Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

50

Намирахме се в широк коридор. Бетонните стени бяха боядисани в светлозелено, преливащо в небесносиньо на около една трета от разстоянието до триметровия таван. Самият таван бе покрит с панели от матово стъкло, зад които имаше ярки виолетови лампи. Предполагам, че бяха оранжерийни, макар че не виждах абсолютно никаква растителност, ако не се броеше противната изкуствена трева на пода.

Сигурно някой се бе опитал да създаде илюзията, че се намираш навън на огряна от слънцето поляна, която по една случайност прилича на подземен бетонен коридор.

— Би трябвало да мислите, че сте на повърхността — ненужно обясни Мадокс.

— Че не сме ли?

Въпросът ми остана без отговор.

— Идея на оная идиотка, бившата ми жена — каза той. — Изпитваше ирационален страх от атомна война.

— Тъпа жена.

Мадокс изглеждаше в по-добро настроение и направи знак към една отворена врата вдясно — зад нея имаше нещо като детска стая.

— Децата по онова време бяха малки и тя си мислеше, че ще цъфтят тук долу.

— Светлините сигурно биха помогнали, но детските партита са щели да са малко кът — отбелязах.

Той не ми обръщаше внимание. Всъщност като че ли си говореше сам.

— Беше гледала „На брега“ и „Доктор Стрейнджлав“ поне двайсет пъти и май така и не разбра, че единият е сериозен филм, а другият — убийствен хумор. Филмите за ядрен Армагедон я пращаха на психотерапевт за месеци.

Имах впечатлението, че Бейн Мадокс е имал известни проблеми с обсебеността на бившата си жена от ядрения холокост и може би се опитваше да ги разреши, като започне своя собствена атомна война. Сигурен бях, че госпожа Мадокс ще е сред първите, на които ще се обади след края й.

Както и да е, двамата с Кейт вървяхме по коридора и всеки път, когато повдигах панталона си, Лутър крещеше: „Ръцете на тила!“, а аз му отвръщах: „Майната ти“.

Чувах шума на работещи вентилатори, но въздухът миришеше на влага и бе леко неприятен.

От двете страни на коридора имаше отворени врати, водещи към обзаведени помещения — спални, всекидневна, кухня и дълга трапезария с облицовани с ламперия стени, тежки завеси, окачен таван и дебели килими. Зад една затворена врата дочух говор, но в следващия момент осъзнах, че е от радио или телевизия. Значи тук долу може би имаше още някой.

— Похарчи цяло състояние за украсата на тая дупка — продължи да си говори сам Мадокс. — Искаше да изчака полуразпада на радиоактивния прах в стила, с който бе свикнала.

Беше се отплеснал, така че не се обадих.

— От друга страна, това скривалище се оказа полезно. Първо, за СНЧ предавателя ми, а също и като хранилище на произведения на изкуството, злато и пари — обясни той и реши да се пошегува: — Последният данъчен, който дойде да души наоколо, още е заключен тук.

Браво, Бейн. Всъщност това скривалище приличаше на бункера на фюрера, но може би моментът не бе подходящ за подобни сравнения.

Стигнахме дъното на коридора, който продължаваше сигурно поне петдесет метра. Карл отключи една стоманена врата, отвори я и светна.

— Кейт, върви след Карл — каза Мадокс. — Джон, спри.

Кейт пристъпи напред и изчезна, а аз останах на мястото си.

— Чисто е — обади се Карл.

— Джон, давай — каза Мадокс.

Вече започвах малко да се уморявам от тези кучешки команди, но не си заслужаваше да го казвам сега, когато бяхме тъй близо до… края.

Влязох и видях Кейт отново да лежи на пода, а Карл стоеше до отсрещната врата и я държеше на прицел.

— Легни — нареди ми Мадокс.

Легнах по очи на синия килим. Като професионалист оценявах военната прецизност на Карл и Бейн. Отнасяха се като по учебник с двама пленници, които макар и оковани, невъоръжени и заобиколени от трима мъже с пушки, можеха да са потенциална опасност.

Лошото бе, че тези типове не ми даваха никакъв шанс да се измъкна от ситуацията.

Използването на окови вместо белезници си бе добро решение и разбирах защо Мадокс се бе спрял именно върху тях.

Единствената истинска грешка, която бяха направили досега, бе пропускането на мечешките гръмчета. Именно затова полицаите претърсват заловените на голо и им бъркат по дупките. След като вече се намирахме в тъмницата, това спокойно би могло да е следващият ход на Мадокс, заедно с белезниците — и това щеше да е сигнал за нас да действаме.

