Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

44

Върнах се на дивана, а Кейт се настани във фотьойла.

— Добре. Първо, Бейн Мадокс едва ли не ме очакваше. Великите умове мислят по сходен начин — обясних.

Обичам, когато завърта очи. Страхотна е.

— Домашния персонал като че ли го няма, но охраната е на мястото си, както и Карл.

Разказах накратко за срещата си с Бейн Мадокс, включително отклоняващите се дискусии за раняването при изпълнение на дълга и странната обсебеност на Мадокс от мечки.

— Възможно е обаче тези теми да не са отклоняващи се — казах. — Може би Мадокс просто е говорил алегорично.

— На мен лично ми приличат на мачовски глупости.

— Да. Това също. По-важното е, че официално съобщих на господин Бейн Мадокс, че е свидетел във вероятно предумишлено убийство. — Разказах й измисленото си подозрение, че убиецът на Хари е някой от охраната му. — И тъй, в момента сме го поставили натясно.

— Убийството на федерален агент не е федерално престъпление — напомни ми Кейт.

— Е, би трябвало да бъде.

— Но не е. Юрисдикцията е на щатската полиция на Ню Йорк. С други думи, на майор Шефър — уведоми ме тя. — Не си ли го учил това в колежа по наказателно право?

Преподавам го. А не го практикувам. Всъщност прикрил съм се чрез словесна атака, което е федерално престъпление. Мадокс обаче не е адвокат — добавих. — Той е заподозрян.

— Но си има адвокат.

— Не експлоатирай жестоко дребните риби.

Тя ме изгледа малко раздразнено, но отстъпи.

— Признавам, че е било добър ход. Тогава ли те покани на вечеря?

— Всъщност да. Ще събере част от информацията, за която го помолих.

— Да бе. Е, сега ще трябва официално да уведомиш майор Шефър и Том Уолш какви си ги надробил.

— Ще ги уведомя.

— Кога?

— По-късно.

Продължих да разказвам за какво разговаряхме с Мадокс, но не споменах момента, когато обмислях класическото просто решение на сложния проблем. Искаше ми се да кажа на своята жена и партньор: „Както Мадокс е решил проблема Хари Мюлер с четиринайсет грама олово, така аз реших целия проблем Мадокс за по-малко време, отколкото ми трябваше да вдигна мечето за косми от килима“. Но не го казах.

— Мадокс изрази съболезнованията си за Хари, макар да не беше в състояние да си спомни името му.

Кейт ме погледна.

— Искаше да знае дали има някакъв фонд, в който да участва.

Тя продължи да ме гледа и мисля, че заподозря, че съм си мислил за експедитивното правосъдие, прилагано от време на време спрямо убийците на ченгета.

— Обадих се на приятелката на Хари, Лори Баник — каза тя.

Това ме изненада, но си дадох сметка, че вече би трябвало да съм го направил.

— Много мило от твоя страна.

— Беше тежък разговор, но я уверих, че правим всичко възможно да разберем точно как е станало.

Кимнах.

— Лори ми каза да ти предам много поздрави. Радва се, че ти си се заел със случая.

— Каза ли й, че вече не работя по него?

— Не. — Кейт ме изгледа. — Последния път, когато направих справка, двамата с теб работехме по него.

Спогледахме се и разменихме нещо като усмивки. Смених темата.

— И тъй, Мадокс в момента се чувства притиснат и е възможно да направи нещо глупаво, отчаяно или умно.

— Мисля, че е направил и трите, като те е поканил на вечеря.

Нас, скъпа. И мисля, че си права.

Зная, че съм права. И тъй, защо просто не тръгнеш по свирката му и не се появиш? Или пък да направиш нещо по-умно, като например да не се появиш. Сега вече мога ли да се обадя на Том Уолш?

Не обърнах внимание на думите й и продължих разказа си:

— Освен това направих добър оглед на задния двор на Мадокс от кабинета му на втория етаж. Има спално помещение, достатъчно да побере двадесет или тридесет души, но предполагам, че дежурните са не повече от половината. Освен това има една каменна постройка с три комина, от които бълваше дим, а пред нея беше паркирана сервизна кола на „Потсдам Дизел“.

