Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

49

Обърнах се към Кейт и погледите ни се срещнаха. Не изглеждаше уплашена, а по-скоро вбесена от нещо. Може би от мен.

— Легнете на пода по очи — каза Мадокс и добави в случай, че случайно не знаем: — Едно погрешно движение и сте мъртви. Без майтап.

Така че двамата легнахме по очи, което си е правилната полицейска и военна процедура при обезоръжаването на пленници. Явно си имахме работа с хора, които знаеха кое как се прави.

— Кейт, ти си първа — каза Мадокс. — Оръжията. Бавно. Джон, не вдигай лице от килима и не смей дори дишаш.

Не можех да видя какво става, но чух нещо, което май беше звукът от кубинка, ритаща глока на Кейт по килима.

— Винаги ли носиш пистолета в джоба си? — попита я Мадокс.

Тя не отговори и той продължи:

— Имаш ли други оръжия?

— Не.

— Къде ти е кобурът?

— Отзад на кръста.

Той нареди:

— Вземете кобура й, свалете й часовника, обувките, чорапите и якето, после я проверете с металотърсача.

Чух как въпросните неща се свалят и хвърлят настрани. После Мадокс каза:

— Претърсете я.

А после чух гласа на Кейт:

— Разкарай си шибаните ръце.

— Искаш ли претърсване на голо, или предпочиташ пребъркване и металотърсач? — подигравателно попита Мадокс.

Отговор не последва.

— Чиста е — каза Лутър.

— Обърнете я — нареди Мадокс.

Чух как я обръщат. След секунда металотърсачът засече нещо.

— Какво е това? — попита Карл.

— Шибаният ми колан и ципът. На какво ти прилича? — отвърна Кейт.

— Свали си колана — каза Мадокс.

Не зная дали я провериха отново с уреда, но той не избръмча, което означаваше, че мечешкото гръмче е минало незабелязано.

— Карл, пребъркай я.

Не можех да го видя къде бърка, но Кейт се обади:

— Кефиш ли се?

— Чиста е — каза Карл след няколко секунди.

Не знаех къде по тялото на Кейт се намира мечешкото гръмче, но то или беше успяло да мине незабелязано, или го бяха открили, но не знаеха какво е.

— Дерек, закопчай я — нареди Мадокс на другия от охраната.

Чух дрънкане на метал.

— Сега е твой ред, Джон — каза Мадокс. — Знаеш правилата. Първо пистолетът.

Все така легнал по лице, пъхнах ръка под гърдите си, сякаш посягам към пистолета, извадих мечешкото гръмче от джоба на ризата си и го пъхнах под корема си.

Мадокс явно се беше преместил зад мен, недалеч от краката ми.

— Не си и помисляй да се правиш на герой, или с жена ти е свършено. — И добави: — Да, зная, че ти е жена.

— Да ти го начукам. — Извадих глока от колана си и го плъзнах по килима.

— Какво друго имаш? Без лъжи, Джон, или ще пусна един четиридесет и пети калибър в задника ти.

— Кобур на глезена. Отляво.

Някой вдигна крачола ми и свали кобура с револвера.

После двама души смъкнаха обувките и чорапите ми, също коженото ми яке и часовника ми.

— Проверете го — каза Мадокс.

Един от типовете, може би Лутър, ме обиколи с металотърсача, но той не отчете нищо.

— Пребъркай го — продължи Мадокс.

Някой плъзна ръце по краката ми, извади портфейла ми и ме заопипва по гърба.

— Чист е. — Беше Лутър.

— Бейн, Лутър ме стиска за гъза — казах.

Лутър не схвана шегата и изръмжа:

— Затваряй си шибаната уста, сър.

— Трябваше да опипваш, а не да стискаш.

Тежката кубинка се заби отдясно в гръдния ми кош и Лутър изкрещя:

— Педал с педал!

Никога не прави подобно нещо без мое разрешение — студено каза Мадокс.

Успях да си поема дъх, но не успях да се сдържа.

— Не са чак толкова дисциплинирани, Бейн.