Междувременно нашият домакин и Карл изглеждаха заети и с нещо друго освен нас, но пък Лутър стоеше до вратата с вдигната М16. Дулото на карабината се местеше от Кейт към мен и обратно. Не виждах брезентовия чувал — очевидно бе прибран някъде по пътя. Значи единствените оръжия в помещението бяха насочените срещу нас.

Като стана дума за оръжия, избраната от Карл автоматична пушка в тези затворени пространства бе израз на слаб професионализъм — куршумите от подобни оръжия имат склонността да минават през телата на хората и да улучват други хора, които не е задължително да бъдат твои мишени, а после да рикошират и да се превърнат в заплаха за стрелеца и приятелите му.

Тоест тук долу карабината на Лутър бе почти толкова опасна за него, колкото и за нас. Въпреки това никак не ми се искаше да започне да стреля.

Колкото до колта на Мадокс, той вършеше идеална работа в тесни пространства със зидани повърхности. Беше в състояние да пробие голяма дупка в теб от близко разстояние, а изходната скорост на куршума обикновено не е достатъчно висока, за да нарани някой друг освен набелязаната жертва. А ако оловното топче улучеше бетонната стена, бе по-вероятно да се сплеска, отколкото да рикошира.

След като анализирах всичко това, стигнах до заключението, че в общи линии на двамата с Кейт са ни го начукали здравата. Всъщност мечешките гръмчета ставаха все по-незначителни и по-незначителни в ума ми.

— На колене — каза Мадокс. — Ръцете на тила.

Изправих се на колене, сплетох пръсти на тила си и видях Кейт да прави същото. Намирахме се на три метра един от друг в слабо осветената стая. Погледите ни се срещнаха. Тя наведе лице и очи към мястото, където бе пъхнато мечешкото гръмче — някъде в джинсите или бикините й, вероятно зад ципа. Хвърли поглед към мен и аз съвсем слабо поклатих глава. „Моментът не е подходящ — искаше ми се дай кажа. — Сама ще разбереш кога да действаш“.

Мадокс седеше с гръб към нас при някакъв електронен пулт. Реших, че това е СНЧ предавателят. Еврика. А сега какво?

Лутър все така стоеше до вратата и покриваше и Кейт, и мен с карабината си.

Карл не се виждаше, но чувах дишането му зад нас.

Самото помещение представляваше почти празен и функционално изглеждащ офис. Очевидно това бе атомният щаб на Бейн — оттук можеше по цял ден да звъни по телефоните и да проверява дали някой е оцелял след Големия взрив. Сигурно имаше и телеграф, който да го уведомява как вървят цените на петрола и военните стоки.

През седемдесетте и осемдесетте така и не успях да разбера защо хората толкова желаят да оцелеят при ядрения холокост. Като се изключат няколко консерви и каса бира, лично аз не си правех никакви дългосрочни постатомни планове.

Но за да съм честен към Бейн, това е било предимно идея на бившата му жена. Зачудих се какво ли е станало с нея. Може би беше имала близка среща с дърворезачка?

На стената отдясно на пулта бяха монтирани три плоски телевизионни монитора на въртящи се конзоли. Изглеждаха нови и някак не пасваха на тази времева капсула от осемдесетте.

Отляво на пулта имаше шест по-стари телевизора. Бяха включени, но бе трудно да се различат черно-белите образи, които непрекъснато се сменяха на екраните. После изведнъж осъзнах, че това са монитори на охраната. Различих портала, после се появи изображение на хижата, снимана от портала, което се смени със сградата с генераторите и тъй нататък.

Значи Мадокс щеше да разбере дали иде помощ. Ние с Кейт също. Засега обаче всичко в омагьосаната страна Къстър Хил изглеждаше нормално, мирно и тихо.

Отново и отново ме спохождаше безрадостната мисъл, че дори щатската полиция и ФБР да нахлуят през портала и да избият вратата на хижата, никой няма да ни открие тук долу.

А дори Шефър да се сетеше, че някъде тук би трябвало да има противоатомно скривалище, най-вероятно щеше да го потърси в мазето на самата хижа и като едното нищо щеше да се заблуди.

Повече от ясно бе, че няма да намери хидравличния капак под масата за карти, а дори да успееше по някакво чудо, щяха да са му нужни часове, докато извика сапьорски екип, който да гръмне стоманената врата.

Бяха ни го начукали двойно. От цялата тази каша имаше само един изход и той бе точно онзи, който бях избрал днес следобед — Мадокс и приятелчетата му трябваше да умрат тук и сега, преди да убият нас и преди Мадокс да гръмне четирите си бомби в Пясъчната страна.

Домакинът ни се завъртя със стола към мен.

— Разбираш ли какво става? А, Джон?

