Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

46

— Какво написа в имейла до Уолш? — попитах.

— Казах ти.

— Надявам се, не си споменала, че отиваме в Къстър Хил Клуб на коктейл и вечеря.

— Споменах.

— Не трябваше. Сега хайката ще ни засече. Или ще ни изпревари.

— Не, няма. Казах ти, че пуснах имейла като задача, която ще се изпълни по-късно. Изпращане със закъснение, в седем часа.

— Изобщо не съм чул такова нещо.

— Специално е разработено за ситуации като тази и за хора като теб.

— Сериозно? Хитра работа.

— Искаш да си вътре в Къстър Хил, преди някой да разбере, че дори отиваш там — обясни тя. — И по времето, когато Том Уолш прочете съобщението ми, ние, да се надяваме, вече ще решаваме някои въпроси на място. Нали така?

— Така.

— И ще сме герои.

— Да.

— Или трупове.

— Е, стига си мислила негативно.

— Искаш ли да обърнеш?

Погледнах напред.

— Защо? Забравил ли съм нещо?

— Джон, не мислиш ли, че моментът е може би подходящ да си седнеш на задника?

— Не, не е подходящ. За да ми досаждаш ли дойде, или за да ми помагаш?

— За да ти помагам. Но ако продължиш към централата на щатската полиция, ще реша, че това е много умно от твоя страна.

— Не: ще си помислиш, че съм пъзливо безволево мекотело.

— Никой не би могъл да нарече точно теб по този начин. Но понякога, като сега например, благоразумието е за предпочитане пред храбростта.

— Някои мекотели казват така. Виж какво, не съм глупак. Но това е лично, Кейт. Свързано е с Хари. Освен това налице е елементът време. СНЧ станцията е или ще бъде приведена в работно състояние и не зная дали някой от правозащитните служби ще успее да стигне до Къстър Хил по-бързо от нас, а ние и без това сме поканени.

— Това може да е, но може и да не е вярно.

— Вярното е, че искам парче от кучия му син, преди някой друг да успее да се докопа до него.

— Зная. Но дали си склонен да рискуваш и да допуснеш възможен ядрен инцидент само за да изпълниш личната си вендета?

— Виж какво, ти пращаш имейла със закъснение.

— Аз мога още сега да се обадя на майор Шефър или Лайъм Грифит — посочи тя.

— Ще го направим точно преди да влезем в Къстър Хил. Засега трябва да стигнем дотам без проблеми.

— Мислиш ли, че Мадокс ще изпрати СНЧ сигнала тази нощ?

— Не зная. Но трябва да приемем, че поканата към нас е свързана по някакъв начин с графика му. Включи радиото и виж дали няма извънредни новини за ядрени взривове някъде. Ако има, мога да намаля и да не се притеснявам, че закъсняваме за вечеря.

Тя включи радиото, но не стана нищо.

— Не работи.

— Може би СНЧ вълните са заглушили КВ и УКВ. Провери на СНЧ канала.

— Много смешно.

Вече бях на шосе 56 в посока към Саут Колтън. Извадих ключовете на хюндая от джоба си и ги пъхнах в ръката й.

— Спирам при бензиностанцията на Руди, ти взимаш хюндая и продължаваш към щатската полиция.

Тя отвори прозореца и изхвърли ключовете.

— Това ще ми струва петдесет долара.

— Добре, Джон, ще стигнем там след двадесет минути. Дай да използваме това време да решим какво следва да очакваме и какво трябва да кажем и да направим. Освен това трябва да обсъдим планове за действие в непредвидени ситуации и каква е целта ни там.

— Имаш предвид ловен план ли?

— Да, ловен план.

— Аз пък си мислех, че ще импровизираме.

— Не съм на това мнение.

— Добре… значи първо, не позволявай проверка с металотърсач. И в никакъв случай — претърсване.

— Това се разбира само по себе си.

— Не ми се вярва да се опитат, освен ако всички преструвки, че сме поканени на вечеря, не отпаднат.

— А ако опитат?

— Е, ако поискат оръжието ни, ще им покажем и пистолетите, и значките си.

— А ако се десетима, въоръжени с пушки?

— Тогава влизаме в режим федерален агент и им казваме, че са арестувани. И да не забравяме да споменем на Мадокс, че цялата Група Б на щатската полиция в Ню Йорк знае къде сме. Това е един от основните ни козове.

— Зная. Но всъщност все още никой не знае накъде сме тръгнали. Ами ако на Мадокс не му пука кой знае къде сме? Ако Ханк Шефър е в кухнята и готви, а шерифът приготвя коктейлите? Ами ако…

— Не изкарвай Мадокс някакъв титан, особено на мисълта. Наистина е умен, богат, силен и безскрупулен. Но не е Супермен, скъпа — казах и добавих: — Аз съм Супермен.

