Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване (първите 30 страници)
ivo_bg (26.09.2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Нелсън Демил. Частен клуб

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, 2007

ISBN 954-585-758-4

История

  1. — Добавяне

28

До Върха имаше по-малко от тридесет километра, но комплексът се оказа толкова затънтен, че въпреки указанията на Шефър и картата на Макс се наложи Кейт да се обажда, за да ни насочат допълнително до неозначения път.

Превключих на къси и подкарах бавно по една тясна алея — приличаше на леко подобрена индианска пътека.

— Ах, колко е красиво — каза Кейт.

Единственото, което виждах, бе тунел от дървета, но ми се искаше да звуча оптимистично — все пак нали аз бях резервирал стаята.

— Чувствам се близо до природата. — На около четири стъпки от двете страни на колата, ако трябва да сме по-точни.

Стигнахме до грубо изработен портал с арка от клони, които се извиваха и образуваха думата ВЪРХА.

Порталът бе затворен, но до него имаше говорител. Свалих прозореца и натиснах копчето. От говорителя се разнесе пукащ глас:

— Какво обичате?

— Двоен чийзбургер с бекон, пържени картофи и диетична кока-кола.

— Сър?

— Господин и госпожа Кори. Имаме резервация.

— Да, сър. Добре дошли във Върха.

Електрическата порта започна да се отваря.

— Моля, продължете към първата постройка от лявата ви страна — каза гласът.

Минах през портала и Кейт отбеляза:

— Поне е малко по-гостоприемно, отколкото в Къстър Хил Клуб.

— Така и трябва при дванайсет стотачки на нощ.

— Идеята не беше моя.

— Знам.

Пред нас се появи голяма дървена постройка и отбих от пътя. Слязохме от колата и тръгнахме по пътеката. Вратата се отвори, на прага се появи млад мъж и ни махна.

— Добре дошли. Как пътувахте?

— Добре, благодаря — отвърна Кейт.

Изкачихме стъпалата.

— Аз съм Джим — представи се неофициално облеченият млад мъж. Здрависахме се в знак за началото на престоя ни на това място, което, предположих, бе гостоприемно, уютно и вероятно глупаво.

— Заповядайте вътре.

Влязохме в постройката, която се оказа административна сграда на комплекса и магазин, в който можеха да се купят местни сувенири и някои доста скъпи на вид дрехи, които привлякоха вниманието на Кейт.

Забелязал съм, че жените лесно се отплесват по магазини за дрехи. Убеден съм, че дамите на „Титаник“ са се отбили в корабните бутици, за да не пропуснат петдесетпроцентното намаление по случай потъването, преди да се качат в спасителните лодки.

Както и да е, успяхме да минем покрай дрехите и се настанихме в удобни кресла около една маса. Джим отвори папката, ни.

— Има съобщение за вас — каза той и ми подаде картичка, на която с писалка бе изписано: „Обаждане“. От: „Господин Уолш“. Час: 19:17.

Не си спомнях двамата с Кейт да сме казвали на Том Уолш къде сме отседнали и затова реших, че го е научил от майор Шефър. Не е кой знае какво, но това ми напомни, че Уолш и Шефър поддържат контакт.

Дадох картичката на Кейт, погледнах мобилния си телефон и видях, че няма покритие.

— Абсолютно никакъв обхват ли няма тук? — попитах Джим.

— Ту се появява, ту изчезва. Най-добрата връзка е в средата на игрището за крокет. Понякога има покритие и на върха — каза и се засмя на собственото си остроумие.

— В смисъл?

— Връх Уитни се намира на територията на комплекса — обясни той. — Всъщност не окуражаваме използването на клетъчни телефони тук.

— Защо, Джим?

— Откъсва от атмосферата.

— Аха. А има ли телефони в стаята?

— Има, но нямат външна линия.

— Че тогава защо сте ги сложили, Джим?

— За общуване в рамките на комплекса.

— Да не би да съм откъснат от света?

— Не, сър. Външен телефон има тук и в кухнята на Главната резиденция. Ако някой ви потърси — както направи господин Уолш, — ще имаме грижата да ви съобщим.

— Как? С димни сигнали ли?

— С бележка или по телефона в стаята.

— Добре. — Това бе неочакван обрат, откъдето и да го погледнеш, особено като се имаха предвид всички разговори, които може би щеше да ни се наложи да проведем през следващите един-два дни.