— Май установихме, че ще пратиш СНЧ сигнал до четири предавателя, свързани с ядрени детонатори в четири куфара бомби.

— Точно така — потвърди Мадокс. — Всъщност вече започнах предаването.

Мамка му!

— Приближете се — каза той. — На колене.

Двамата с Кейт тръгнахме на колене към пулта, докато стоящият зад нас Карл не се обади:

— Спрете.

Спряхме.

— Виждате ли трите прозорчета? — попита Мадокс.

Сочеше някаква черна кутия върху пулта. В първото прозорче се вихреха главозамайващо червени букви.

— Изпратих първата буква от трибуквения код, който ще задейства четирите детонатора — обясни Мадокс. — Можех да сложа часовников механизъм във всеки куфар, но в такъв случай моментът на взрива щеше да бъде определен предварително и нямаше да мога да го контролирам. Затова избрах детонация по команда от моето СНЧ радио, което е идеално за целта и съвсем просто. Най-сетне разходите за станцията се оправдават.

— Знаеш ли, Бейн, можеш да търсиш нефт с тези вълни — казах.

Той се усмихна.

— Виждам, че си се подготвил прилежно. Не ми трябва да търся нефт. Вече зная къде се намира и настоящите му собственици скоро ще бъдат гръмнати.

— Защо правиш това?

Той ме погледна.

— А, въпросът „защо“ — отвърна и запали цигара. — Защо ли? Защото ми дойде до гуша, защото ми писна от толкова импотентни президенти лизачи на арабски гъзове. Затова.

Реших, че самият той е лизал някой арабски задник и сега е настанал моментът на разплатата. Реших също така да му играя по гайдата.

— Знаеш ли, Бейн, двамата с Кейт виждаме това всеки ден в работата си. Нелегални мюсюлмански имигранти, третирани като конституционни съдии, заподозрени терористи, защитавани от пълчища адвокати и заплашващи, че ще те съдят за незаконен арест. — Продължих да се оплаквам от проблемите с работата, но странно защо Мадокс като че ли не проявяваше интерес. — Разбирам разочарованията ти, но да гръмнеш четири ядрени бомби в Пясъчната страна няма да реши проблема. Само ще го направи още по-лош.

Той се разсмя. Това ми се видя странно.

Мадокс отново се завъртя, натисна няколко копчета на клавиатурата и обясни:

— Всяка буква трябва да бъде кодирана с четирибуквен код.

— Точно така — съгласих се. — Искаш ли да поговорим за това?

Той май не ме чу: бе погълнат от показанията на дисплеите и слушаше нещо в слушалките, които държеше до ухото си.

Забелязах, че първото прозорче на черната кутия е престанало да превърта букви и се е спряло на яркочервената „Б“.

— Когато пристигнат, щатската полиция и ФБР ще изключат генераторите и ще съборят стълбовете на антената — обади се Кейт.

Мадокс — продължаваше да си играе с електрониката — отговори, без да се обръща:

— Кейт, първо, те все още дори не са напуснали полицейската централа, която се намира на около час път. Второ, изобщо нямат представа какво става тук. Трето, дори и да стигнат за половин час, вече ще са закъснели. Всичко ще свърши след по-малко от двайсет минути.

Буквите вече се превъртаха във второто прозорче на черната кутия.

Мадокс се завъртя в стола си.

— Пратена е втората буква и четирите приемника в куфарите ще я уловят след петнадесет минути.

Реших, че се майтапи и ни баламосва с това колко време остава, така че реших да му покажа, че наистина сме се подготвили прилежно.

— След тридесет. Най-рано.

— Не, след петнадесет. Толкова време е нужно на всяка СНЧ вълна да стигне до Сан Франциско и Лос Анджелис и да бъде декодирана от приемника.

— В Близкия изток — поправих го. — Тридесет минути.

Не. — нетърпеливо каза господин Мадокс. — Още не сте загрели. Което е добра новина за мен.

— Какво да сме загрели? — попита Кейт.

— Проект Зелено и Горски пожар.

Мадокс се завъртя и се зачете в електронните си дисплеи.

— Генераторите произвеждат шест хиляди киловата — каза той и постави ръка върху клавиатурата. — Сега ми остава само да напиша шифъра за последната буква в трибуквения код.

Докато го казваше, втората буква в черната кутия замръзна на „О“. Така вече имаше „Б-О“.

— Вече имаме едно Б и едно О — каза той. — Е, каква е кодовата дума? Не си спомням. Б-О-А? Б-О-Й? — Изсмя се през рамо към нас. — Или Б-О-З-А? Не, буквите са прекалено много. Помогнете ми. Джон? Кейт? Чакай да си спомня… А! Точно така. Б-О-Г.

