Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

41

В 16:54 завих по дългата алея към пансиона на Уилма.

Видях някаква жена да наднича през прозореца на главната къща. Несъмнено бе Уилма и очакваше любовника си компютърджия. Сигурно се чудеше кой ли е този тип в микробуса.

Спрях при Езерната къща, събрах торбите от спортния магазин „Шийнтъл“ и почуках на вратата.

— Планинарят идва.

Кейт отвори и влязох.

— Откъде взе този ван? — попита тя.

— От Руди — обясних. — Важно е да сменяш колите, когато бягаш.

Тя не коментира.

— Как мина? Какво има в тези торби?

— Мина добре, макар Бейн все още да не гълта правилните лекарства. Чакай да ти покажа какво съм купил.

Изсипах съдържанието на двете торби върху кухненската маса.

— Чисти чорапи за мен, малко допълнително муниции и пълнители за нас…

— Защо?

— Въздушен клаксон и две мечешки гръмчета…

— Две какво?

— Подплашва мечките и сигнализира, ако си загазил. Доста хитро, нали?

— Джон…

— Ей, страхотен спортен магазин. Не знаех, че толкова много неща се продават маскирани. Ето ти шоколадче.

— Взе ли нещо за ядене?

— И аз хапнах шоколадче.

Седнах на стола в кухнята, свалих обувките и чорапите си, върху чиито стъпала видях власинки от килима и поне един дълъг черен косъм, за който се надявах да е на Бейн Мадокс, Кайзер Вилхелм или Хари Мюлер.

— Това е от кабинета на Мадокс — казах. — Имам предчувствието — всъщност надявам се, — че Хари е седял на същия стол, на който седях и аз.

Тя кимна.

Прибрах чорапите в найлонова торбичка, откъснах един лист от бележника си, записах набързо часа, датата, метода и мястото на вземане на пробата, подписах се и прибрах листа в плика.

После извадих мечето за косми от джоба си, махнах защитния калъф и отлепих първия пласт залепваща се хартия, който беше покрит с влакна и косми.

— Това е от килима във фоайето — обясних и внимателно залепих хартията за вътрешната страна на найлоновия плик. — Веднъж отмъкнах сандвича с шунка на един заподозрян в убийство от кухнята му — казах и започнах да пиша. — Получих достатъчно ДНК, за да го свържа с престъплението… но адвокатът му възрази, че доказателството не било взето по правилата — било откраднато, без разрешително, и затова не можело да се използва. Наложи се да се закълна, че заподозреният ми е предложил полуизяден сандвич… — Поставих бележката върху плика и завърших: — Е, съдията здравата се посмя. — Завих плика и се обърнах към Кейт. — Имаш ли лепенка?

— Не, но ще взема. Е, и какво стана?

— С кое? А, с доказателството. И тъй, адвокатът ме разпитва защо му е на обвиняемия да ми предлага полуизяден сандвич с шунка, аз седя на свидетелското място двайсет минути и обяснявам кое как се е случило и защо съм пъхнал сандвича в джоба си, вместо да го изям. — Усмихнах се, като си спомних показанията си. — Съдията беше страшно впечатлен от глупостите ми и обяви, че сандвичът може да се използва като доказателство. Адвокатът пощуря и ме обвини в лъжа.

— Е… все пак си е било лъжа. Ще го отречеш ли?

— Беше в сивата зона.

Тя не коментира.

— Онзи тип осъдиха ли го?

— Справедливостта възтържествува.

Намерих кърпата за ръце в дъното на втората торба.

— Това е от пикалнята на долния етаж, избърсах с нея това-онова — обясних на Кейт и написах бележка за кърпата. — Това попада в категорията на сандвича с шунката. Беше ли ми предложено да задържа кърпата за ръце, или съм я взел без разрешително за обиск? Какво ще кажеш?

— Не е моя работа да се произнасям. Ти трябва да го кажеш.

— Правилно… — Довърших бележката и прочетох на глас: — Предложена ми от Карл, служител на заподозрения, когато забеляза, че… какво? Че е заяла в ципа ми?

