Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

17

В девет сутринта, когато стигнах до Федерал Плаза 26, Хари не беше зад бюрото си. Нямаше го и в 9:15 и 9:30. При последния ни разговор беше споменал, че днес трябва да се среща с Уолш. Шефът беше тук, а Хари отсъстваше.

Офисът бе доста смълчан. Преброих три бивши ченгета от НЙПУ и едно от ФБР — Кейт. Освен това в командния център на същия етаж трябваше да има поне един дежурен, който да следи телефоните, радиото и интернет. Надявах се, че терористите са предпочели Да прекарат дългия уикенд в съзерцаване на листопада в Нова Англия.

Обадих се на мобилния телефон на Хари Мюлер в 9:45 и оставих съобщение. После звъннах в дома му в Куинс и оставих съобщение на телефонния секретар. Потърсих го и по пейджъра, което се води За официално в нашия бизнес.

В десет и пет дойде Кейт и каза:

— Том Уолш иска да ни види.

— Защо?

— Нямам представа. Говори ли вече с него?

— Не.

Тръгнахме към кабинета на Уолш в ъгъла. Вратата беше отворена, така че влязохме, без да чукаме.

Уолш стана и ни посрещна в средата на помещението, което обикновено бе знак, че не му е до официалности. Посочи ни кръглата маса до прозореца и седнахме. Масата бе покрита с бумаги и папки — нещо много нехарактерно по времето, когато кабинетът се заемаше от Джак Кьониг.

Върху големия панорамен прозорец, горе-долу на мястото, където се бяха издигали Близнаците, имаше черна лепенка с контурите им и надпис:

911 — НЕ ЗАБРАВЯЙ!

Както казах, бе хубав есенен ден, също като преди година и един месец, когато бяха нападенията. Ако не беше онази среща в Близнаците, Джак вероятно щеше да е тук, в кабинета си, и щеше да види с очите си какво се случи. Дейвид Стейн също щеше да гледа от своя кабинет. Оказа се обаче, че са го видели много по-отблизо.

— Джон, хората от компютърна безопасност ме уведомиха, че в петък си се опитвал да отвориш с паролата си засекретен файл — започна Том Уолш.

— Така е — признах и го погледнах. Беше млад за поста главен специален агент — около четиридесетте, мургав ирландец, добре изглеждащ и неженен. Имаше репутацията на женкар и въздържател, което го правеше доста шантав за ирландец — тип, предпочитащ жените пред уискито.

— Какъв е интересът ти към този файл? — попита той.

— О, и аз не зная, Том. Не успях да го отворя, така че не мога да зная дали имам някакъв интерес към него.

Той впи поглед в мен. Помислих си, че търпението му е на път да свърши.

Мислех си, че не харесвам тевтонския стил на Джак Кьониг и си падам повече по Том Уолш — нали и аз съм наполовина ирландец. В случая обаче работата оформяше човека — храната над природата или както е там.

— Какво, по дяволите, е „Иракски Клуб Кемъл, Оръжия за масово поразяване“? — попита той.

— Просто поредната ми глупост. — Хвърлих поглед към Кейт, но тя не изглеждаше развеселена, а само объркана.

— Ясно. — Уолш погледна Кейт, своята праволинейна съратница от ФБР. — Каза ли на Джон за онова наблюдение?

— Да, но чак в неделя.

— Значи Хари Мюлер се е раздрънкал — обърна се той към мен.

Никога не бива да натопяваш събрат ченге, така че отвърнах:

— Хари Мюлер ли? За какво?

— Няма значение.

— Съгласен. И докато съм тук, мога ли да направя официално оплакване, че си искал от жена ми разрешение да ме пратиш на задача?

— Не съм искал разрешение. Беше просто израз на учтивост. Женени сте и исках да проверя дали това няма да попречи на някакви ваши лични планове за уикенда.

— Следващия път питай мен.

— Ясно. Взех си бележка.

— Защо ти е хрумнало тъкмо моето име?

Уолш като че ли не искаше да обсъжда това, но все пак отговори:

— Явно съм решил, че ти си най-добрият за тази работа.

— Том, както може би знаеш, проведох последното си наблюдение в Сентръл Парк и се изгубих за два дни.

Той се усмихна вежливо.

— Имах предвид други аспекти на наблюдението.

