Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 30 гласа)

34

Докато пътувахме през парка, поговорихме за случая. Когато стигнахме Саут Колтън, попитах Шефър дали познава Руди, собственика на бензиностанцията.

— Да, помня го от времето, когато обикалях този район. Защо?

— Той е местният плъх на Мадокс — обясних му и му разказах за кратката си среща с Руди Плъшока.

Шефър кимна.

— Мадокс явно има тук много повече връзки, отколкото предполагах. Но, както казах, никога не ни е създавал никакви проблеми и не мисля, че прекарва тук чак толкова време. Но отсега нататък определено ще го държа под око.

Помислих си, че „отсега нататък“ предстоят страшно много неща, но премълчах.

Шефър стигна до същото заключение.

— Предполагам, че сега той е заподозреният в убийство.

— Ами да, мисля, че е той.

— Колегите ви в моята централа на същото мнение ли са?

— Съобщих подозрението си на Том Уолш в Ню Йорк.

— А какво ще правите в Потсдам?

— Просто ще си починем — отвърнах.

— Така ли? Защо просто не се върнете на Върха?

— Защото подозирам, че господин Грифит може да се окаже в стаята ни да пробва грима на Кейт, докато ни чака.

— Значи бягате от собствените си хора?

— Не бих го казал точно по този начин.

— Така ли? А как бихте го казали?

— Не съм сигурен. Междувременно, можем ли да сме сигурни, че няма да кажете на никого?

— Не съм сигурен.

— Защото ако не можем да разчитаме на дискретността ви, можете спокойно да ни върнете в Рей Брук.

— Каква е моята изгода?

— Това, че сте постъпили правилно.

— Кога ще се уверя в това?

— О… до два дни.

— Така ли? Значи искате да направя нарушение на професионалната отговорност и да не казвам на Грифит, че съм ви завел на местопрестъплението, а след това съм ви закарал до Потсдам?

— Вижте, майоре. Питайте Грифит и другите типове от ФБР за какво изобщо става дума. Ако ви дадат ясен и конкретен отговор, пратете ги в Потсдам да ни намерят. Става ли?

— Мисля, че от това ще спечелите. Но както и да е. Става.

— И ще ви дам ключовете на колата от „Херц“. Може би ще поискате да я махнете от паркинга си, просто за всеки случай. Може от ФБР да решат да спазят полицейската процедура и да огледат паркинга. — Дадох му ключовете и добавих: — Вътре има кошница с обяд от Върха. Ваш е.

— Сделката става още по-добра. Какво има за ядене?

— Сигурно охлюви. Освен това, ако желаете да прикриете донякъде следите си пред ФБР, няма да е зле да звъннете до Върха и да ни потърсите там.

— От вас може да стане добър беглец — отбеляза майор Шефър.

Всъщност в момента с Кейт бяхме точно това, но нямаше причина да му го напомням.

Вече се намирахме в покрайнините на Потсдам и Шефър ни попита къде искаме да отидем.

— Просто ни оставете на някоя спирка на метрото.

Не съм сигурен дали оцени, или дори схвана хумора ми, защото каза:

— Мисля, че ще ви трябва кола.

— Добра идея. Тук някъде можем ли да намерим под наем?

— Има офис на „Ентърпрайз“.

Зачаках останалата част от списъка, но това май го изчерпваше.

Минахме през центъра на градчето и продължихме по шосе 56 покрай болницата, където бяхме видели Хари. След няколко минути спряхме пред офиса на „Ентърпрайз“.

— Не зная защо искате да се измъкнете от Грифит, нито в каква точно беля сте се забъркали — каза Шефър. — Но ако не беше фактът, че сте изгубили приятел и партньор тук и че колегите ви ме изолират, едва ли бих си заложил главата заради вас.

— Оценяваме жеста ви — отговорих. — Инстинктите ви са добри.

— Сериозно? Е, искам да ми докажете, че е така.

— Ще ви държим в течение.

— Не би било зле. Добре, ще кажа на Грифит, че съм ви срещнал на местопрестъплението и съм ви предал съобщението му.

— Отървете се от колата под наем — напомних му.

— Оставете това на мен, детектив.

— Майоре, можете да сте сигурен, че двамата с Джон ще поемем отговорността за всички проблеми, които бихте могли да си имате заради нас — каза Кейт.

— Единственият ми проблем в момента е, че са ми се натресли шестима федерални агенти, които са на път да ми вземат случая.

— Ще дойдат и още — уведомих го. — Ето как смятам, че е бил убит Хари Мюлер.

Разказах му своята възстановка на събитията по видяното.

— Опитайте се да разберете дали Хари не е дошъл на себе си и не е ритал стените или покрива на караваната — завърших.

Известно време Шефър не отговори.

— Възможно е да е станало по този начин. Но това изобщо не ме доближава до откриването на убиеца или убийците.

