Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

20

— Отивам до онова място — казах на Кейт, след като свършихме с усмивките.

— Крайно време е. Пълен си с лайна. — Именно. Ще се срещнем при гишето за коли под наем. Разделихме се. Освежих се и четири минути по-късно стоях на мястото за среща. Жените се бавят повечко.

Имаше две гишета за коли под наем — на „Ентърпрайз“ и „Херц“, едно до друго в дъното на терминала. Младият тип от „Ентърпрайз“ седеше и даже четеше някаква книга. Зад гишето на „Херц“ млада жена си играеше на компютър. На голямата табелка на гърдите й пишеше МАКС. Реших, че става въпрос за името й, а не за размера на сутиена.

— Здрасти, Макс. Имам резервация на името на Кори.

— Да, сър.

Намери резервацията ми и се заехме с бумащините, което отне само няколко минути — После тя ми подаде ключовете за един „Форд Таурус“ и обясни как да стигна до фирмения паркинг.

— Имате ли нужда от някакви напътствия? — попита ме.

— В живота ли?

Тя се изкиска.

— Не. За пътуването. Искате ли карта?

— Разбира се — Взех картата и добавих: — Всъщност търся и къде да отседна.

— Ей там има стойка с диплянки — каза тя. — Хижи, ресторанти, тъй нататък.

— Страхотно — кое място е върхът в района?

— Върха.

— Какво, какво?

Тя се усмихна.

— Ами върхът е Върха. Така се казва — Върха.

— Ясно — Значи да отседна там?

— Само че е доста скъпичко.

— Колко доста? Стотачка?

— По-скоро хилядарка.

— На година?

— На нощ.

— Майтапиш се.

— Не сериозно. Наистина е скъпо.

— За мен не е проблем. — Не ми се вярваше да мине през счетоводството, но бях в настроение за щуротии. — Та как се стига до Върха?

— Стига майтапи. — Тя се разсмя.

— Защо не? Имам богат чичо.

— Аха. И какво?

— Аз съм наследникът.

Тя се засмя учтиво и ми подаде картата. На нея имаше множество тесни лъкатушещи пътища и съвсем малко населени места. Помислих си за Хари, който обичаше Адирондак, и се помолих на Бог този път нещата да се развият добре.

Макс постави едно кръстче на картата.

— Върха се пада в северната част на езерото Саранак, горе-долу тук. Няма да е зле да се обадите, за да ви упътят. Всъщност трябва да се обадите и за резервация. Все са пълни.

— При хилядарка на нощ?

— Да. Направо не е за вярване. — Тя измъкна изпод тезгяха телефон, намери номера на Върха и го записа върху картата. — На стойката няма да намерите брошура за Върха.

— Ясно. Прибрах картата в джоба си.

— Значи сте от Ню Йорк? — попита Макс.

— Да.

— И какво ви доведе насам?

— Един хеликоптер.

Тя понечи да се усмихне, но явно в главата й светна някаква лампичка.

— О, вие сте онзи от хеликоптера на ФБР.

— Правилно. Фабрика за балъци и резил.

Тя се разсмя.

— Не… ФБР. Като Федерално бюро за разследвания.

Появи се Кейт с две чаши кафе.

— Добре ли си прекарваш?

— Наемам кола.

— Чух те да се смееш още от ресторанта. Какъв е вицът?

— Че Върха е върхът.

Макс се разсмя. Кейт остана сериозна.

— Дълга история — казах.

— Съкрати я тогава.

— Добре, има едно място… хотел или нещо такова…

— Комплекс — услужливо се обади Макс.

— Да. Комплекс, който се казва Върха. И тъй, Макс — това името на младата дама… та значи аз я попитах кое място е върхът, а тя отговори: „Върха“…

— Ясно, схванах — каза Кейт и остави кафето ми на гишето.

— Тъкмо се канех да се представя като федерален агент — отвърнах професионално.

Кейт ме изпревари и показа документите си.

— Трябват ми ксерокопия на всички договори за наети коли от четвъртък до днес, в това число и колите, които не са върнати. Вижте какво можете да направите за десет минути. Ще бъдем в ресторанта.

После отиде до гишето на „Ентърпрайз“ и се заприказва с младежа там.

— Това е жена ми — обясних на Макс.

— Еее, никога нямаше да се сетя.

