Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

48

Отвори Карл.

— Господин Мадокс ви очаква.

— Добър вечер и на теб, Карл — отвърнах.

Сигурен съм, че му се искаше да каже: „Майната ти“, но не го направи и ни въведе в преддверието.

— Якетата ви…

— Ще останем с тях — отвърна Кейт.

Той не изглеждаше особено доволен, но премълча.

— Коктейлите ще бъдат сервирани в бара. Заповядайте…

Минахме през вратата край стълбата и закрачихме към задната част на хижата.

Сградата бе тиха и не успях да видя, чуя или усетя никого.

Глокът продължаваше да е затъкнат в колана ми, но беше прикрит от ризата и якето. Личният ми пистолет калибър 38 бе прибран в кобура на глезена ми. Кейт бе пъхнала глока в джоба на якето си и подобно на повечето (ако не и всички) агенти на ФБР, нямаше резервно оръжие, с изключение на мечешкото гръмче някъде в джинсите й. Моето беше закрепено като химикалка фенерче в джоба на ризата ми. Двата резервни пълнителя бяха в якето ми, а четирите на Кейт — в чантата й и в якето. Бяхме въоръжени за мечка… или за Мадокс.

Не очаквах разни веселби — предполагах, че Мадокс ще поиска най-малкото да каже здрасти и да прецени положението, преди да направи някакъв ход.

Чудех се дали би избрал да действа мъжкарски, като например да излезе въоръжен срещу нас? Или щеше да предпочете някой не толкова враждебен подход като дрога в питиетата, последвана от кратка разходка до резачката?

Ако решеше да се прави на военен, щях да разчитам, че може би не всички мъже от охраната му са изпечени убийци и вероятно ще се наложи да се справяме единствено с него, Карл и двама-трима от останалите.

По-позитивна, но вероятно нереалистична възможност бе в Къстър Хил Клуб да няма отравяне или стрелба и Бейн Мадокс, след като бъде изобличен и арестуван, да разбере, че играта е свършила и че е време да признае убийството на федерален агент Хари Мюлер, след което да ни отведе до СНЧ предавателя. Край на случая.

Хвърлих поглед към Кейт. Изглеждаше спокойна и се владееше чудесно. Погледите ни се срещнаха, усмихнах се и й намигнах.

Успях да погледна и лицето на Карл. Обикновено по лицето и езика на тялото можеш да разбереш дали човекът срещу теб знае, че предстои да се случи нещо неприятно. Карл не изглеждаше напрегнат, но не беше и спокойно отпуснат.

Спря пред една двойна врата — на едното крило имаше месингова табелка с надпис БАР. Почука, отвори и се обърна към нас.

— Моля, след вас.

— Не — казах аз. — След теб.

Той се поколеба, но влезе и посочи наляво. Господин Бейн Мадокс стоеше зад махагоновия бар, пушеше и слушаше в слушалката на телефон. Стационарен, не мобилен.

В другия край на слабо осветеното помещение гореше камина, вдясно от нея имаше завеси, прикриващи вероятно прозорец, а може би врата, водеща неизвестно накъде.

— Добре — каза Мадокс. — Имам гости. Обади ми се по-късно.

Затвори, погледна ни и се усмихна.

— Добре дошли. Елате.

Двамата с Кейт бързо огледахме помещението и тръгнахме по различни пътища около мебелите към бара. Чух вратата зад нас да се затваря.

Мадокс извади цигарата от устата си.

— Не бях сигурен дали сте получили съобщението на Карл във Върха, но се надявах, че не сте забравили.

Стигнахме до бара.

— Очаквахме с нетърпение вечерта — казах аз.

— Благодаря за поканата — добави Кейт.

Здрависахме се и Мадокс попита:

— Какво ще желаете?

Зарадвах се, че не каза: „Кажете каква отрова искате“, и попитах:

— Вие какво пиете?

Той посочи бутилката на бара.

— От моето малцово, на което се насладихте вчера.

— Добре. Ще пия едно чисто.

„В случай, че си дрогирал содата или леда“.

— Да бъдат две — каза Кейт.