Джим продължаваше с регистрацията.

— Две нощи. Нали така?

— Така. Къде е барът?

— След малко ще стигнем и до него.

Джим продължи с рецитацията си, като ни пробута разни листовки и някаква сувенирна илюстрована книга за Върха, карта на имота и тъй нататък.

— Как ще уредите сметката? — попита накрая.

— Какво ще кажеш за дуел?

— Сър?

— С кредитна карта — намеси се Кейт и се обърна към мен. — Джон, защо не използваш своята карта вместо служебната?

— Защото ми я откраднаха.

— Кога?

— Има-няма четири години.

— Защо не я смени?

— Защото крадецът харчеше по-малко от бившата ми жена.

Никой не намери това за смешно. Дадох на Джим фирмената карта на Х&МЛ и той преписа номера й, след което започна да чертае с маркер по картата на комплекса.

— Ако тръгнете по този път покрай Топлата колиба и игрището за крокет, ще стигнете до Главната резиденция. Чарлз ще ви чака.

— Къде е барът?

— Точно срещу Главната резиденция, в Орлово гнездо. Ето тук. — И постави един голям Х на въпросното място. — Приятно прекарване при нас.

— И на вас също.

Джим излезе и Кейт се обърна към мен.

— Защо задължително трябва да се правиш на такова прасе?

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. Ще се обаждаме ли на Уолш?

— Разбира се. Къде е игрището за крокет?

Върнахме се в колата и потеглихме по пътя, като подминахме Топлата колиба, каквото и да означаваше това, и продължихме покрай игрището за крокет.

— Искаш ли да изтичам в центъра и да се обадя на Уолш?

— Не. Чарлз ни чака.

В края на пътя имаше голяма дървена постройка с веранда — Главната резиденция, — на която стоеше и ни махаше друг млад джентълмен с вратовръзка и сако. Паркирах и слязохме.

Младият мъж изприпка по стълбите, поздрави ни, представи се като Чарлз и каза:

— Предполагам, разговарях по телефона с господин Кори?

— Точно така.

— Нахранихме мечките — пошегува се той.

— Страхотно. А можете ли да нахраните и нас?

Мисля, че Чарлз не би имал нищо против да нахрани мечките с мен, но премълча.

— Вечерята в момента се сервира. Приготвили сме ви места. — Погледна ме придирчиво. — Сакото и вратовръзката са задължителни за вечеря.

— Нямам нито едното, нито другото, Чарлз.

— О… боже мой… можем да ви заемем.

Странно, но черните джинси на Кейт удовлетворяваха изискванията. Аз обаче трябваше да съм със сако и връзка.

— Няма да се наложи — казах. — Къде е барът?

Той посочи поредната селска къща на тридесетина метра от нас.

— Кръчмата се намира там, сър. В комплекса има няколко бара. Всички служители са и бармани, но ако случайно наоколо не се мярка никой, можете да се обслужвате и сам.

— Това място може и да ми хареса.

— След мен, моля.

Последвахме го по стъпалата на верандата и се озовахме в помещение с формата на ротонда. Беше изцяло обзаведено в типичния за Адирондак стил, който вече започваше да ми лази по нервите.

— Това е преддверието на Главната резиденция, която е била дом на Уилям Ейвъри Рокфелер — каза Чарлз.

— Прекрасно помещение — каза Кейт миг преди да изтърся нещо подходящо.

Чарлз се усмихна.

— Всичко тук е оригинално.

Очевидно Чарлз обичаше фините неща в живота. В средата на помещението имаше кръгла маса, на която пък имаше ваза с цветя, бутилка шампанско в сребърна кофа за лед и три кристални чаши. Чарлз отвори бутилката, наля, подаде ни чашите и вдигна своята.

— Добре дошли.

По принцип не пия такива боклуци, но за да проявя учтивост — а и защото имах нужда от алкохол — се чукнах и всички пихме.

Чарлз посочи едно малко странично помещение.

— Това е безплатен бар на самообслужване, отворен е денонощно. Можете да го ползвате във всеки удобен за вас момент.

И сега моментът беше удобен, но Чарлз продължи:

— А там — и посочи входа с арка — е Голямата зала.