Този тип определено се забавляваше, докато губеше последните си капки разсъдък.

Набра нещо на клавиатурата и буквите в последното прозорче се запревъртаха.

Той пък се завъртя към нас.

— И тъй, кодиращият софтуер е изпратил успешно Б и О на СНЧ вълна към четирите приемника, което се потвърждава от буквите върху черната кутия. Както обаче знаете, нужно е известно време отделните вълни да достигнат до приемника и да бъдат декодирани по съответния начин. Разбирате ли?

Не мисля, че изобщо му пукаше дали разбираме, освен ако не се опитваше да разбере какво знаем.

— Разбираме — казах.

— Сериозно? Използвах повтарящ се и самокоригиращ се код, който се предава непрекъснато, докато не се получи стартиращата секвенция. С други думи, Г-О-Б няма да свърши работа. Само Б-О-Г ще предизвика експлозията. Схващате ли?

— Не забравяй да си активираш изотопите — напомних му.

— Да… какво? — Изгледа ме, сякаш аз бях лудият, и продължи: — Същата софтуерна система се използва от флота за връзка с атомните подводници. Но това сигурно го знаете. А научихте ли вече за малкия ми експеримент през осемдесетте?

— Научихме — отвърна Кейт. — Както и цялото ФБР.

— Сериозно? Е… това никак не е хубаво. Но вече няма значение. Във всеки случай, когато на черната кутия се изпише Б-О-Г, около петнадесет минути по-късно четирите предавателя ще имат целия трибуквен код в правилен ред. БОГ. Около две минути по-късно, ако няма промяна в непрекъснато предавания сигнал, четирите приемника ще изпратят електронен импулс към четирите детонатора, които са свързани с приемниците, и ще имаме четири хубави ядрени експлозии, благодарение на доктор Путьов.

Двамата с Кейт не казахме нищо.

Мадокс запали нова цигара и се загледа в превъртащите се върху черната кутия букви. После се появи буквата „Г“ и върху кутията се изписа „БОГ“. Мадокс, който явно си мислеше, че думичката се отнася за него, каза:

— И тъй, вече и трите букви са изпратени през страната в непрекъснат сигнал.

Все още не разбирах защо казва „през страната“. Може пък и да разбирах, но не желаех да го осъзная.

Мадокс натисна няколко бутона на пулта и на големия екран се появиха четири големи числа — 15:00. Натисна още един бутон и започна обратно броене.

— Трудно е да се каже с точност колко време ще отнеме, докато СНЧ вълната бъде уловена и декодирана от приемниците, но петнадесетина минути са добро предположение. После, както вече казах, приемниците ще трябва да улавят тези букви точно две минути, за да са сигурни, че четат правилно непрекъснатия самокоригиращ се код. И тогава — Мадокс плесна с длани — следва БУМ!

Подозирах, че ще направи така, но горкият Лутър едва не се изпусна в гащите.

Мадокс реши, че това е адски смешно, и затова го повтори още три пъти. БУМ! БУМ! БУМ! Но моментът на изненада беше отминал и никой не подскочи стреснато.

Вперих поглед в таймера, който вече показваше 13:36, после :35 и тъй нататък, отброяваше времето до ядрения екстаз на Бейн Мадокс.

Като истински верижен пушач, домакинът ни запали поредната си цигара веднага след предишната, погледна часовника си и брояча, провери някои от уредите и хвърли поглед към шестте монитора на охраната.

Вече бе явно превъзбуден. Напълно го разбирах, нали това бе неговата награда за годините работа и планиране.

От друга страна, аз нямах какво толкова да правя, освен да стоя на колене с ръце на тила, да гледам и да слушам. Е, не можеше да се каже, че съм отегчен наблюдател на развиващо се ядрено събитие, но все пак предпочитам действието.

Като стана въпрос за това, Карл все още стоеше зад нас, така че прибягването до мечешкото гръмче, което се бе спуснало към по-южни ширини в гащите ми, засега не бе препоръчително. Можех да го извадя, но щях да съм мъртъв, преди да определя накъде да го насоча и да натисна бутона от другата страна.

Кейт имаше по-добър шанс да стигне до чатала си и да измъкне гръмчето, преди да я забележи Карл или малоумният Лутър. Усещах я как се напряга само при мисълта за подобно нещо.

Гледаше Лутър, доколкото успяваше, но не можеше да държи под око Карл и нямах представа доколко внимателно ни следи той. Освен това тъкмо когато замъгленият ум на Лутър като че ли се запиляваше нанякъде, Мадокс внезапно започваше да бъбри нещо.

В момента каза:

— Сигурно си мислите, че съм луд.