— Ще се наложи да го измислиш някак.

— Права си. Ще го довърша после. Добре, значи с малко късмет някои от тези косми и власинки от Къстър Хил ще съвпаднат с намерените по Хари, а също така може би негови косми и власинки са останали в Къстър Хил и са се смесили с това тук.

— Добра работа, Джон — каза Кейт. Това бе единственият й коментар.

— Благодаря — отвърнах. — Навремето бях добър детектив.

— Все още си.

Дрън-дрън.

— Мисля, че вече разполагаме с достатъчно проби и други доказателства, за да се обадим на Том Уолш и да се върнем възможно най-бързо в Ню Йорк — каза тя.

Игнорирах предложението й и й показах новите си вълнени чорапи.

— Ще вземем още една серия проби от хижата. Какви чорапи носиш?

Тя отговори на въпроса ми с въпрос:

— Сериозно ли говориш за поканата за вечеря?

— Да — казах и прибрах мечето за косми в джоба си. — Колко пъти се случва заподозреният убиец да те покани на вечеря?

— Е, Борджиите са го правели най-редовно.

— Сериозно? Те кои бяха? От италианската мафия, нали?

— Не, били са италиански благородници. Имали навика да отравят поканените си на вечеря гости.

— Наистина? И гостите продължавали да идват? Ама че глупост от тяхна страна.

— Точка за теб — каза тя и скъса опаковката на шоколадчето.

— Искаш ли да го опитам и да видя дали не е отровно? — попитах.

— Не, но ако си гладен, ще ти дам половината.

— Пазя си апетита за вечеря.

— Аз няма да отида там.

— Скъпа, той специално те покани.

— Ти също няма да отидеш — отсече тя. — Разкажи ми какво си говорихте.

— Добре, но първо се обади на Уилма.

— Защо?

— Кажи й, че ще й върнеш лаптопа преди шест и половина, и я помоли за лейкопласт.

— Добре. — Тя тръгна към бюрото, а аз закрачих бос към дивана, тъй като не исках да омърлям новите си чорапи в пансиона на Уилма.

Кейт вдигна слушалката.

— Освен това я помоли да ти се обади незабавно, ако мъжът ти мине покрай къщата с бял хюндай — добавих.

Очаквах да бъда наречен инфантилен идиот, но вместо това Кейт се усмихна.

— Добре.

Доста странно чувство за хумор от нейна страна.

Кейт звънна, благодари на Уилма за лаптопа и обеща да й го върне преди шест и половина.

— Мога ли да ви помоля за още две услуги? Трябва ми някакъв лейкопласт или скоч. С удоволствие ще го платя. Благодаря. О, и ако случайно видите мъжа ми да минава с бял хюндай, бихте ли ми звъннали незабавно? — Усмихна се, докато Уилма казваше нещо. — Просто приятел, но… ами… да…

— Кажи й, че ти трябва достатъчно лепенка за ръцете и краката, и да провери също за бита сметана.

— Момент, моля… — Тя покри слушалката и едва сдържа смеха си. — Джон…

— И да ни се обади, ако изобщо види кола да се движи към Езерната къща.

Кейт ме погледна отново и кимна.

— Съпругът ми може да кара и друга кола. Така че, ако изобщо нещо тръгне към Езерната къща… да, благодаря ви.

Затвори телефона и се обърна към мен.

— Уилма ме посъветва приятелят ми да премести микробуса си и ми напомни, че задната врата е на верандата.

Добре се посмяхме. Точно от това имахме нужда.

— Сякаш не зная как да изкарам мъж през задната врата — каза Кейт.

— Всичко ми знаеш ти…

Тя се усмихна и каза сериозно:

— Е, сега Уилма е нашият страж.

— Мотивирана е.

Кейт кимна.

— Понякога мислиш добре.

— Защото и аз съм мотивиран.

