Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

24

Излязохме на шосе 56, което водеше на юг към Саранак Лейк и централата на щатската полиция в Рей Брук, както и на север към Потсдам и морга, където вече би трябвало да са откарали Хари. Сейт понечи да завие към Рей Брук, но я спрях.

— Дай надясно. Да идем да видим Хари. Том каза да…

— Не можеш да сгазиш сериозно лука, като правиш обратното на поза, което казва Том Уолш.

Тя се поколеба, после зави към Потсдам.

 

 

След десетина минути подминахме кафява табела, която ни уведомяваше, че напускаме щатския парк Адирондак.

След още няколко километра влязохме в Саут Колтън. Видях Руди да приказва с някакъв тип, който наливаше бензин.

— Спри.

Кейт отби при бензиностанцията. Подадох глава през прозореца и извиках: — Руди! Той дойде и попита:

— Как мина?

— Машината за лед е оправена. Казах на господин Мадокс, че си ме предупредил да си искам парите предварително. Плати в брой.

— Ъъъ… не трябваше да…

— Много се ядоса, Руди.

— Ох, по дяволите, не трябваше да…

— Иска да те види. Довечера.

— Ох, по…

— Трябва да стигна до окръжната болница в Потсдам.

— Уф… да… продължавате по шосе 56 на север.

Обясни ми как да стигнем.

— Като се видиш с Мадокс, кажи му, че и Джон Кори е много добър стрелец.

— Добре…

Кейт излезе на пътя и продължихме към Потсдам.

— Това прозвуча като заплаха — каза тя.

— За виновник е заплаха. За невинен е просто странно изказване. Тя не каза нищо.

Теренът вече беше открит и се виждаха къщи и ферми. Късното следобедно слънце хвърляше дълги сенки по полегатите склонове.

Почти не говорихме; в очакването да видиш труп има нещо, което неизменно потиска думите.

Продължавах да си мисля за Хари Мюлер. Не можех да повярвам, че е мъртъв. Припомних си последния ни разговор и се запитах дали още тогава съм имал лошо предчувствие за задачата му, Ли случилото се след това ме е накарало да си мисля така. Никога не можеш да отговориш със сигурност. В момента обаче лошото предчувствие бе на лице, независимо дали го бе имало в петък, или не.

След двайсетина минути влязохме в Потсдам. Окръжната болница се намираше в северната част на приятното университетско градче.

Спряхме на паркинга и влязохме през главния вход. Постройката беше малка, тухлена.

Във фоайето имаше информационно гише. Представих се и попитах дежурната къде е моргата. Тя ни насочи към хирургичното отделение. Това не говореше добре за хирурзите и ако бях в по-добро настроение сигурно щях да го обърна на шега.

Завихме по няколко коридора и намерихме сестринската стая в отделението И освен нея двама униформени щатски полицаи, които говореха със сестрите. Показахме си документите.

— Тук сме да идентифицираме детектив Хари Мюлер — казах. — Вие ли докарахте тялото?

— Да, сър — отвърна единият полицай. — Дойдохме с линейката.

— Има ли други?

— Не, сър. Вие сте първите.

— Очаквате ли още някого?

— Ами, някакви хора от Олбъни, както и от Щатското бюро за разследвания.

Не се очертаваше да останем дълго насаме с тялото. Скоро щяхме да имаме компания.

— Съдебният лекар тук ли е?

— Да, сър. Направи предварителен оглед на тялото и състави опис на личните вещи. Очаква щатската полиция и ФБР.

— Добре. Искаме да видим тялото.

— Ще трябва да ви запиша.

Не исках да ме записват.

— Не сме тук официално. Покойникът бе наш колега и приятел. Просто искаме да се простим с него.

— О… съжалявам… разбира се — каза полицаят и ни поведе към голямата метална врата с надпис ОПЕРАЦИОННА.

Тялото на жертва на покушение е важно свидетелство за престъплението и трябва да се пази на сигурно място и да се спазват свързаните с това процедури — оттук и присъствието на двамата щатски полицаи и записването на посетителите. Това ме доведе до заключението, че двамата с Кейт не сме единствените, подозиращи, че не става дума за инцидент по време на лов. Полицаят отвори вратата и каза:

— Ще ви придружа.

— Бихме искали да останем насаме. Той се поколеба.

— Съжалявам. Не мога да… Трябва да…

— Разбирам. Бихте ли помолили съдебния лекар да дойде? Ще изчакаме.