— Не, Бейн — отвърнах. — Знаем, че си луд.

Той понечи да се усмихне, но се усети, че в помещението има негови войници и че не иска да им пуска разни идеи в главите, така че стана сериозен, сякаш това бе признак на нормалност.

— В историята няма нито една по-голяма личност, която да не е била обявявана за луда. Цезар, Атила, Чингис хан, Наполеон, Хит… Е, той може би е бил малко неуравновесен. Но все пак разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам, че ако се смяташ за Наполеон, определено имаш нужда да поговориш със специалист.

— Джон, не се мисля за никой друг освен за самия себе си.

— Добро начало, Бейн.

— Не мисля, че оценявате какво правя — уведоми ни той и се впусна в обширна тирада за великите хора, променили хода на историята, сред които и някакъв си Ян, полски крал, който спасил Виена от турците и не спечелил нищо от това. На кого му пука за полските крале, Бейн?

Междувременно броячът показваше 11:13 и продължаваше да отмерва надолу.

Кейт се възползва от паузата на Мадокс при паленето на поредната цигара и попита:

— Какво е Горски пожар?

Той направи няколко кръгчета и отговори:

— Свръхсекретен правителствен протокол, който се задейства ако и когато Америка се нападне с оръжие или оръжия за масово поразяване. Това е единственото добро и разумно нещо, което сме направили след ГВУ — Гарантираното взаимно унищожение.

Значи написаното в джоба на Хари не беше име на антилопа.

— Какво общо има това с… с предстоящото да се случи? — попита Кейт.

Той я погледна през цигарения дим.

— Значи наистина не знаете, така ли?

Имах чувството, че ако отговорим неправилно на някои от въпросите — ако си помисли, че наистина нямаме представа, — ще станем много по-скоро спътници на Путьов или нещастника от данъчното, така че се намесих.

— Инструктираха ни, но…

— Добре. Разкажи ми тогава.

— Добре… ами… Горски пожар е секретен правителствен протокол, който се привежда в действие…

— Джон, стига си дрънкал глупости — прекъсна ме той. — Аз ще ти разкажа.

Впусна се в обяснения за Горски пожар, които ми звучаха плашещо, но в същото време и стратегически окуражаващо. Най-плашещото бе, че Бейн Мадокс знаеше в големи подробности тайна, която несъмнено бе една от най-строго пазените в страната заедно с местонахождението на базата, в която пазят извънземните от Розуел.

Междувременно броячът показваше 9:34, а докато Мадокс говореше, стигна до 9:00 и прехвърли на 8:59.

Чувах повечето от думите на Мадокс и подозирам, че получи оргазъм, докато изреждаше градовете в ислямския свят, които ще бъдат изпарени, ако се задейства Горски пожар.

Когато стигнахме до момента с гръмването на язовирната стена на Асуан, той напълно изгуби контрол и заразмахва ръце.

Милиарди кубически метра вода! Ще пометат Египет и ще изхвърлят шейсет милиона тела в Средиземно море.

Господи. Бейн. Кажи ми, че не си побъркан.

Колкото и завладяващо да беше това, забелязах две неща — първо, че Мадокс е прибрал колта в джоба на синия си блейзър, и второ, Лутър изглеждаше малко загрижен, сякаш всичко това бе новост за него. Всъщност дори си запали цигара, което не би трябвало да прави по време на служба. Особено ако това означава да оставиш карабината да си виси на ремъка през рамото ти, докато се мъчиш да се оправиш с цигарите и запалката.

Стаята вече започваше сериозно да се задимява и се канех да посоча, че пасивното пушене не е здравословно за никого, но пък Бейн щеше да посочи, че ние двамата с Кейт не би трябвало да мислим дългосрочно.

Броячът показваше 7:28.

Чу се звън на телефон. Оказа се мобилният телефон на Мадокс и той го извади от джоба си.

— Мадокс.

Заслуша се и потвърди, че проект Зелено е в ход, последвано от „Кайзер Вилхелм“, който явно бе в играта или пък това бе някаква кодова фраза, означаваща, че всичко е наред и че той — Мадокс — не говори под дулото на оръжие.

Послуша още малко.

— Добре — каза и хвърли поглед към брояча. — Около пет или шест минути, после двете минути за потвърждаване. Да. Добре. Каква е вечерята?

Заслуша се и се разсмя.

— Може и да ви спасявам всички от участ, по-лоша и от смъртта. Да. Добре. Благодаря, Пол. Бог да благослови всички ни. — Затвори и се обърна към мен. — Това определено ще го оцениш, Джон. Президентът и гостите му вечерят френска кухня — задушена пъстърва с пикантен сос. И тъй, докъде бях стигнал?