Мадокс наля две уискита в кристални чаши, после допълни своето питие от същата бутилка, което може би бе учтивият му начин да покаже, че скочът едва ли ще ни убие.

Верен на думата си, домакинът ни бе облечен неофициално, тоест в същия тоалет, в който го бях видял следобед — син блейзър, бяла риза за голф и джинси. Поне с Кейт нямаше да се чувстваме неудобно, когато го арестуваме.

Той вдигна чашата си.

— Не е радостен случай, но за по-щастливи времена.

Чукнахме се и пихме. Той преглътна. Аз преглътнах. Кейт също преглътна.

Виждах затъмнената стая в огледалото на бара. В отсрещния край на помещението имаше друга двойна врата, водеща към нещо като игрално помещение.

Зад бара, отляво на лавиците с питиетата, имаше малка врата, от която вероятно се стигаше до някакъв склад или изба. Всъщност в стаята имаше прекалено много врати, както и спуснати завеси, зад които можеше да има други изходи. Не обичам да стоя с гръб към помещението и с човек зад бара, който може внезапно да изчезне от погледа ти.

— Нещо против да седнем при огъня? — предложих.

— Добра идея — каза Мадокс, заобиколи бара и поехме към четирите кожени кресла до камината.

Преди да успее да ни настани, двамата с Кейт седнахме един срещу друг. На Мадокс не му оставаше друго, освен да се отпусне в едно от обърнатите към камината кресла, с гръб към затворената двойна врата. От мястото си виждах отворената врата към игралната стая, а Кейт контролираше бара с малката врата.

След като бях заел мястото си, станах и отидох до завесите вдясно от камината.

— Нещо против? — попитах и ги дръпнах. Наистина имаше остъклена врата, през която се стигаше до тъмна тераса.

Върнах се при стола си, седнах и отбелязах:

— Чудесна гледка.

Мадокс не отговори.

В общи линии всички бази бяха покрити и бях съвсем сигурен, че като бивш офицер от пехотата, Бейн Мадокс оценява загрижеността ни относно огневите полета.

— Желаете ли да си свалите якетата? — попита той.

— Не, благодаря — отвърна Кейт. — Малко е хладничко.

Аз не отговорих, но отбелязах, че и той не сваля блейзъра си — вероятно по същата причина, поради която и ние си стояхме с якетата. Не виждах нещо да го издува, но знаех, че някъде има нещо скрито.

Огледах стаята. По стил приличаше повече на мъжки клуб, отколкото на хижа в Адирондак. На пода имаше скъп персийски килим, а около нас много махагон, зелена кожа и полиран месинг. Никъде не се виждаха мъртви животни и се надявах нещата да си останат в този дух.

— Стаята е точно копие на стаята в апартамента ми в Ню Йорк, която на свой ред е копие на един лондонски клуб — каза Мадокс.

— Не е ли малко объркващо след няколко питиета? — поинтересувах се.

Той се усмихна любезно, после каза:

— Е, нека да отметнем малко делови въпроси. Имам списък с дежурствата на охраната ми през уикенда и ще се погрижа да го получите, когато си тръгнете.

Добре. А домашният персонал?

— Разполагам с пълен списък на хората, които работеха тук през почивните дни.

— А дневникът на охраната и записите?

Той кимна.

— Всичко е копирано.

— Страхотно. — Оставаше само деликатният въпрос за богатите и прочути посетители. — А списък на гостите ви?

— Трябва да си помисля за това.

— Какво има за мислене?

— Очевидно е, че имената на тези хора не бива да се разгласяват — каза той. — Предполагам, че именно това е била причината правителството да прати господин Мюлер да ги научи по… непряк начин. А сега вие искате от мен да ви ги дам доброволно.

— Хари Мюлер е мъртъв и в момента водим разследване на смъртта му — напомних му. — Днес следобед казахте, че ще ни дадете имената.

— Много добре си спомням това и се обадих на адвоката си, който ще се свърже с мен по-късно. Ако ми каже да ви съобщя имената, ще го направя веднага.

— Ако не го направи, можем да ги изискаме официално — каза Кейт.

— За мен би било най-добре да ви ги дам — отвърна Мадокс. — Това би свалило подозрението от мен и от гостите ми.

