Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

32

Майор Шефър спря на една неотдавна разчистена отбивка на пътеката и каза:

— Наложи се да разширим малко, за да има къде да обръщаме.

Слязохме и извървяхме двайсетината метра до мястото, оградено с жълта лента. Тялото на Хари бе очертано върху самата пътека с оранжев спрей. В центъра на очертанието бе кацнала сойка и кълвеше нещо.

Слънцето вече се бе издигнало и лъчите му проникваха през дърветата и осветяваха пътеката. Чуруликаха птици, по дърветата лудуваха и цвърчаха катерици. Есенните листа шумоляха от лекия ветрец и се носеха надолу към земята. „И падат плодове, и идва есента…“

Няма хубаво място за умиране, но предполагам, че ако не ви се случи да завършите живота си в собственото си легло, това място бе толкова подходящо, колкото и всяко друго.

От другата страна на оградения район имаше джип на щатската полиция.

— Още търсят гилзата, но който и да го е застрелял, не е оставил нито гилза, нито никакви други следи — каза Шефър. — Все още не сме намерили и преминалия през тялото на жертвата куршум.

Кимнах. Ако убийството бе извършено с карабина, шансовете за откриване на куршума в гората не бяха големи. Всъщност в гората имаше много куршуми и нямаше начин да се каже със сигурност кой точно е убил жертвата. Дори балистичната експертиза да докажеше, че е стреляно с някоя от пушките на Мадокс, това нямаше да докаже нищо, освен че той или някой негов гост някога е излязъл на лов по тези места. С две думи, гората е идеално място за убийство.

— Периметърът е с радиус петнайсет метра, но ще се наложи днес да го стесня, а от утре няма да има причина да пазим района на местопрестъплението непокътнат — каза Шефър. — Според прогнозите утре ще вали. Мисля, че следователите направиха всичко възможно. Тук няма нищо повече.

Кимнах отново, без да свалям поглед от оранжевото очертание. До синята сойка вече бе кацнала втора.

— Ако погледнете нагоре, ще видите, че пътеката е доста права, така че е трудно да си представи човек, че някой ловец би сбъркал човек с елен. А ако ловецът е бил в гората, би било истинско чудо куршумът да е минал между всичките тези дървета, без да се забие в някое.

— Така е — съгласих се. — Прилича на убийство.

— За съжаление, освен почти пълната невъзможност да става дума за инцидент, не разполагаме с никакви данни за предумишлено убийство — каза той. — Няма грабеж и жертвата няма връзка с местни хора, което изключва убийство заради дрязги. Защото такива неща са се случвали тук.

Не отговорих. Майор Шефър очевидно подозираше, че назначението на Хари е свързано със смъртта му и че убиецът е Бейн Мадокс, но нямаше да предприеме нищо, докато не разполагаше с убедителни сведения.

— Искате ли да видите снимките? — попита той.

Не исках, но казах:

— Да.

Той измъкна от джоба на палтото си куп цветни снимки и ми го подаде. Прехвърлих ги; Кейт стоеше до мен.

Хари беше паднал по лице, което вече ми беше известно, ръцете му бяха разперени от удара на куршума, както се виждаше и от очертанието на пътеката.

Едва виждах входната рана на гърба му, но снимките в едър план показваха струйка кръв в центъра на маскировъчното му яке.

Загледах се в снимката, показваща отблизо лявата страна на лицето на Хари и отворените му очи.

Около врата му се виждаше коженият ремък на бинокъла, който беше паднал до тялото му, при лявото рамо, близо до лицето.

— В това положение ли е бил бинокълът, когато сте намерили тялото?

— Да. Снимките са направени преди да докоснем каквото и да било — каза Шефър. — Може би е държал бинокъла или е гледал през него, когато е бил застрелян, и затова се намира встрани от тялото, а не под него. Или от удара на куршума се е люшнал на каишката, преди тялото да падне.

Възможно, но малко вероятно. Първо, Хари едва ли бе гледал през бинокъла си, преди хората, довели го тук, да го убият. Второ, според законите на физиката бинокълът би трябвало да се е върнал на първоначалното си място на гърдите на Хари, преди тялото да падне на земята. Това обаче не беше сигурно.

Майор Шефър продължи:

— Видели сте личните му вещи в моргата. Видеокамерата беше намерена в десния джоб на якето му, а фотоапаратът — в левия. Наръчникът за птици бил прибран в десния джоб на бедрото, а в левия са били клещите.

Майор Шефър направи справка с бележника си и изброи намерените предмети — връзка ключове, портфейл, глок, документи за самоличност и тъй нататък, както и къде точно са били открити.