Надникнахме в Голямата зала, която ми напомни за голямата зала, в която ни беше приел Бейн Мадокс, с това изключение, че тук пред голямата пламтяща камина в дъното имаше две големи кръгли маси. На всяка бяха настанени по десетина дами и господа, които ядяха и пиеха. Макар и да не можех да ги чуя, бях сигурен, че водят остроумен разговор, граничещ с баналното.

— Можете да стигнете до стаята си, която, между другото, е била главната спалня на Уилям Ейвъри Рокфелер, през Голямата зала, но тъй като вечерята вече е сервирана, е по-добре да използвате външния вход, който ще ви покажа след малко.

— Мисля, че първо се нуждаем от едно питие — казах аз.

Той кимна.

— Разбира се. Ако ми оставите ключовете, ще се погрижа за колата ви и ще пренеса багажа ви в стаята.

— Нямаме багаж — отвърна Кейт и очевидно разтревожена да не би Чарлз да си е помислил, че двамата с нея сме се запознали на някой паркинг на камиони, добави: — Заминахме неочаквано и багажът ни ще пристигне утре. Бихте ли могли дотогава да ни осигурите някои неща? Четки за зъби, самобръсначка и тъй нататък?

— Разбира се. Ще се погрижа да ги занесат в стаята ви.

Жените са много практични, особено когато са загрижени какво мислят някакви абсолютно непознати, така че реших да вляза в ролята на добрия лоялен съпруг.

— Празнуваме годишнина от сватбата си и бяхме толкова развълнувани, че натоварихме бентлито, а се качихме във форда.

Чарлз смля чутото и ни предложи още шампанско, но ние отказахме.

— Ще бъдем в Кръчмата — казах. — Можем ли да получим нещо за ядене там?

— Разбира се. Ако се нуждаете от нещо друго, просто помолете някой от персонала.

— А ключът от стаята?

— Няма ключове.

— Как тогава ще вляза?

— Няма ключалки.

— Как тогава ще се пазя от мечките?

— Вратите имат резе от вътрешната страна.

— Може ли мечка да…

— Джон. Да идем да пийнем.

— Правилно — съгласих се и се обърнах към Чарлз. — Колата ми има ключ. Ето го. Искам събуждане в шест сутринта.

— Да, сър. В стаята ли ще предпочетете да закусвате, или в Голямата зала?

— Бих предпочела в стаята — отговори Кейт.

Винаги сме на различни мнения за румсървиса. Аз не обичам да ям там, където спя. Забелязал съм обаче, че жените обичат да ги обслужват по стаите.

— Желаете ли да ви запишем масаж в стаята? — попита Чарлз.

— По време на закуската ли? — попитах.

— Първо да видим какъв ще е графикът ни утре — каза Кейт.

— Мога ли да направя нещо друго за вас?

— Засега не — отвърна Кейт. — Благодаря, Чарлз. Много сте мил.

— Имате ли горещи кученца?

— Сър?

— Хотдогчета. За в бара.

— А… ще питам готвача, сър.

— С горчица. Обичам коричката да е малко препечена.

— Да… ще му кажа.

— Чао.

Излязохме от ротондата на Главната резиденция.

— Не бях ли мил? — попитах Кейт.

— Не точно.

Тя отвори колата и извади куфарчето, след което извървяхме трийсетте метра до сградата с име Орлово гнездо, в която се намираше така наречената Кръчма.

Кръчмата се оказа поредното битово помещение, при това доста приятно. Беше уютно, с малка камина и игрален кът с билярдна маса, лавици с книги и стереоуредба. Забелязах, че няма телевизор. Играещата ролята на кръчма половина имаше дълъг бар с отбрани питиета и без барман. Всъщност помещението пустееше, тъй като гостите бяха отишли на вечеря. Беше си като да умреш и да попаднеш в рая.

Плъзнах се зад бара.

— Добър вечер, мадам. Мога ли да ви предложа коктейл?

Тя влезе в тона ми.

— Мисля, че ще изпия едно малко шери. Не… нека бъде двойна „Столи“, капка лимон и две бучки лед.

— Веднага, мадам.

Извадих две ниски чаши, намерих леда, лимона, „Дюърс“ и „Столичная“ и напълних чашите до ръба — едновременно, с по една бутилка във всяка ръка.

Вдигнахме чашите.

— За Хари — каза Кейт.

— Почивай в мир, приятелю.