Взех си кафето и влязох в ресторанта, който всъщност си беше най-обикновено кафене. Стените и таванът бяха боядисани в противно небесносиньо в комплект с бели облаци, каквито не могат да се видят никъде на тази планета. От тавана висяха пластмасови модели на биплани. Мотивът се допълваше от снимки на различни летателни апарати. Имаше празен бар с четири стола, както и дванадесет празни маси, от които можех да избирам. Седнах на една до прозореца, през който се виждаше пистата. Появи се привлекателна сервитьорка с меню.

— Здравейте, как сте? — попита ме тя.

— Страхотно. Като щастливо женен. Ще донесете ли още едно меню? Жена ми ще се появи след минутка.

— Разбира се… — Тя остави менюто на масата и отиде за друго.

Телефонът ми иззвъня. Вместо номер се изписа СКРИТ, което в деветдесет процента от случаите означаваше, че се обаждат от работата. Оставих го на гласова поща. Кейт влезе в кафенето и каза:

— Телефонът ми току-що звъня.

— Сигурно са те търсили от Бергдорф.

Тя седна и провери гласовата си поща.

— Том Уолш. Иска да му звънна.

— Изчакай няколко минути.

— Добре.

Тя измъкна разпечатките от куфарчето си и ги остави на масата. Взех половината и докато ги прелиствам, набирах един номер на телефона си.

— На кого звъниш?

— На Върха.

Вдигна някакъв Чарлз.

— Бих искал да направя резервация за довечера.

— Да, сър. Имаме няколко свободни места.

— А стаи?

— Да, сър. Мога да ви предложа Мохокската стая в Главната резиденция, Поста в Орлово гнездо, Наблюдателницата в Дома за гости…

— Задръж, Чарлз. Какво мога да получа за хилядарка?

— Нищо.

— Нищо? Дори походно легло в кухнята?

Той ми цитира някои от цените на свободните стаи и направо ме скалпира с новината, че Мохок, която бе най-евтината, струва дванайсет стотачки на нощ.

— А има ли отопление и електричество?

— Да, сър. Колко нощи ще останете при нас?

— Не съм сигурен, Чарлз. Нека като за начало бъдат две.

— Да, сър — каза той и добави: — Ако ще оставате и в сряда, желателно е облеклото за вечеря да е черно.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да нося смокинг, за да си изям вечерята в гората?

— Да, сър. Уилям Ейвъри Рокфелер, който притежавал това място, държал на вечеря всички да са с официално облекло. Опитваме се да възстановим традицията в сряда и събота вечер.

— Може и да се наложи да пропусна събитието. Имам ли някакъв шанс за румсървис, ако съм по бельо?

— Да, сър. Как ще платите капарото?

Казах му името си и номера на служебната кредитна карта и още някои подробности.

— Имате ли мечки там?

— Моля?!

Мечки, Чарлз. Нали се сещаш. Урсус терибиалис.

— О… ние… в района има мечки, но…

— Нахрани ги довечера, Чарлз. До скоро.

Затворих.

— Правилно ли те чух? — каза Кейт.

— Да, шибани мечки.

— Имах предвид цената на стаята.

— Да, ще спим в Мохокската стая. Наблюдателница за две хиляди долара ми се вижда малко екстравагантно.

— Да не си полудял?

— Защо питаш? След двете нощи в оная квартира заслужавам нещо по-така.

— Мисля, че квартирните в района на Олбъни са сто долара на ден — напомни ми тя. — Ще трябва да доплатим… тоест да доплатиш разликата.

— Ще видим.

Пейджърът на Кейт иззвъня и тя го погледна.

— Том е.

— Изчакай още няколко минути.

— Може да са намерили Хари.

— Би било чудесно. — Прелистих разпечатките, мъчех се да намеря нещо, за което да се хвана.

Кейт също се зае с листата.

— Това е съботният полет от единайсет сутринта от Бостън… Еха.

— Какво „еха“?

— Едуард Улфър. Знаеш ли кой е?

— Да, играеше централен нападател на…

— Заместник-министър на отбраната. Крайно десен, твърд поддръжник на войната с Ирак. Много близък на президента. Често се появява по телевизията.

— Явно той е бил разпознатият като министър на нещо си.

— Да. А със същия полет е пристигнал и Пол Дън. Президент съветник…

— По въпросите на националната сигурност, както и член на Съвета за национална сигурност.