— Добре тогава, Супермен, какво още трябва да направим, за да си останем живи и здрави?

— Не си поръчвай замразено дайкири или нещо, в което може да се сложи дрога — посъветвах я. — Пий от онова, което пие и той. Същото се отнася за храната. Внимавай. Спомни си за Борджиите.

Ти си спомни за Борджиите. Джон, кълна се, би ял чили и хотдог дори и да знаеше, че в тях има отрова.

— Не е лош начин да си отидеш. Добре, а сега за поведението ни — продължих инструктажа. — Това е приятелска среща, смесена с неприятната работа на федерално разследване. Така че действай съгласно това.

— В смисъл?

— В смисъл, правилната комбинация да си едновременно любезна и твърда. Мадокс обича скоча — продължих. — Опитай да прецениш доколко е трезвен. Ако не пие прекалено много, приеми го като знак за опасност.

— Ясно.

Обсъдихме още няколко точки от етикета, за които вероятно не се споменава в наръчниците за добрия тон.

След като приключихме урока „Как да се държим в обществото“, Кейт се върна към школата за оцеляване.

— Кажи сега за мечешките гръмчета.

— Хитри неща. — Дадох й едното и й обясних как се зарежда и се стреля, както и че би могло да послужи в краен случай, ако все пак успеят да ни лишат от железариите. — Може да мине при обиск, понеже прилича на джобно фенерче. Е, ти можеш да си го пъхнеш и между краката.

— Да ти кажа ли ти къде да си пъхнеш твоето?

— Говоря сериозно.

Прехвърлихме някои възможни сценарии, някои непредвидени ситуации и някои резервни планове.

— Първоначалният ми замисъл — продължава да ми харесва — беше да нахълтаме през оградата, да съборим един-два стълба на антената и/или да извадим генераторите от строя.

Тя не отговори.

— Това е съвсем пряко решение на СНЧ проблема — настоях аз. — Това е слабата връзка в плана на Мадокс да взриви куфарите бомби. Не съм ли прав?

— Ами ако не са куфари бомби? Ами ако антената не е СНЧ станция?

— Е, тогава се извиняваме за щетите и предлагаме да заплатим стълбовете и генераторите.

Оставих думите си да висят във въздуха, но Кейт не заговори и накрая извадих картата на Къстър Хил и я сложих в скута й.

Тя я погледна.

— Откъде го взе това?

— Хари ми го даде.

— Взел си го от моргата?!

— Не беше описана…

— Взел си веществено доказателство?!

— Стига с тия феберейски глупости. Взех я назаем. — Потупах картата в скута й. — Има една стара просека от източната страна на имота, която стига до самата ограда и продължава след нея. Значи ще тръгнем по нея, ще избием оградата, а стотина метра нататък излизаме на обиколния път, който свързва всички стълбове. Виждаш ли го?

Тя гледаше не картата, а мен.

— И тъй, излизаме на пътя, прицелваме се в един стълб и го блъскаме с микробуса — продължих аз. — Ясно ли е? Стълбът пада, жиците се късат и СНЧ станцията е свалена от ефир. Какво ще кажеш?

— Освен че си е чиста проба лудост, не мисля, че този микробус може да събори здраво забит стълб.

— А, може, може… Нали затова го взех назаем.

— Джон, израснала съм на село в Минесота. Виждала съм микробуси и пикапи да се блъскат в стълбове. Стълбовете обикновено излизат победители.

— Сериозно? Направо да не повярваш.

— И дори стълбът да се счупи, жиците обикновено издържат и стълбът увисва на тях.

— Без майтап? Трябваше да говоря с теб, преди да го намисля тоя номер.

— А ако жиците наистина се скъсат, ще се изпържим.

— Хм, права си. Лоша идея. Добре тогава, ако погледнеш картата, ще видиш постройката с генераторите — продължих. — Виждаш ли я? Ето тук.

— Гледай пътя!

— Значи сградата е от камък, със стоманена врата и стоманени капаци на прозорците. Но слабата брънка са комините…

— Това не беше ли в историята за трите прасенца?

— Да. Но ние няма да влизаме през комина. Ще се качим на покрива от покрива на микробуса, ще запушим комините с якетата си, както е трябвало да направи глупавият вълк, пушекът се връща обратно и генераторите се гътват.

— Имаме обаче три комина и само две якета.

— Отзад има одеяло и достатъчно боклуци, за да оправим и сто комина. Какво ще кажеш?

— От техническа гледна точка изглежда осъществимо. Взел ли си обаче под внимание десет или двадесет души от охраната с джипове и карабини?