В общи линии всичко това бяха глупости, които би трябвало да ни накарат да си помислим, че той има да решава някакви сериозни въпроси. Всъщност единственото, за което си мислеше, бе СНЧ сигналът до Пясъчната страна и кой ще е най-добрият начин да се отърве от Кори и Мейфийлд.

— Адвокатът ми каза, че федералното правителство няма юрисдикция в случай на убийство и че това е работа на щатската полиция.

Оставих Кейт да се оправя с това.

— Евентуалните обвинения в убийство вследствие на разследването ще бъдат разгледани от властите на щата Ню Йорк. Междувременно ние проучваме изчезването на федерален агент и вероятното му отвличане. Това е федерално престъпление, също като вероятното престъпно посегателство върху починалия. Желаете ли аз да говоря с адвоката ви? — попита тя.

— Не. Сигурен съм, че в наши дни правителството е в състояние да намери федерален закон, който да пасне на което и да било престъпление, пък било то и нарушаване на правилника за улично движение.

— Мисля, че случаят е малко по-сериозен — отвърна специален агент Мейфийлд.

Мадокс пропусна това покрай ушите си, така че смених темата, за да можем всички да се поотпуснем.

— Добър скоч.

— Благодаря. Напомнете ми да ви дам една бутилка, преди да си тръгнете. — Той се обърна към Кейт. — Малко жени пият малцовото чисто.

— На Федерал Плаза двайсет и шест аз съм просто едно от момчетата.

Той се усмихна.

— Май на Федерал Плаза двайсет и шест имат крещяща нужда от очила.

Милият Бейн. Любимец и на мъже, и на жени. Истински социопатичен чаровник.

Както и да е, Мадокс реши, че сме приключили с работата, и продължи да очарова Кейт.

— Харесва ли ви Върхът? — попита той.

— Много е приятно.

— Надявам се, че ще останете за вечеря. Обещах на господин Кори, че мога да се представя по-добре от Анри.

— Планирахме да останем — отвърна Кейт.

— Чудесно. Всъщност, тъй като тук няма никой и няма кой да разбере, спокойно можете да останете за цялата нощ.

Не знаех дали поканата включва и мен, но отговорих:

— Може и да се възползваме.

— Още повече, че до Върха е далече. Особено ако сте пили, което не правите достатъчно. — Той ми се усмихна и разшири темата: — А и освен това карате автомобил, с който не сте свикнали.

Не отговорих.

— Да видим — продължи той. — Вчера бяхте с таурус; тази сутрин беше хюндай, а сега пристигате с микробуса на Руди. Намерихте ли си нещо, което да ви хареса?

Мразя остроумните копелета, освен ако не съм аз.

— Тъкмо се канех да ви помоля да ни заемете някой джип.

— Защо сменяте толкова често колите? — поинтересува се той, без да ми отговори.

Реших да го смутя с истината.

— Бягаме от закона.

Той се ухили.

— Имахме проблеми с двете коли под наем — каза Кейт.

— Аа. Е, сигурен съм, че биха ви дали друга, но много мило от страна на Руди, че ви е услужил със своята. — Мадокс се върна на въпроса с разследването. — Поразпитах тук-там и се оказа, че в офиса на шерифа дори не са чували, че става въпрос за предполагаемото убийство. Все още го смятат за инцидент по време на лов.

— Разследването е федерално и щатско, а не местно — отбелязах. — Какво искате да кажете?

— Нищо. Просто констатация.

— Мисля, че е най-добре да оставите аспектите на юрисдикцията по този случай на закона.

Той не отговори, нито пък изглеждаше раздразнен от забележката. Очевидно искаше да ни покаже, че знае повече, отколкото би трябвало — в това число вероятно и факта, че детектив Кори и федерален агент Мейфийлд не поддържат контакт с колегите си и искат това положение да се запази, поради което сменят превозните си средства като носни кърпички.

Не знаех дали Мадокс със сигурност знае това, но определено беше наясно, че не можем да използваме мобилните си телефони в радиус петнайсет-двайсет километра от хижата.

