Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

31

По-малко от час, след като бяхме тръгнали от Рей Брук, отбихме от шосе 56 по Голия път.

Телефоните и пейджърите ни бяха необичайно тихи цяла сутрин, което можеше да е същински повод за черпене, ако не беше толкова зловещо.

Всъщност обичайният ни другар по слушалка Том Уолш се спотайваше, докато Изпълнителя Лайъм Грифит бе излязъл на лов. До момента двамата несъмнено бяха разговаряли поне няколко пъти относно местонахождението на детектив Кори и специален агент Мейфийлд, известни също като агентите ренегати.

Сигурен бях, че Грифит е уверил Уолш, че мерзавците скоро ще му паднат в ръцете и преди да са стигнали средата на приемната, ще бъдат поставени под стража и закарани на летището, където ги чака хеликоптер на ФБР, за да ги върне в Манхатън.

Е, това нямаше да се случи.

Изключих мобилния си телефон и пейджъра и дадох знак на Кейт да направи същото.

Шефър тръгна по същия път, който ни бе дал Руди, и след петнайсет минути стигнахме при Гьола на Макюън, откъдето се завиваше на север към портала на Къстър Хил Клуб.

Недалеч от кръстовището беше паркирал оранжев пикап с щатския герб на вратата. Двама мъже в работни комбинезони разчистваха храсталаците.

Шефър намали и каза:

— Щатски полицаи.

Спря, двамата познаха шефа си и дойдоха до колата. Приличаха на хора, които всеки момент ще отдадат чест, но все пак бяха под прикритие, така че просто кимнаха.

— Добро утро, майоре.

— Нещо ново? — попита Шефър.

— Не, сър — отговори единият. — Никакво движение навътре или навън. Всичко е тихо и спокойно.

— Не прекалявайте с работата. Ще се издадете — пошегува се Шефър.

Посмяхме се на майтапа, после продължихме напред.

— Ако от Къстър Хил дойде кола и завие по шосе 56, ще се обадят на една кола, която ще поеме следенето по магистралата, както стана снощи с микробуса и колата на „Ентърпрайз“ — каза Шефър. — Ако пък обектът продължи насам в гората, след него ще тръгне пикапът. Снощи използвахме пикап от електрическата компания. До утре ще останем без удобен предлог да се мотаем на кръстовището насред гората.

— Мислите ли, че от Къстър Хил знаят за тези коли? — попитах.

— И още как. Момчетата ми казват, че от охраната на Къстър Хил минават с джип най-малко два пъти дневно, оглеждат се и се връщат обратно. Нещо като разузнаване на района.

— Бейн Мадокс е бил офицер от пехотата — казах.

— Зная. И той знае, че трябва да разузнава извън своята територия.

Освен това беше и параноичен. А това е полезно, когато наистина те следят.

Продължихме по просеката.

— Джон, вече разбирам какво искаше да кажеш за наблюдението на Хари — каза Кейт. — Можел е да го прави извън територията на имота, точно където са хората на майор Шефър.

— Именно. Оттам е единственият път.

А за гостите, пристигнали с микробуса на Къстър Хил Клуб, би трябвало да има някой в летището, който да следи кой пристига с полетите от Бостън и Олбъни.

Вместо това Уолш бе пратил Хари самичък на територията на имота.

Това бе или лошо планирано следене, провеждано с минимален бюджет, или нещо друго. Сякаш някой бе искал Хари Мюлер да бъде хванат. Е, не точно Хари, а всяко ченге от ФКТС, получило честта да се занимава с така наречения домашен тероризъм. Като мен например.

Колкото и интересна да беше подобна идея, в нея не можеше да се види много смисъл. Би трябвало просто да я поставя в една от обичайните категории на безхаберно планиране, канцеларско малоумие или на лошия ми навик да търся под вола теле в понеделник сутрин.

Шефър прекъсна мислите ми.

— Не съм си и помислял, че ще критикувам начина, по който изпълнявате задачите си, но вашият приятел не е имал никакъв шанс да изпълни своята на територията на имота.