— Разбира се.

Той изчезна зад ъгъла и аз отворих вратата. Влязохме в импровизираната морга.

Операционната зала бе ярко осветена. В средата имаше стоманена маса, върху която лежеше покрит със син чаршаф труп.

От двете страни на масата имаше носилки на колела. Върху едната се намираха дрехите на Хари, положени по начина, по който са били носени — обувки, чорапи, термобельо, панталони, риза, яке и плетена шапка.

На другата лежаха личните му вещи. Видях камерата и фотоапарата, бинокъла, картите, мобилния телефон, портфейла, часовника, клещи секачи и тъй нататък. На ключодържателя му бяха ключовете за служебния му „Понтиак Гранд Ам“, както и на личната му тойота. Липсваше обаче ключът за караваната. Предположих, че е у Щатската полиция или у следствения екип, за да могат да я преместят. Пистолетът и документите му би трябвало да са у полицаите.

Миришеше на дезинфектант, формалдехид и разни други неприятни неща, така че отидох до шкафа и намерих туба „Викс“ — стандартен артикул на места, където се режат трупове. Изстисках малко от ментовото желе върху пръста на Кейт.

— Размажи си го под носа.

Тя намаза горната си устна и пое дълбоко дъх. Обикновено не ползвам подобни неща, но от доста време не се бях оказвал до вкочанено тяло, така че също си сложих малко под носа.

Намерих кутия латексови ръкавици. Надянахме по един чифт и се обърнах към Кейт.

— Да хвърлим един поглед. Става ли?

Тя кимна.

Отидох до масата и смъкнах синия чаршаф от лицето на трупа.

Хари Мюлер.

„Съжалявам, приятел“ — казах наум.

Лицето му бе кално, защото бе паднал по очи. Устните му бяха леко разтворени, но не виждах гримаса или някакъв признак, че е агонизирал. Смъртта наистина го бе застигнала внезапно. Всички би трябвало да сме късметлии като него в подобен момент.

Очите му бяха широко отворени, така че ги затворих.

Дръпнах чаршафа до кръста му и видях в лявата част на гърдите голяма марля, залепена с лейкопласт. По тялото имаше много малко кръв. Явно куршумът бе спрял сърцето почти моментално.

Забелязах синия цвят на кожата му — кръвта се бе събрала в предната част на тялото му, което потвърждаваше, че е паднал по очи и е умрял в това положение.

Опипах ръката му. Вкочаняването обикновено настъпва за осем до дванадесет часа. В мускулите му почти нямаше еластичност, но въпреки това ръката не бе напълно вцепенена. Освен това по вида на кожата и общото състояние на тялото можех да определя, че смъртта е настъпила преди дванадесет до двадесет и четири часа. Ако наистина ставаше дума за преднамерено убийство, то вероятно бе направено нощем, за да се сведат до минимум шансовете за случайно издаване на извършителите. Което означаваше, че Хари е бил застрелян миналата нощ.

Ако приемех, че това е дело на Мадокс, то той вероятно бе очаквал някой да намери тялото и да се обади в полицията. Когато това не бе станало до днес следобед, Мадокс или негов човек бе звъннал от телефона в парка, като по този начин бе отклонил следите от себе си, преди да започне търсенето на негова територия.

Всъщност, докато двамата с Кейт бяхме седели с него, сигурно се бе питал защо ли след обаждането му тялото още не е намерено, и това го беше изнервяло.

Огледах китката и палеца на Хари. Не открих нищо, което да говори за използване на белезници или въже — макар че понякога следи не остават.

Огледах дланта, ноктите и кокалчетата на пръстите. Ръцете понякога казват неща, които съдебният лекар — той обикновено се интересува повече от органите и раните — пропуска. Не видях нищо необичайно. Имаше само мръсотия.

Хвърлих поглед към Кейт, която явно се държеше, обиколих масата, взех дясната ръка и я заразглеждах.

— Да ви услужа ли със скалпела? — чу се женски глас. Обърнахме се. На вратата стоеше жена в хирургически дрехи.

Беше към трийсетте, дребна, с къса червена коса. Приближи и забелязах, че има лунички и сини очи. Всъщност, ако се махнеха торбестите сини дрехи, щеше да изглежда доста добре.

— Пати Глисън, окръжен съдебен лекар — представи се тя. — Предполагам, вие сте хората от ФБР.