— Да. Точно затова купих още патрони.

— Ясно. Добре, да кажем, че това проработи — а може и да не проработи. Пак ли ще се явим на главния вход за вечеря?

— Зависи от резултата от състезанието по стрелба с охраната. Ще импровизираме.

— Хм, това вече приличаше на план. Къде каза била онази просека?

Май ставаше саркастична. Да имаш жена за партньор си има своите предимства и недостатъци. Дамите имат склонност да са практични и предпазливи. Момчетата обикновено са глупави и безразсъдни, което може би обяснява факта защо жените на тази планета са повече от мъжете.

— Е, това беше просто идея — казах. — Мислех си за нея, преди да ни поканят на вечеря.

— Не зная как си успял да оживееш, че да те срещна. Надявах се, че еволюцията и естественият отбор са решили проблема с хора като теб.

Естествено не отговорих.

— Обаче повдигаш важен въпрос — продължи тя. — СНЧ системата. Най-слабото звено в станцията не са стълбовете, жиците или генераторът. А предавателят.

— Виж, тук си права.

— Предполагам, че е в самата хижа.

— Най-вероятно. Там ще е на сигурно място, далеч от любопитни погледи.

— Именно. Може да е в мазето. В противоатомното скривалище.

Кимнах.

— Може би.

— И тъй, ако искаш да изключиш СНЧ станцията на Мадокс, това трябва да стане именно там.

— Абсолютно — съгласих се. — Извиняваш се, че ти се налага да отидеш до дамската тоалетна — Мадокс знае, че това означава, че ще отсъстваш между петнадесет и двадесет минути, — намираш предавателя и го разбиваш на парчета.

— Добре. А ти ме прикриваш, като си пъхаш мечешкото гръмче в задника и стреляш.

Тази вечер Кейт Мейфийлд имаше много странно чувство за хумор. Сигурно това бе нейният начин да се справя със стреса.

— Както вече споменах, истинската причина за тази визита не е дружеска. Целта й е да арестуваме Бейн Мадокс за… дай ми някое федерално престъпление, което ще свърши работа.

— Отвличане. Трябвало е да отвлече Хари, преди да извърши покушение срещу него.

— Да. Отвличане и покушение. А щатът го съди за убийство.

— Правилно.

Всъщност, ако Мадокс ме провокираше и по най-малкия начин, не би трябвало да се тревожи за какъвто и да било съд.

— Хубаво е да си женен за адвокатка — споделих аз.

— На теб ти трябва адвокат по двайсет и четири часа в денонощието, Джон.

— Така си е.

— Освен това, за да арестуваш някого, трябва да разполагаш и с нещо друго освен подозренията си.

— Ако не го арестуваме сега, би ли поела отговорността за четири ядрени експлозии утре? Или тази нощ!

— Не, но… като оставим законовите основания настрана, арестът в Къстър Хил Клуб не ми се струва лесна работа. Ние сме само двама, а те са много.

— Ние сме законът.

— Знам, Джон, но…

— Носиш ли си картичката, за да му прочетеш правата?

— Отдавна мога да се оправям и без картичката.

— Добре. Носиш ли белезници?

— Не. А ти?

— Не. Трябваше да вземем лейкопласта… Хм, може пък Мадокс да е запазил оковите на Хари. А може пък просто да го изритам в топките.

— Не ми се прави на корав пич.

— Ами такъв съм си.

— Знам. Я ми кажи, защо са ни тези мечешки гръмчета? Имаме пищови и значки. Нали?

— Ами…

— Да — ами. Добре, Джон, с теб съм. Но не ни въвличай в нещо, от което да не можеш да ни измъкнеш.

Май вече го бях направил, но си премълчах.

— Просто стой нащрек и бъди готова — като при всеки труден арест. Ние сме законът, а той е престъпникът — казах.

Тя каза само три думи:

— Не забравяй Хари.

Погледнах я.

— Кейт, именно затова действаме сами. Наистина искам лично да му натрия носа. Само аз. И ти, стига да искаш.

Погледнахме се в очите и тя кимна.

— Карай.

Изглеждаше малко нервна, но същевременно и нетърпелива да види какво ще стане. Много добре познавам това усещане. Не сме в този бизнес заради парите. По-важна е тръпката и моментите като този.

Дълг, чест, родина, служба, истина и правосъдие са хубави неща. Само че не можеш да ги откриеш, като седиш на бюрото си.

Накрая закарваш пищова и значката си на бойното поле с единствената цел да се изправиш срещу лошите. Срещу врага. Няма друга причина да стоиш на фронтовата линия.

Кейт го разбираше. Аз го разбирах. А след около час щеше да го разбере и Бейн Мадокс.