Тя кимна и повтори:

— Може би сега е времето да споделим тази информация. Аз ще се обадя на Том, а ти звънни на майор Шефър.

— Добре. Първо ще се обадя на Ханк Шефър, така че да имаме повече неща, за които да си бъбрим с Том Уолш.

Станах, отидох до телефона на бюрото и използвах телефонната си дебитна карта, за да се обадя в централата на щатската полиция в Рей Брук.

За детектив Кори майор Шефър беше на разположение.

— Къде сте? — попита веднага.

Включих на спикърфон.

— Не съм много сигурен, но гледам някакво меню на френски.

Майор Шефър не беше особено развеселен.

— Получихте ли съобщението ми, че колата ви е на Върха?

— Получих го. Благодаря.

— Приятелят ви Лайъм Грифит не е много доволен от вас.

— Да си го начука.

— Да му предам ли?

— Сам ще се погрижа. Между другото, ходих до Къстър Хил Клуб и не видях никакъв пост там.

— Там са били — отвърна той. — Изтеглих ги към шосе 56, защото черният джип продължаваше да обикаля наоколо. Разположил съм друг екип на просеката, ако някой реши да мине по нея.

— Добре. Някакви новини от хората ви?

— Никой не е пристигал в Къстър Хил Клуб с изключение на вас в бял хюндай на „Ентърпрайз“, а също и една сервизна кола на „Потсдам Дизел“. — Описа ми подробно собственото ми пристигане и заминаване и попита: — Какво правехте там, по дяволите?

— Ще стигна и дотам. Сервизната кола тръгнала ли си е вече?

— Не и при последната ми проверка преди пет минути. Никой друг не е напускал имота, така че предполагам, че онзи Путьов е все още там. Забелязахте ли някакви следи от него вътре?

— Не. Следиха ли ме, след като напуснах Къстър Хил Клуб?

— Не.

— Защо?

— Защото ми се обадиха директно от колата на пътя и ми казаха, че е автомобил на „Ентърпрайз“, нает от някой си Джон Кори. Казах им, че сте в играта.

— Добре. — Ако това бе истина, то щатската полиция не бе видяла размяната на колите на бензиностанцията на Руди. Ако ме пързаляше, значи знаеха за микробуса. Това обаче щеше да има значение само ако не се доверявах на майор Шефър. Освен това наистина щях да забележа, ако ме бяха следили.

— Какво правихте там? — отново попита майор Шефър.

— Преценявах заподозрения и събирах проби за анализ.

— Какви проби?

— Косми и власинки от килими.

Разказах му какво съм направил. Майор Шефър ме изслуша, след което попита:

— Къде са сега тези материали?

— У мен.

— Кога ще ми ги дадете?

— Мисля, че първо има за решаване един свързан с юрисдикцията въпрос.

— Не, няма. Убийството е щатско престъпление.

— Не сте го класифицирали като убийство — напомних му.

Последва мълчание — майор Шефър размишляваше върху последиците от изчаквателната си позиция.

— Бих могъл да ви арестувам за задържане на веществени доказателства — каза най-сетне.

— Бихте могли, ако можехте да ме намерите.

— Мога да ви намеря.

— Не. В бягането наистина съм добър — казах. — Ще помисля какво е най-добро за това разследване, както и за мен и партньора ми.

— Не мислете прекалено дълго. Какво каза Мадокс?

— Говорихме си за мечки. Уведомих го, че е свидетел в разследване на евентуално предумишлено убийство. — Обясних на майор Шефър как точно се бе стигнало дотам. — Сега трябва волно или неволно да ни сътрудничи, а освен това леко му подпалих чергата.

— Да. Разбирам как работи това, детектив — отвърна Шефър. — Благодаря ви. Откога убийството в щата Ню Йорк се води федерално престъпление?

— Откога смъртта на Хари Мюлер се е превърнала в убийство?

Майор Шефър очевидно не бе на седмото небе от мен и моите методи, така че не отговори на въпроса ми.

— Мадокс вече може и да сътрудничи на разследването, но вие никога няма да го видите отново в отсъствието на адвоката му — уведоми ме той.