Не казахме нищо повече: отпускахме се след дългия, изпълнен със събития и много тъжен ден.

— Не трябва ли да звъннем на Том? — каза след малко Кейт.

Проверих телефона си. Оказа се, че има покритие.

— Мадам, използването на мобилни телефони във Върха не се препоръчва.

— Ами ако е важно?

— Тогава ще се обади той.

Допълних чашите.

— Щом алкохолът е безплатен, как ли се надяват, че ще направят пари от нас при само дванайсет стотачки на нощ?

Тя се усмихна.

— Може би се надяват да си легнем рано. Между другото, не трябваше да използваш служебната карта.

— Погледни го по следния начин — ако идва свършекът на света, какво значение има?

Тя се замисли, но не отговори.

— И мислиш ли, че ако спасим света, правителството ще настоява да възстановяваме разходите ни за нощувка?

— Да.

— Сериозно?

— И още как.

— Тогава какъв ми е стимулът да спасявам планетата?

— Това ти е задачата за тази седмица. — Кейт отпи и се загледа в огъня. — Е, ако идва краят на света, поне ще го посрещнем на хубаво място.

— Така е. И Къстър Хил Клуб си го бива.

Тя кимна.

— Играеш ли билярд? — попитах.

— Навремето играех. Но не съм добра.

— Значи те бива по разбиването. — Излязох иззад бара и отидох до билярдната маса с наредените топки. Оставих питието си, свалих коженото си яке, извадих ризата си от панталона, за да скрия кобура, и си избрах щека. — Ела. Да изиграем една игра.

Кейт се спусна от високия си стол, свали велуреното си яке и дръпна пуловера си върху своя кобур, след което нави ръкави и също си избра щека.

Махнах рамката от топките.

— Щом си такава разбивачка на топки, действай.

Всъщност думите ми не бяха точно такива.

Тя намаза върха на щеката с креда, наведе се и се пробва. Добро разбиване, но нито една топка не влезе.

Вкарах три топки, после пропуснах един лесен удар. Може би скочът започваше да влияе на координацията между око и ръка. А може би имах нужда от още скоч.

Кейт вкара три поредни топки. Виждаше се, че я отбира тази игра.

Пропуснах още един лесен удар.

— Пиян ли си, или ми се подиграваш? — попита тя.

— Май просто нямам късмет тази вечер.

Тя вкара още четири удара, признах се за победен и подредих топките отново.

— Хайде да играем на вързано. Петара за топка.

— Едната игра вече приключи.

Усмихнах се.

— Къде си се учила?

Тя се ухили палаво.

— Не ти трябва да знаеш.

Втората игра беше по-оспорвана, защото започваше да я хваща.

Искрено се забавлявах, докато играех билярд с жена си — изглеждаше страхотно, наведена над масата — слушах пукането на огъня в уютната стая с безплатен бар насред гората.

В Кръчмата влезе млада дама, носеше табла с ордьоври. Помогнах й да я сложи на бара.

— Здравейте, аз съм Ейми — представи се тя. — Добре дошли във Върха. Да ви приготвя ли питие?

— Не, но можете да приготвите на себе си — отвърнах.

Ейми отклони предложението ми.

— Това е менюто за закуска. Просто си изберете каквото желаете и кога да бъде доставено в стаята ви, и се обадете в кухнята.

Погледнах таблата с префърцунените ордьоври.

— Къде са ми кученцата?

Стори ми се малко притеснена.

— Готвачът… той е французин, нали разбирате… каза, че никога не е чувал за такова нещо. Мисля, че нямаме хотдог.

— Ейми, все пак сме в Америка. Кажи на тоя Пиер…

Кейт ме прекъсна:

— Ейми, кажете на готвача: сосис ен крут. С горчица. Става ли?

Ейми повтори френските думи малко непохватно, обеща да се върне и излезе.

— С това селянче е свършено — казах.

— Джон, остави я на мира. Пробвай това.

Подаде ми пушена сьомга, но аз гнусливо отказах.

— Очаквам истинска храна тук. В края на краищата сме насред гората. Нали се сещаш — бизонски пържоли или ловджийска яхния… — Спомних си телефонното ми съобщение до Хари и си сипах още скоч.

— Зная, че имаше ужасно труден ден, Джон. Така че дишай, пий, прави каквото искаш, за да се почувстваш по-добре.