Около минута стояхме неутрално — горящи дърва, блестящи на пламъците питиета и кристал, след което Мадокс се обърна към Кейт.

— Изказах съболезнованията си на господин Кори и бих искал да ги изразя и на вас. Господин Мюлер и ваш приятел ли беше?

— Беше много близък колега — отвърна Кейт.

— О, наистина съжалявам. И съм много разстроен, че според господин Кори в смъртта на господин Мюлер вероятно е замесен човек от охраната ми.

— Аз смятам същото. А като стана въпрос за разстройване, можете да си представите колко разстроени ще бъдат децата на детектив Мюлер, когато научат, че баща им не само е мъртъв, а и че вероятно е бил убит — каза тя и впери поглед в домакина ни.

Мадокс отвърна на погледай, но не отговори. Кейт продължи:

— Същото се отнася за останалите от семейството му, както и за приятелите и колегите му. Когато има убийство, мъката много бързо се превръща в гняв. Аз лично направо съм бясна.

Мадокс бавно кимна.

— Напълно ви разбирам. И искрено се надявам никой от хората ми да не е замесен. Но ако все пак има такъв, искам да си получи заслуженото.

— Ще го получи — каза Кейт.

Отворих нова възможност.

— Би могло да е дори някой от домашния ви персонал… или от гостите ви.

— Смятахте, че е някой от охраната — напомни ми той. — А сега започва да изглежда, че сте дошли да душите за сведения.

— На лов за сведения.

— Както и да е. Можете ли да сте по-конкретен? Защо смятате, че някой от персонала — или гостите — е замесен в предполагаемото предумишлено убийство?

Мисля, че всички знаехме какво всъщност има предвид. И някак ми се струваше, че в действителност той не дава и пет пари за това.

Все пак реших, че малко вътрешна информация по случая ще го изкара от равновесие.

— Добре. Първо, разполагам с твърдо доказателство, че детектив Мюлер е бил на ваша територия.

Той не реагира по никакъв начин.

— Второ — продължих, — веществените улики ни дават основание да смятаме, че детектив Мюлер дори се е намирал е тази сграда.

Отново никаква реакция.

Добре, задник такъв.

— Трето, трябва да приемем, че детектив Мюлер е бил задържан от охраната ви. Разполагаме също с данни, че караваната отначало се е намирала близо до имота ви, след което е била преместена. — Обясних му подробно всичко около този въпрос.

Отново нямаше никаква реакция с изключение на едно кимане, сякаш бе намерил чутото за интересно.

Очертах донякъде случая и описах как убийството е било извършено най-малкото от двама души — единият е карал караваната на жертвата, а другият е бил във втора кола, за която казах, че би могла да е джип или някакво друго високопроходимо превозно средство, доколкото може да се съди по двете различни следи от гуми — всъщност така и не бяхме успели да ги открием, но той не можеше да е сигурен в това.

Излъгах, че предварителните резултати от токсикологията показват наличието на силни седативи в кръвта на жертвата, и описах как според мен е станало самото убийство — че жертвата е била упоена и държана на колене с каишката на бинокъла и тъй нататък.

Мадокс отново кимна, сякаш това все още му се струваше интересно, но и някак абстрактно.

Ако очаквах някаква реакция като шок, изумление, неудобство или слисване, щях да остана жестоко разочарован.

Отпих от скоча и вперих поглед в Мадокс.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от пукането на огъня. После Мадокс каза:

— Впечатлен съм, че сте успели да съберете толкова доказателства за толкова кратко време.

— Първите четиридесет и осем часа са най-важните — осведомих го.

— Да. Чувал съм. По какъв начин веществените улики сочат към хижата?

— Ако наистина искате да знаете, при посещението си тук събрах власинки от килима, а също така и човешки и кучешки косми. Съвпаднаха с намерените върху тялото и дрехите на детектив Мюлер.

— Нима? — Той ме погледна. — Не си спомням да съм ви давал разрешение да правите това.

— Но щяхте да ми дадете.

Той пропусна това покрай ушите си.

— Доста бързо работят в лабораториите.

— Става въпрос за разследване на убийство. И жертвата е федерален агент.

— Ясно… И тъй, от тези власинки…

Проведох му един кратък курс по лабораторен анализ.

