Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Втора част
Събота
Северната част на щата Ню Йорк

Не бива да изключваш дракона от сметките си, ако живееш в съседство с него.

Дж. Р. Р. Толкин

3

Детектив Хари Мюлер паркира караваната край старата просека, събра нещата си от предната седалка, излезе, направи справка с компаса и пое на северозапад през гората. Беше с есенен камуфлажен екип и черна плетена шапка.

Теренът бе лесен за ориентиране, с високи прави борове и покрита с мъх и росна папрат земя. Между дърветата започваше да се промъква дневната светлина и гъстата ниска мъгла побеля. Запяха птици, под храсталаците зашумоляха дребни животинки.

Беше студено и от устата на Хари излизаше пара, но девствената гора бе пленителна и го караше да се чувства повече щастлив, отколкото окаян.

На врата му висяха окачени бинокъл, камера и скъп 12-мегапикселов фотоапарат „Никон“ с дълъг 300-милиметров обектив. В джоба си бе пъхнал и „Наръчник за птиците на Сибли“ в случай, че някой се поинтересува какво търси тук, както и 9-милиметров „Глок“, ако отговорът му се окажеше незадоволителен.

Беше инструктиран от един тип, известен като Ед от Техническия, който му каза, че всяка от страните на имота Къстър Хил Клуб била по около шест километра, сиреч общо трийсет и пет — трийсет и шест квадратни километра собственост. Колкото и невероятно да звучеше, около цялата площ бе вдигната телена ограда, поради което човекът от Техническия отдел го бе обзавел с клещи секачи, които сега тежаха в джоба му.

След десетина минути ходене стигна до оградата. Беше три и половина метра, с бодлива тел отгоре. През три-четири метра имаше метални табели с надпис:

ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ — ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

А също така:

ВНИМАНИЕ!

ИМОТЪТ СЕ ОХРАНЯВА ОТ ВЪОРЪЖЕНИ ПАТРУЛИ И КУЧЕТА.

От дългия си опит Хари знаеше, че подобни предупредителни знаци са най-често пълна глупост, нямаща нищо общо с действителността. В този случай обаче предпочиташе да вземе табелите на сериозно. Освен това го безпокоеше, че Уолш или не е знаел за кучетата и въоръжените патрули, или е знаел и е предпочел да го премълчи. И в двата случая имаше основания да го благославя в понеделник сутринта.

Извади мобилния си телефон и го превключи на вибриране. Забеляза, че сигналът е силен, което бе малко странно в тези планини. Съвсем импулсивно избра номера на приятелката си Лори. След пет иззвънявания се включи гласова поща.

— Здрасти, миличка — тихо каза Хари. — Обажда се твоят единствен. Намирам се в планината, така че има възможност дълго да нямам обхват. Исках просто да ти кажа здрасти. Пристигнах снощи към полунощ, спах в караваната и сега съм на пост недалеч от хижата на десните кукувци. Така че не ми се обаждай, ще ти звънна вкъщи, ако не те намеря на мобилния. Трябва да свърша това-онова на местното летище днес или утре сутринта, така че може да прекарам още една нощ тук. Ще ти се обадя, когато разбера как стоят нещата. До скоро. Обичам те.

Прекъсна, извади клещите, сряза телената мрежа и се вмъкна в частната собственост. Замръзна, огледа се и се ослуша, след което прибра секачите и тръгна между дърветата.

След пет-шест минути забеляза телефонен стълб и отиде при него. В горния му край имаше монтирана заключена телефонна кутия.

Стълбът бе висок десетина метра. На около шест метра височина имаше четири прожектора, а над тях — пет проводника, минаващи по напречната греда. Един от тях очевидно захранваше телефона, а друг се грижеше за светлините. Останалите три бяха дебели кабели, по които можеше да минава доста ток.

Забеляза нещо необичайно и насочи бинокъла към върха на стълба. Това, което бе взел за вечнозелени клони на съседните дървета… всъщност клони си бяха, но излизаха от самия стълб. И бяха пластмасови — от онези, които използват мобилните оператори, за да скрият или украсят клетъчните предаватели в заселените райони. Но какво търсеха тук, насред гората?

Свали бинокъла, вдигна апарата и направи няколко снимки. Спомни си думите на Том Уолш: „Освен коли, лица и номера снимай всичко, което ти се стори интересно“.

Реши, че това изглежда интересно и подходящо, затова вдигна камерата и засне десетсекунден клип, след което продължи напред.

Теренът постепенно започна да се издига и боровете се смениха с дъбове, брястове и кленове — все още запазените им листа бяха обагрени в ярки оттенъци на червеното, оранжевото и жълтото. Земята бе покрита с килим от окапали листа, които шумоляха под краката на Хари.