— Млъквай. Сарказмът ти никак не ми харесва — изсумтя той и после почти викна: — Обърни се!

Трябваше да се обърна, без да се види мечешкото гръмче на килима. Затова вместо просто да се претърколя настрани, се престорих, че изнемогвам от болка заради ритника в ребрата, и направих доста убедителна имитация на хвърлил се на брега и пляскащ с плавници кит, благодарение на което успях да се извъртя така, че гръмчето да остане под гърба ми.

Вече виждах стоящия откъм краката ми Мадокс. Карл стоеше над Кейт с насочена към главата й пушка.

Лутър се намираше вдясно от мен, с металотърсач в ръка. Потупваше с него дланта си като с бухалка и сигурно се чудеше дали да не го стовари върху главата ми.

Другият от охраната, Дерек, се намираше някъде, където не можех да го видя, но предположих, че е заел позиция зад главата ми и се цели в нея със споменатата М16.

Единствената добра новина бе, че по някаква неясна причина Мадокс не бе решил просто да постреля.

Обаче явно усети за какво си мисля и каза:

— Ако се чудиш защо си губя времето и се занимавам с вас двамата, отговорът е, че ми трябва една информация от вас. А и не искам да цапам с кръв персийския си килим.

И двете причини звучаха добре.

— Свали си колана — каза Мадокс.

Разкопчах го, измъкнах го от гайките и го метнах настрана.

— Закопчай го — каза Мадокс на Дерек.

— Вдигни крака — нареди ми Дерек.

Вдигнах крака, Дерек ми сложи гривните на глезените и ги щракна. Изненадах се от тежестта им и рязко отпуснах крака. Чу се силно дрънчене.

Лутър извади химикалката от джоба на ризата ми и прекара металотърсача над мен. Ципът ми го задейства, така че Лутър пъхна металотърсача малко по-надолу и каза:

— Няма железни топки, полковник.

Всички се посмяха — с изключение на мен и Кейт.

Дадох си сметка, че съм вбесявал всички присъстващи в стаята — може би дори Кейт — и че макар досега да се държаха предимно като професионалисти, много бързо можеха да приемат нещата лично. Затова реших да се опитам да си държа тъпата уста затворена. Ако не за друго, поне заради жена ми.

Погледнах Кейт, която лежеше на около три метра от мен — също по гръб и също с окови на краката. Погледите ни се срещнаха.

— Всичко ще се оправи, като дойдат — казах й.

— Зная.

Разбира се, „като“ бе по-правилно да се смени с „ако“.

— Млъквайте — викна Мадокс. — Ще говорите само когато ви питат.

После се обърна към Лутър.

— Претърси го пак.

Лутър ме претърси грубо, но не стигна по-далеч от това да забие палец в тестисите ми.

— Чист е.

Мадокс отиде до бара и започна да претърсва якетата, документите, обувките и коланите ни, после изсипа чантата на Кейт и изхъмка:

— Шест заредени пълнителя. Да не сте мислили, че ще имате упражнения по стрелба?

Другите трима идиоти се разсмяха.

Не се стърпях.

— Майната ти.

— Същото повтаряше приятелят ти Хари. Майната ти. Не можеш ли да кажеш нещо умно?

— Да. Арестуван си.

Той реши, че е смешно, и отговори:

— Ти също.

Продължаваше да преглежда нещата ни на бара. Видях го как извади батериите от мобилните ни телефони, а след това огледа химикалката. Все още не беше намерил мечешкото гръмче на Кейт и се надявах то да е у нея.

— Я, виждам значката на детектив Мюлер — каза Мадокс. — Джон, защо си я взел?

— За да я дам на семейството му.

— Разбирам. А кой ще даде твоята значка на семейството ти, след като умреш?

— Това реторичен въпрос ли е?

— Ще ти се.

Отвори бележниците ни. Знаех, че не може да прочете записките ми, защото никой, дори самият аз, не е в състояние да се оправи с драсканиците ми. Той обаче се обърна към Кейт.

— Виждам, че имаш логически ум. Рядко явление за жена.

Естествено тя отговори с:

— Майната ти.