— Власинките върху жертвата съвпадат с онези, които открих тук. Кучешките косми вероятно ще отговарят на космите на вашето куче, как му беше името…

— Кайзер Вилхелм.

— Всъщност няма значение. Но човешките косми върху тялото на детектив Мюлер, както и останалият ДНК материал, който бъде открит по дрехите, ще ни доведат до убиеца или убийците.

Спогледахме се. Той все още не мигаше, затова продължих:

— С ваша помощ ще можем да направим списък на всички присъствали през уикенда, да съберем от тях косми и ДНК материал, както и малко власинки от дрехите, като например от маскировъчните униформи на охраната ви. Разбирате ли?

Той кимна.

— Та като стана въпрос за армията ви, къде и как успяхте да наберете тези момчета?

— Всички са бивши военни.

— Ясно. Е, трябва да приемем, че всички са добре обучени да използват оръжия и друг вид сила.

— Още по-важното е, че всички са много дисциплинирани — каза той. — И както би ви казал всеки военен, предпочитам да имам десет дисциплинирани и добре обучени бойци, отколкото десет хиляди необучени и разхайтени войници.

— Не забравяйте също така лоялни и мотивирани от благородна кауза.

— Това се подразбира.

— Всъщност тази вечер колко души охрана имате? — обади се Кейт.

Мадокс като че ли разчете подтекста и леко се усмихна, както би се усмихнал граф Дракула, ако някой от гостите му на вечеря се поинтересува в колко часа изгрява слънцето.

— Мисля, че тази нощ дежурството се носи от десетима души.

На вратата се почука, после тя се отвори и се появи Карл с количка, върху която имаше голям покрит поднос.

Карл докара количката до масичката за кафе, сложи подноса върху нея и вдигна капака.

Върху среброто се излежаваха десетки горещи паленца. Коричката беше леко кафява, точно както ми харесват. В центъра на подноса имаше две кристални купи — едната с гъста и тъмна делхийска, а другата — с жълта като патешки дрисък горчица.

— Трябва да си призная нещо — каза домакинът ни. — Обадих се на Анри и го попитах дали някой от вас е изявил някакви предпочитания към храната и — voila!

Не беше точно признанието, което се надявах да чуя, и той го знаеше, но и това не беше зле.

— Желаете ли нещо друго? — попита Карл.

— Не, но… — Мадокс си погледна часовника, — виж как върви приготвянето на вечерята.

— Да, сър.

Карл излезе и Мадокс каза:

— Днес ще минете без бекаси. Ще трябва да се задоволите с най-обикновена пържола и картофи. Засега хапнете паленца.

Погледнах Кейт. Тя очевидно не мислеше, че съм в състояние да устоя, та дори хотдогчетата да бяха дрогирани. И беше права. Надушвах аромата на коричката и тлъстите кренвиршчета.

Във всичките бяха забучени клечки за зъби — червени, сини и жълти, — така че трябваше просто да позная кой цвят бележи безопасните. Избрах синьото — любимия ми цвят, — взех едно и го потопих в делхийската горчица.

— Джон, ще си развалиш апетита за вечерята — каза Кейт.

— Ще изям само няколко. — Налапах паленцето. Беше страхотно — гореща хрупкава коричка, пикантна горчица.

— Моля, заповядайте — обърна се Мадокс към Кейт.

— Не, благодаря. — Тя ме изгледа загрижено и добави: — Не се притеснявайте от мен.

Мадокс също си взе кренвиршче със синя клечка, но го потопи в жълтата горчица. Може пък да бях избрал неправилната купа.

Всъщност се чувствах идеално и си взех още едно, този път с жълта горчица. Просто за всеки случай.

Мадокс задъвка, преглътна и каза:

— Не е зле. — Избра една червена клечка и предложи на Кейт. — Опитайте?

— Не, благодаря.

Той изяде кренвирша, този път с делхийска горчица. Така че и аз си взех още една.

Паленцата ме подсетиха за Кайзер Вилхелм. Липсата му до господаря му бе от озадачаващите.