— Като например?

— Ами, това наблюдение включваше навлизане в частна собственост без разрешително, което е точно по твоята част. Освен това самото място — Къстър Хил Клуб — има добра охрана. Имаше голяма вероятност изпратеният съгледвач да бъде спрян и разпитван от частни охранители, а зная много добре, че си в състояние да се справиш с това. Членовете на този клуб са хора с известно политическо Сияние във Вашингтон.

Започвах да разбирам защо никой не бе изгарял от желание да ска от съдията разрешително за претърсване. Освен това сякаш имаше несъответствие между онова, което ми бе казал Хари Мюлер — рутинно наблюдение, пълнене на папки и тъй нататък — и приказките на Том Уолш. Хари не би тръгнал да ме лъже, така че стигнах до заключението, че не е бил инструктиран от Уолш като хората.

— И тъй, в крайна сметка ти е трябвало ченге да опере пешкира, ако нещо се скапе — казах.

— Това изобщо не е вярно. Да караме нататък. — Том Уолш ни погледна. — Нямаме никаква вест от Хари Мюлер.

Вече се бях сетил, че това е причината да сме в кабинета му, макар и да се надявах да греша.

— Трябваше ли да се обади?

— Само ако изникне проблем.

— Понякога, Том, когато има проблем, за него не се чува. И често просто не можеш да се обадиш.

— Благодаря, че ме просветли. Добре, нека ви кажа каквото ми е известно. Както знаете, Хари Мюлер тръгна оттук преди пет следобед в петък. Отишъл е до Техническия отдел, взел е каквото му трябва и е отишъл в гаража за караваната. Дженифър Лупо го засякла в гаража, разменили няколко думи — тя е последният човек, който го е виждал. Следващата вест от него е обаждане от мобилния му телефон до приятелката му Лори Баник в седем и четиридесет и осем сутринта в събота.

На масата имаше касетофон и Уолш го включи.

— Здрасти, миличка — разнесе се гласът на Хари. — Обажда се твоят единствен. Намирам се в планината, така че има възможност дълго да нямам обхват. Исках просто да ти кажа здрасти. Пристигнах към полунощ, спах в караваната и сега съм на пост недалеч от хижата на десните кукувци. Така че не ми се обаждай, ще ти звънна вкъщи, ако не те намеря на мобилния. Трябва да свърша това-онова на местното летище днес или утре сутринта, така че може да прекарам още една нощ тук. Ще ти се обадя, когато разбера как стоят нещата. До скоро. Обичам те.

— И тъй, знаем, че е стигнал и че се е намирал близо до имота отбеляза Уолш. — В девет и шестнадесет сутринта тя му е звъннала му е оставила съобщение, с което успяхме да се сдобием от телефонната компания.

И отново натисна бутона. Този път чухме гласа на Лори Баник.

— Здрасти, скъпи. Получих съобщението ти. Бях заспала. Днес ще ходя на пазар със сестра ти Ан. Звънни ми по-късно на мобилния, става ли? Кажи ми дали ще оставаш за през нощта. Обичам те. И внимавай с онези десни ненормалници. Луди са по пищовите. Пази се.

— Несъмнено си говорил с нея — казах.

— Да. Тази сутрин. Каза ми, че към четири следобед в събота е получила есемес от Хари… — Той погледна един лист на масата и зачете: — „Съжалявам, че съм пропуснал обаждането ти. Лош обхват. Попаднах на едни приятели. Риболов и излети. До понеделник“.

Никой не изказа очевидното предположение, че есемесът може да е пратен и от някой друг. Очевидно обаче Лори бе решила, че е от Хари.

— Не беше особено радостна — каза Уолш. — Звъняла му е, след като е получила съобщението, но той не отговорил. Продължила да се обажда и да оставя съобщения, освен това го търсила на пейджъра четири или пет пъти. Последното й обаждане било от неделя вечерта. Описа ми съобщенията си като все по-гневни и емоционални. Казала му, че ако не й отговори, ще скъса с него.

— Кога гневът й се е превърнал в тревога? — попитах.

— Около десет вечерта в неделя. Имала е дежурния номер тук и се обадила. Разговаряла с дежурния агент на ФБР Кен Рийли и споделила загрижеността си.

