Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

23

Качихме се в нашия „Таурус“ и тръгнахме след черния джип надолу към портата.

Не разговаряхме, докато се намирахме на територията на имота, от опасение, че може да има подслушвателни лъчи, но включихме телефоните и пейджърите си. Кейт имаше две съобщения, а аз — нито едно.

Часовникът на таблото показваше 16:58, така че Том Уолш сигурно все още се намираше в кабинета си и щеше да брани западната цивилизация през следващите две минути.

При поста на охраната джипът отби и портата се плъзна настрани. На излизане различих зад прозореца двама охранители. Единият ни снимаше с камера. Наведох се към прозореца на Кейт и ги поздравих със среден пръст.

Пътят към Гьола на Макюън тънеше в сенки, така че включих Фаровете, за да мога да засичам мечките по-отрано. После попитах:

— Е, какво мислиш?

Известно време Кейт не отговори.

— Очарователен е, по някакъв малко плашещ начин.

Едно от най-интересните неща в живота е да чуваш какво мисли Ана жена за мъж, с когото сте се срещали и двамата. Онези, които намирам за противни, за нея изглеждат добре; мазниците пък са дружелюбни и общителни, и тъй нататък. В този случай обаче като че ли споделях напълно мнението й.

— Мисля, че те хареса — каза тя. — Не го приемай погрешно, но донякъде ми напомня за теб.

— Как точно, скъпа?

— Ами, със самоувереността и… мачовските си идиотщини, ако трябва да се изразя по-меко.

— Добро изразяване. А сега сериозно. Мислиш ли, че знае за Хари повече, отколкото ни каза?

— Не зная… Цялото му поведение бе на напълно безгрижен човек.

— Знак за социопатия и нарцисизъм.

— Да, но понякога и за човек, който няма какво да крие.

— Има какво да крие, дори и да е само машинации с цените на петрола. Затова от министерството на правосъдието се интересуват от него.

— Така е, но…

— И въпреки това ни кани в отсъствието на адвоката си — посочих.

— Какво намекваш?

— Иска да знае какво знаем ние и може да научи това по въпросите, които му задаваме.

— Това е само едната гледна точка.

— А какво ще кажеш за историята на Къстър Хил Клуб?

— Наистина е изумително, като се замислиш… Искам да кажа, бившите млади офицери и как продължават да поддържат връзка… някои са станали богати и влиятелни… и Бейн Мадокс построява тази хижа.

— Да. Още по-изумително е, че той на практика призна, че групата му е нещо като тайно общество, което по някакъв начин е влияело на световните събития по време на Студената война. И дори се е занимавало с незаконни дейности.

Тя се замисли.

— Просто иска да се направи на важен и влиятелен… мъжете непрекъснато го правят… но ако нещо от това е истина, то Къстър Хил Клуб се поставя в съвсем друга светлина. Той сам повдигна подозрения, които нямаше нужда да бъдат извеждани на преден план.

— Може пък да е смятал, че вече знаем историята на клуба — казах.

— Или пък миналото му и гордостта му от него, както се гордее със службата си във Виетнам. Не зная… Но после пък каза, че донякъде е бил въвлечен във войната срещу тероризма.

— Да бе. Това е като да си малко бременна — отвърнах. — Подозирам, че около тази група има повече, отколкото се вижда с просто око. Има политически елемент, а в свят като нашия петролът на господин Мадокс се смесва добре с политиката.

— Винаги се е смесвал добре.

Отново се върнах на важната тема.

— Е, има ли Мадокс нещо общо с изчезването на Хари?

Тя помълча, след което каза:

— Единственото, което ме човъркаше, беше неговото разтакаване… сякаш чакаше Хари да… да изникне отнякъде.

Кимнах.

— Това щеше да отклони вниманието от него. Имам лошото чувство, че Хари ще изникне в най-скоро време, и то не на територията на Бейн Мадокс.

Кейт също кимна, после каза:

— Трябва да проверя съобщенията си.

Изслуша гласовата си поща.

— Том. На два пъти. Казва, че трябва да му се обадя веднага.

Зачудих се защо Уолш е звънял само на нея, а мен ме е пропуснал.

Кейт провери пейджъра си.