Двамата с Кейт не отговорихме и Шефър продължи:

— Ако се бяхте свързали с мен, щях да ви опиша местността, да ви предложа хора и да ви посъветвам едно-друго.

— Понякога федералните са маниаци на тема секретност — отвърнах.

— Да. Понякога.

Реших да сменя темата, но и да послушам съвета на Шефър и да прибягна до услугите му.

— Намерихте ли Фред?

— Кой? А, ветеранът от флота. Още не. Ще поразпитам.

Явно майорът не бе отделил особено много време да намери ветерана Фред. Пък и бях сигурен, че не го е помислил за особено важно. Същото важеше и за мен, докато Кейт не предложи да се обади на онзи военноморски свързочник във ФКТС за вълните. Човек просто не знае кое до какво може да доведе или какво може да свърже две точки, които дори не са на една и съща страница.

Завихме по една пътека, която беше широка точно колкото да мине колата.

— На тази пътека намерихме тялото, на около километър и половина оттук, а после и караваната на пет километра по-нататък — каза Шефър. — От караваната до оградата на Къстър Хил има почти десет километра. Поне час и половина ходене.

Двамата с Кейт не отговорихме.

— Значи мислите, че Хари Мюлер е паркирал караваната си много по-наблизо и че е влязъл в имота към осем сутринта в събота — продължи Шефър. — Бил е задържан от охраната на Къстър Хил, разпитан насила, след това може би е бил упоен и убит на тази пътека, а караваната му е била преместена на още няколко километра нагоре по нея. Това ли е?

— Това е — отвърнах.

Шефър кимна.

— Възможно е да е станало така. Но защо, за Бога, им е било да убиват федерален агент? — попита ме. А може би питаше себе си.

— Точно това смятаме да разберем.

— Да е имало други инциденти по време на лов на тази пътека или изобщо в района около Къстър Хил? — попита Кейт.

Шефър отговори, без да изпуска от очи тесния път.

— Мисля за това, откакто детектив Кори повдигна въпроса вчера, така че поразпитах. Отговорът е да, преди двадесет години, по времето на строежа. Случило се е на осем километра северно от имота. Един от кореняците си спомни.

— Какво е било заключението? — попита Кейт.

— Инцидент по време на лов, неизвестен извършител.

— А жертвата?

— Неидентифицирана. Мъж, около четиридесетгодишен, гладко избръснат, добре охранен и тъй нататък. Един-единствен изстрел в главата. Било е през лятото и жертвата е била с къси панталони, тениска и туристически обувки. Без документи. Тялото е било открито най-малко две седмици след смъртта и някои животни са се потрудили по него. Били са направени снимки на лицето, но не са били огласени по разбираеми причини. Били снети отпечатъци от пръсти, но не били достатъчно добри и не съвпадали с отпечатъците от нито една налична по онова време база данни.

— Това не е ли малко подозрително? — попита Кейт. — Един-единствен изстрел в главата, липса на документи, без съобщения за изчезване. Предполагам, че и превозно средство не е намерено.

— Е, да. Подозрително е. Но според моя човек нямало никакви улики или данни за нещо по така и за да опростят нещата, шерифът и съдебният лекар го писали като инцидент, докато не се появи информация за противното. Все още я чакаме. — Той замълча за момент. — Дори и сега, при това очевидно убийство, не бих се опитвал да свързвам онази смърт с Къстър Хил Клуб, който дори не е бил готов по онова време.

— Проверете отново отпечатъците — казах.

Продължихме мълчаливо. Разбира се, спокойно би могло да има връзка. Жертвата, ако наистина е била убита, може да е бил турист, видял нещо, което не би трябвало да вижда на строителната площадка. Или пък е бил някой от работещите в проекта, който е разбрал или е знаел прекалено много. За СНЧ например. Или за нещо друго.

Не исках да превръщам Бейн Мадокс в зъл гений, отговорен лично за всички злини на света през последните двадесет години — наводнения, глад, войни, чуми, земетресения, излишните ми пет килограма и развода ми. Този човек обаче определено подхождаше за ролята на глобален манипулатор. С други думи, щом прилича на патица, ходи като патица и кряка като патица, значи е патица.

В такъв случай излизам на лов за патици.