Докато говореше, се опитвах да възстановя как точно е действал Мадокс и стигнах до заключението, че му е бил нужен поне един помощник — вероятно Карл, а може би и някой друг, макар да се съмнявах, че е искал да има двама свидетели.

Хари е бил дрогиран, а краката му са били оковани. Сложили са го в спалното отделение на караваната и са го докарали тук. Възможно е да е имало и втора кола за измъкване.

Ако се приемеше, че убиецът не е искал повече от един помощник и че Хари е бил упоен и в безсъзнание, Мадокс би се изправил пред проблема как да държи Хари изправен, за да го застреля в гърба, сякаш докато се е движел.

Сам човек не би могъл да придържа дрогиран мъж прав, докато друг стреля, така че решението бе Хари да бъде поставен на колене, докато Карл — или Мадокс — стиска каишката на бинокъла около врата му, за да го държи в това положение. След това стрелецът също коленичи и пуска куршум през гръбнака и сърцето на Хари.

Помощникът пуска каишката, докато тялото на приятеля ми полита напред, и бинокълът пада в положението, в което се виждаше на снимката. После единият или двамата развързват краката на Хари и наместват крайниците така, че да симулират падането на тяло от изправено положение, ударено от високоскоростен куршум. След това заличават следите по пътеката с борови иглички… Единственото, което бяха забравили, бе положението на бинокъла — той би трябвало да се намира под тялото, при това най-вероятно строшен от излезлия от гръдния кош куршум.

Иначе си бяха свършили добре работата, ако може да се каже подобно нещо за хладнокръвно убийство.

— Искате ли да видите караваната? — попита Шефър.

Кимнах и му върнах снимките.

Той ни поведе в гората покрай жълтата лента.

Върнахме се на пътеката при джипа — там полицаите също бяха разчистили място за обръщане. Шефър нареди на един от хората си да ни откара на пет километра нагоре до малката полянка, на която бе паркирана караваната.

Слязохме и погледнах колата на Хари — не я бях виждал никога досега. Беше стар пикап „Шевролет“, товарното отделение бе превърнато в спалня. Макар да бе на години, ясно си личеше, че е поддържана безупречно чиста и в добро състояние.

— Снехме отпечатъци, събрахме проби от купето и от пръстта по гумите. Днес следобед ще я изтеглим до магистралата, ще я натоварим на платформа и ще я откараме за подробно изследване в гаража в Олбъни. Естествено търсим следи, че в колата е имало и други хора.

— Излиза, че го смятате за предумишлено убийство — казах.

— Да приемем, че е такова.

Представих си Хари, упоен и вързан в спалното отделение, и някой — може би Карл — зад волана. Пред караваната е карал Мадокс в някоя от колите си — джип, микробус или някаква друга високопроходима машина.

Попитах Шефър за следите от гуми по пътеката.

— Както виждате, земята тук е много отъпкана, а и не е валяло от две седмици. Освен това по пътеката са нападали листа и борови иглички. Така че не успяхме да открием добри отпечатъци от гуми.

— Проверката за отпечатъци показа ли опити за изтриване на повърхности? — попита Кейт.

— Не. Ако подготвяш всичко предварително, ще се погрижиш и за ръкавици. Може да открием някои интересни власинки от тъкани, но едни умни и добре подготвени извършители биха изгорили дрехите, с които са били облечени. В стойката за напитки имаше отворена кока-кола. Ще направим ДНК анализ, но не ми се вярва убийците да са пиели безалкохолни. Ако открием ДНК, тя най-вероятно ще се окаже на Хари. — Шефър огледа полянката и се обърна към пътеката. — Добре, това е караваната. Аз лично си мисля, че извършителите са били двама с две превозни средства — караваната и кола за измъкване, макар че, както вече казах, не успяхме да открием следи от гуми. Спрели са там долу, убили са жертвата, после са се върнали в колите и са продължили насам, за да оставят караваната на известно разстояние от местопрестъплението.

С Кейт кимнахме и Шефър продължи:

— Ако са били местни, са знаели, че тази поляна често се използва от туристи. А ако продължите още километър и половина нагоре по пътеката, ще стигнете до шосе. И тъй, единият от тях е паркирал караваната на мястото, на което я виждаме, качил се е във втората кола и след няколко минути вече са били на шосето.

Майор Шефър правеше доста достоверна реконструкция на престъплението, отчасти защото вече бе прекарал известно време тук заедно със следователите и отчасти защото познаваше района.

— Предполагам, че ключът от караваната е у вас — казах. — Липсваше от ключодържателя в моргата.

— У мен е — потвърди той и ми напомни: — Казахте, че не сте докосвали вещите в моргата.

— Така ли съм казал? — изненадах се аз. — Освен това предполагам, че вие сте потвърдили, че ключът за шевролета от ключодържателя е за тази каравана.