Защото кучетата предупреждават господарите си — и покрай тях всички останали, — когато някой приближава — а аз имах силното усещане, че Мадокс не иска двамата с Кейт да знаем дали зад вратата не стои някой.

Освен това, ако Кайзер Вилхелм беше тук, щях да му дам двайсетина паленца, за да видя дали ще се гътне, или Мадокс ще ме спре.

Помислих си, че е време да повишим нивото на дискомфорт.

— И аз трябва да направя едно признание. Чували сте за Борджиите. Нали?

Той кимна.

— Е, значи след като ни поканихте тук, получихме доклада от токсикологията и в него се споменава високо съдържание на упойващи вещества в кръвта на Хари Мюлер. И Кейт… ами, загрижена е… нали знаете.

Мадокс ме погледна, после погледна Кейт и отново се обърна към мен.

— Не, не зная — каза и добави отсечено: — И не искам да знам.

Продължих:

— Предполагам, че попадаме в категорията на лоши гости за вечеря, но Кейт… а всъщност и аз… сме малко притеснени, че може да имате… човек от персонала с достъп до такива силни седативи и че това може да е човекът, който ги е използвал върху жертвата.

Мадокс не коментира думите ми, но си запали цигара, без да ни попита дали нямаме нещо против.

Погледнах Кейт и ми се стори, че се чувства по-неудобно и от Бейн, който всъщност изглеждаше доста обиден.

За да го накарам да се почувства по-добре, взех още едно паленце (синя клечка, жълта горчица) и го задъвках.

— От друга страна, детектив Мюлер като че ли е бил изключен със стреличка, последвана от две инжекции, с които е бил държан упоен. — Гледах Мадокс в очите, но реакция нямаше. — Затова може би тази вечер е добре да изключим дрогата в уискито или капките в горчицата.

Той отпи от скоча си, дръпна от цигарата и попита:

— Да не би да намеквате, че някой тук се опитва да ви… упои?

— Е, просто екстраполирам въз основа на наличните данни — казах и реших да се пошегувам, за да разведря обстановката. — Много хора казват, че ми е нужно успокоително, и може би наистина няма да ми се отрази зле — стига да не е последвано от куршум в гърба.

Мадокс си седеше в хубавото си кресло от зелена кожа и пускаше кръгчета и колеленца; после се обърна към Кейт.

— Мисля, че ако вярвате на всичко това, вечерята не се очертава от най-веселите.

„Добър ход, Бейн“. Този тип наистина ми харесваше. Жалко, че се налагаше да умре или, ако извадеше късмет, да прекара остатъка от живота си на не толкова комфортно място.

Кейт реши да действа настъпателно.

— Интересува ме Карл.

Мадокс впери поглед в нея.

— Карл е моят най-стар и най-доверен служител и приятел.

— Точно затова се интересувам от него.

— Това е почти като обвинение срещу мен — рязко отвърна Мадокс.

— Може би с детектив Кори трябваше да ви уведомим, че никой от намиращите се през този уикенд на територията на клуба не е извън подозрение. В това число и вие.

В този момент Мадокс би трябвало да ни каже да забравим за вечерята и да ни помоли да напуснем дома му. Но не го направи, защото не беше приключил с нас — както и ние с него.

Всъщност това е моментът, когато прекрачваш прага и започваш прехода от неизвестен заподозрян към човека, с когото говориш. Остава ти да се надяваш, че заподозреният вече е казал или ще каже нещо уличаващо, когато започнеш да го притискаш. В противен случай се налага да разчиташ на наличните улики и добрата си интуиция. Накрая се стига до момента, когато казвам нещо като: „Господин Мадокс, арестуван сте за убийството на федерален агент Хари Мюлер“.

Тогава отвеждаш човека в участъка и оформяш документите. В конкретния случай щях да го откарам до централата на щатската полиция и щях да направя майор Шефър щастлив.

Между другото, вече започвах да си мисля, че хората на Шефър не са ни видели да отиваме към Къстър Хил Клуб, или пък ако ни бяха видели и бяха докладвали, Шефър не предприемаше нищо. А и защо да предприема? Още по-лошото бе, че си представях как Том Уолш вечеря и гледа телевизия, вместо да чете имейла на Кейт. Всъщност имах чувството, че помощта няма да се появи скоро — ако изобщо се появеше. Така че оставаше ние да извършим ареста.