Както и да е, прегърнахме се и се целунахме със закъснение, след което Кейт ме информира:

— За утре съм запазила билети за самолета от летище „Ла Гуардия“ в Сиракуза в осем и половина сутринта. Това е първият възможен полет, който успях да намеря.

Точно в момента не ми се спореше по този въпрос.

— Надявам се, че не си използвала кредитната си карта.

— Не приемаха чекове по телефона.

— Е, като стигнеш на летището, прати много здраве на Лайъм Грифит от мен.

— Джон, не могат да получат толкова бързо информацията за кредитна карта… е… можем през нощта да стигнем до Торонто. Оттам има много полети до Ню Йорк и Нюарк.

Няма да пресичаме границата на страната. Добре, какво свърши ти?

Тя отвори бележника си.

— Така. Първо, както казах, не успях да се свържа с майор Шефър. Звънях му два пъти и му оставих съобщения, че ще го търся отново. Но не мисля, че той иска да говори с мен. Може би ти ще имаш повече късмет.

— Ще му се обадя по-късно — казах и се излегнах на дивана. — При Гьола на Макюън нямаше негови хора.

— Може да са се скрили.

— Може би. А може Шефър да ни е дръпнал шалтера.

— Но ти така или иначе се хвана.

— Оставих бележка върху една бреза.

Кейт продължи:

— Проверих списъците на пътниците, резервациите и договорите за наем. Не изскочиха никакви стряскащи имена с изключение на Пол Дън и Едуард Улфър. Както и, разбира се, Михаил Путьов. — Тя хвърли поглед на бележките си. — Имаше и някои други имена, които ми звучаха познато, но може би това е защото чета за тях. Например Джеймс Хокинс. Това познато ли ти звучи? И не ми казвай, че е играл трета база за „Янките“.

— Добре, не е играл. Провери ли го в Гугъл?

— Проверих го. Наистина има Джеймс Хокинс в Генералния щаб. Генерал от Военновъздушните сили. Но не мога да кажа дали става въпрос за един и същи човек.

— Е… ако е бил в Къстър Хил Клуб, най-вероятно е той. Наел ли е кола?

— Не. Пристигнал е от Бостън в събота, в девет и двадесет и пет сутринта, и е заминал обратно за Бостън с полета от дванайсет и четиридесет и пет в неделя, а оттам е направил прекачване за Вашингтон.

— Добре… ако е ходил в Къстър Хил Клуб, най-вероятно е бил взет от микробуса. Интересно е, че Мадокс не е пратил фирмените си самолети за нито една от тези важни клечки. Предполагам, че сигурно не е искал да се прави пряка връзка между тях. А това винаги е малко подозрително.

— Често важните държавни служители просто не приемат скъпи подаръци или услуги от богати хора. Въпрос на морал.

— Тогава е още по-подозрително. И тъй, на срещата у Мадокс е присъствал и член на Генералния щаб. Генерал от Военновъздушните сили.

— Чудя се дали тези гости са знаели, че Хари е там и какво се е случило с него…

Не можех да си представя, че хора като тези биха станали съучастници в убийство. От друга страна, ако залогът е достатъчно висок, всичко е възможно.

— Някаква друга информация от летището?

— Това е. За останалите десетки имена ще ни трябва екип, който да се заеме със списъците и да установи кои са тези хора и каква връзка биха могли да имат с Бейн Мадокс — ако изобщо съществува такава връзка.

— Надявам се колегите ни вече да работят върху това. Ние обаче така и няма да разберем резултатите.

Тя не коментира думите ми и продължи:

— После влязох в интернет и потърсих в Гугъл Бейн Мадокс. Открих учудващо малко информация.

— Не е чак толкова учудващо.

— Предполагам. Повечето от сведенията са корпоративни факти — че е главен изпълнителен директор и основен акционер на Глобъл Ойл Корпорейшън. Горе-долу това е всичко. Много малко биографични данни, почти нищо лично. Никакво споменаване на бившата му жена и децата, само половин дузина цитати от публикувани източници и нито една неофициална дума или коментар от когото и да било.