Запитах се дали адвокатът на Мадокс ще идва на вечерята. Във връзка с това реших да не казвам на Шефър за поканата на Мадокс, докато не се окажа в непосредствена близост до Къстър Хил. Трябваше да знае къде се намирам в случай, че възникне проблем. Но не исках да научава прекалено рано в случай, че той или Грифит се превърнат в част от проблема, като ме арестуват.

— Добре, направих ви някои услуги, а вие ми отговорихте със същото — каза той. — Мисля, че в това отношение сме квит.

— Всъщност искам да ви помоля за още няколко услуги.

— В писмена форма.

— А след това и аз ще ви направя услуга.

Отговор не последва. Май беше вбесен. Въпреки това продължих:

— Като стана дума за дизел, разбрахте ли колко големи са онези генератори в Къстър Хил?

— Това защо трябва да е важно?

— Не зная дали е важно. Сигурен съм, че не е. Но видях онази постройка и…

— Да. Аз също я видях, когато ходих на лов.

Последваха няколко секунди мълчание, после той каза:

— Наредих да се обадят в „Потсдам Дизел“, но или моят човек е записал погрешно информацията, или оттам не са прочели правилно данните.

— В смисъл?

— Моят човек твърди, че му казали, че генераторите произвеждат две хиляди киловата. — Той направи пауза — Всеки. По дяволите, това е достатъчно за захранването на цяло градче. Трябва да е било двадесет киловата — най-много двеста. Или може би двайсет хиляди вата.

— Има ли разлика?

— Има, ако си пъхнеш оная работа в контакта. — Шефър смени темата. — Нека ви дам един съвет.

— Добре.

— Не сте в бизнеса само за себе си. Това е колективна работа. Върнете се в отбора.

Кейт вдигна ръка в знак на подкрепа.

— Малко е късно за това — отвърнах.

— Вие и жена ви би трябвало да дойдете веднага в централата.

Винаги е приятно отново да те канят у дома. Наистина е изкусително, но аз вече нямах доверие на семейството си.

— Мисля, че вече разполагате с всички федерални агенти, които ви трябват.

— Ще се срещна с вас някъде другаде и ще се погрижа да се чувствате… в по-голяма безопасност — предложи той.

— Добре. По-късно ще ви кажа къде да се чакаме.

Затворих, преди да успее да отговори, и погледнах към Кейт.

— Джон, мисля, че трябва да идем…

— Край на дискусията. Нова тема. „Потсдам Дизел“.

Вдигнах телефона и набрах номера, който бях запомнил от надписа върху сервизната кола.

— „Потсдам Дизел“ — обади се млад женски глас. — Казвам се Лу Ан. Какво обичате?

Включих спикърфона.

— Здрасти, Лу Ан. Обажда се Джо, домакинът на Къстър Хил Клуб.

— Да, сър.

— Ал преглежда генераторите.

— Проблем ли има?

— Не, но бихте ли извадили файловете за разходите и поддръжката?

— Момент.

Разнесе се музика и се обърнах към Кейт.

— Не съм в течение с ватовете, но Шефър не вярваше, че са шест хиляди… как ги нарече? Мегавати?

— Киловати — отвърна Кейт. — Хиляда вата са един киловат. Шест хиляди киловата са шест милиона вата. Една крушка обикновено е седемдесет и пет вата.

— Еха. Доста…

Лу Ан се обади отново.

— Пред мен са. Какво желаете?

— Ами, ако спре токът и пусна генераторите, ще мога ли да си приготвя кафе и препечени филийки за закуска?

Тя се разсмя.

— Ще успеете да приготвите кафе и препечени филийки за цял Потсдам.

— Сериозно? С колко киловата разполагам всъщност?

— Имате три шестнадесетцилиндрови дизелови двигателя модел „Детройт“, всеки от които е в състояние да задвижи генератор с мощност до две хиляди киловата.

С Кейт се спогледахме.

— Без майтап? Колко стари са тези генератори? Не е ли време да се сменят?

— Не. Били са инсталирани през осемдесет и четвърта… но с обслужването биха могли да издържат цяла вечност.