Той все едно не я чу и продължи да прелиства бележника.

— Кейт, някой знае ли, че сте тук?

— Само ФБР и щатската полиция. Вече пътуват насам.

— Ако имаше подобно раздвижване в централата на щатската полиция, щях да съм в течение.

Това не бе от нещата, които искахме да чуем.

— Джон, какво знаят на Федерал Плаза двайсет и шест?

— Всичко.

— Не мисля.

— Тогава не питай.

— Видели са те да разговаряш с Хари в петък следобед, докато сте чакали асансьора. За какво си говорехте?

Определено не исках да чувам, че Бейн Мадокс има вътрешен източник във Федерал Плаза 26.

— Джон?

— Не беше по работа.

— Добре… в момента времето малко ме притиска, така че ще продължим този въпрос по-късно.

— По-късно звучи добре.

— Но по-късно няма да съм толкова мил.

— Ти не си особено мил и сега, Бейн.

Той се разсмя.

— Още нищо не си видял, приятел.

— Я си го начукай — посъветвах го.

Той застана над мен, ястребовите му очи ме гледаха отгоре — сякаш летеше във въздуха и бе забелязал някакво ранено животно на земята.

— Има два вида разпити. Не зная за теб, Джон, но аз лично предпочитам онзи без кръв, счупени кости и писъци за милост — каза и извъртя глава. — Кейт? При теб как е?

Тя не отговори.

Той продължи по темата:

— Освен това има два начина да минеш през резачката — жив или мъртъв. Путьов мина мъртъв, защото бе убит просто по необходимост. Вие двамата пък ме вбесихте здравата. Все пак, ако решите да сътрудничите, ще ви дам честната си дума, че ще получите бърза и милостива смърт от куршум в главата, преди да минете през резачката и да се превърнете в храна за мечките. Е? Споразумяхме ли се? Джон? Кейт?

Не виждах каква точно е изгодата ми от тази сделка, но реших да спечеля малко време.

— Да.

— Добре тогава — каза Мадокс. — Е, искахте да видите СНЧ предавателя ми. Ще ви го покажа.

— Всъщност ще взема само списъците на гостите и персонала и си тръгваме.

— Не е смешно, Джон.

Каза го Мадокс, но на негово място спокойно можеше да е и Кейт.

Виждах и чувах как четиримата мъже се раздвижиха из помещението, след което Мадокс каза:

— Господин и госпожа Кори, вече можете да станете. Ръцете на тила.

Понечих да седна и се намръщих от болката в ребрата, вече не беше въображаема. Посегнах назад да се подпра, напипах мечешкото гръмче, пъхнах го в гащите си и се изправих. Дотук добре.

Обърнах се към Кейт. Тя се беше изправила и ме гледаше.

— Май ще се срещаме с мечки — казах й.

Тя кимна.

— Млъквай — подвикна Мадокс, погледна си часовника и се обърна към Карл. — Хайде.

— След мен — каза Карл. — На десет крачки един от друг.

Тръгна към отворената врата на игралното помещение.

— Тръгвайте — каза Мадокс. — С ръце на тила.

Тръгнахме след Карл.

Никога не бях ходил с окови. Не беше лесно. Затътрих крака. На всичкото отгоре желязото жулеше голите ми глезени.

Без колан панталоните ми се смъкваха и се наложи да ги придърпам на няколко пъти, което караше Лутър да крещи: „Ръцете на тила!“

Кейт, която беше пред мен, почти се препъваше. Впитите й джинси обаче не падаха и тя си държеше ръцете на тила без проблеми.

Не знаех кой е зад мен. Обърнах се и видях Мадокс на два-три метра с колта в ръка.

Лутър завършваше шествието с готовата за стрелба М16. Дерек, жертвата на въздушния клаксон, явно беше останал в бара да събере взетите от нас вещи.

— Следващия път, когато се обърнеш, ще се сдобиеш с трето око на челото — обеща ми Мадокс. — Ясен ли съм?

Мисля, че разбрах намека.