Свалих латексовата си ръкавица и протегнах ръка.

— Детектив Джон Кори, Контратерористична спецчаст.

Здрависахме се, след което й представих специален агент на ФБР Кейт Мейфийлд.

— Кейт е също така и госпожа Кори — не пропуснах да спомена.

— Както и началник на детектив Кори — добави Кейт.

— Няма да е зле да му кажете да не докосва тялото в отсъствието на съдебен лекар — посъветва я д-р Глисън. — Всъщност дори изобщо да не го докосва.

Извиних се, не все пак реших да я осведомя, че от двайсет години правя такива неща в Ню Йорк.

— Тук не е Ню Йорк.

Явно бяхме тръгнали с погрешния крак, но в разговора се намеси Кейт.

— Покойният беше наш приятел.

Д-р Глисън омекна.

— Съжалявам — каза тя и се обърна към Кейт. — Какво общо има това с тероризма?

— Нищо. Хари беше и наш колега от спецчастта. Дойде тук на излет, а ние дойдохме да идентифицираме тялото.

— Разбирам. Разпознахте ли го?

— Да — отвърна Кейт. — Какви са първоначалните ви констатации?

— Доколкото мога да съдя по външните рани, куршумът е минал през гръбначния стълб и е пронизал сърцето му. Умрял е почти моментално. Вероятно не е усетил нищо, а дори и да е, то за не повече от секунда-две. Може да се каже, че е бил мъртъв още преди да падне на земята.

Кимнах и казах:

— През всичките ми години като ченге не съм виждал перфектен изстрел през гръбнака и сърцето, който да е случаен.

В течение на няколко секунди д-р Глисън не отговори.

— Като хирург и съдебен лекар съм виждала стотина рани от ловни инциденти, но никога не съм попадала на такава като тази. Но все пак това може да се случи. Смятате, че става дума за предумишлено убийство ли?

— Не изключваме и тази възможност — отговорих.

Тя кимна.

— И аз така чух.

Някои съдебни лекари обичат да си играят на детективи като от филмите, но повечето предпочитат да се придържат стриктно към фактите. Не знаех към кои принадлежи Пати Глисън, затова я попитах:

— Намерихте ли нещо, което би могло да намеква за убийство?

— Ще ви покажа какво съм намерила, а оттам нататък сте вие. Отиде до шкафа, извади ръкавици и подаде и на мен една нова.

— Виждам, че вече сте се намазали — каза и после махна към носилките. — Свалих и описах всички вещи, за да бъдат прибрани от ФБР. Искате ли да проверите инвентара и да се подпишете?

— Насам пътуват други двама агенти, които ще проверят всичко от така наречения зелен списък — отвърна Кейт.

— Да огледаме тялото — казах аз.

Д-р Глисън махна залепената марля от гърдите на Хари, като откъсна няколко косъмчета. Отдолу зейна голяма дупка.

— Както виждате, това е изходната рана. С помощта на осветена лупа със седемкратно увеличение различих частици кост, мека тъкан и кръв, всички в малки количества и съответстващи на преминаването на високоскоростен куршум от голям или среден калибър през гръбначния стълб, сърцето и гръдната кост.

Продължи в същия дух — описваше клинично края на един човешки живот.

— Както знаете, няма аз да правя аутопсията, но не ми се вярва тя да установи нещо ново относно причината за смъртта.

— Повече ни интересуват събитията, довели до момента на смъртта — казах аз. — Да сте забелязали нещо необичайно?

— Всъщност забелязах. — Тя постави пръст върху гърдите на Хари, на около два сантиметра от неравните краища на изходната рана. — Ето тук… виждате ли?

— Не.

— Малка прободна рана. Очевидно е направена преди смъртта. Проверих я и се оказа, че прониква дълбоко в мускулната тъкан. Проверих също ризата и бельото му и установих дупки на съответните места, както и малко следи от кръв, така че предметът — вероятно игла за подкожни инжекции — е бил вкаран през дрехите в пекторалния мускул. Не мога да кажа дали е бил инжектиран с нещо, но от токсикологията би трябвало да са в състояние да определят.

Д-р Глисън посочи дясната предлакътница.

— Тук има още две следи от убождания. Върху облеклото няма кореспондиращи дупки или кръв. Сред вещите му не открих спринцовки и смятам, че не си е правил сам инжекция през ризата.

— Какви са заключенията ви от тези убождания?

