Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

2

Отбих по Чамбърс Стрийт и влязох в „При Еко“ — италиански ресторант с атмосферата на американска пивница, въплъщение на най-доброто от двата свята. Барът бе пълен с костюмирани господа и дами в делови облекла. Разпознах много лица и размених поздрави с неколцина души.

Дори и да не познавах никого, като добър детектив и наблюдател на живота в Ню Йорк можех да различа високоплатените юристи, държавни служители, блюстители на закона и финансисти. Случва ми се понякога да се натъкна на бившата си половинка и определено смятам, че някой от двама ни трябва да престане да идва тук.

Поръчах си „Дюърс“ със сода и размених няколко думи с хората около мен.

Не след дълго се появи Кейт. Поръчах й бяло вино, което ми напомни за проблема с уикенда.

— Чу ли за главнята по лозите?

— Каква главня по лозите?

— В Норт Форк. Всички лози били заразени с някаква странна плесен, която можела да заразява и хора.

Тя явно не ме чу.

— Намерих хубава квартира в Матитък. — Описа мястото според рекламите в някакъв уебсайт и завърши с думите: — Звучи много очарователно.

Същото се отнася и за замъка на Дракула в трансилванския уебсайт.

— Да си чувала нещо за Къстър Хил Клуб?

— Не… Не ми е попадал на уебсайта на Норт Форк. В кое градче е?

— Всъщност намира се в северната част на щата.

— О… хубаво ли е?

— Не зная.

— Искаш ли да идем там следващия уикенд?

— Първо ще го проверя.

Името очевидно не говореше нищо на Кейт Мейфийлд, която понякога знае неща, които не благоволява да сподели с мен. Женени сме, но тя е от ФБР, а аз имам по-ограничен достъп до информация и не ми се полага да зная онова, което знае тя. В тази връзка се зачудих защо реши, че думите „Къстър Хил Клуб“ се отнасят за място за отсядане, а не за някакво историческо общество, кънтри клуб или нещо подобно. Може би причината бе в контекста. А може пък да знаеше много добре за какво става дума.

Прехвърлих темата към бележките за Ирак и известно време обсъждахме геополитическата ситуация. По мнението на специален агент Мейфийлд войната с Ирак бе не само неизбежна, но и необходима.

Федерал Плаза 26 е истинско Министерство на Оруел и правителствените служители там са много чувствителни и към най-слабите промени в партийната линия. Когато основният закон на деня се нарича политическа коректност, би могло да се очаква Контратерористичната спецчаст да бъде агенция за социални грижи за психопати с ниско самочувствие. Днес всички говорят за избиване на ислямски фундаменталисти и победа във войната срещу терора — граматически по-правилно е „войната срещу тероризма“, но вече в обръщение са думите от новговора. Като добър държавен служител, Кейт Мейфийлд не се интересува особено от политика, затова няма проблем днес да мрази талибаните, Ал Кайда и УБЛ, а утре, веднага Щом пристигне следващата директива, да насочи омразата си с още по-голяма сила към Саддам Хюсеин или когото и да било.

Но може би не съм честен. И не съм напълно рационален по темата Бин Ладен и Ал Кайда. Изгубих много приятели на единадесети септември и единствено благодарение на Божията милост и задръстванията двамата с Кейт не се намирахме в Северната кула по време на рухването й.

Трябваше да присъствам на работна закуска на сто и седмия етаж. Закъснявах и Кейт ме чакаше в лобито. Дейвид Стейн, Джак Кьониг и бившият ми партньор и може би най-добрият ми приятел Дом Фанели бяха дошли навреме, също като много други добри и недотам добри хора като Тед Наш. Никой от посетителите на ресторанта не оцеля.

Трудно мога да бъда изкаран от равновесие — дори да ме прострелят три пъти и да изгубя почти цялата си кръв на улицата, това не би могло да остави трайни последици върху душевното ми здраве, ако изобщо може да става дума за такова, — но онзи ден ме разтърси повече, отколкото си давах сметка тогава. Имам предвид, че тогава се намирах точно под самолета, когато блъсна сградата, и сега всеки път, когато видя ниско летящ самолет…

— Джон?

Обърнах се към Кейт.

— Какво?

— Попитах те дали ще пиеш още едно.

Погледнах празната си чаша.

Тя ми поръча ново питие.

Смътно си давах сметка, че в края на бара има телевизор и че репортерът отразява гласуването в Конгреса за Ирак.

Мислено отново се бях пренесъл в 9/11. Бях се опитал да съм от помощ на ченгетата и пожарникарите при евакуирането на хората от фоайето, като в същото време търсех Кейт.

После се озовах извън сградата и носех носилка. Погледнах случайно нагоре и видях как хората скачат от прозорците. Помислих си, че Кейт е някъде горе, и ми се стори, че я виждам да пада… Хвърлих поглед към жена си до мен.

— За какво си се размислил? — попита тя.

— За нищо.

В този миг връхлетя вторият самолет. Чух тътена на сгромолясващ се бетон и стомана, който не бях чувал никога дотогава… още усещам как земята под мен затрепери, докато сградата рухваше и от небето валяха стъклени шрапнели. Подобно на всички останали, тичах като побъркан. Още не мога да си спомня дали аз съм захвърлил носилката, дали другият тип не ме бе изпреварил и дали изобщо съм мъкнел нещо подобно.

Не мисля, че някога ще си спомня.

През седмиците след 9/11 Кейт се затвори в себе си, не можеше да спи, много плачеше и рядко се усмихваше. Напомняше ми за жертвите на изнасилвания, с които си бях имал работа — изгубили не само невинността си, но и част от душата си.

Деликатните бюрократи от Вашингтон насърчаваха всички свързани с трагедията да потърсят утеха. Не съм от склонните да говорят за личните си проблеми с непознати, били те професионалисти или други, но по настояване на Кейт посетих един от психиатрите, наети от федералните в отговор на голямото търсене. Самият той си бе малко лудичък, така че на първия сеанс не постигнахме особен прогрес.

Втория и останалите сеанси прекарах в кварталния бар „При Дреснър“ и се консултирах с бармана Ейдън.

— Шибано нещо е животът — казваше той. — Я да ти сипя още едно.

Кейт пък продължи с консултациите около половин година и сега е много по-добре.

Въпреки това й се бе случило нещо, което не можеше да се излекува напълно. И каквото и да бе то, можеше и да не е така свирепо.

Откакто я познавах, тя бе чудесно момиче от компанията, следваше правилата и рядко критикуваше Бюрото или методите му. Всъщност обикновено критикуваше мен заради критиките ми към системата.

Както вече казах, външно тя продължава да е лоялен боец и следва неотклонно партийната линия, но вътре в себе си осъзнава, че въпросната линия се е завъртяла на 180 градуса, и това я е направило малко по-цинична, критична и мнителна. За мен това е добре дошло. Така имаме нещо общо.

Понякога ми липсва онази ентусиастка с блеснали очи, в която се бях влюбил. Харесвам обаче и тази по-жилава и опитна жена, която, също като мен, е видяла лицето на злото и е готова да се изправи отново срещу него.

И сега, една година и един месец по-късно, двамата живеем в състояние на постоянно, кодирано в цветове безпокойство. Днес е тревога от оранжево ниво. Утре — кой знае? Повече от ясно е, че няма да видя зелено до края на дните си.