И тъй, оказа се, че господин Бейн Мадокс не е толкова очарователен, благовъзпитан или дори цивилизован. Показа си рогата. Всъщност май така повече ми харесваше — без маски и преструвки. А и по-важното бе, че ни водеше до СНЧ предавателя.

Карл спря по средата на игралното помещение.

— Стой — изкомандва Мадокс.

Двамата с Кейт се подчинихме. Огледах се. На едната стена имаше голяма дъска за стрелички, мишената бе цветна снимка на лицето на Саддам Хюсеин.

— Попита кога ще започне войната — каза Мадокс. — Е, оперативната дата е петнайсети март — мартенските иди — плюс-минус един-два дни за непредвидени затруднения. Аз обаче я започвам по-рано. След по-малко от час.

— Няма ли първо да вечеряме?

Лутър поне реши, че е смешно.

Мадокс — сега беше пред мен — изглеждаше малко напрегнат, а може би бе прекалено зает и не отговори на въпроса ми.

Както и да е, Карл метна пушката си на рамо и успях да я разгледам по-добре. Автоматична „Браунинг“, дванайсети калибър, можеше да изстреля пет куршума толкова бързо, колкото можеш да дърпаш спусъка и да се задържиш на крака. За Карл това нямаше да е проблем.

Колтът на Мадокс имаше седем патрона в пълнителя и един в цевта. Пистолетът бе прочут с неточността си, но ако заобленият му куршум те уцели където и да е, ще те прати във въздуха, а както обичат да казват моите приятели — бивши военни, „убива те не друго, а падането“.

Карабината М16 на Лутър беше съвсем друга порода. Много точна на средни разстояния, а ако това в ръцете му бе напълно автоматичната версия, значи можеше да изстреля двадесет обвити в стомана куршума за по-малко време, отколкото ще ти трябва да си помислиш: „Мамка му, уби ме“.

Във всеки случай бяхме изгубили Дерек, момчето с клаксона — той вероятно имаше среща с ушен лекар — и сега двамата с Кейт трябваше да се справяме с трима души. Но те не бяха обичайните улични леваци — като испаноезичните ми приятели, които едва ли не си затваряха очите, когато стреляха срещу мен, или господата от Близкия изток, за които честно вярвам, че не е възможно да се опитват да уцелят някого, когато стрелят със своите АК–47.

Пък и тези тримата не бяха само с военно обучение, а и ние двамата с Кейт бяхме в окови, без колани, боси и в тясно затворено пространство.

С две думи, не беше времето да гърмим мечки. Надявах се Кейт да го разбира.

Освен това трябваше да стигнем до СНЧ предавателя.

Видях Карл да бърка под голямата кръгла маса за карти, след което отстъпи назад. Пред очите ми масата започна да се движи нагоре. Чух бръмченето на електромотор. Масата продължи да се издига заедно с кръглия килим под нея и кръгла част от пода под килима. Вече виждах хидравличното бутало. Когато краката на масата, килимът и участъкът от пода стигнаха на метър и половина височина, движението спря. Дупката бе с диаметър около метър и двадесет.

Карл седна на пода, спусна крака в дупката и изчезна. След малко в мрака долу се появи светлина.

— Кейт, ти си първа — каза Мадокс.

Тя се поколеба, така че той я сграбчи за ръката и я бутна към дупката.

Кейт едва не падна заради оковите.

— По-полека, задник такъв — посъветвах го.

Той ме погледна.

— Още една дума и тя ще съжалява. Ясен ли съм?

Кимнах.

Мадокс поведе Кейт към ръба на отвора.

— Това е вита стълба. Хвани се за парапета и слизай. Бързо.

Кейт седна на пода и се вмъкна в дупката.

Мадокс ми направи знак да отида до ръба.

— Давай.

Лутър ме бутна и тъкмо да му кажа на тоя малоумник, че си играе със собствената си безопасност, Мадокс му изкрещя:

— Назад, идиот такъв!

— Няма да го ухапя — казах.

Гледах към дупката. Мадокс, който не беше идиот, отстъпи и вдигна колта.

— Спри.

Спрях.