Той направи бърза справка с компаса и картата и определи, че хижата е право напред, на по-малко от осемстотин метра.

Извади сандвич и продължи напред, дъвчеше и се наслаждаваше на свежия планински въздух, но все пак бе нащрек за евентуални изненади. Макар да бе федерален агент, проникването в чужда територия си беше нарушение и без необходимото разрешение имаше точно толкова право да се намира в частна собственост, колкото и някой бракониер.

И въпреки това, когато бе питал Уолш за разрешението, той му бе отвърнал: „Нямаме основателна причина за наблюдение. Защо да питаме съдията, ако отговорът така или иначе ще е не?“ Или, както казваха в НЙПУ за заобикалянето на закона: „По-добре е по-късно да молиш за прошка, отколкото да искаш разрешение предварително“.

Като всички други в контратерористичната част, Хари знаеше, че правилата се бяха променили две минути, след като бе ударена втората кула, а онези правила, които си бяха останали същите, можеха да се нарушават. Като цяло, това бе направило работата му полека, но понякога — като сега — ставаше и по-рискована.

Гората започна да оредява — много дървета бяха отсечени и извозени, може би за огрев, а може би и от съображения за сигурност. Каквато и да бе причината, прикритието бе много по-слабо, отколкото преди стотина метра.

Пред него вече се виждаше открито пространство.

Той спря под последния клен и огледа района с бинокъла.

Павиран път минаваше през полето и се спускаше към портала, където имаше караулка. Покрай пътя имаше лампи върху метални пръти. Имаше и дървени стълбове с по пет проводника — излизаха от гората, минаваха през откритото пространство и отново изчезваха сред дърветата на отсрещната страна. Хари реши, че това са същите жици, които бе видял край оградата. Изглежда, обкръжаваха имота, което означаваше, че целият периметър се осветява. „Ловджийска хижа, как ли пък не“ — каза си.

Самата постройка бе от обли камъни, дървени трупи и дъски, с портик с колони пред входа. От зеления дъсчен покрив шест каменни комина дружно бълваха сив пушек. Прозорците светеха, един черен джип бе спрян на просторното посипано с чакъл място за паркиране пред къщата. Явно някой си беше вкъщи — надяваше се Хари — и очакваше гости. Нали затова бе тук.

Направи няколко телескопични снимки на паркинга и хижата с фотоапарата, после включи камерата и засне постройката и района около нея.

Знаеше, че трябва да се приближи много повече, ако иска да снима пристигащите коли, номерата им и слизащите от тях хора. Ед от Техническия отдел му бе показал въздушна снимка на хижата и му беше обяснил, че районът е открит, но имало много големи камъни, зад които можел да се скрие.

Огледа склона и прецени пътя си — щеше да притичва от една скала към друга и така щеше да стигне желаната позиция на стотина крачки от хижата. Оттам можеше да заснеме с апарата и камерата пристигащите автомобили и хора. Според Уолш трябваше да остане тук до късно следобед, след което да отиде до местното летище, да освободи взетата под наем кола и да си завери билета.

Спомни си как беше работил върху един случай с едни типове от Ирландската републиканска армия — бяха си организирали тренировъчен лагер недалеч оттук. Горският резерват Адирондак заемаше площ колкото Ню Хампшир и бе смес от общинска и частна земя с много малобройно население — идеално място за лов, преходи… и изпитания на незаконни оръжия.

Това положение обаче беше малко по-различно от историята с ИРА — нямаше данни за никакви престъпления, а хората, които живееха в тази голяма постройка, вероятно имаха сериозно влияние тук-там.

Тъкмо се канеше да затича към първата скала, когато три черни джипа внезапно изникнаха иззад хижата и се понесоха през полето. Право към него.

— Мамка му!

Обърна се и се върна към дърветата… и чу лаещи в гората кучета.

— Ох, по дяволите!

Трите джипа спряха до самите дървета и от всеки слязоха по двама души. Носеха ловджийски пушки.

От гората се появиха още трима мъже с немски овчарки — кучетата опъваха поводите и ръмжаха. Тези не бяха с пушки, а с пистолети. Накрая сред дърветата се появи четвърти тип. По походката му личеше, че е главният.

Хари си даде сметка, че местоположението му може да се определи с такава точност единствено чрез поставени в района детектори на движение и звук. Тези хора наистина държаха на усамотението си.

Изпита не точно страх, а по-скоро необичайно безпокойство. Щеше да е гадно, но не и опасно.