— Извинявай, Бейн — казах. — Сигурно не съм внимавал достатъчно, но…

— О, прощавай. Беше Пол Дън. Специалният помощник на президента по въпросите на националната сигурност. Събрали са се на малка приятелска вечеря в Белия дом. Това е добре, защото президентът и първата дама ще могат да бъдат евакуирани бързо от Вашингтон. Заедно с Пол.

— Толкова гадна ли е кухнята?

Мадокс се разсмя.

— Знаеш ли, ти наистина си смешен — каза и прибра телефона в джоба си. — За ваша информация, тук долу разполагам с клетъчна антена и кулата е активирана отново, но за съжаление на неплащащите ми клиенти в района, системата в момента е шифрована. Та докъде бях стигнал?

— Шейсет милиона трупа, носещи се по течението на Нил.

— Точно така. Най-голямата еднократна загуба на човешки живот в историята на света. Без да се забравят другите сто милиона или повече от нашите ислямски приятели, изпарени в останалите сто ядрени експлозии.

Все още не схващах всичко. Разбирах какво представлява Горски пожар. Вярно, виждаше ми се малко краен като отговор на терористична ядрена атака срещу Америка, но кой бях аз да решавам подобни неща? Не разбирах как Мадокс с бомбардирането на четири ислямски града ще задейства Горски пожар… и тогава ме осени. Не ставаше дума за четири ислямски града. А за два американски. Градовете, в които в момента се намираха бомбите — Ел Ей и Сан Франциско. Мамка му! Погледнах Кейт. Беше пребледняла като призрак.

Мадокс взе дистанционното от пулта и включи трите плоскоекранни телевизора.

Първият светна и видях новинарско студио и водещата, която посочваше метеорологичната карта на страната.

— Вашингтон — каза Мадокс и изключи звука.

На втория екран имаше друго новинарско студио, в което някакъв тип представяше спортни новини.

— Сан Франциско — каза Мадокс и отново изключи звука.

Третият телевизор показа двама водещи, остроумничещи на фона на някакъв дневен градски пейзаж. Отне ми няколко секунди, за да го разпозная като центъра на Лос Анджелис. Мадокс послуша малко и направи справка с часовника си.

— Добре, тук е седем и петдесет и шест, значи там е четири и петдесет и шест. — И погледна брояча, който показваше 4:48, :47, :46, :45…

— Е, значи ни остават пет или шест минути, преди последната буква Г да стигне до приемниците. Ще последват две минути за потвърждение — каза Мадокс и замълча за момент. — БОГ.

Прочистих гърлото си.

— Да не би… Наистина ли…

— Изплюй камъчето, Джон.

— Какво правиш, по дяволите?

— На какво ти прилича, по дяволите?

Не отговорих. Кейт също мълчеше.

Мадокс пак седна на въртящия се стол, сложи крак върху крак и запали поредната си цигара.

— Проект Зелено. Това е името на плана ми за задействане на Горски пожар. Схващаш ли? Четири бомби — две в Ел Ей, две в Сан Франциско. Струваха ми десет милиона, без да се брои профилактиката.

Хвърли поглед към брояча.

— Ще гръмнат след по-малко от шест минути. След това идва ред на ответния Горски пожар и издухваме ислямските кучи синове от лицето на Земята заради онова, което са направили на Лос Анджелис и Сан Франциско… — Млъкна, сякаш току-що го бе осенило нещо. — О, да! Аз взривявам Сан Франциско и Лос Анджелис! — И се разсмя.

Мамка му!

— Бейн, за Бога, не можеш…

— Млъквай, Джон. Говориш точно като Хари. И докато си държиш устата затворена, помисли си колко прекрасно е това. Проект Зелено. Горски пожар. Защо зелено? Защото… — Той погледна плоските екрани. — Виждаш ли лентата в дъното на лосанджелиския канал? Какво пише там? Оранжево ниво на тревога. А знаеш ли какво ще пише в най-близко бъдеще? Зелено. Постоянно зелено. Схващаш ли? Никога повече няма да те претърсват на летището… е, всъщност ти никога повече няма да стъпиш на летище. Но пък си помисли за останалите си сънародници, които изпитват подобни неудобства.

Продължи с брътвежите си, а аз се загледах в новините от Ел Ей и Сан Франциско с надеждата да видя някакъв знак за разкриването на опасен заговор, включващ двата града. Но водещите се ориентираха към приключване. Надявах се — всъщност молех се — двамата пилоти и помощниците им вече да са намерени. Шансовете обаче и четиримата да са спипани заедно с куфарите никак не бяха добри.

Обърнах се към Мадокс.