Кимнах. И аз бях получавал подобни обаждания от приятелки, приятели, съпрузи и съпруги. Правиш всичко възможно да прецениш дали наистина има основание за безпокойство. В около сто процента от случаите любимите не са мъртви, но има голяма вероятност да станат, когато се приберат.

— Кен се опитал да я успокои, но с приятелките не се отнасят със същата вежливост като със съпругите, така че не й предложил кой Нае колко помощ — продължи Уолш. — Записал си номера й и обещал, че ще й се обади, ако научи нещо. Опитал се да се свърже с Хари по мобилния телефон и пейджъра, но отговор нямало. Това не го обезпокоило особено.

Всъщност нямаше и причина да се безпокои от друго освен от това, че Хари не е отговорил на повикванията по пейджъра. От една страна, бе уикенд, а агентите често забравят пейджърите си или може да се намират, да кажем, в шумен бар или тихо легло, където сигналът би могъл да остане незабелязан или пренебрегнат. Но от друга страна, Хари беше на задача.

— Възможно е просто да не е имало обхват — предположих. Уолш кимна и продължи:

— Дойдох тук в осем сутринта, взех отчетите на дежурните агенти и видях бележката на Кен Рийли за Лори Баник и Хари Мюлер. Не се разтревожих, но все пак звъннах на госпожа Баник и разговарях с нея. След това направих още няколко обаждания, в това число до полевия отдел на ФБР в Олбъни. Помолих оперативния дежурен Гари Мелиъс да пусне обява за изчезнал агент. Той каза, че ще го направи, макар да не ми се видя съвсем сигурен дали детектив Мюлер е изчезнал при изпълнение на служебните си действия, или при нещо друго. Във всеки случай уведоми щатската полиция, те на свой ред се свързали с местните ченгета, които познавали района, но не разполагали с много хора. В момента проверяват болниците, но засега не са открили неидентифицирани пациенти или новопостъпили с това име.

Погледна ни. Предполагам, че се мъчеше да определи как ни се вижда това и същевременно как ще се види на собствените му шефове, когато тръгне да докладва нагоре по веригата.

— Щатската полиция пуснала търсене на името му в автомобилния регистър. Имат марката, модела, цвета и номера на караваната му. Допреди петнадесет минути все още не я бяха намерили. — В районът е огромна пустош и търсенето може да продължи доста.

— Телефонът или пейджърът не предават ли някакви сигнали? — попита Кейт.

— Телефонната компания работи по въпроса. Засега няма нищо.

От разговора ми с Хари знаех, че трябваше да е тук тази сутрин. Уолш обаче все още не споменаваше нищо, така че се наложи да поема инициативата.

— Хари не трябваше ли да ти докладва днес?

— Да. Трябваше да остави оборудването и дисковете от апарата в Техническия отдел най-късно до девет сутринта, след което да се види с мен за разбор.

— И въпреки това все още не си на път да се разтревожиш сериозно.

— Загрижен съм. Но не бих се изненадал, ако всеки момент се обади или влезе в кабинета.

— Аз бих. Хари Мюлер не би пропуснал среща с началник. Уолш не отговори.

Не бях особено очарован от лежерния стил на управление на Том Уолш, но новаците в занаята трябва да внимават да не се обаждат на директора на ФБР, за да му докладват, че небето се сгромолясва.

Естествено налице бе и другото измерение на проблема самият Къстър Хил Клуб. Ако Хари Мюлер беше изчезнал в гората, докато бе дебнел Абдул Салами, реакцията щеше да е съвсем различна.

А и за да бъда циничен, ако Хари Мюлер бе от ФБР, а не от НЙПУ, реакцията вероятно щеше да е малко по-бърза — въпреки празниците. Агентът на ФБР Кен Рийли би могъл например да се обади на Том Уолш още в неделя вечерта. Не искам да кажа, че безопасността на ченгето е по-маловажна от тази на агента на ФБР; нещата са по-скоро свързани с недотам високата и отчасти заслужена репутация на свободните духове на най-съвършените същества на Ню Йорк.

— Мислиш ли, че изчезването на Хари е пряко свързано със задачата му? — попитах.

Уолш разполагаше с готов отговор.