Този случай обаче си имаше някои уникални проблеми, като например частната армия на заподозрения, както и някои познати проблеми, като положението му на богат и влиятелен човек.

И, разбира се, освен убийството имаше и предположение, че заподозреният участва в някаква конспирация да гръмне планетата. А това бе моя по-непосредствена грижа, а освен това попадаше в юрисдикцията на Кейт.

Предвид всичко това явно беше време за ядрен удар.

— Като стана въпрос за гостите, един от тях е пристигнал в неделя и явно още не си е тръгнал. Той ще присъства ли на вечерята?

Мадокс внезапно стана и отиде до бара.

— Не съм сигурен какво — или за кого — говорите — каза, докато си наливаше едно малко.

Не ми харесваше да е зад мен, така че се изправих и кимнах на Кейт да направи същото.

— Доктор Михаил Путьов — казах, докато се обръщах към бара. — Ядрен физик.

— А! Майкъл. Отиде си.

— Къде си отиде?

— Нямам представа. Защо?

— Защото ако не е тук, явно е изчезнал — казах.

— Откъде?

— От дома и работата си. Не бива да напуска дома си, без да уведоми ФБР къде отива — осведомих го.

— Наистина ли? Това пък защо?

— Мисля, че го пише в договора му. Приятел ли ви е?

Мадокс опря гръб на бара, с чаша в ръка, и сякаш потъна в размисъл.

— Труден въпрос ли зададох? — попитах.

Той се усмихна.

— Не. Обмислям отговора си. — Погледна ме, после погледна Кейт. — С доктор Путьов имаме професионална връзка.

Това донякъде ме изненада, но предполагам, че всички вече разбирахме, че е време да сме честни, открити и съпричастни към нуждите и чувствата на другия. После можехме да се прегърнем и да си поплачем хубаво заедно, преди да го арестувам или застрелям.

— От какво естество е тази професионална връзка? — поинтересувах се.

Той махна пренебрежително с ръка.

— О, Джон… мога ли да те наричам Джон?

— Разбира се, Бейн.

— Добре. И тъй, от какво естество е тази професионална връзка? Това ли питаш? Добре, как по-добре да го опиша…

— Започни с миниатюризацията на ядрените оръжия — предложих му.

Той ме погледна и кимна.

— Е, това е добра начална точка.

— Добре. Да спомена ли също и куфари бомби?

Той се усмихна и отново кимна.

Е, оказа се по-лесно, отколкото бях очаквал. Това всъщност можеше и да не е добър знак, но продължих:

— И още двама души — Пол Дън, съветник на президента по въпросите на националната сигурност, и Едуард Улфър, заместник-министър на отбраната.

— Какво ви интересува за тях?

— Били са тук. Прав ли съм?

— Бяха. Сега разбираш защо не искам наоколо да душат чужди хора.

— Позволил си си много известни и влиятелни приятели за уикенда, Бейн.

— Може и така да е. Но не ти влиза в работата.

— Влиза ми, Бейн. Много яко ми влиза.

— Всъщност може и да си прав.

— Аз съм прав. А и Джеймс Хокинс, генерал от Военновъздушните сили и член на Генералния щаб. Той също е бил тук. Нали?

— Да.

— Кой друг?

— О, десетина други, но никой от тях не е важен. С изключение на Скот Ландсдейл. Представител на ЦРУ в Белия дом. Това е секретна информация, така че не може да напусне тази стая — добави той.

— Добре… — Не разполагах с името, но щях да остана разочарован, ако човек от ЦРУ не беше замесен… в каквото там се беше намесил. — Тайната ти ще бъде запазена, Бейн.

— Тези четирима мъже са моят Изпълнителен съвет — каза Мадокс.

— Изпълнителен съвет?

— Да. На този клуб.

— Аха. Е, и за какво си приказвахте?

— За проект Зелено и Горски пожар.

— Ясно. И как вървят нещата с проекта и пожара?

— Чудесно.