— Пак Том, пак на два пъти.

— Упорита гадинка, а?

— Не е. Какъв ти е проблемът с началството?

— Проблемът ми е с онези началници, които се ебават с мен, а в отговор очакват лоялност. Същността на лоялността се нарича взаимност. Бъди лоялен с мен и аз ще съм лоялен с теб. Ебавай ме — аз ще те ебавам. Това е положението.

— Благодаря, че ме осветли. А сега ще се обадя на началника ни, докато ти посвещаваш цялото си внимание на пътя. И карай бавно, за да не излезем от обхвата на клетката.

Отпуснах газта.

— Включи го на спикърфон.

Тя набра номера и от говорителя се разнесе гласът на Уолш:

— Къде се губите, по дяволите?

Кейт отговори, без да се ебава:

— Разговяхме с Бейн Мадокс в Къстър Хил Клуб.

— Какво? Изрично ви казах… Това идея на онзи идиот мъжа ти ли беше?

— Здрасти, Том — намесих се. — Идиотът мъж се обажда.

Мълчание, последвано от:

— Кори, този път наистина прееба нещата.

— Същото го каза и миналия път.

Изобщо не му беше до радост и едва не се разкрещя.

— Изобщо не се подчиняваш на заповедите ми. С теб е свършено, господинчо!

Кейт май се раздразни.

— Том, получихме разрешение от Мадокс да проведем издирване на негова територия утре сутринта. Освен това той обеща, че ще прати незабавно хората си да обиколят района.

Отговор не последва и реших, че връзката е прекъснала или че получил удар или нещо подобно. Обърнах се към Кейт.

— Искаш ли снакс?

— Том? Чуваш ли ни? — попита тя.

Гласът му се разнесе отново:

— Боя се, че не е нужно да продължаваме търсенето.

Усетих как стомахът ми се стяга. Знаех какво ще каже, но не исках да го чувам.

— Щатската полиция е намерила труп на мъж — продължи Том Уолш. — По съдържанието на портфейла и снимката на личната му карта е бил идентифициран като Хари Мюлер.

Отново не казахме нищо.

Отбих от пътя, спрях и поех дълбоко дъх. После попитах:

— Какви са подробностите?

— Около три и петнайсет в централата на щатската полиция в Рей Брук… където трябваше да се намирате… е получен анонимен сигнал от мъж, който казал, че правел преход в гората и се натъкнал на лежащо на пътеката тяло. Доближил го, установил, че човекът е мъртъв, явно застрелян, след което изтичал до колата си, стигнал до парковия телефон за спешни случаи и се обадил в полицията. Отказал да даде името си.

Помислих си и реших, че зная името на въпросния мъж. „Бях снайперист в армията“.

— Човекът дал доста точно описание на местоположението и половин час по-късно щатските и местните полицаи с помощта на кучета открили тялото — продължи Уолш. — При последвалото претърсване намерили караваната на Хари на около пет километра южно от трупа. Явно Хари е вървял към Къстър Хил Клуб, на около пет километра на север по пътеката.

— Това не съответства на обаждането на Хари до приятелката му — казах.

— Прослушах го отново. Хари буквално казва „сега съм на пост недалеч от хижата на десните кукувци“ — каза Уолш. — Може да се изтълкува, че е бил в района на или съвсем близо до имота Къстър Хил.

Този човек определено не ставаше за детектив.

— Том, няма логика да паркира караваната си на десет километра от оградата, да се обади на приятелката си в осем без дванайсет сутринта и да тръгне през гората — казах. — Ще му трябват почти два часа само за да стигне до оградата, а предполагам, че е трябвало да бъде при или недалеч от Къстър Хил още на зазоряване. Ако повярваме на този сценарий, би трябвало да пристигне някъде към десет сутринта. Следиш ли ми мисълта, Том?

Последваха няколко секунди мълчание.

— Да, но…

— Добре. Докато си още на тази вълна, триангулирай мобилния телефон на Хари по време на обаждането до приятелката му. Това ще ти каже какво е било местоположението му, когато е звънял.

— Благодаря, зная. От телефонната компания работят по въпроса. Възможно е обаче да не е имало достатъчно близки за триангулиране предаватели, като се изключи онзи на Къстър Хил Клуб.