— Бейн, правителството ще разбере, че си го направил ти, а не терористите, които…

— Джон, дори и да успеят да се сетят, ще е прекалено късно. Горски пожар е с автоматична процедура.

— Бейн, ще дойдат тук да те търсят…

— Знаеш ли какво? Хич не ми пука, стига да зная, че ислямският свят лежи в ядрени пепелища. Нямам нищо против да стана мъченик за моята родина, за вярата ми…

— Ама ти съвсем си се побъркал! Ще убиеш милиони американци, милиони невинни мюсюлмани…

— Джон, затваряй си тъпата уста! — Той се обърна към Карл и Лутър, после отново погледна към мен. — Целта оправдава средствата.

— Не, не оправдава…

— Да, оправдава! — повиши тон той. — Говорим за един истински Нов свят. Толкова ли си тъп, че не разбираш?

— Не мога да стискам повече — обади се Кейт.

Мадокс се обърна към нея.

— Какво?

— Не мога да стискам повече. Ще се… Ще се напикая…

Мадокс смръщи вежди.

— Е, не искам да ми се напикаеш тук, като се има предвид калпавата инсталация за пречистване на въздуха. — И кимна на Карл. — Пази я.

— На четири крака — заповяда Карл на Кейт. — Обърни се.

Кейт се подчини.

— Натам — каза Карл.

Тя изчезна от полезрението ми, чух стъпките на Карл, а малко по-късно някъде зад мен се отвори врата.

Мадокс гледаше ставащото — също като Лутър, който отново беше извадил цигарите си.

— Действай — каза Карл. — Няма да затварям вратата.

Моментът бе настъпил. Карл пазеше Кейт, обърнат с гръб към мен, а Мадокс бе раздвоил вниманието си между брояча, който в момента показваше 3:26, мониторите на охранителната система, които все още не показваха нищо нередно, и плоскоекранните телевизори, където продължаваха да текат новинарските емисии.

Лутър беше фиксирал поглед в отворената врата на тоалетната.

Обърнах глава и погледнах зад себе си. Карл стоеше до вратата със свалена до бедрото пушка, насочена към Кейт. Тя стоеше пред тоалетната чиния, беше разкопчала копчето на джинсите си и тъкмо сваляше ципа.

Не зная какво си мислеше, че ще види Карл, но определено щеше да види нещо друго.

— Джон, какво толкова, че жена ти пикае — каза Мадокс. — Не си ли я виждал? Обърни се насам.

Обърнах се от предстоящия източник на много ярка светлина, затаих дъх и затворих очи. Бях готов, но когато всичко се случи, за малко сам щях да опикая гащите.

Оглушителната експлозия изпълни помещението, сякаш звукът бе твърда материя. В същото време избухна ослепителна светлина, видях я дори през стиснатите си клепачи. Карл запищя от болка.

Вече бях на пода с мечешкото гръмче в ръка, но стаята се бе напълнила с дим. Не виждах Мадокс и Лутър и се надявах те също да не ме виждат. Бях решил, че Лутър е най-голямата заплаха с карабината, така че насочих гръмчето към вратата, където долових някакво движение, и стрелях.

Последва втори огромен взрив: светлинната ракета излетя от гръмчето като червен лазерен лъч и експлодира в стената — или в Лутър.

Нямаше значение дали съм го уцелил, или не, защото вече всички бяха наполовина ослепели, наполовина оглушали и категорично преебани отвсякъде.

Завъртях се и се метнах към мястото, където лежеше Карл. Затърсих пушката му, но не можех да я намеря.

Кейт изкрещя нещо, но не я чух.

А после видях, че вече е успяла да вземе пушката.

На килима горяха малки пожари от сигналните ракети. Канапето също се беше подпалило.

Зърнах лицето на Карл — или по-точно онова, което бе останало от него, — после се присвих и се хвърлих към Мадокс. Направих обаче прекалено дълга крачка с окованите си крака и паднах напред, надигнах се на четири крака и продължих към него.

Преди да го стигна, Лутър стана, вдигна карабината до рамото си и тъкмо да ме направи на решето, гръмна ловната пушка. Тялото на Лутър като че ли престана да се подчинява на закона за гравитацията, полетя във въздуха и се тресна в стената.

Още преди да се свлече на земята, Кейт стреля втори път и долната челюст на Лутър изчезна.

Отново се метнах към Мадокс, който вече беше застанал на коляно с лице към мен. Стискаше колта.

Започна да го вдига.

— Не мърдай! — изкрещя Кейт. — Пусни го! Пусни го или си мъртъв!

Последва един безкраен миг, в който Бейн Мадокс обмисляше възможностите си. Кейт му помогна да вземе решение, като проби дупка в тавана над главата му. Той пусна пистолета още преди по главата му да западат парчета мазилка.