Не казах нищо, само кимнах.

Върнахме се с питиетата в половината за игра. Седнах на масата за карти. Кейт се настани срещу мен. Отворих ново тесте.

— Играеш ли покер?

— Играла съм. Но не съм добра.

Усмихнах се.

— Червените жетони се по долар. Сините — са петачка. Ти си банката.

Докато размесвах, тя раздаде чипове за по двеста долара.

Поставих тестето пред нея.

— Цепи.

Тя цепи, след което раздадох по пет карти.

Изиграхме няколко раздавания. Картите ми вървяха по-добре от билярда. Може да съм изгубил координацията око — ръка, но съм в състояние да играя покер и насън.

Кейт хвърли поглед към телефона си.

— Имам…

Посочих с палец към махагоновия бар зад себе си.

— Това там е единствената грижа, която искам да имам тази вечер.

— Все пак трябва да се обадим на Том. Сериозно.

— Който изгуби тази ръка, той звъни.

Тя изгуби ръката и двайсет и два долара, но пък си спечели правото да се обади на Том Уолш.

Набра номера на мобилния му телефон и той вдигна.

— Търсил си ме — каза Кейт, включи спикърфона, остави апарата на масата и почна да събира картите.

— Къде си? — попита Уолш.

— На Върха — каза Кейт. — Ти къде си?

— В офиса — отговори той. Видя ми се доста необичайно за този час. — Можеш ли да говориш?

Тя се изкиска.

— Не много добре. Изпих четири коктейла.

Размеси картите до телефона и Уолш каза:

— Чувам шумове.

— Защото бъркам.

Той като че ли започна да губи търпение.

— Къде е Джон?

— Тук е.

— Влизам — казах.

— Какво?!

Кейт хвърли жетон от един долар.

— Цепи.

— Какво правите? — попита Уолш.

— Играем покер — отвърна Кейт.

— Сами?

Тя раздаде по пет карти.

— Не. Сам човек играе пасианс. В смисъл — реди го де.

— Искам да кажа, има ли някой друг освен Джон? — Уолш вече явно беше изгубил търпение.

— Не… Отваряш ли?

Хвърлих един син жетон.

— Отварям с пет.

Тя хвърли два.

— Твоите пет и пет отгоре.

— На спикърфон ли си? — попита Уолш.

— Да… Колко карти искаш?

— Две.

Тя ме замери с две карти.

— Гледай да изкараш нещо повече от тройка, господинчо. Раздаващият не сменя.

— Блъфираш.

— Извинете… — обади се Уолш. — Имате ли нещо против да спрете играта за момент и да отделите една минута по работа?

Кейт постави картите си на масата с опакото нагоре и се обърна към мен.

— Сваляй.

— Ти вдигна залога, аз платих. Ти сваляш.

— Сигурен ли си?

— Ти сваляш, Кейт — каза Уолш. — Но преди да го направиш, може би Джон ще ми разкаже как мина срещата с майор Шефър.

Оставих картите и отпих от скоча.

— Щом знаеш, че сме във Върха, значи си говорил с него. Е, той какво ти каза?

— Каза, че Кейт не е присъствала на срещата.

— Правилно. Разговаряхме като ченге с ченге.

— Точно от това се страхувах. И?

— Той какво ти каза?

— Каза, че си му разказал за облога. Май днес ти е ден за залагане.

Това бе горе-долу най-остроумното, до което можеше да се добере Том Уолш. Прииска ми се да го окуража в същия дух и затова се разсмях.

— Пили ли сте? — попита той.

— Не, сър. Пием.

— Разбирам… е…

— Не трябваше ли да се обадиш на Шефър, преди да пристигнем при него, и да му кажеш, че ние с Кейт сме назначени да водим разследването?

— Явно дори в пияно състояние не пропускаш нито едно недоглеждане от моя страна.

— Том, дори да бях мъртъв, нямаше да пропусна опитите ти за ебаване.

— Трябва да се научиш да се владееш — посъветва ме той.

— Че защо? Това е единственият ми мотив да идвам на работа.

Уолш пропусна отговора ми покрай ушите си.

— Полезен ли беше Шефър? Научихте ли нещо?

— Том, каквото и да ми е казал Шефър, ще го каже и на теб. Направо е влюбен във ФБР.