— Вие сте детективът.

— Вярно.

Помислих си, че първото убождане е онова на гърдите през дрехите, което означаваше, че най-вероятно става въпрос за упойваща инжекция направена, докато се е съпротивлявал, или пък с пистолет. „Ако не е ловен сезон, просто ги упояваме и ги местим“. Другите бяха на оголена кожа и явно целта им е била да го държат упоен. Запитах се дали не е натриев пентатол, или серум на истината, но реших да запазя предположенията за себе си.

— Ще си помисля.

Д-р Глисън продължи:

— Искам да ви покажа още две неща, които ме карат да си мисли, че може би е имало и други необичайни събития или инциденти, довели до момента на смъртта.

Гледахме я как обикаля масата към главата на Хари. Дребната Пати Глисън пъхна ръце под раменете на Хари и изправи едрото му тяло в седнало положение, при което от него излезе малко газ. Кейт стреснато пое дъх. Забелязвал съм, че съдебните лекари не са особено нежни към покойниците. А и няма причина да са, макар че винаги съм се изненадвал на начина, по който работят с труповете.

Виждах входната рана — като центъра на мишена върху гръбначния стълб и на една линия със сърцето. Опитах се да си представя как точно се е случило — Хари, вероятно все още дрогиран, е бил поставен изправен или коленичил на пътеката, държан от един или няколко души. Стрелецът се е намирал достатъчно близо, за да направи идеалния изстрел, но не и на толкова малко разстояние, че да остави изгаряния или частици барут. Или пък Хари е бил положен на земята някъде другаде, бил е застрелян и след това е бил пренесен на пътеката. Това обаче изглеждаше прекалено аматьорско и всеки разследващ местопрестъплението екип щеше да го забележи. Във всеки случай Хари бе застрелян в гърба и можех само да се надявам, че не е знаел какво го очаква.

Д-р Глисън насочи вниманието ни към още нещо.

— Ето, вижте — каза тя и постави пръст на дясната лопатка на Хари. Обезцветяване на кожата, което е трудно за обяснение. Не става въпрос за контузия или химическо изгаряне, а и не е точно топлинно изгаряне. Възможно е да е от електричество.

Двамата с Кейт се доближихме до леко обезцветеното петно, по големина и форма колкото монета от половин долар. Не беше направено от електрошокова палка, но бях виждал подобни следи от електрически остен за говеда.

Д-р Глисън ме гледаше.

— Не зная какво е — казах.

Тя безцеремонно дръпна синия чаршаф и разкри голото тяло на Хари. Понечи да каже нещо, но я прекъснах.

— Имате ли нещо против да положим тялото?

— О. Извинете.

Тя бутна вцепененото тяло на Хари надолу, докато аз държах краката му. Свикнал съм с трупове, но те би трябвало да лежат, а не да седят. Доколкото виждах, Кейт бе на път да не издържи.

Д-р Глисън тръгна покрай носилката.

— Добре хранен, с добро телосложение, бял мъж на средна възраст, нормална кожа с изключение на отбелязаните белези. Забелязва се, че не се е къпал и бръснал от няколко дни, което отговаря на престоя му на открито и изкаляното му облекло. Не виждам нищо забележително, докато не стигна до стъпалата и глезените.

Застанахме при босите крака на Хари.

— Стъпалата са мръсни, сякаш е ходил бос, но върху тях не виждам кал или останки от растения.

Кимнах.

— Намерих няколко влакна, които приличат на влакна от черга или килим, както и нещо като фин прах или мръсотия, каквато може да се намери върху под — продължи тя. — Доколкото зная, имал е каравана, така че не би било зле да проверите дали не е имал килим в нея и да вземете проби от тъканта и мръсотията.

Знаех и едно друго място, откъдето можеха да се вземат такива проби, но точно в момента шансовете да получим разрешително за обиск на Къстър Хил Клуб никак не бяха обнадеждаващи.

Наведох се към Хари и казах:

— На глезените има следи от контузии.

— Да. Както и ожулвания. Както сами се уверявате, виждат се съвсем ясно и единственото ми обяснение е, че са били причинени от вериги — метални, а не лейкопласт, въже или нещо еластично, — както и че се е мъчел да се освободи от тях, или да тича с тях. Именно това е причината белезите да са толкова ясни и дълбоки. Целостта на кожата е нарушена на две места. Смятам, че обувките и чорапите са му били сложени след свалянето на веригите… ходил е бос докато е бил с тях. Вижте къде са ожулванията и раните.