— Не искам да спекулирам относно характера на изчезването му. О ако го направя, бих казал, че е възможно с Хари Мюлер да се е слчил някакъв инцидент. Районът е наистина огромна пустош и не изключено да се е изгубил или да е пострадал. Може да си е счупил крак, да е попаднал на капан за мечки, а може би дори да е бил нападнат от мечка. А според онова, което ми казаха от Олбъни, тамошните жители понякога бракониерстват. Хари най-вероятно е носил маскировъчно облекло и е възможно да е бил случайно улучен от някой ловец. С две думи, в дивия пущинак дебнат какви ли не опасности. Нали затова го наричат „пущинак“.

— И пак затова да ходиш сам по такива места не е най-умното нещо — коментира Кейт. — Трябвало е да има партньор.

— Строго погледнато, може и да е така — отвърна Уолш. — Аз обаче съм провеждал десетки подобни наблюдения само с един агент. Все пак Адирондак не е африканската джунгла.

— Но ти току-що каза…

— Не прибързвай с изводите. Това е стандартна процедура и досега никога не си повдигала този въпрос, когато сме обсъждали изпращането на Джон. Да се заемем с настоящия проблем.

Помислих си, че настоящият проблем е самият Уолш, така че се заех с него.

— Том, какво всъщност е Къстър Хил Клуб? Той се замисли за миг.

— Не разбирам какво общо има това с намирането на Хари, но щом искаш отговор… от онова, което зная — а то не е много, — става въпрос за много затворен елитен клуб за лов и риболов, чиито членове са предимно богати, влиятелни или и двете заедно.

— Спомена и че имали политическо влияние.

— Така ми бе съобщено. Бих казал, че членовете са наполовина Вашингтон и наполовина Уолстрийт.

— Откъде получи тази информация?

— Сведоха ми я. Не разпитвай. Сигурен съм, че актуалният и пълен списък на членовете на клуба не е публична информация, поради което от министерството на правосъдието поискаха наблюдение на тази среща.

— Кой ти се обади?

— Няма значение.

— Добър отговор. Какво трябваше да прави Хари на летището? И на кое летище? — Имах предвид съобщението на Хари до приятелката му.

Уолш се поколеба, после каза:

— Летището на Адирондак. Някои от участниците в събирането вероятно са пристигнали с пътнически самолет. Хари трябваше да иде до летището в събота или в неделя сутринта и да се сдобие с разпечатка на списъка с пътници.

Кимнах. Уолш забрави да спомене, че списъкът на пътниците може да се получи от всяко летище с компютър, стига да се свържеш с авиокомпанията. Това означаваше, че задачата на Хари на летището е била да разбере кой е пристигнал с частен самолет или с чартърен полет. Плюс това евентуално да направи справка за взетите под наем коли и да се сдобие с копия на договорите — нещо много полезно, за да се определи кои са евентуалните участници в срещата. Започнах да си мисля, че ми се иска да се заема с проблема. Том Уолш обаче смени темата.

— Щатската полиция разполага с хеликоптер с инфрачервени сензори за откриване на едри живи или наскоро умрели организми Екипът е много добре обучен и оборудван за намирането на изчезнали в гората хора.

— Това е добре. — Бе мой ред да сменя темата. — По думите ти излиза, че това е рутинна задача, а в същото време си дошъл тук в неработен ден само за да се срещнеш с Хари и да чуеш доклада му. Явно и Техническият отдел е отворен, за да получи дисковете и видеозаписа, които вероятно ще бъдат пратени незабавно във Вашингтон заедно с онова, което е било установено на летището.

— Какво искаш да кажеш?

— Каква е тази спешност около това наблюдение?

— Нямам представа. Просто изпълнявам заповеди, също като теб… всъщност ти не изпълняваш заповеди, докато аз го правя. А понякога някой друг действа според тях.

— От колко време продължава това?

— От доста.

Както винаги, и тук имаше лек културен сблъсък между ФБР и полицията. Много питате, това действа обезсърчаващо на всички.

— Том, работила съм с много хора от НЙПУ, откакто съм в спецчастта, и съм научила много неща, както и те от нас — каза Кейт. Всъщност моите получени от ФБР знания се равняваха горе-долу на нула, макар че от ЦРУ се интересуваха. — След единайсети септември трябва да започнем да мислим различно, да задаваме всякакви въпроси, каквито ни хрумнат, и да предизвикваме началниците си, когато не сме доволни от онова, което ни казват.