— Готово — разнесе се гласът на Карл след секунда.

— Кейт е долу и Карл е насочил пушката си в главата й. Имай го предвид — каза Мадокс и посочи отвора. — Тръгвай.

Седнах на пода и спуснах окованите си крака, докато не усетих първото стъпало. Знаех, че след като с Кейт се озовем в подземието, никой горе няма да успее да ни намери.

— По-живо — каза Мадокс. — Графикът ми е натоварен.

И вдигна предпазителя на автоматичния си пистолет, с което ми даде знак да се размърдам.

Спуснах се по спиралното стълбище, което се виеше около хидравличното бутало. Не ми беше лесно да се движа окован, но ръцете ми бяха свободни, така че се хванах за двете перила и почти се плъзнах надолу.

Между другото Мадокс можеше да реши да ни сложи и белезници, така че трябваше да действам, преди това да се случи. Знаех, че Кейт също разбира това.

До пода долу имаше около шест метра, или колкото двуетажна сграда. Не ми трябваше особено усилен умствен труд, за да се сетя, че това е противоатомното скривалище.

В края на спиралното стълбище имаше кръгла бетонна стая, осветена от голи флуоресцентни крушки.

Срещу последното стъпало, на около три метра, се виждаше блестяща стоманена врата като на трезор, вградена в бетонната стена.

— Легни по очи — каза Карл зад гърба ми.

Обърнах се и го видях в другия край на кръглото помещение, насочил пушката си към Кейт, която вече лежеше по очи на пода.

Това можеше да е добър момент за действие, но преди да се реша, Карл приближи дулото до главата на Кейт и изкрещя:

— Три! Две…

Проснах се на бетонния под.

— Чисто е! — викна Карл.

Чух Мадокс бързо да слиза по стълбището — явно го бе практикувал неведнъж.

— Джон, мисля, че един от двама ви трябва да си иде — каза той.

Не отговорих.

Минаха няколко секунди и чух трополенето на Лутър по стъпалата, последвано от съскането на хидравличното бутало. Накрая масата и подът се спуснаха на мястото си.

— Отвори вратата — нареди Мадокс.

Чух как затварящият механизъм прещраква и тежката врата се отвори със слабо скърцане.

— Джон, каквото и да направиш или се опиташ да направиш, Кейт ще бъде застреляна първа — каза Мадокс и се обърна към Карл и Лутър. — Разбрахте ли? Ако Кори мръдне, застрелвате Кейт. Аз ще се погрижа за него.

— Да, сър — в един глас отговориха те.

— Играеш си с търпението ми и вече изоставам от графика си с почти десет минути — предупреди ме Мадокс. — Така че или се дръж както ти се каже и изпълнявай бързо, или ще застреляме жена ти, за да можем да продължим нататък. Ясно ли е?

— Ясно.

— Добре. Както и да е, и без това никога не си бил герой в очите на жена си, така че дори не си прави труда да се правиш на герой.

— Добър съвет.

— Кейт — каза Мадокс. — Стани. Ръцете на тила.

Тя стана.

— Върви след Карл — каза й той и се обърна към мен. — Джон. Стани. Ръцете на тила. Следвай я на три метра разстояние.

Станах, сложих ръце на тила си и едва сега забелязах големия брезентов чувал на пода. Ципът му беше полуотворен и различих ръкава на коженото си яке. Явно Дерек бе дал на Лутър всичките ни неща и последната следа от присъствието ни в Къстър Хил — с изключение на микробуса на Руди, от който щяха да се отърват — вече беше изчезнала.

Мадокс видя къде гледам.

— Дори няма да намерят твоето ДНК в мечешкото лайно — каза и направи знак към вратата. — Тръгвай.

Минах през кръглия отвор, който беше вграден в около метър бетон, и чух:

— Добре дошли в противоатомното ми скривалище.

Лутър вървеше последен и чух как тежката врата се затваря и заключва.

Имах чувството, че се намираме под задната тераса, дълбоко в скалата, без да сме свързани с мазето на хижата.

А също така и чувството, че никой горе на повърхността няма да успее да ни намери.