Каквото и да се бе случило с Хари в часовете преди смъртта му, определено не бе приятно. Познавах го добре и знаех, че едва ли е бил образцов затворник. Електрическият остен, инжекциите и веригите краката го потвърждаваха. „Добре си се представил, приятелю“.

— След като забелязах влакната на стъпалата, огледах останалата част от тялото и открих влакна и в косата и на лицето му — каза д-р Глисън. — Възможно е да са и от шапката му, но тя е тъмносиня, тези са разноцветни.

Не коментирах, но очевидно Хари бе лежал по лице върху килим или одеяло.

— Освен това влакна имаше по панталоните и ризата му, както и по бельото. Те също не отговарят на облеклото, в което е донесен тук. Открих също четири черни косъма с дължина около пет сантиметра. Един на ризата, един на панталоните и два върху бельото му, залепих ги с лепенка на местата, на които ги намерих.

Кимнах неопределено. Колкото по-малко говорех, толкова повече д-р Глисън се чувстваше длъжна да ни обяснява, така че тя продължи.

— Космите не са на покойния. Всъщност прегледът с лупа установи, че не приличат на човешки.

— Куче? — предположи Кейт.

— Може би.

Кайзер Вилхелм?

— Това е всичко, което открих по тялото — и ми се вижда необичайно — завърши д-р Глисън.

— Можете ли да определите приблизително времето на смъртта — попита Кейт.

— Въз основа на това, което виждам, напипвам и подушвам, че смъртта е настъпила преди около двадесет и четири часа. Или по-малко. Екипът на местопрестъплението може да открие нещо, което да стесни границите. Лекарят, който ще прави аутопсията, също може да каже по-точно.

— Вие ли свалихте дрехите и вещите му? — попитах.

— Да, заедно с помощник.

— Като се изключат животинските косми и чуждите власинки, намерихте ли нещо друго необичайно?

— Като например?

— Ами… просто необичайно.

— Не… но ако подушите дрехите му — и особено ризата, — все още ще можете да доловите слаба миризма на пушек.

— Какъв пушек?

— Прилича на пушек от тютюн. А сред вещите му не намерих никакви принадлежности на пушач.

„Забравено изкуство“.

Един от основните елементи на вярата на детективите, занимаващи се с убийства, следователите и съдебните медици е, че тялото ще издаде тайните си. Влакна, косми, сперма, слюнка, следи от ухапване, ожулване от въже, фасове, дим от цигара, пепел, ДНК, отпечатъци от пръсти и тъй нататък. Почти винаги е налице някакво предаване между убиец и жертва и между жертва и убиец. Достатъчно е просто да го откриете, да го анализирате и да го свържете със заподозрения. Номерът е да се намери заподозрян.

— Нещо друго? — попитах.

— Не. Все пак това е само повърхностен преглед на дрехите и личните вещи. През цялото време присъстваше асистент, а така също направих аудио запис на прегледа на тялото и предметите. Можете да вземете копие на касетата.

— Благодаря. — Явно беше наясно, че не става дума за обикновен случай.

— За какво всъщност става дума?

— Наистина ли искате да знаете?

Тя се замисли за миг.

— Не.

— Добър отговор — казах. — Е, много ни помогнахте и ви благодарим за отделеното време, доктор Глисън.

— Ще останете ли с тялото?

— Да.

— Само ви моля да не го докосвате. — Тя хвърли поглед към Хари Мюлер — Ако е бил убит, надявам се да откриете извършителя.

— Ще го открием.

Д-р Глисън се сбогува с нас и излезе.

— Как може млада жена като нея да пожелае да работи в морга? — обади се Кейт.

— Може би си търси годеник — отвърнах. — Да се залавяме за работа.

Отидохме до носилката с личните вещи на Хари и, без да сваляме ръкавиците, започнахме да преглеждаме всичко — портфейл, часовник, пейджър, бинокъл, видеокамера, фотоапарат, компас, клещи, наръчник на орнитолога и топографска карта, на която с червен флумастер бе очертана територията на Къстър Хил Клуб. Хижата и няколко други постройки бяха нанесени допълнително. Макар да бяхме с ръкавици, внимавахме как докосваме предметите, за да не изтрием някой отпечатък.