Уолш я изгледа отровно и отбеляза:

— Мисля, че някой ти дава лош пример.

— Не. Промяната в начина ми на мислене се дължи на онова, което се случи преди година.

Уолш остави това без отговор.

— Да се върнем на въпроса с изчезналия…

Кейт го прекъсна и влезе в образа си на юрист.

— Том, още не разбирам защо тази група е под наблюдение. В каква нелегална дейност или федерално престъпление са заподозрени?

— Каквито и да са подозренията, те нямат нищо общо с изчезването на Хари Мюлер и затова не ви е нужно да ги знаете.

Аз също се намърдах в спора.

— Това е група на реакционери. Прав ли съм? Ложа на десни ненормалници.

Той кимна.

— Значи, като се има предвид това, а също и високото политическо и финансово ниво на членовете на този така наречен клуб за лов и риболов, вероятно си имаме работа със заговор за сваляне на правителството.

Уолш се усмихна.

— Мисля, че вече са го направили в деня на изборите.

— Добре казано. Между другото, наистина бихме желали да научим какво са ти казали от централата.

Уолш за момент се замисли.

— Добре. В общи линии ми бе казано, че има общо с някаква конспирация за манипулиране на цените на петрола. Човекът, който ръководи клуба, е Бейн Мадокс. Може и да сте чували това име. Той е собственик и директор на Глобъл Ойл Корпорейшън, или ГОКО. Това е дори повече, отколкото ви е нужно да знаете.

Името наистина ми бе познато. А манипулирането на цените на петрола не бе нещо ново и нечувано. Все пак обаче това не обясняваше напълно съществуването на Къстър Хил Клуб, още по-малко пък членовете на клуба. Нещо не си бе съвсем на мястото и Том Уолш нямаше да каже какво, дори и да знаеше. Както и да е.

— Прочетох имейла ти.

— Хм.

— Мислех, че на пангара са иракчаните — добавих.

— Така е.

— Тогава? Какво общо има Къстър Хил Клуб с иракчаните или предстоящата война?

— Доколкото знам, нищо. Назначението на Хари бе заради срещата на клуба. Тези срещи явно не са много чести. Трудно ли ти е да го схванеш?

— Извинявай. Бях настроен да действам според имейла ти и днес се канех да си увия парцал на главата и да се изтипосам в някое иракско кафене.

— Не се бъзикай. Да се върнем на проблема. Честно казано, още не съм съобщил за изчезналия агент в централата, но много скоро някой ще се поинтересува какво става с информацията, която са поискали. Когато това стане, ще се наложи да обяснявам, че контактът ми с натоварения със задачата агент временно е прекъснат. Разговорът не се очертава да е от най-приятните, но ако успеем да използваме времето дотогава, може и да съм в състояние да предложа някакви положителни новини.

— С Кейт много държим да помогнем в търсенето — казах.

Сигурен бях, че не съм бил първият избор на Том Уолш за тази задача, но така или иначе днес бях дежурен, а освен това познавах Хари и бяхме приятели. Спешно ни трябваше и агент на ФБР, Кейт бе направила грешката да дойда за половината от почивния ден, така че нещата се нареждаха. Уолш можеше да каже на Вашингтон, че вече е изпратил екип на мястото.

— И аз предположих, че ще държите, затова уредих всичко — каза Уолш.

— Добре. Тръгваме при първа възможност. Той си погледна часовника.

— Всъщност тръгвате след пет минути. Долу има кола, с която ще стигнете до вертолетния парк в центъра на Манхатън. Вертолет на ФБР ще ви откара до летището в Адирондак. Пътуването ще трае около два часа. На летището ще има кола на „Херц“, запазена на името на Джон. Обадете ми се, щом стигнете, за да ви дам допълнителни инструкции.

— Имаме ли лице за контакт? — попита Кейт.

— Може би — каза той. — Довечера или утре към вас ще се присъединят и агенти от Олбъни и наши хора.

— Имаме ли разрешително за проверка на Къстър Хил Клуб? — попитах.

— Последната новина от Олбъни е, че търсят работещ прокурор, който пък трябва да намери федерален съдия, склонен да работи в почивен ден.

— Погледнали ли са по пивниците? Уолш сякаш не чу въпроса ми.