Всъщност основният заподозрян си оставаше Бейн Мадокс, независимо дали му се искаше да го повярва, или не.

— Е, когато намерите заподозрян, можете да го поразтърсите с описанието как точно е станало — казах. — А и ще стои добре в доклада ви.

Той кимна и благодари, но въпреки това не ми предложи работа.

Стиснахме си ръцете, после с Кейт слязохме от колата и влязохме в офиса на „Ентърпрайз“.

— Искам да наема кола — съобщих на дамата зад гишето.

— Значи сте дошли точно където трябва.

— Така и предполагах. Да ви се намира джип?

— Не. Имам един готов „Хюндай Акцент“.

— Какъв му е акцентът?

— Ъ?

— Ще го взема.

Използвах личната си кредитна карта, тъй като работодателите ми вече бяха платили за една кола. Да не говорим, че бягах от тях и щеше да им трябва малко повече време да проследят моята карта, отколкото своята собствена.

След петнайсет минути бях зад волана на една малка оризова горелка.

Потеглих обратно към центъра на града.

— Всъщност наемането на кола не отнема чак толкова време — отбеляза Кейт.

Май усещах накъде бие.

— Не, особено ако не искам копие от всичките им договори за последните четири дни.

— Да не говорим пък колко време можеш да спестиш, като не се заяждаш с жената от офиса.

По дяволите. Бяхме затънали до гуша, някакъв мегаломан се канеше да започва Трета световна война или нещо такова, а тя ми трие сол на главата, задето съм си позволил малко майтап на гишето на „Херц“ преди сума ти време. Добре де, вчера. Отказах да участвам в играта и запазих мълчание.

— Нали се сещаш, вече не си сам — информира ме тя.

И тъй нататък.

Стигнахме центъра и спрях до едно кафене.

— Искам кафе.

— Джон, сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Да. Отивам да си взема кафе. Ти искаш ли?

— Отговори на въпроса ми.

— Зная какво правя.

— Какво правиш?

— Не зная.

— Колко дълго ще го правим това?

— Докато не разрешим случая или докато колегите ни не ни пипнат. Което стане първо.

— Е, мога да ти кажа кое ще стане първо.

— Кафе?

— Черно.

Слязох от колата и влязох в кафенето — нормално заведение, а не „Старбък“, където щеше да ми се наложи първо да посетя банкомата.

Поръчах две черни на явно отнесената млада дама зад щанда и докато тя водеше душевна битка с поръчката ми, забелязах край вратата стойка с брошури и безплатни диплянки. Взех петнайсетина и ги напъхах по джобовете си.

Кадетката зад тезгяха се опитваше да отгатне как точно работи машината.

— Трябва да проведа градски разговор. Мога ли да ползвам мобилния ви телефон?

— Ъ?

Кафето излезе долар и половина. Дадох й петачка.

— Задръжте рестото за разговора.

Тя ми подаде телефона си и набрах номера на Върха.

— Върха — отговори Джим. — Какво обичате?

— Обажда се господин Кори. Някакви съобщения за мен или за съпругата ми?

— Добро утро, господин Кори. Харесва ли ви престоят при нас?

— Джим, това са най-добре похарчените дванайсет стотачки на нощ. По-добре е дори от кабаретата във Вегас.

Джим за момент изгуби дар слово, но все пак успя да измрънка:

— Има две съобщения за вас. И двете са от господин Грифит. Желае да му се обадите. — Даде ми номера на господин Грифит. — Ще вечеряте ли при нас днес?

— Че как ще пропусна бекаса на Хенри? Направи ми една услуга. Обади се на Сони и му напомни, че е обещал да ми услужи със сако и вратовръзка. Става ли?

— Да, сър. Сигурно говорите за господин Демот от Наблюдателницата.

— Да. Занеси дрехите в стаята ми. Добре, ще се видим на коктейла. Хенри ще сервира печени паленца.

— Да, сър. Чух.

Затворих и подадох телефона на мацката, която май го взе за подарък. Поне нямаше да се тревожа, че ще си спомни нещо, ако федералните довтасат и започнат да задават въпроси.

Излязох. В главата ми се въртяха две мисли. Едната бе да престана с безразсъдството и егоизма и да помисля за кариерата на Кейт, да ида при Грифит и да изпея всичко, включително ГНУ, ЯДРО и СНЧ, с надеждата, че от ФБР ще се сетят какво готви Мадокс, преди да е станало прекалено късно.

Другата бе, че не бива да правя подобно нещо. И причината за това бе, че случаят беше много странен и вече нямах доверие на никого. С изключение на Кейт естествено, която ми се падаше съпруга, партньор, адвокат, пряк началник и агент на ФБР — всичко това без определен ред.

И макар дай вярвах, с Кейт човек никога не може да е сигурен какво ще стане в следващия момент.

Залагах съпругата и партньора си.