Времето като че ли замръзна. Двамата с Мадокс, застанали на колене, се гледахме през метър и половина. Кейт бе на три метра от нас, с насочена към главата на Мадокс пушка.

Миришеше на изгорели експлозиви, синият пушек се успокояваше. Зрението ми се възвърна, но накъдето и да погледнех, виждах черни петънца. Колкото до слуха, бях регистрирал гърмежите, но ми звучаха някъде много отдалеч, а и да бе имало и други шумове в стаята, не ги бях чул.

Изправих се бавно, вдигнах от килима колта на Мадокс и отидох при Лутър, който седеше опрян на стената до вратата. Не беше мъртъв, но сигурно му се искаше да е, след като бе изгубил долната си челюст. Първият изстрел на Кейт бе размазал ръката му, но карабината все още висеше на ремъка на гърдите му, така че я свалих и спуснах предпазителя, след което я метнах на рамо.

Кейт бе наредила на Мадокс да легне на пода и сега той се беше проснал по очи. От личен опит мога да кажа, че не е приятно изживяване.

Погледнах брояча и видях, че разполагаме с две пълни минути до 0:00.

Трябваше да направим всичко по правилата, за да се уверим, че не е останал никой, който би ни застрашил. Отидох при Карл — той все още бе жив. Части от лицето му се намираха на места, където не би трябвало да бъдат.

Започнах да го претърсвам, но за мое изумление той седна като Франкенщайн на лабораторната маса и аз отстъпих.

Гледах го как се изправя. Ясно беше, че е сляп — не временно, а завинаги, ако се съдеше по изгарянията около очите му. Въпреки това бръкна в якето си и извади автоматичен колт калибър 45.

Понечих да му викна да хвърли оръжието, но тогава щеше да знае накъде да стреля. Времето изтичаше, така че взех трудното решение и пуснах един куршум от същия калибър в мозъка му.

Бе прекалено едър, за да литне във въздуха, но рухна назад като отсечено дърво.

— Петдесет и осем секунди — каза Кейт.

Отидох до Мадокс, който се взираше в тялото на Карл, и го попитах:

— Как да спра това нещо?

— Майната ти.

— Няма ли да кажеш нещо по-умно? Хайде, Бейн. Помогни ми. Как да спра това нещо?

— Не можеш. А и защо да го правиш? Джон, помисли само.

Честно казано, наистина бях мислил за това. Искам да кажа, Бог да ми е на помощ, но наистина си мислех дали да не го оставя да се случи наистина.

— Четиридесет секунди — обади се Кейт.

Върнах се в реалността и си спомних какво бе казал Мадокс за СНЧ сигнала. Май имаше нещо за постоянен сигнал и период на удостоверяване, така че реших, че ако спра СНЧ вълната направо от предавателя, приемниците нямаше или не биха могли да извършат потвърждението и да изпратят сигнала на ядрените детонатори. Електрониката не е от силните ми области, но пък това не се отнася за унищожението. Пък и нямаше нищо за губене с изключение на два града, така че отстъпих назад и казах на Кейт да направи същото.

Броячът показваше :15 секунди, но си спомних думите на Бейн, че вълната може да достигне приемниците малко по-рано или по-късно. С други думи, двуминутното броене вече течеше — или беше приключило.

Погледнах плоскоекранните телевизори. В Сан Франциско, Лос Анджелис и Вашингтон не се случваше нищо необичайно.

— Джон — каза Кейт.

Обърнах се към нея и видях, че броячът показва 00:00. Червените букви примигваха „БОГ — БОГ — БОГ“.

Вдигнах колта и го насочих към СНЧ предавателя.

Мадокс се бе надигнал на колене пред предавателя; вдигна ръце, сякаш се мъчеше да го защити, и извика:

— Джон! Не! Спаси света! Спаси Америка…

Изстрелях три куршума над главата му в предавателя и още три в остатъка от пулта, просто за всеки случай. Кейт също изстреля последните си два патрона в пушещата електроника.

Светлините, датчиците и инструментите примигнаха и угаснаха, големият метален пулт запуши и заизхвърля искри. Думата „БОГ“ угасна.

Мадокс гледаше умиращия СНЧ предавател. После погледна мен, после Кейт и пак мен — и тихо прошепна:

— Съсипахте всичко… Как може да сте толкова тъпи?

Имах няколко добри отговора за дълга, честта и родината, а също и от сорта на „Ако съм тъп, защо пистолетът ти е у мен?“, но реших да говоря направо.

— Това е за Хари Мюлер — казах и изстрелях последния куршум в главата му.