Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

33

Качихме се отново в колата на Шефър, обърнахме и потеглихме обратно надолу. Никой нямаше какво да каже.

Стигнахме кръстовището, където маскираните щатски полицаи продължаваха да тероризират храстите. Шефър спря.

— Нещо ново?

— Черният джип направи обиколка преди десет минути и шофьорът ни попита какво правим.

— Какво му казахте?

— Казах му, че разчистваме храстите и листата, тъй като лесно могат да се запалят от някоя хвърлена цигара и да предизвикат горски пожар.

— Той хвана ли се?

— Отнесе се доста скептично. Каза, че никой досега не го е правил. Казах му, че тази година рискът от горски пожари е много голям.

— Добре. Ето какво — обадете се на капитан Стоунър и му кажете, че искам да прати два пътни екипа да започнат да пълнят дупките по пътя. Истински работници с двама полицаи, облечени като работници — и да се подпират на лопатите като тях.

Полицаят се усмихна.

— Слушам, сър.

— После вие се омитате оттук.

— Слушам, сър.

Шефър продължи към шосе 56.

— Мисля, че Мадокс вече знае, че е следен.

— Знаел го е от момента, в който Хари Мюлер е бил хванат в имота му в събота сутринта — отвърнах.

— Не знаем дали Хари Мюлер е бил хванат в имота му — посочи Шефър. — Защо приятелят ви е бил пратен да събира информация за гостите на Мадокс?

— Не зная. Той също не знаеше — казах. — Разговаряхме малко преди да тръгне насам.

Шефър вероятно смяташе, че ще получи някаква информация в замяна на това, че ни е спасил от Лайъм Грифит и ни е завел на местопрестъплението. Затова реших да му дам нещо, което така или иначе щеше да научи.

— Хари трябваше да мине и през летището. Да получи списък на пътниците и договорите за наети коли. Федералните ще го направят, а може и вече да са го направили. Вие би трябвало също да го направите, преди информацията да е изчезнала.

Той не отговори, затова добавих:

— С Кейт научихме, че две важни клечки от Вашингтон са пристигнали на летището и вероятно са отишли в Къстър Хил Клуб.

Шефър ме погледна.

Когато си мислиш, че могат да те махнат от случай, защото си настъпил не когото трябва, не е зле да предадеш информацията на някой, който би могъл да се измъкне с нея — или най-малкото да я задържи, докато не реши какво да прави с нея.

Подхвърлих му още един съвет.

— Няма да е зле известно време да не разгласявате за наблюдението на Къстър Хил.

Отговор отново не последва. Мисля, че щеше да е малко по-разговорлив без агента на ФБР на задната седалка. Аз обаче бях казал каквото имах за казване и му се отплатих за услугата. Написаното в джоба на Хари не бе нещо, което Шефър трябваше да знае.

Сега беше мой ред.

— Знаете ли нещо за онзи Карл? Нещо като дясната ръка на Мадокс, а може би личен бодигард.

Шефър поклати глава.

— Не познавам никой от хижата. Както казах, хората от охраната не са местни. Държи ги в специална казарма. Вероятно работят една седмица, после си отиват по домовете и се връщат за още една седмица. Колкото до останалия персонал, останах с впечатление, че и те не са тукашни.

Това беше интересно.

— По-заселено е на север оттук, извън територията на парка, като се започне от Потсдам и Масена. Всъщност канадската граница е само на осемдесет километра от мястото, където сме сега. Много канадци всеки ден пресичат границата и работят в туристическия бизнес тук. Така че ако бях на мястото на Мадокс и исках хора, които да не са местни, щях да си свърша работата както трябва и бих ги наел от чужбина, така че да е малко вероятно клюките им да достигнат до тези места.

Не бях срещал никой от персонала му, така че не можех да кажа нищо.

— Тази сутрин се обадих в „Ентърпрайз“ и проверих номера на колата — продължи Шефър. — Била е наета от някой си Михаил Путьов.

Пак не казах нищо.

— Прилича ми на руско име — продължи майорът. — Може би още е в хижата. От снощи никой не напускал Къстър Хил Клуб.

— Да. Как да не бъдете радостен, че сте започнали наблюдението?

Шефър подмина думите ми.

— Човекът от „Ентърпрайз“ ми каза, че двама агенти на ФБР, мъж и жена, се явили вчера при него и поискали копия на всички договори за наем. Знаете ли нещо по въпроса?

— Как ги описа? — попитах уклончиво.

— Каза, че мъжът се въртял около Макс, дамата от „Херц“, а жената била много красива.

— Коя ли може да е била? — зачудих се на глас, като идеално си давах сметка, че на задната седалка ме дебне по-голяма беда от срещата с Лайъм Грифит. Благодаря, майоре.

— Предполагам, че сме били ние — каза Кейт.

— Не ви ли го споменах, докато разговаряхме? — попитах.

— Не.

— Е, смятах да го направя.

Часовникът на таблото показваше 10:15.

— Между другото, въпросният Путьов е запазил билет за полета до Бостън от дванайсет и четиридесет и пет. Ако иска да е на летището един час преди излитането, както е редно, би трябвало скоро да тръгне от Къстър Хил. Естествено, ако се намира там.

— Откъде знаете, че Путьов има резервация за този полет?

— Не споменах ли, че на летището с Кейт направихме онова, което трябваше да свърши Хари? Списъци на пътници, наеми на коли?