Прегледах съдържанието на портфейла на Хари и видях, че в отделението за монети има резервен ключ за дома му, заедно с ключовете на тойотата и служебната кола, но не и на караваната. Дори да бе имал резервен ключ, някой го беше взел. Не можеше да е щатската полиция, която вече разполагаше с ключа от ключодържателя. Това означаваше, че някой друг е взел ключа от портфейла, за да премести караваната по-далеч от Къстър Хил. Кой обаче?

— Не виждам нищо, което да изглежда необичайно, не на място или пипано — каза Кейт. — Мога обаче да се обзаложа, че съдържанието на камерата и фотоапарата е било изтрито.

— По-вероятно е дискът, касетата и картите памет да са били извадени и сменени с резервните — отговорих.

Кейт кимна.

— Значи от лабораторията няма да могат да възстановят данните.

— Най-вероятно.

Взех телефона на Хари, включих го и прегледах списъка на приетите повиквания.

Приятелката му Лори Баник го бе търсила в 9:16 в събота в отговор на обаждането му от 7:48. Следваха десет или повече позвънявания на Лори от събота следобед, след като бе получила есемеса от 16:02. Беше го търсила цялата неделя и дори днес, в понеделник.

Имаше го и повикването от дежурния Кен Рийли от 22:17 ч. в неделя в отговор на обаждането на Лори в офиса на ФКТС.

Следващото получено повикване бе от 22:28 ч. от някакъв номер от Ню Джърси.

— Това не е ли домашният телефон на Уолш? — попитах.

— Да.

— Но той каза, че не е звънял на Хари, преди да дойде сутринта в офиса.

— Явно е излъгал.

— Да… а ето го и позвъняването на Уолш от тази сутрин… а преди него Кен Рийли го е търсил цяла нощ от офиса.

— Изглежда, тревогата е била доста по-голяма, отколкото се мъчеше да ни я представи Уолш — каза Кейт.

— Изразяваш се прекалено меко — отвърнах. — Фактът, че Уолш ни е лъгал, ме води до заключението, че не става въпрос за рутинно следене.

— Е, това вече го знаем.

Отново насочих вниманието си към телефона на Хари и видях своето обаждане в неделя следобед, когато му бях предложил да направим ловджийска яхния, както и последното ми обаждане от 9:45 тази сутрин. После имаше още няколко обаждания от Лори.

Кейт гледаше телефона.

— Толкова е тъжно…

Кимнах. Не знаех паролата му и не можех да чуя съобщенията, но знаех, че в Техническия отдел ще се справят.

Прегледах списъка с изходящи номера и видях обаждането до Ри Баник в 7:48 в събота, последвано от есемеса от 16:02. По-късни обаждания нямаше.

Тъкмо се канех да изключа телефона, когато той иззвъня и ни стресна.

Погледнах екрана. Обаждаше се Лори Баник. Вдигнах очи към Кейт. Беше повече от очевидно разстроена.

Помислих дали да не вдигна, но не бях готов да съобщя на Лори скръбната вест, докато трупът на Хари се намираше на крачка от мен. Изключих телефона и го оставих на носилката.

Погледнах си часовника. Хората от щатската полиция и агентите от Олбъни щяха да пристигнат скоро, а двамата от ФКТС би трябвало вече да са кацнали на летището на Саранак Лейк. Запитах се кого ля е изпратил Уолш на наше място. Най-вероятно хора, които нямаха проблем с изпълняването на заповеди.

— Да огледаме дрехите, преди да е станала навалица. Кейт отиде до мивката да измие крема от горната си устна, а аз използвах момента и прибрах картата в джоба си. Прибирането на улики е углавно престъпление, но реших, че картата може да ми послужи, и се оправдах с напомнянето, че Уолш ме е излъгал, както и с факта, че можеше да лежа на тази маса вместо Хари.

Кейт се върна, отиде при втората носилка и подуши ризата на Хари.

— Не съм сигурна… може и да е от тютюн…

Можех да надуша единствено ментола под носа си, така че попитах:

— Познаваме ли пушачи?

Тя кимна.

Прегледахме дрехите му една по една. Забелязахме прозрачната лепенка, с която д-р Глисън бе залепила четирите животински косъма. На практика не вършехме нищо непозволено, но пък от друга страна, не би трябвало да се намираме тук, а в полицейската централа в Рей Брук. Освен това всеки, който докосва веществени доказателства, трябва да е регистриран в списъка, а ние не фигурирахме в него. Да не забравяме и следователите от ФБР и щатската полиция, които едва ли щяха да се зарадват, ако ни видят тук. С други думи, намирахме се на ръба, където и без това прекарвах голяма част от времето си. Важното бе, че имахме доста добра преднина, но вече бе време да се махаме.