— Точно така. Откъде знаеш?

— Ти пък защо питаш?

— Защо толкова ти харесва да се правиш на глупак?

— Много добро прикритие, когато наистина действам глупаво — казах. — Значи Улфър и Дън са пристигнали в събота заедно с още двама типа, ако се вярва на Бети, след което всички са се качили в микробуса на Къстър Хил Клуб.

Кейт отново погледна списъка на пътниците от съботния полет от Бостън.

— Общо са били деветима, но другите имена не ми говорят нищо. Не можем да кажем кои са другите двама.

— Така е. — Продължих да прелиствам списъците. — Улфър и Дън са заминали вчера с първия полет за Бостън, а оттам са се прекачили за Вашингтон.

Тя кимна замислено.

— Това изобщо означава ли нещо?

— На пръв поглед не много. Куп богати и влиятелни типове се събират за трите почивни дни в една планинска ловна хижа, собственост на петролен милиардер. Прилича на някой от онези ренесансови уикенди или на събиране на групата Карлайл, на които според някои хора и медиите стават какви ли не пъклени неща — манипулация на цените на петрола, финансови и политически сделки, конспирации за световно господство и други такива. Понякога пък се случва да са просто компания типове, събрали се да починат, да поиграят карти, да говорят за жени и да си разказват мръсни вицове.

Кейт се замисли.

— Понякога наистина е така. Но някой от министерството на правосъдието е наредил това събиране да бъде наблюдавано.

— Точно там е въпросът.

— И не всеки ден от министерството на правосъдието искат да бъде следен заместник-министър на отбраната, президентски съветник и дявол знае кой още.

— Добра картинка се очертава — отбелязах и отново прегледах списъците. — Трябва да направим проверка на всички пристигнала с пътническите самолети през последните няколко дни и да видим дали имат някаква връзка помежду си, после да се опитаме да разберем онова, което е трябвало да открие Хари — кой е заминал оттук за Къстър Хил Клуб.

— Не мисля, че е наша работа — отвърна Кейт. — Том не ни е казвал подобно нещо.

— Няма да е зле да проявим самоинициатива. Том харесва подобни работи. И между другото, Том да си го начука.

Сервитьорката дойде и единият от нас си поръча двоен чийзбургер с бекон, а другият — салата „Коб“, каквото и да означаваше това.

Пейджърът ми иззвъня и погледнах изписания номер. Нищо необичайно — Том Уолш.

— Ще му звънна.

— Не, аз ще му звънна — каза Кейт.

— Остави на мен. Той ме харесва и ме уважава.

Набрах номера на мобилния му телефон и Том отговори.

— Ти ли ме търси по пейджъра?

— Да. Търсих ви и по пейджърите, и по телефоните. Трябваше да ми се обадите, щом кацнете.

— Току-що пристигнахме. Насрещен вятър.

— Според пилота би трябвало да сте там от близо час.

— Изгубихме много време при колите под наем. По-важното е има ли някакви вести от Хари?

— Още нищо. — Запозна ме набързо с нищото и продължи: — Искам да идете до районната централа на щатската полиция в Рей Брук. Това е на няколко километра от Саранак Лейк. Свържете се с майор Ханк Шефър, командир на Група Б, и координирайте с него операцията по издирване. Можете да предложите своите услуги и експертиза, доколкото ги имате, както и да участвате в търсенето.

— Добре. Това ли е всичко?

— Засега. Междувременно проверяваме по каналите дали не можем да уредим неколкостотин войници от Кемп Дръм да участват в търсенето. Това ще го ускори значително. Кажете на Шефър, че още работим по въпроса.

— Разбрано.

— И ми се обадете, след като говорите с него.

— Разбрано.

— Добре. Кейт там ли е?

— В тоалетната е.

— Кажи й да ми се обади.

— Разбрано.

— Какво правиш в момента?

— Чакам двоен чийзбургер с бекон.

— Добре… Не се мотайте много в летището и не разпитвайте никого.

— Какво искаш да кажеш?

— Заминавайте колкото се може по-скоро към централата на полицаите. И дори не си помисляйте да минавате през Къстър…

— Ясно.

— Добре. Това е всичко.

Затворих.

— Какво каза? — попита Кейт.

Отпих от кафето си и отново се заех с разпечатките.

