухът на Кейт, също не се бе върнал напълно. Изобщо не бяхме чули, че по коридора идва някой. Разбрах, че не сме сами, едва когато чух някакъв глас да казва:

— Е, това изобщо не го бях очаквал.

Рязко се извъртях. На прага стоеше призракът на Тед Наш. Изгубих дар слово.

Кейт също замръзна в средата на стаята и челюстта й направо увисна.

— Ти си мъртъв — успях да кажа най-сетне.

— Всъщност чувствам се идеално — отвърна той. — Съжалявам, че те разстройвам.

— Не съм разстроен. Разочарован съм.

— Бъди мил, Джон — каза той и се обърна към Кейт. — Е, как си?

Тя не отговори.

Знаех, че виждах във всичко това ръката на ЦРУ, но дори и в най-лошите си кошмари не си бях помислял, че отново ще видя Тед Наш. А може пък и да греша.

Наш огледа стаята, но не коментира поразиите, покриващите всичко петна кръв, умиращия на крачка от него Лутър и Карл, който лежеше мъртъв на пода. Беше хладнокръвен тип. Все пак погледна Бейн Мадокс и каза:

— Наистина жалко.

Очевидно мненията ни за покойния се различаваха.

— Е, във Вашингтон ще има много разочаровани хора — каза Наш. Явно говореше на себе си.

Двамата с Кейт не отговорихме, но си помислих дали да не сваля карабината от рамото си и да я приготвя за стрелба.

Не бях напълно параноичен, защото Тед Наш е вероятен убиец и със сигурност не фигурира сред феновете на Джон Кори. Освен това носеше спортно яке и бе пъхнал ръката си в него, също като красавците от модните каталози. На лицето му бе изписано равнодушното изражение на човек с пистолет в джоба.

— Какво правиш тук? — успя да попита Кейт.

— Работя.

— Ти… ти беше в Северната кула…

— Всъщност закъснях. Също като теб, Джон, и като много други хора. Съдбата работи по смешни начини, не мислите ли? — философски заключи той.

— Да — отвърнах. — Съдбата е казан със смехории. Какъв е номерът, Тед? Да не би да ми кажеш, че си дошъл да спреш Мадокс, но пак си закъснял с няколко минути?

Той се усмихна.

— Не съм тук, за да го спирам. — Погледна отново покойния господин Мадокс. — Ти обаче явно си го направил.

— Дойдох просто на вечеря.

Преди да се впуснем в размяна на остроумия, той извади пистолета си — глок като моя — и каза:

— Този път вие двамата наистина преебахте нещата.

— Не, Тед. Ние току-що спасихме Сан Франциско и Лос Анджелис. Ние сме герои — казах, за да съм сигурен, че ме е разбрал. — Лошите се мъртви.

Изглеждаше малко вбесен, както винаги му се случва в мое присъствие, пък и беше извадил пистолета си и ние много добре знаехме каква е позицията му по този въпрос.

— Нямате никаква представа как само преебахте нещата — каза той, впери очи в мен, след което за миг хвърли поглед към Кейт. — Светът, какъвто го познаваме, щеше да се промени завинаги. Разбирате ли това? Разбирате ли?

Така и така щеше да си каже всичко, затова реших да не отговарям на глупави въпроси.

— Това бе най-добрият, най-гениален, най-дързък и храбър план, който сме замисляли — продължи той. — За един шибан ден — само за един ден, Джон — щяхме да заличим най-голямата заплаха за Америка. А ти, ти и тази кучка до теб преебахте всичко.

— Виж, наистина съжалявам.

Кейт пое дълбоко дъх и каза рязко:

— На първо място, Тед, не съм кучка. Второ, ако това правителство иска да унищожи ислямския свят с ядрено оръжие или да заплаши, че ще го стори, трябва да има куража да го направи, без да фалшифицира шибана терористична атака срещу два американски града и да убива милиони американци…

— Затваряй си шибаната уста! На кой му пука за Лос Анджелис и Сан Франциско? Не и на мен. Нито пък на теб. Не ми се прави на много морална, Кейт. Имахме шанса да докараме лайняната мюсюлманска каша до щастлива развръзка, но ти и този шибан тъпак, за когото се омъжи… — Погледна ме и май едва сега забеляза ремъка на рамото ми и черната цев на М16, надничаща иззад гърба ми. Насочи пистолета към мен. — Разкарай тая карабина. Просто я пусни на пода. Веднага!

Наклоних се наляво, за да може ремъкът да се плъзне по рамото и ръката ми, докато се мъчех да измисля как да успея да сграбча карабината, да сваля предпазителя, да се прицеля от бедро и да произведа точен изстрел.

Господин Наш явно се ядоса от бавната ми реакция.

— Не си прави труда. Просто си умри — каза и насочи глока към гърдите ми. — Просто да знаеш, използвах някои връзки, за да те пратят тук и да те пречукат вместо горкия Хари Мюлер, с когото ще се видите след около три секунди. А освен това — той кимна към Кейт — наистина я чуках…

Чух силен гърмеж, но не видях огъня от дулото. Пистолетът на Наш полетя във въздуха. Или така поне изглеждаше. Тялото му полетя назад, сякаш бе получил ритник в гърдите, и се стовари върху стената до Лутър…

Кейт доизпразни колта на Карл в тялото на Тед Наш. То се разтрисаше всеки път, когато в него се забиваше поредният куршум.

Гледах я как изстреля последните три патрона. В начина й на действие нямаше нищо истерично или безумно. Държеше автоматичния пистолет с две ръце, с правилен захват, с леко присвити колене и изпънати ръце. Прицелване, дърпане на спусъка, огън, вдишване, задържане, дърпане на спусъка и тъй нататък. Докато пълнителят не се изпразни.

Отидох до нея дай взема пистолета, но тя го захвърли настрани.

— Благодаря — казах.

Тя продължаваше да гледа тялото на Наш, цялата в кръв и мозък от раната в главата.

— Не съм кучка, Тед.

Хм, трябва да запомня да не споменавам пред нея тази дума, когато се караме.