— Откъде знаеш, че на територията на Къстър Хил има предавател?

Отново последваха няколко секунди мълчание.

— Казаха ми го от телефонната компания. Ще знаем повече след час, но трябва да ти кажа, че дори и да се е намирал недалеч от Къстър Хил по време на обаждането, това не означава, че е влизал в него. Може да се е уплашил от нещо и да е тръгнал назад към караваната и да са го застреляли тогава. Нали знаеш, на всяка улика винаги може да се гледа по два или повече начина.

— Сериозно? Ще трябва да си го запиша. Между другото, понякога минава доста време, преди човек да се обърне към здравия разум.

— На федералните обвинители не им пука за здравия разуми. Те искат уликите да говорят сами по себе си. А тази не казва нищо.

— Е, тогава да разгледаме останалите. Кажи за огнестрелната рана.

— Входната рана е в горната част на гърба. Казаха ми, че изстрелът вероятно е прекъснал гръбначния стълб и е минал през сърцето. Куршумът още не е намерен. Смъртта вероятно е била моментална… Говорих с майор Шефър и той твърди, че няма данни Хари да се е влачил… явно е умрял на място. В портфейла му има пари. Налице са часовникът, пистолетът, документите, камерата, цифровият фотоапарат и тъй нататък, така че според щатската полиция като че ли става въпрос за ловна злополука.

„Все още мога да сваля елен от двеста крачки“.

— Точно на такова би трябвало да прилича — казах.

Уолш премълча.

— Естествено, трябва да видим какво е снимал — продължих.

— Вече е направено. Касетата и дискът на фотоапарата са празни.

— Да ги занесат в нашата лаборатория и да проверят дали не трито нещо.

— В момента се прави.

— Кога ще е готов докладът от аутопсията? — попита Кейт.

— В момента транспортират тялото до районната морга в Потсдам за потвърждаване на идентификацията със снимката и отпечатъците от пръсти от досието в централата на ФБР. Наредих аутопсията да не се прави там — прекалено е важна, за да се оставя на местния съдебен лекар. Довечера или утре ще пренесат тялото в Белвю.

— Добър ход. Изпрати ми копие на резултатите от аутопсията и от токсикологията.

— Резултатите от токсикологията може да се забавят до шест дни.

— До два или три, когато е спешно. Освен това им кажи на онези в Белвю да се оглеждат за някакви подозрителни белези. Дрогиране, синини, следи от въже или белезници и други травми освен огнестрелната рана. А — и времето на смъртта е особено важно.

— Може и да не повярваш, но съдебните лекари в Ню Йорк, щатската полиция и ФБР си изкарват хляба тъкмо с това.

Пренебрегнах забележката му и продължих:

— Освен това веднага прати в моргата полицейски следовател, за да наблюдава свалянето на облеклото и личните вещи. Да погледне дали и по тях няма някакви знаци от посегателство.

— Вече са пратили от Щатското бюро за разследвания. На път са и двама наши агенти от Олбъни, Всъщност смятаме да поемем разследването, тъй като става въпрос за федерален агент, убит при изпълнение на служебни задължения.

— Добре. Погрижи се също щатската полиция и ФБР да проучат цялостно местопрестъплението и да потърсят свидетели. Трябва да приемеш хипотезата за предумишлено убийство.

— Разбирам, но е възможно и да е онова, на което прилича — инцидент. Случвало се е не един или два пъти. Между другото, ако беше там, където трябваше, сега щеше да се намираш на местопрестъплението и да даваш безценните си съвети как да се провежда Разследването и аутопсията.

— Том, що не си го начукаш?

— Зная, че си разстроен, затова ще се направя на глух. Но само веднъж.

— Начукай си го.

Той подмина повторението и попита:

— Къде сте сега?

— Току-що излязохме от Къстър Хил Клуб — отговори Кейт.

— Е само че пропиляхте време, но и подсказахте на Бейн Мадокс, че е под наблюдение.

— Джон се справи много добре — защити ме Кейт. — Ако Мадокс не е знаел, че е под наблюдение, продължава да не знае. А дали е знаел е спорен въпрос.