— Иска да идем в Къстър Хил Клуб, да видим дали Бейн Мадокс не е там, да говорим с него и да видим кой му е на гости.

— Това ли каза?

— Не с толкова много думи.

— Иска ли да му се обадя?

— Ако желаеш.

Тя започваше лека-полека да губи търпение.

— Джон, какво по дяволите…

— Ето как стоят нещата. Няма вести от Хари, Уолш иска да се свържем с щатската полиция, да помагаме в търсенето, да не се мотаем и да не разпитваме много-много из летището. За последното вече е късно.

— Не чух нищо за отиване до Къстър Хил Клуб.

— Виж, защо ти не идеш до щатската полиция? Аз ще мина през Къстър Хил Клуб.

Тя не отговори.

— Кейт, тук сме проформа в отговор на изчезването на един от датите хора от спецчастта. Пратени сме да разберем добрите или рошите новини, ако и когато бъде открит Хари. Става въпрос просто за протокол. Въпросът е каква роля искаш да играеш? Активна или масивна?

— Знаеш как да поставиш нещата… трябва да помисля.

— Ами мисли де.

Пристигна храната. Двойният чийзбургер с бекон изглеждаше така, сякаш можеше да ти докара инфаркт само като го докоснеш. В пакетчето с пържени картофки бе втъкнато малко американско знаменце.

— Искаш ли от салатата? — попита Кейт.

— Веднъж намерих плужек в една салата.

— Много мило.

Преди да успея да получа минималното си количество тлъстина за деня, младежът от „Ентърпрайз“ дойде в кафенето и подаде на Кейт ксерокопията на договорите за наем.

— Привършвам в четири, ако искате да ви покажа района. Може й да вечеряме заедно. Оставил съм номера на мобилния си телефон на визитката.

— Благодаря, Лари. Ще ти се обадя по-късно.

Той излезе.

— Как успя? — попитах.

— Кое?

Не отговорих и поисках сметката, за да можем да тръгнем веднага щом се появи Макс.

Отхапах от чийзбургера си и тя влезе в кафенето и дойде право при нас.

— Това са всички договори от четвъртък до утре, включително приключените — каза на Кейт. — Двадесет и шест бройки. Уикенд беше дълъг.

— Благодаря — отвърна Кейт. — И моля да не казвате на никого за това.

— Разбира се. — Тя ме погледна. — Голям късметлия сте с такава ясена.

Устата ми бе пълна, затова само изръмжах. Макс излезе и успях да преглътна.

— Как успя?

— Кое?

Лапнах шепа картофки и станах.

— Добре, да тръгваме.

Кейт прибра листата в куфарчето, аз оставих двайсетачка на масата и излязохме.

— Ако няма да идваш с мен, иди в „Херц“ и си вземи друга кола. Централата на щатската полиция е на някакво място на име Рей Брук, не много далеч оттук. Потърси майор Шефър. Ще ти се обадя по-късно.

Кейт стоеше и се колебаеше между заповедите на Уолш и наскоро изразеното мнение за него и за променящия се свят.

— Ще дойда с теб до Къстър Хил Клуб — реши накрая. — После ще идем в полицията.

Излязохме от терминала, отидохме на фирмения паркинг и открихме синия таурус. Подкарах колата до онази страна на терминала, където се намираше офисът на ФАА, и паркирах.

— Искам да проверя дали ГОКО имат фирмен самолет и дали използват летището. — Подадох на Кейт пътната карта. — Обади се на местната полиция и ги попитай как може да се стигне до Къстър Хил Клуб.

Влязох в сградата. Вътре имаше само един тип, седеше зад компютъра.

— Мога ли оттук да си купя билет до Париж?

Той вдигна поглед.

— Можете да идете където си поискате, ако притежавате, взели е под наем или сте запазили достатъчно голям самолет. Не ви е нужен дори билет.

— Значи съм попаднал на точното място. — Показах му документите си. — Джон Кори, Федерална контратерористична спецчаст. Трябва да ви задам няколко въпроса.

Той стана, дойде до гишето и провери картата ми.

— Какво има?

— С кого разговарям?

— Чад Рикман от ФАА.

— Добре, Чад, искам да зная дали летището се използва от частен самолет, регистриран на името на Глобъл Ойл Корпорейшън. ГОКО.

— Да, две нови машини модел „Чесна Сайтейшън“. Проблем ли има?