— Мисля, че се налага да продължим този разговор, когато си малко по-трезвен — предложи той.

— Нищо ми няма.

— Добре — каза той. — Само за ваша информация, тялото на Хари бе върнато с хеликоптер в Ню Йорк за аутопсия. Научих, че са били открити признаци за физическо насилие.

Не отговорих и Уолш продължи:

— Очевидно не става въпрос за злополука при лов и Бюрото разглежда случая като предумишлено убийство.

— Каква е първата ти версия? Прати ми чрез Шефър пълния доклад от аутопсията.

Той май пак не ме чу.

— Екип агенти пристигна от Ню Йорк и Вашингтон. Искат утре да разговарят с вас.

— Ще разговарят, стига да не са дошли да ни арестуват.

— Не ставай параноик. Просто искат пълен доклад и от двама ви.

— Ясно. Междувременно трябва незабавно да се погрижиш някой федерален съдия да издаде разрешително за претърсване на имота на Къстър Хил Клуб и на самата хижа.

— За това вече говорихме.

— Том — намеси се Кейт, — с Джон смятаме, че Бейн Мадокс крои нещо по-голямо от игри с цените на петрола.

От другата страна последва мълчание. После се чу:

— Какво например?

— Не знаем. — Тя ме погледна и устните й оформиха думите „гну“, „ядро“ и „СНЧ“.

Поклатих глава.

— Като например? — повтори Уолш.

— Не зная — отвърна тя.

— Тогава защо мислиш така?

— Ние…

— Да го оставим, когато си трезвен, Том — казах.

— Обадете ми се утре сутринта. Зная, че при вас няма телефони в стаите и че обхватът не е добър, но не се опитвайте да се ебавате с мен. И дори не си помисляйте да ми представяте сметката — добави и затвори.

— Сваляй — казах на Кейт.

Тя хвърли три жетона.

— Дори не си помисляй да вдигаш. Всъщност дори не се обаждай.

— Петнайсет, и още петнайсет.

Кейт хвърли още три сини жетона.

— Ще те пусна да минеш леко — каза, размаха флош от купи до вале и придърпа купчината към себе си. — Ти какво имаше?

— Не е твоя работа.

Тя събра картите и размеси тестето.

— Не те бива да губиш.

— Онези, дето ги бива, губят повече.

— Мачо, мачо.

— Ама ти харесва.

Изиграхме още няколко раздавания. Имах преднина в покера, но изоставах с билярда.

— Хайде на дартс. По долар на точка.

Тя се разсмя.

— Не можеш да уцелиш дори устата си с чашата. Не искам да съм с теб в една стая, когато държиш стреличка в ръка.

— Хайде — казах и се изправих малко несигурно. — Това е кръчмарски триатлон — покер, билярд и дартс.

Намерих стреличките, отстъпих на около три метра от мишената и ги пуснах да си летят. Едната уцели мишената, но за съжаление другите се залутаха. Последната прикова пердето на прозореца за стената.

На Кейт това й се стори много смешно.

— Хайде теб да те видим — казах.

— Не играя дартс. Но ти можеш да опиташ отново — каза тя и се разсмя.

Ейми се върна с покрит с кърпа поднос и го остави на бара.

— Готово. Готвачът имаше пушени с ябълки пуешки кренвирши.

Кейт взе думата, преди да успея да кажа какво да направи Пиер с пуешкия си кренвирш.

— Благодаря.

Ейми гледаше стреличките в стената, но не коментира.

— Решихте ли каква ще бъде закуската?

Прегледахме менюто и си поръчахме нещо, което дори готвач французин не бе в състояние да прецака.

Искаше ми се да видя вечерните новини.

— Къде е телевизорът? — попитах.

— Във Върха няма телевизори — отвърна Ейми.

— Ами ако настъпи свършекът на света? Можехме да го гледаме по телевизията.

Тя се усмихна по начина, по който се усмихват, когато си имат работа с пиянде, и се обърна към Кейт. Вероятно я мислеше за трезва.

— Да, също като на единайсети септември. Нали се сещате? Бяха сложили телевизор тук, в бара. Всички можеха да гледат. Беше наистина ужасно.

Двамата с Кейт премълчахме и Ейми ни пожела приятна вечер, хвърли крадешком един последен поглед към стреличките и излезе.

Вдигнах кърпата и разгледах пуешкия кренвирш, увит в нещо като кора за баница.