— Реалният въпрос е че в никакъв случай не биваше да ходите там — каза Уолш. — Какво постигнахте с това? Е, Джон?

— Беше посещение на добра воля, Том. Получих, каквото исках — разрешение да проведа издирване. Добре, вече няма нужда от издирването, макар че съм готов да го проведа само за да се забъркам с Бейн Мадокс.

— Няма да стане. Щом си го посетил, законът ни задължава да му съобщим, че въпросният човек е бил открит извън неговата територия.

— Не бързай толкова с тази информация.

— Джон, нямам никакво намерение да се забърквам в това. Този тип е средностатистически гражданин. Само след час ще бъде осведомен по телефона от служител на щатската или местната полиция.

— Нека първо обсъдя това с майор Шефър.

— Защо?

— Току-що прекарах четиридесет минути с Мадокс и имам някои странни впечатления. Мисля, че кучият му син е заловил Хари, разпитал го е и после го е убил.

— Това… това е сериозно обвинение. Мисли какво казваш.

Ти помисли какво казвам.

— Кейт?

Тя пое дълбоко дъх.

— Възможно е. Повтарям — възможно.

— И какви са мотивите му? — успя да попита Уолш.

— Не зная, но ще разбера — отговорих.

Последваха няколко секунди мълчание.

— Добре — каза накрая Уолш. — Разбира се, че ще действаме така, сякаш става дума за убийство. А сега трябва да се обадя на приятелката на Хари, а на другата линия звънят от Вашингтон, така че…

Прати някого — ченге от спецчастта — да се срещне лично с Лори Баник и да води със себе си полицейски свещеник. Освен това Хари има деца и бивша жена. Трябва да пратиш някой познат на семейството, който да ги уведоми. Например стария му командир или някой бивш партньор. Обади се на Винс Парези. Той знае как се правят тия неща.

— Добре. А вие идете на летището и изчакайте хеликоптера. Там ще ви посрещне щатски полицай с камерите на Хари. Ще ги донесете на Феде…

— Задръж — спрях го. — Няма да си тръгнем оттук, докато разследването не свърши.

— Връщате се в Манхатън още тази вечер!

— Том, извинявай, но са ти нужни твои хора на местопрестъплението.

— Благодаря за сведението. Зная. Всъщност с хеликоптера ще пристигнат двама души. Ти, детектив Кори, си изваден от случая. Същото се отнася и за Кейт. Върнете се незабавно. Свършвам: централата чака, а нямам време и търпение да…

— Аз също. Ще ти го кажа направо, Том. Първо, Хари Мюлер ми беше приятел. Второ, искаше да пратиш мен на тази задача и сега аз можеше да съм в моргата вместо него. Трето, смятам, че е бил убит, и четвърто, ако ме извадиш от делото, ще се погрижа така да засмърди, че да го надушат и в министерството на правосъдието.

— Ти какво, заплашваш ли ме?

— Да. Пето: пращаш човека в укрепен лагер, без изобщо да има представа какво го чака… мамка му, току-що излязох от това място и мога да ти кажа, че и специалните части не могат да проникнат лесно в него, а ти или си го знаел, или би трябвало да го знаеш. Шесто: Хари Мюлер е влязъл там с документите си за самоличност без убедителна извинителна причина. От колко време си вадиш хляба с тази работа?

Той вече определено беше вбесен и се разкрещя:

— Чуй какво ще ти кажа, умнико…

— Не, нека аз да ти кажа нещо, умнико. Преебал си всичко. И знаеш ли какво? Лично ще ида и ще се застъпя за теб, когато се разхвърчат лайна. Защо? Защото те харесвам ли? Не, а защото ей сега ще ми кажеш да остана тук и да продължа да работя по случая. Ако не го направиш, следващата ми спирка след Федерал Плаза ще във Вашингтон. Разбираш ли ме?

Трябваха му около четири секунди да разбере.

— Току-що представи убедителен аргумент защо трябва да продължиш да работиш по случая. Но, дай Боже, Кори, само да…

— Справяше се чудесно до момента с „дай Боже“. Спри, докато сме квит.

— Ще бъдем квит.

— Ще имаш късмет, ако не те пратят в Уичита — казах. — Оставям те на мира. Кейт има последната дума.