— А колко струва един нов?

— О… Не съм сигурна, но през осемдесет и четвърта цената им е била двеста четиридесет и пет хиляди.

— Единият?

— Да, единият. Днес… ами, много повече. Проблем с поддръжката ли има?

— Не. Ал се справя чудесно. Оттук го виждам как се поти. Кога ще приключи?

— Ами… разполагаме само с Ал и Кевин… за това ни се обадиха в неделя следобед и сме наистина заети… нали знаете, че плащате по спешната тарифа?

С Кейт отново се спогледахме.

— Няма проблем — казах аз. — Всъщност пишете още хиляда долара на сметката на господин Мадокс за Ал и Кевин.

— Много щедро от ваша страна…

— Е, как мислите? Още един час?

— Не зная. Искате ли да им се обадя, или сам ще говорите с тях?

— Вие им се обадете. Вижте, довечера ще имаме голямо парти, така че може би ще е по-добре да дойдат отново някой друг път.

— За кога да запиша?

— За трийсет и първи ноември.

— Добре… О… ноември има само тридесет…

— Ще ви се обадя допълнително. Междувременно им кажете да привършват. Ще Изчакам.

— Момент, моля.

Неизвестно защо телефонът започна да свири „На хубавия син Дунав“.

— Трябваше да го направя още преди час — казах на Кейт.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна тя. — Шест хиляди киловата.

— Да. Защо слушам Щраус?

— Защото си на изчакване.

— Искаш ли да потанцуваме?

Лу Ан отново се включи.

— Е, имам добра новина. Приключили са и вече прибират инструментите си.

— Страхотно.

Мамка му!

— Мога ли да направя нещо друго за вас?

— Молете се за световен мир.

— Добре… много мило.

— Лу Ан, желая ви приятна вечер.

— И на вас, Джо.

Затворих.

— Това е първият случай в историята на света, когато поддръжката приключва работата си по-рано от заплануваното — отбелязах.

— Мадокс така или иначе нямаше да ги пусне да си вървят. Е, ако не бяхме сигурни, че сме гледали СНЧ антена, тази информация би трябвало да ни убеди.

— И без това бях убеден. Това беше необоримото доказателство. Ако довечера забележиш сребърните прибори да блестят, обади ми се.

— Джон, няма да ходим…

— Какви са лошите страни на отиването на вечеря там?

— Смърт, разчленяване, изчезване и развод.

— Ще го преживеем.

— Имам по-добра идея. Да се качим в буса и да потеглим към Манхатън. Веднага! Ще се обадим на Том по пътя…

— Забрави. Няма да изляза на шибаната магистрала и да говоря с Том Уолш по мобилния си телефон, докато тук хвърчат лайна. Всъщност истинската причина да отидем довечера в Къстър Хил Клуб не е вечерята или за да съберем повече данни, а да определим дали можем и трябва да арестуваме Бейн Мадокс за убийството на… съжалявам, за покушението срещу федерален агент Хари Мюлер.

Тя се замисли и отговори:

— Не мисля, че разполагаме с достатъчно доказателства или вероятна причина да…

— Майната им на доказателствата. Ние имаме доказателства. В ей тези пликове. А вероятната причина е общият сбор от всичко, което видяхме и чухме.

Тя поклати глава.

— Арестът по каквото и да било федерално обвинение, особено на човек като Бейн Мадокс, ще бъде прибързан и ще ни навлече истински неприятности.

— Вече си ги имаме. Трябва да арестуваме тоя мръсник тази вечер. Преди да направи онова, което е замислил.

Тя не каза нищо и си помислих, че е приела аргументите ми.

— Добре, а сега да чуя лошата новина — казах с по-мек тон. — Така ще мога да взема рационално решение как да постъпим.

— Мислех, че вече си се сетил — каза тя.

— Нямаше да го казвам, ако се бях сетил. Чакай малко…

Мислих напрегнато цели десет секунди и мозъкът ми се опитваше да оформи нещо, но главата ми бе пълна с толкова много други неща, че накрая казах:

— Предавам се!

Тя отиде до бюрото и без да сяда, придърпа лаптопа.

— Нека ти покажа нещо.