Той ме погледна.

— Детектив, може и да не сме умници като вас, градските момчета, но и не сме пълни малоумници.

От опита си с ченгета от провинцията и предградията зная, че това твърдение е отдавна остаряло.

— Просто проверявам — казах. — Как според вас извършителите са преместили караваната на пет километра от мястото, на което са били намерени тялото и ключът?

— Може да са запалили на късо, да са изтеглили караваната или дори да са направили дубликат на ключа преди убийството. Най-вероятно е обаче жертвата да е носила резервен ключ в себе си или в колата.

— Точно така. — Казах му за очевидно липсващия ключ от портфейла на Хари. — Забелязахте ли това?

Той не ми отговори директно.

— Отсъствието на един ключ сред други не е доказателство, че го е имало.

— Така е… Това е просто предположение.

Всъщност си беше детективско мерене на пишки, каквото правим всички и непрекъснато. Отразява се добре на разследването, както и на детективското его.

Кейт като че ли усети накъде бият нещата и се намеси:

— Във всеки случай, направено е да изглежда, че Хари е оставил караваната тук, тръгнал е пеша на север и е срещнал участта си на пет километра от караваната и на толкова от територията на Къстър Хил. С други думи, той не би паркирал на десет километра от зоната за наблюдение. Освен това обаждането до приятелката му в осем без дванайсет показва, че се е намирал близо до имота, а тялото му не е открито там. Следователно имаме проблеми с времето, разстоянието, логиката и достоверността, което ни кара да стигнем до заключението, че това, което виждаме, не е същото, което Хари е правил в събота сутринта, а нещо, което някой друг е направил с него около един ден по-късно.

Това в общи линии обобщаваше нещата и нито майор Шефър, нито аз имахме да добавим нещо.

И тъй, бяхме направили всичко, каквото можехме тук, а то не бе много. По закон обаче трябва да се започва от местопрестъплението, след което да се върви назад.

Номерът е да не се задълбочаваш в самия процес, а да помниш основната си задача — да намериш убиеца. Добрата новина бе, че имах заподозрян. Бейн Мадокс. Имах и вероятен заподозрян. Карл. Нито едно от тези имена обаче нямаше да се появи в доклада за убийство на щатската полиция.

— Агентите на ФБР ще идват ли тук? — попитах.

— Попитах ги и те отговориха, че ще дойдат други хора — екипът за събиране на доказателства. Онези в офиса ми не проявяват особен интерес към местопрестъплението.

„Естествено — помислих си. — Интересуват се повече от Бейн Мадокс, отколкото от Хари Мюлер. А Лайъм Грифит се интересува единствено от Джон Кори и Кейт Мейфийлд“.

За мен обаче беше важно да видя къде е умрял Хари Мюлер и да мисля за това как е срещнал смъртта си — като безпомощен дрогиран пленник, като полицейски служител на поста си, убит от човек или хора, които не са милеели толкова за живота на Хари Мюлер, колкото за собствените си интереси, каквито и да бяха те.

Запитах се дали Бейн Мадокс — ако наистина е бил той — се е опитал да намери друго решение на грижите, създадени му от появяването на Хари Мюлер на територията на Къстър Хил Клуб. Несъмнено бе имало момент, в който убийството не е било най-доброто решение, когато проблемът, какъвто и да е той, е можел да се реши по някакъв друг, по-хитър начин.

Повечето престъпници — от най-тъпите до най-умните — не разбират какви сили задействат, когато решат, че убийството ще разреши проблема им. Онези, които разбират, често се опитват да го направят да изглежда нещастен случай, самоубийство или естествена смърт. Така обаче обикновено оставят повече следи, отколкото биха оставили при най-обикновено убийство и обир.

Най-добрият начин да се скрие убийство включва пълното изчезване на тялото, което — заедно с местопрестъплението — съдържа прекалено много улики. Бейн Мадокс обаче имаше уникален проблем — бе трябвало да махне един осъден на смърт федерален агент от имота си и да го прехвърли в нечий чужд имот — в този случай щатска земя, — където трупът да бъде открит, преди полицията и федералните агенти да започнат да го търсят на негова територия. Следователно на територията на Мадокс имаше нещо — нещо различно от Хари Мюлер, — за което никой не би трябвало да знае.

Онова, което виждахме тук, бе решението на Мадокс. И то не бе лошо и набързо скалъпено, но нямаше да издържи на едно цялостно разследване.

Но ако теорията ми бе правилна, то единственото, от което се бе нуждаел Мадокс, преди да бъде заподозрян, бе времето. Кучият му син вече бе запалил фитила и той щеше да изгори, преди да успеем да намерим бомбата.