— Прокурорът ще трябва да убеди съдията, че това е федерален случай и че трябва да издаде заповед за претърсване на имота на Къстър Хил Клуб — това са почти четиридесет квадратни километра, — но не и на самата хижа. Няма да ни издадат разрешително за нея без основателна причина, а ние нямаме основание да смятаме, че Хари Мюлер е вътре.

— Не ни е необходимо разрешително, ако има непосредствена опасност за живота на дадено лице — каза Кейт.

— Уверен съм, че собственикът, господин Мадокс, ще позволи търсенето на човек, който вероятно се е изгубил или е наранен в негова територия. Затова първо ще действаме в тази насока — каза Уолш. Но ако Мадокс не пожелае да сътрудничи или просто го няма, а представителят му не знае какво да прави, ще използваме разрешителното.

— А как ще обясниш на господин Мадокс, че на негова територия вероятно има изчезнал федерален агент? — попитах.

— Не е нужно да знае, че става въпрос за федерален агент. Ще оставим претърсването на щатската полиция. Ще опитаме всичко по силите си, освен онова, което би предупредило Мадокс, че е бил поставен под наблюдение.

— Том, ако Хари е задържан от охраната на клуба, Мадокс ще знае, че е под наблюдение — посочих очевидното.

— Първо, нямаме нито улики, нито основание да смятаме, че Хари е задържан в Къстър Хил Клуб. Но дори и да е, той със сигурност ще се придържа към прикритието си.

— Което е?

— Орнитолог любител.

— Тоя номер едва ли ще мине. Ами ако охраната го претърси? Чист ли е трябвало да влезе?

Уолш се поколеба.

— Не. Но какви са шансовете да го претърсят частни охранители? Или пък Хари да позволи подобно нещо?

— Не зная, Том. Но и не държа да го науча от личен опит. Ако бях на негово място, нямаше да си нося федералната карта и глока. Дори когато се представят за търговци на дрога, ченгетата не си носят пищова и значката.

Уолш като че ли не оцени лекцията ми.

— Първо на първо, Къстър Хил Клуб не е свърталище на наркодилъри, така че не използвай полицейските си аналогии там, където не са подходящи. Освен това да предположим, че Хари не е бил спрян, задържан или претърсен от охраната.

— Добре, да предположим тогава, че се е изгубил или наранил на територията на клуба. Щатската и местната полиция трябва веднага започнат претърсване по въздух и земя. Какво чакаме?

— Не чакаме, Джон. Караме стъпка по стъпка и в момента те претърсват гористата местност извън имота. — Уолш ни изгледа изпитателно. — Лично аз не вярвам, че ще намерим Хари вътре. Не мисля, че и вие го вярвате. Хайде да бъдем рационални и да се опитаме да балансираме загрижеността ни за Хари и необходимостта да оставим Мадокс на тъмно.

— На мен лично не ми просветва особено — отвърнах.

— Това си е най-обикновена задача. Имаш точно толкова светлина, колкото да направиш следващата крачка в тъмното.

— Звучи ми кретенски.

— Но е официалната политика.

— Джон, трябва да тръгваме — каза Кейт.

Уолш стана. Ние също.

— Ако междувременно изскочи нещо, ще ви се обадя в хеликоптера.

Стиснахме си ръцете.

— Ако трябва да останете за през нощта, наемете си стая — каза Уолш.

— Не очаквай да ни видиш, преди да сме намерили Хари — отговорих.

— Успех.

Излязохме от кабинета, върнахме се на бюрата си, изключихме компютрите, събрахме си нещата и взехме асансьора до партера. Шофьорът ни чакаше отвън.

— Какво мислиш? — попита Кейт на път към вертолетния парк.

— Мисля, че човек никога не трябва да ходи на работа в почивен ден. Нито едно добро дело не остава ненаказано.

— Изкарах късмет, че дойдох — каза тя. — Попитах те какво мислиш за Хари.

— Според личния ми опит и статистиката най-вероятното обяснение за всяко изчезване, особено на зрял мъж, е злополука, самоубийство или планирано покриване. Рядко става въпрос за злодеяние.

— Мислиш ли, че става въпрос за злополука?

— Не.

— А самоубийство?

— Не и Хари.

— Възможно ли е просто да се е замотал някъде?

— Не.

— Значи…

— Да.

Останалата част от пътя изминахме в мълчание.