— Не, не сте. — Шефър посегна към радиостанцията.

— Хората на Мадокс със сигурност подслушват полицейските честоти — казах. — Използвайте мобилния си телефон.

Той ме погледна и така и не успях да преценя дали е впечатлен от блестящия ми ум, или е разтревожен от параноята ми. Все пак предпочете да извади мобилния си телефон и звънна на хората си, като включи спикърфона.

— Нещо за докладване?

— Не, сър — отговори полицаят.

— Възможно е от територията на обекта да се появи кола на път към летището. Предупредете колата на шосе петдесет и шест.

— Слушам, сър.

Шефър прекъсна, погледна часовника на таблото, след което направи онова, което бих направил аз на първо място — обади се на „Континентал Комютеър“ в летището. Отговори приятелката ни Вети.

— Бети, обажда се Ханк Шефър…

— О, как си?

— Чудесно. А ти?

И тъй нататък. Любезностите са хубаво нещо, както и това, че на село всички познават всички и всички са роднини поне по съребрена линия… но, приятели, хайде да се захващаме за работа.

Накрая майор Шефър заговори по същество.

— Ще ми направиш ли услуга да видиш дали при теб има записан някой си Путьов? — Каза името буква по буква. — В списъка на пътниците за обедния полет до Бостън?

— Мога да ти кажа и без да проверявам. Имахме. После обаче получих обновен списък от централния компютър и видях, че се е отказал.

— За друг полет ли се е записал?

— Не. Какво е станало?

— Просто рутинна проверка. Обади ми се в кабинета, ако този Путьов изникне отново. Освен това искам копие на всички списъци и резервации за последните шест дни. По-късно ще мина да ги взема.

— Добре. Хей, знаеш ли? Вчера цъфнаха един мъж и една жена от ФБР и също поискаха копие на всички списъци. Пристигнаха с хеликоптер на ФБР, така че знаех, че са истински. Освен това си имаха и значки. Дадох им всичко, каквото поискаха. — Бети замълча за момент, после добави: — Мъжът се правеше на голям умник, обаче аз му дадох да разбере.

Не си спомням някога да съм се държал по друг начин освен любезно, но дори да се бях направил на умник пред нея, тя определено не ми го бе върнала. Е, лъжа.

Майор Шефър ми хвърли бърз поглед и каза на Бети:

— Благодаря…

— Какво става? Онзи тип каза, че било свързано със Зимната олимпиада. — Тя се разсмя. — Казах му, че беше през осемдесета. Жената беше приятна и си личеше, че й е дошло до гуша от тоя ненормалник. Кажи де, какво е станало?

— Не мога да кажа в момента, но искам разговорът да си остане между нас.

— И те казаха същото. Трябваше да ти звънна, но не ми се стори особено важно. А сега си мисля…

— Няма нищо, за което да се тревожиш. Обади ми се, ако Путьов се покаже. Става ли?

— Става. Приятен ден.

— И на теб. — Шефър затвори и ме погледна отново. — Е, чухте всичко.

— Бях много учтив с нея. Кейт? Не бях ли учтив с Бети?

Мълчание.

— Имах предвид, че Путьов е отменил резервацията си — каза Шефър.

— Да. Е, в такъв случай вероятно е още в хижата.

— Да. Не е направил нова резервация. Това са малки самолети и полетите обикновено са пълни. Не можеш да разчиташ да изтичаш на летището и да си намериш свободно място.

Шефър вече разполагаше с много неща и в главата му се въртеше какво ли не, но нямаше представа за онова, което надхвърляше разследването на убийство. Знаеше обаче, че в Къстър Хил става нещо, което е събудило интереса на федералните и не е трябвало да събужда неговия собствен интерес.

Приближавахме шосе 56.

— Ще ни направите ли услуга да ни хвърлите до Потсдам? — попитах го.

— Защо?

— Трябва да… всъщност опитваме се да избегнем Лайъм Грифит.

— Сериозно? А аз какво ще получа?

— Е, тогава просто ни оставете на шосе петдесет и шест. Ще продължим на автостоп.

— По-вероятно е да видите мечка, отколкото кола.

— Сериозно? Е, въоръжен съм.

— Не стреляйте по мечките. Ще ви закарам.

— Благодаря. — Обърнах се към Кейт, но тя изглеждаше малко студена. — Ще те черпя един обяд в Потсдам.

Мълчание.

— Макс е хубавица — отвори голямата си уста Шефър. — И е доста палава.

— Коя? А, жената от „Херц“. — Трябваше все пак да си го върна по някакъв начин.

Стигнахме кръстопътя и майорът спря колата и попита:

— Последно, към Потсдам ли?

Изпитах пристъп на дежа вю. Вчера се намирах на същото място, когато реших да видя Хари в моргата в Потсдам, вместо да изпълня заповедта и да отида в централата на щатската полиция.

Сега трябваше да решаваме дали да се изправим смело срещу Грифит и да загазим още повече, или да продължим към Потсдам и да се скрием.

— Накъде? — отново попита Шефър.

— Кейт? Потсдам или Лайъм?

— Потсдам — отвърна тя.

Шефър зави надясно и потегли на север към Потсдам.

Трудно е да разследваш убийство, когато не си на своя територия. Още по-трудно е, когато бягаш от хората, за които работиш, партньорът ти не може да те понася, а главният ти заподозрян е приятел на типове, които работят за президента.

Как все се накисвам в такива лайна?