— Явно има възможност да трие лични блогове и друга странична информация.

— Явно. — Кейт погледна бележките си. — Единственото горе-долу интересно е, че половината от активите му в петрол и газ и половината от танкерите му принадлежат на анонимни собственици от Близкия изток.

Замислих се над думите й и над казаното от Мадокс по време на беседата ни, че петролният министър на Ирак му е личен приятел. Това означаваше, че подобно на повечето западни петролни магнати, той е трябвало да целува нечий задник в Пясъчната страна. Но тъй като Мадокс не ми приличаше на любител на подобни целувки, може би планираше начин да елиминира партньорите си веднъж и завинаги. Може пък голямата му цел да беше точно тази.

— Нещо друго за Мадокс?

— Това е — каза Кейт. — После търсих информация за СНЧ. Няма кой знае какво повече от онова, което ни каза Джон Насеф, с изключение на това, че руснаците използват своята система по различен от нас начин.

— Естествено. Нали имат повече букви в азбуката си. — Прозинах се и чух как стомахът ми изкъркори.

— За друга разлика става дума. — Тя отново погледна бележките си. — Чуй това. Както видяхме, нашите изпращат сигнали до подводниците като предупредителен звънец, докато руснаците в по-напечените моменти пращат непрекъснато съобщение, в което се казва „Всичко е наред“. Когато позитивното съобщение прекъсне, това означава, че е на път нов, тревожен сигнал, и ако той не пристигне за необходимото за това време — около половин час, — се приема, че предавателната станция е унищожена и подводниците имат правото да изстрелят ракетите си по предварително набелязаните цели в Съединените щати, Китай или където и да било другаде.

— Господи, надявам се да си плащат навреме сметките за тока.

— Аз също. Затова нашият СНЧ приемник в Гренландия е успял да проследи руския сигнал до Колския полуостров — защото пращали онова непрекъснато съобщение „Всичко е наред“ в периода на обтегнати взаимоотношения, които според статията са били предизвикани от нас. Така сме накарали руснаците да включат системата си и сме успели да открием предавателя.

— Еха. Не сме ли хитри, а? Това се казва ядрена политика на ръба. Не трябва ли да сме щастливи, че Студената война приключи?

— Да. Но това ме кара да мисля, че Мадокс, след като е успял да се сдобие с американските кодове, може да се е сдобил и с руските — каза Кейт. — Според тази статия — между другото написана от швед — руският софтуер за криптиране не бил толкова сложен и непробиваем като нашия, така че е възможно Мадокс да е преминал на честотата на руснаците и да се опитва да изпрати фалшиви сигнали до руския флот, който да удари… Китай, Близкия изток или когото там не харесва напоследък.

Замислих се.

— Ако руските кодове са по-лесни за разбиване, това е наистина възможно. Един и същи СНЧ предавател в Къстър Хил, различни атомни подводници. Още нещо интересно около Сънчо?

— Само че индийците се опитват да построят СНЧ станция.

Седнах на дивана.

— За какво им е, по дяволите? Томахавки ли ще изстрелват? Имат си казина, за Бога.

— Джон, не индианците. Индийците.

О…

— Те изграждат свой атомен подводен флот. Същото се отнася за китайците и пакистанците.

— Ама че гадост. След тях ще дойде ред на пощенските служители. После можем да си целунем задниците за сбогом.

— Всъщност светът е станал много по-опасно място, отколкото беше по времето на Студената война. Тогава бяхме само ние и те.

— Така е. Каква е средната цена на къща в Потсдам?

Тя май не се сещаше и седна на бюрото, потънала в мисли. Накрая каза:

— Открих също и някои… не много добри новини.

— Тоест лоши новини?

— Да.

— Какви?

— Още се опитвам да ги проумея. Нека първо приключим с останалото, така че да имаме някакъв контекст.

— Да не би майка ти да ни идва на гости?

— Това не е шега.

— Добре. Какво имаме после?

— Михаил Путьов.