Кейт бе наистина потресена.

— Трябва да се съглася с Джон, че мисията на Хари не е била обмислена добре и не е била проведена добре — каза тя. — Наистина в моргата сега можеше да лежи моят съпруг.

Уолш не отговори пряко, а се опита да се измъкне:

— Трябва да говоря с централата. Има ли още нещо?

— Не — каза Кейт.

— Заминавайте при щатската полиция в Рей Брук и ми се обадете оттам.

И затвори, а ние мълчахме край пътя. Чувах птиците в гората и тихото бръмчене на двигателя.

— Страхувах се, че ще се стигне дотук — каза Кейт.

Не отговорих. Бях потънал в мисли за Хари Мюлер, който три години бе седял на бюрото срещу мен. Две бивши ченгета, работещи като странници в странна страна, наречена Федерал Плаза 26. Пренасяне на тялото в Ню Йорк за аутопсия, погребална служба в четвъртък и петък, литургия и погребение в събота.

Кейт ме хвана за ръката.

— Просто не мога да повярвам…

През месеците след 9/11 ден и нощ ходех по бдения, погребения, литургии и панихиди. Понякога се събираха по три на ден. Всичките ми познати бяха със същия безумен, опустошаващ душата график. Седмиците се изнизваха, а аз се натъквах на едни и същи хора в погребални домове, църкви, синагоги и гробища, и всички се гледахме с погледи, които не се поддаваха на описание. Шокът от травмата бе страшен, но погребенията започваха да преливат едно в друго и единствената разлика бе съсипаното от мъка семейство, което никога не приличаше на предишното съсипано от мъка семейство, а после вдовиците и децата се появяваха на погребението на някое друго ченге, за да поднесат съболезнованията си, и така се превръщаха в част от тълпата опечалени. Беше покъртително и сюрреалистично време, черни месеци с черни ковчези и черни завеси, черни траурни ленти върху блестящи значки, черни размътени сутрини след нощи прекалено много пиене.

Все още си спомням живо писъка на гайдите, последния салют и ковчега… най-често съдържащ само някаква част от тялото… спускащ се в гроба.

— Джон, дай аз да карам — каза Кейт.

С Хари бяхме ходили заедно на някои от погребенията. На службата за Дом Фанели Хари ми каза на стълбите пред църквата: „Когато едно ченге си помисли, че може да го убият по време на работа, си мисли за някой тъп кретен, извадил късмет този ден. На кого може да му хрумне, че може да се случи такова нещо?“

— Джон? Чу ли ме?

Спомних си и майката на Дом, Мариън Фанели: седеше с достойнство настрани, почти игнорирана от тълпата — вниманието на всички беше обърнато към жената и хлапетата на Дом. Помня как Хари ми каза: „… Дай да поговорим с нея. Самотна е“.

Това ми напомни, че майката на Хари е още жива. Отбелязах си да я добавя в списъка на хората, които трябва да бъдат уведомени официално, в присъствието на свещеник.

Кейт вече беше слязла от колата и отвори моята врата. Хвана ме за Ръката и ме дръпна навън.

— Аз ще карам.

Слязох и си сменихме местата.

Потеглихме.

Небето бе все още светло, но пътят тънеше в гъста сянка, а гората от двете страни бе съвсем черна. От време на време виждах сред дърветата проблясващи очи или дребни животинки, пресичащи пътя. На един завой фаровете осветиха елен и той замръзна, наполовина вцепенен, наполовина треперещ от страх. В следващия миг се втурна в гората.

— Слее около час ще стигнем до централата на щатската полиция — каза Кейт.

— Задачата на Хари е напълно безсмислена — казах след десетина минути.

— Джон, не мислѝ за това.

— Би могъл да види и да снима колите и по този път. Веднъж в едната посока и веднъж в другата. Изобщо не е било нужно да влиза на територията на имота.

— Моля те, не мислѝ за това. Вече нищо не може да се направи.

— Точно затова трябва да мисля.

Тя ме погледна.

— Наистина ли смяташ, че е бил Бейн Мадокс?

— Косвените улики и инстинктът ми говорят, че е той. Трябва обаче нещо по-сигурно, за да имам основания да го убия.