— Каква е тази гадост?

— Утре се махаме оттук — каза Кейт.

— На мен ми харесва.

— Тогава спри да се оплакваш и си изяж шибаните кренвирши.

— Къде ми е горчицата? Няма горчица!

— Време е за лягане, Джон. — Тя ми подаде коженото яке, облече своето, взе куфарчето и дамската си чанта и ме поведе към вратата.

Открих глока на колана си и го наместих, и предложих на Кейт да направи същото, но тя пренебрегна добрия ми съвет.

Въздухът беше студен и от устата ми излизаше пара. Черното небе бе обсипано с хиляди ярки звезди. Усещах миризмата на бор и дима от комините на Главната резиденция. Всичко бе потънало в тишина.

Обичам градския шум и бетона под краката си. Звездите нощем не ми липсват, защото светлините на Манхатън създават една своя вселена, а осем милиона души са много по-интересни от осем милиона дървета.

И все пак всичко бе невероятно красиво и при други обстоятелства сигурно щях да се отпусна, да се предам на пустошта и да постигна мир със себе си, докато дъвча френска храна с двадесет непознати, които вероятно правят пари, като преебават американското общество.

— Толкова е спокойно — каза Кейт. — Не усещаш ли как напрежението и стресът просто напускат тялото ти?

— На приливи и отливи ми е.

— Имаш нужда да се отпуснеш и да оставиш природата да направи своето.

— Аха. Всъщност започвам да се свързвам отново с примитивната си същност.

— Джон, може и да ти дойде като изненада, но ти си си много свързан с примитивната си същност. Честно казано, още не съм видяла другата ти страна.

Не бях сигурен дали това е комплимент, или критика, така че премълчах.

Заобиколихме Главната резиденция и се изкачихме на една каменна тераса. През големите прозорци се виждаше Голямата зала и се загледах как гостите около двете маси се трудят здравата в играта на цивилизовано поведение на вечеря. Естествено никой от тях не бе местен.

Помислих си за Бейн Мадокс, как седи в своята голяма зала — камина, куче, ловни трофеи, стар скоч, слуга и вероятно една-две любовници някъде. За деветдесет и девет процента от човечеството това би било повече от достатъчно. Но господин Мадокс, който би трябвало да е много доволен от постиженията и богатството си, бе насочен от някакъв вътрешен глас към нещо тъмно и мрачно.

Искам да кажа, че като се сетих за срещата ни, си спомних в очите и държането му нещо, което ме накара да смятам, че си мисли, че има някаква мисия, че е човек с призвание, човек много над останалото човечество.

Сигурен бях, че си има основания за онова, с което се е захванал — основания, които смята за добри и за които всъщност бе намекнал, докато седяхме на скоч и кафе. На мен обаче не ми пукаше за неговите доводи, за вътрешните му демони, божествени гласове или за очевидната му мегаломания; пукаше ми единствено, че явно се е заел с нещо престъпно и че най-вероятно е убил мой приятел по пътя към великата си цел. Която несъмнено оправдаваше всякакви престъпления.

— За какво се замисли? — попита Кейт.

— За Мадокс. За Хари. За ядрени бомби. За радиосигнали. Такива неща.

— Сигурна съм, че ще ги навържем.

— Какво да ти кажа, Кейт. Хубавото на тази мистерия е, че дори и да не навържем нещата, много скоро ще научим какви са.

— Май е по-добре да разберем преди това.

Стигнахме задната страна на Главната резиденция, без да се натъкнем на някакви месоядни диви животни. Видях врата с дървена табела, на която пишеше МОХОК.

Влязохме през отключената врата и пуснах резето, без да съм много сигурен, че това би попречило на някоя мечка. Може би нямаше да е зле да затисна вратата с гардероба.

— О, прекрасно е! — каза Кейт.

— Кое?

— Стаята! Виж я само.

— Ей сега.

Видях я. Голяма стая с висок таван, с чамова ламперия. И с огромно легло, което би могло да изглежда удобно, но се намираше толкова високо от пода, че мисълта за падане от него си беше същински кошмар. Върху него бе сложена плетена кошница с тоалетни принадлежности.

Стаята бе пълна с мебели и множество възглавници и одеяла. Жените харесват подобни неща.