Погледна си часовника и аз направих същото. Беше 19:33 и се надявах в този момент Уолш да чете личната си поща. Надявах се също всеки момент да пристигнат щатските полицаи. Но не разчитах особено на това.

— Е, сега аз имам няколко въпроса към вас — каза Мадокс. — Сами ли сте?

Умело имитирах смях.

— Естествено.

— Всъщност и без това вече няма значение.

Не исках да чувам това.

— Как се сетихте? — попита той.

— Хари Мюлер — отвърнах. — Написал е бележка в джоба на панталона си.

— О… Доста хитро.

— Майната ти — казах.

— Някога да си чувал за Горски пожар? — попита той и ми подсказа: — Много деликатен правителствен протокол.

— Честно казано, Бейн, не си чета всички паметни записки от Вашингтон. — Погледнах към Кейт, която стоеше с гръб към камината, пъхнала ръка в джоба с пистолета. — Кейт? Да си чувала за Горски пожар?

— Не.

Обърнах се към Мадокс и свих рамене.

— Явно сме го пропуснали това. Какво се казва в него?

Той като че ли започваше да губи търпение.

— Не би се появило в записка, Джон. Мисля, че разполагаш с всичко необходимо, така че не проявявай интелектуален мързел и не очаквай да ти поднасям всичко наготово.

— Нарича ни мързеливци — казах на Кейт. — След цялата работа, която свършихме.

— Всъщност — призна Мадокс — явно сте решили случая с убийството и сте по-близко до другото, отколкото си мислех. Но ще трябва да се сетите сами.

— Добре де.

Отидох до остъклената врата и я отворих.

Беше хубава вечер и яркият полумесец, увиснал почти право над главите ни, осветяваше поляната зад хижата.

В далечината различавах металния покрив на сградата с генераторите и трите комина, от които бълваше дим. Около нея бавно обикаляха два високопроходими автомобила и черен джип.

— Виждам, че дизеловите двигатели работят — казах.

— Точно така — отвърна Мадокс. — Току-що приключи профилактиката им.

Обърнах гръб на вратата и закрачих към Мадокс — той бе все така облегнат на бара.

— Шест хиляди киловата.

— Правилно. Кой ви каза? От „Потсдам Дизел“ ли?

Не отговорих на въпроса му, а попитах:

— Къде е СНЧ предавателят?

Той не изглеждаше изненадан.

— Не съм особено впечатлен, че сте се сетили, че това е СНЧ станция. Пред очите на всичките е — генератори, кабели, разположена не другаде, а в Адирондак…

— Къде е предавателят, Бейн?

— Ще ти го покажа. По-късно.

— Сега моментът би бил идеален — казах.

Той все едно не чу. Впихме погледи един в друг. Не приличаше на човек със сериозен проблем.

— Е, стигнахте ли до някои поразителни заключения? — попита той и се обърна към Кейт. — Кейт? Момент на еврика?

— Четири ядрени бомби куфари са били откарани със самолетите ти в Ел Ей и Сан Франциско — каза Кейт.

— Правилно. И?

— И твоят СНЧ предавател ще прати сигнал, който ще взриви бомбите, когато стигнат крайната си цел.

— Хм… топло…

Почваше малко да ми писва от всичките тези глупости.

— Играта свърши, приятелче. Арестувам те за убийството на федерален агент Хари Мюлер. Обърни се, постави ръце на бара и се разкрачи. Кейт, прикривай ме.

Пристъпих към Мадокс. Той обаче не правеше онова, което му бях казал.

— Джон…

Обърнах се и видях на вратата Карл, вдигнал пушка към Кейт.

На вратата към игралното помещение стоеше друг мъж с насочена към мен М16.

От терасата влезе трети човек и също се прицели с карабината си в мен.

Докато двамата приближаваха, забелязах, че мъжът от игралната стая е Лутър, а онзи от терасата — колегата му от портала, който бе подскочил от въздушния клаксон.

Погледнах Мадокс и видях, че държи голям армейски автоматичен „Колт 45“, насочен право в лицето ми.

Е, не бих казал, че не го предусещах, но въпреки това ми се струваше нереално.

— Знаехте, че няма да излезете живи оттук — каза Мадокс.