— Да вървим.

— Виж — каза Кейт.

Отидох до нея. Държеше маскировъчните панталони на Хари. Беше обърнала десния му джоб навън.

— Виждаш ли?

Огледах белия плат и видях сини петна, направени сякаш с химикалка.

— Може да са букви.

Наистина можеше. Сякаш Хари бе писал върху плата с ръка в джоба. Или пък, ако беше немарлив като мен, просто бе прибрал в него отворена химикалка.

Кейт остави панталоните на носилката и двамата се наведохме, опитвах, се да разчетем сините знаци. Определено бяха от химикалка и не приличаха на случайни драсканици.

— Ти си първа.

— Добре… има три групи знаци… най-четливата е Г-В-Х… следващата прилича на… Я… после може би Д или Л… после ченгел… не, Р… а последната група е като… С-Н-Ч… — Тя вдигна поглед към мен. — СНЧ?

Вгледах се в мастилените петна.

— Г-В-Х може да е и Г-В-У или Г-Н-У. Все пак е писал слепешком в джоба си. Прав ли съм?

— Може би…

А това ЯДР… после има още нещо, но е почти скрито в шева… може би е ЯДРЕН.

Спогледахме се.

— Като ядрен взрив?

— Надявам се, че не. А последното изглежда ясно. СНЧ.

Да… какво се е опитвал да ни каже? Гну? Ядрен? СНЧ? Какво е това СНЧ? Да не се е опитвал да напише СЪНЧО?

— Не. Съвсем ясно е. СНЧ.

Пак си погледнах часовника, после пак вратата.

— Трябва да се махаме. Те да си се занимават с това — казах и прибрах джоба.

Свалихме латексовите ръкавици и ги изхвърлихме в покритата кофа за боклук. Отидох до тялото на Хари и се взрях в него. Кейт застана до мен и ме хвана за ръката. Скоро пак щях да го видя в залата за оплаквания, облечен в униформа.

— Благодаря за подсказката, приятелю. Ще се погрижим за това — казах, покрих го със синия чаршаф и се обърнах към вратата.

Излязохме и бързо закрачихме по коридора към сестринската стая.

— У вас ли са пистолетът и документите на покойния? — попитах полицаите.

— Да, сър.

— Трябва да взема полицейската му значка и да я дам на семейството му.

Старшият се поколеба.

— Не мога да ви я дам. Нали знаете… тя е…

— Тя още не е инвентаризирана. Кой ще разбере?

— Прав е — каза другият полицай на шефа си.

Старшият отвори лежащото на тезгяха пликче за улики, извади значката и я плъзна към мен.

— Благодаря — казах и я прибрах в джоба си.

— Мислите ли, че е убийство? — попита другият полицай.

— А вие как мислите?

— Ами, видях тялото, преди да го качат в линейката. Приятелят ви би могъл да бъде застрелян право в гърба в онази гъста гора единствено при условие, че стрелецът се е намирал точно зад него на пътеката. Нали ме разбирате?

— Да.

— Така че не може да е злополука — освен ако не се е случило през нощта и стрелецът не го е взел за елен… Да ви кажа, приятелят ви е трябвало да носи нещо ярко или отразяващо светлината. Нали знаете?

— Да. Е, сега не е ловен сезон.

— Да, но все пак… някои от местните не чакат официалното откриване.

— Разбирам.

— Да. Е, съжалявам.

— Благодаря.

Другият полицай също изказа съболезнованията си, както и двете сестри зад гишето. Предполагам, че се чувстваха гадно заради ловна злополука извън сезона. А още по-лоша беше възможността за убийство на турист в тяхното приятно малко кътче от света.

С Кейт се върнахме в приемната точно когато през външната врата влязоха двама мъже с костюми. Веднага ги разпознах като хора от ФБР или ЩБР. Оказах се прав — отидоха право на информацията и размахаха картите си.

Дежурната ни забеляза да излизаме, докато двамата й говореха нещо. Като че ли понечи да привлече вниманието им към тръгващите си техни колеги, но стигнахме до вратата, преди да се опре до представяне.

Качихме се в колата и се ометохме възможно най-бързо.