— Някой от самолетите тук ли е в момента?

— Не… всъщност и двата дойдоха вчера сутринта с около час интервал, заредиха и няколко часа по-късно отлетяха.

— Колко пътници пристигнаха с тях?

— Нямаше пътници. Обикновено изпращаме кола до самолета и съм сигурен, че бе само екипажът.

— А когато отлетяха, някой качи ли се?

— Не. Дойдоха, заредиха и по-късно отлетяха.

— Добре… накъде тръгнаха?

— Не ми казват такива неща… Длъжни са да дават информация единствено на Федералната въздушна агенция.

— Ясно… а как се свързват с нея? По радиото ли?

— Не, по телефона. Оттук. Всъщност подочух, че и двамата пилоти съобщават, че ще летят до Канзас Сити, с интервал половин час.

Обмислих думите му и попитах:

— Защо им е да пътуват до Канзас Сити без никой на борда?

— Може да са превозвали само товар — отвърна Чад. — Посрещнаха ги два джипа и натовариха нещо.

— Какво нещо?

— Не видях.

— Това са пътнически самолети, нали? А не товарни?

— Да. Но това не им пречи да събират малко багаж в салона.

— Още не мога да разбера защо два самолета ще долетят празни ще заминат със съвсем малко товар, при това в една и съща посока.

— Вижте, собственикът на самолетите — Бейн Мадокс — е собственик и на шибани петролни кладенци. Може да потроши колкото му душа иска гориво.

— Така е — признах. — Канзас Сити ли е крайната им дестинация?

— Не зная. Чух ги да обявяват по телефона този летателен план. Това е горе-долу на границата на обхвата им, така че може би оттам ще продължат нанякъде. А може и да се върнат.

— Разбирам… значи мога да се обадя на ФАА и да получа летателните им планове?

— Да, стига да сте оторизиран и да имате регистрационните им имена.

— Оторизиран съм, Чад. — Извадих листа, който бе донесъл Ранди от същия офис, и го сложих на бюрото. — Кои са самолетите на ГОКО?

Той провери списъка и отбеляза два номера — № 2730G и № 2731G.

— Последователни номера — осведоми ме. — Много от фирмите със собствени самолети го правят.

— Зная.

— Така ли? И с какво са се издънили?

— Типичните данъчни истории. Богаташите не си плащат данъците като мене и тебе.

— Без майтап?

— Благодаря, Чад. Помисли още малко. Поразпитай наоколо дали някой няма да се сети нещо. Имаш ли мобилен телефон?

— Разбира се. — Той записа номера си върху визитката си. — Какво всъщност търсите?

— Нали ти казах — укриване на данъци. Чували с пари. Не споменавай на никого, че има федерално разследване.

— Гроб съм.

Излязох от кабинета и се качих в колата.

— Има два самолета на ГОКО, които използват летището — съобщих на Кейт и й разказах подробностите, докато карах към изхода, казах й, че трябва да се обадим на ФАА във Вашингтон и да научим летателните планове на машините.

— Защо ни е да знаем това? — попита Кейт.

— Още не зная. Този тип Мадокс ме интересува, и никога не можеш да кажеш кое е важно, докато не го свържеш с нещо друго. В работата на детектива няма такова нещо като ПМИ — прекалено много информация.

— Трябва ли да си водя бележки?

— Не, ще ти дам записите на лекциите ми пред тъпите студенти.

— Благодаря.

— Разбра ли посоката?

— Донякъде. Дежурният каза да тръгнем на запад по шосе 3, после а север по 56, а оттам да питаме.

— Истинските мъже не питат за посоки. Накъде е шосе 3?

— Щом питаш, наляво.

След няколко минути излязохме на шосе 3, означено като панорамен път, и поехме на запад в пустошта.

— Оглеждай се за мечки — предупредих Кейт. — Как мислиш, дали един деветмилиметров глок може да спре мечка?

— Не вярвам. Да се надяваме, че ще можеш да провериш лично.

— Това не беше много мило.

Тя се облегна и затвори очи.

— С всяка минута без вести от Хари все повече си мисля, че не е жив.

Не отговорих.

Известно време тя мълча, после каза:

— А можеше да си ти.

Можех, но ако се бях оказал в гората около Къстър Хил Клуб, нещата може би щяха да се развият другояче. А може би не.