Мъжете го заобиколиха, но се държаха на разстояние пет-шест метра. Всички бяха облечени във военни маскировъчни униформи с американския флаг на дясното рамо. И всички носеха фуражки с американския орел и втъкнати в лявото ухо слушалки.

Шефът им — здравеняк на средна възраст — пристъпи напред. На табелката на гърдите му пишеше „КАРЛ“.

— Господине, влезли сте в частна собственост — уведоми го Карл.

Хари го изгледа тъпо.

— Сигурен ли сте?

— Да, господине.

— Ох, да му се не види. Е, ако ми покажете откъде…

— Как минахте през оградата, господине?

— Ограда ли? Каква ограда?

— Оградата около имота, господине. Онази с предупредителните табели.

— Не видях никакви… О, имате предвид онази ограда. Съжалявам, Карл, следях един кълвач, той прелетя над нея, така че намерих дупка и…

— Защо сте тук?

Забеляза, че тонът на Карл е станал малко по-нелюбезен и че забрави думичката „господине“.

— Аз съм орнитолог — отвърна той и извади наръчника си. После потупа бинокъла. — Наблюдавам птици.

— За какво са ви тези камери?

— За да снимам птиците. — „Задник нещастен“. — И тъй, ако ми посочите как да изляза от частната собственост — или още по-добре, ако ме закарате до изхода, — ще си тръгна.

Карл не отговори и Хари усети първия признак за евентуални неприятности.

— Наоколо има милиони акри обществена земя — каза накрая Карл. — Защо пробихте оградата?

— Не съм пробивал никакви шибани огради, приятел. И между другото, Карл, я ходи да се шибаш.

Това вече не приличаше на думи на любител орнитолог.

Хари си помисли дали да не извади картата си на федерален агент и да накара тия типове да му козируват и да го закарат до караваната му. Реши обаче не дрънка много-много. Защо да ги информира, че е федерален агент, изпратен да души наоколо? Ако Уолш научеше, щяха да хвърчат лайна.

— Махам се оттук — каза Хари и направи крачка към гората.

Пушките моментално се вдигнаха, пистолетите изскочиха от кобурите. Трите кучета заръмжаха и опънаха ремъците.

— Спрете или ще пусна кучетата.

Хари пое дълбоко дъх и спря.

— Има два начина да се разберем — каза Карл. — Лесен и труден.

— Да пробваме трудния.

Карл хвърли поглед към останалите деветима мъже, после към кучетата и накрая към Хари.

— Господине — заговори с примирителен тон, — изрично ни е заповядано да отвеждаме всеки нарушител в хижата, да се обадим на шерифа и той да ескортира задържания извън границите на имота. Няма да повдигаме обвинения, но ще бъдете предупреден от шерифа, че ако направите втори опит за проникване, ще бъдете арестуван. Според вътрешния правилник нямате право да напускате имота пеш. Нито ние да ви откараме извън него. Това може да направи единствено шерифът. Това е в интерес на собствената ви безопасност.

Хари обмисли думите му. Макар мисията да бе напълно провалена, можеше да се похвали с малка победа — щеше да огледа хижата отвътре и може би щеше да събере някаква допълнителна информация там, както и малко клюки от местния шериф.

— Добре, мой човек, да вървим.

Карл му направи знак да се обърне и да тръгне към джиповете. Хари реши, че ще го качат на някой, но те не го направиха — явно вътрешният им правилник бе предвидил и това.

Джиповете обаче тръгнаха след него, когато го поведоха към хижата.

Хари вървеше и мислеше за десетимата въоръжени мъже с кучета, охраняемия портал, оградата, бодливата тел, прожекторите и телефонните кутии, а също и за вероятните детектори на движение и звук. Това определено не беше обикновен клуб на любителите на лова и риболова. Изведнъж го доядя на Уолш, който го бе инструктирал отгоре-отгоре. Още по-бесен бе на самия себе си, че не бе успял да надуши неприятностите.

Знаеше, че не би трябвало да се страхува, но изостреният от двете десетилетия в полицията и петте години като антитерорист инстинкт му подсказваше, че някъде наблизо се спотайва и някаква опасност.

За да потвърди подозрението си, Хари се обърна към вървящия до него Карл.

— Защо не звъннем на шерифа по мобилния ти телефон още сега? Ще спестим време.

Карл не отговори.

Хари понечи да бръкне в джоба си.

— Можеш да звъннеш по моя, ако искаш.

— Дръж си ръцете така, че да ги виждам — сряза го Карл. — И си затваряй шибаната уста.

По гърба на Хари пробягаха ледени тръпки.