Докато Кейт обикаляше, докосваше тъканите и миришеше цветята, аз проверих банята. Маниак съм на тема бани, а тази си я биваше. Обичам хубавите тоалетни чинии. Наплисках лицето си в умивалника и се върнах в стаята.

В отсрещния й край имаше голяма каменна камина, заредена с дърва и подпалки. Кейт поднесе към тях запалена кибритена клечка и огънят пламна. Тя се изправи.

— Толкова е романтично…

Над камината имаше огромни еленови рога, които ми напомниха, че съм се надървил.

— Надървен съм — казах.

— Не можем ли просто да се насладим на стаята?

— Ти каза, че е романтично. Е?

— Романтиката и сексът не са едно и също.

Знаех, че ако оспоря думите й, ще остана на сухо.

— Много съм чувствителен на тази тема. Дай да пусна малко музика.

На бюрото имаше CD плейър и купчина дискове. Бързо намерих любимия й албум на Ета Джеймс и пъхнах поне него. Ета започна да припява монотонно „Най-сетне“.

Кейт намери на масата за хранене бутилка червено и я отвори. Напълни две чаши и ми подаде едната.

— За нас.

Чукнахме се, отпихме и се целунахме — леко. Не съм голям любител на виното, но съм открил, че е еквивалент на романтика, а романтиката води до… както и да е.

Кейт обиколи стаята и изгаси лампите. Свалихме обувките си и седнахме в удобните тапицирани кресла, поставени едно срещу друго пред горящата камина.

— Много добра идея, само дето е прекалено скъпо — каза Кейт.

— Спокойно де, нали Бейн ми подшушна нещо за петрола. Утре, щом борсата отвори, започваме да купуваме фючърси. После се обаждам на брокера си и залагам за началото на войната. Мислиш ли, че войната е свързана по някакъв начин с онова, с което се е заел Мадокс?

— Възможно е.

— Да… може би ще гръмне Багдад и ще ни спести войната. Възможно ли е това да е играта му?

— Не зная. Защо да спекулираме?

— Нарича се анализ. За това ни се плаща.

— В момента не съм на работа.

— Как ще се отрази атомната бомба в Багдад на цената на петрола? Ще скочи ли, или ще падне? И как да залагам за началната дата на войната, ако тя бъде изпреварена от ядрен взрив? Как мислиш?

— Мисля, че трябва да спреш да се тормозиш за това тази вечер.

Огледах затъмнената стая, осветявана единствено от огъня. Отраженията на пламъците танцуваха по блестящите маслени картини по стените. Навън вятърът бе набрал сила и го чувах как вие в комина и хвърля есенни листа в прозорците.

— Това наистина е романтично — казах. — Вече виждам разликата.

Тя се усмихна.

— На прав път си.

— Дано… А бе, даваш ли си сметка, че самият Уилям Ейвъри Рокфелер е чукал в тази стая?

— Само това ли ти е в главата? Намираме се в един от историческите Големи лагери на Адирондак, а единственото, което е в главата ти, е, че някакъв Рокфелер е правил секс в стаята ни.

— Не е вярно. Тъкмо се канех да коментирам пасторалното движение сред богатите в началото на миналия век, довело до построяването на тези селски домове като прости убежища от сложния и натоварен градски живот с всичкия му шум, замърсяване и бъкаща човечност.

— Интересно.

— Освен това Рокфелерови също са били палави. Виж само какво се е случило с горкия Нелсън Рокфелер. Освен това има и стриди „Рокфелер“. Стриди! Схващаш ли? Така че като казвам, че Уилям Ейвъри…

— Джон, започваш да губиш точки.

— Права си.

Продължихме да слушаме Ета Джеймс, да гледаме огъня и да отпиваме от виното. Горещината започна да ме унася и се прозях.

Кейт стана, отиде до леглото, взе юргана и възглавницата и ги сложи пред камината.

После започна да се освобождава от неудобните дрехи. Гледах я как се съблича на светлината на огъня. Легна съвсем гола на юргана и ме погледна.

Това май бе сигнал да се включа, така че станах и се съблякох бавно (за около пет секунди), след което легнахме прегърнати.

Тя ме обърна по гръб и се претърколи отгоре ми.

Беше гаден ден, а утрешният — стига да имаше такъв — не се очертаваше много по-различен. За момента обаче не можех да се надявам на нещо по-добро.