Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Десета част
Вторник
Северната част на щата Ню Йорк

Отприщената сила на атома промени всичко с изключение на начина ни на мислене и така се понасяме към една безпрецедентна катастрофа.

Алберт Айнщайн

29

Събуждането в шест сутринта не беше пропуснато и ме накара да се запитам защо ли изобщо съм го поръчал. Чувствах се така, сякаш цяла орда шотландски джуджета ме замерят с камъни по главата.

Кейт се обърна, измърмори нещо и пъхна глава под възглавницата.

Намерих банята в тъмното, използвах осигурените ни тоалетни принадлежности и влязох под душа, който ми се стори като един милион долара — или най-малкото като дванайсет стотачки.

Върнах се в спалнята и се облякох в тъмното — оставих спящата си красавица да си нанка.

Всъщност бяхме прекарали тежка нощ след прекалено натоварен ден. За първи път от много време сънувах как стоя под горящите кули и как от прозорците скачат хора. Сънувах също, че двамата с Хари сме на погребение.

Отворих другата врата на стаята и видях, че води до къс коридор, от който се влизаше в Голямата зала.

Влязох в нея. Двете кръгли маси бяха приготвени за закуска, а в двата края на помещението горяха камини. Ако не бях ченге, сигурно щеше да ми харесва да съм Рокфелер.

Вратата на кухнята се отвори и чух звуците на суетящите се хора, заети с приготвянето на закуската.

Май чух някакъв глас да казва с френски акцент „Горящи кученца?“, последван от смях. Може пък просто да си го бях въобразил.

На една странична маса имаше кафе и кифли. Сипах си чаша черно кафе, излязох на терасата и вдишах дълбоко утринния планински въздух.

Беше все още тъмно, но се виждаше, че небето е ясно и че предстои поредният хубав ден в Божията страна.

В моя бранш битува едно подкрепено от статистиката вярване, че първите четиридесет и осем часа от разследването на престъплението са най-решаващите. От друга страна, разузнавателната дейност и контратерористичните операции вървят с по-бавно темпо. За това си има основателни причини, но от инстинкта си и от опита ми на ченге знам, че почти всичко, което ти е нужно да знаеш, и почти всичко, което ти предстои да откриеш, ще се случи в рамките на два дни. Най-много на три.

Какво ще направиш с това време и информация оформя разликата между успешно приключения случай или объркано групово преебаване от страна на бъркащи се където не им е работа шефове, прокурори без капка мозък, подковани с адвокати заподозрени и малоумни съдии. Ако оставиш на всички тези хора време да мислят, задължително ще прецакат абсолютно всичко.

Тъкмо бях потънал в сутрешните си вдъхновяващи мисли и на терасата се появи Кейт, облечена в хавлия и чехли за гости и с чаша кафе в ръка. Прозя се, усмихна се и ми пожела добро утро.

— Добро утро, госпожо Рокфелер.

Женени или не, сутрешният протокол след секс задължително включва целувка, комплимент и споменаване за правенето на любов, което е романтично, без да е лигаво, и същевременно ясно, без да звучи мръснишки.

Успях да се справя с всичко това и двамата застанахме прегърнати на терасата, заотпивахме кафе и се занаслаждавахме на боровете и есенните листа.

Слънцето изгряваше и по земята се стелеше мъгла и се спускаше към Горното езеро, което бе абсолютно неподвижно. Бе тихо и въздухът бе изпълнен с миризмата на влажна пръст и дим. Сега разбирах защо на Хари му харесваше тук. Представях си го как в събота сутринта се събужда в караваната си в много подобна на тази обстановка, преди да тръгне към Къстър Хил Клуб.

— Може би няма да е зле, след като приключим, да си вземем една седмица почивка и да наемем някоя колиба в района. Хубаво ще е, нали? — каза Кейт.

Помислих си, че ако случаят приключи зле, няма да ни е нужно да излизаме в почивка за една седмица. Щяхме да разполагаме с маса свободно време.

— Мисля, че би било подходящ помен на Хари — добави Кейт.

— Наистина би било хубаво.

На Кейт й стана студено и влязохме в Голямата зала. На канапето до камината се беше настанила друга двойка. Напълнихме чашите си и седнахме на канапето срещу тях. Езикът на тялото ми ясно показа, че нямам намерение да завързвам разговор. Мъжът — брадат господин на средна възраст — ми даде същите сигнали. Жена му обаче, или може би любовницата му, се усмихна и отвори уста.

— Здравейте. Аз съм Синди. Това е годеникът ми Сони.

Сони изглеждаше доста кисел. Може би му бяха представили сметката. Синди пък беше радостна и дружелюбна и май беше готова да разговаря и със златната рибка в аквариума.

Двете с Кейт забъбриха за Върха, за Адирондак и тъй нататък. Ние с Киселяка си мълчахме. Огънят пукаше много приятно.

Синди и Киселяка бяха от Лонг Айланд и според нея той бил в „издателския бизнес“. Тя пък се занимавала с рекламна дейност и така се запознали. Слава Богу, не навлезе в подробности, но бях повече от сигурен, че единият от двамата е бил кьоркютук.

Кейт каза, че е адвокат, което бе отчасти вярно, а мен ме изкара сертифициран социален работник, занимаващ се с общността на мюсюлманските имигранти, което бе смешно. Киселяка обаче изсумтя неодобрително.

По някакъв начин разговорът се завъртя около пазаруването и Синди уведоми Кейт, че в Лейк Плесид имало чудесни магазини. Очите ми се изцъклиха. Киселяка също се изцъкли, но забелязах, че гледа Кейт, чиято хавлия се бе разтворила малко в горната част. А бе — абсолютен мръсник.

Като стана въпрос за това, не можех да не призная, че и Синди изглежда доста прилично — дълга руса коса, лешникови очи, нордически черти, наистина страхотно… присъствие, така да се каже, и тъй нататък. Изглеждаше двайсетина години по-млада от така наречения си годеник и не можех да си представя какво толкова привлекателно е намерила в него, освен може би издутината в панталоните му. Имам предвид отзад, в смисъл портфейла.

Киселяка наруши мълчанието си и се обърна към мен.

— Имам една добра идея за имиграцията. Където си се родил, стой си там.

Стана, хвърли един последен поглед към деколтето на Кейт от по-удобен ъгъл и каза:

— Беше ми приятно. — На нея го каза, не на мен.

Синди също стана и каза и на двама ни:

— Ще се видим на вечеря. Готвачът обеща бекаси.

Бекаси! Аз също станах.

— Чувал съм, че месото им е и твърдо, и сочно. Синди се усмихна сковано.

— Джон — каза Кейт и се обърна към новите ни приятели. — Приятен ден.

— Имам други планове — отвърна Киселяка.

После двамата си тръгнаха.

— Ега си сбърканяците — каза Кейт.

— Ние или те?

Киселяка бе оставил на канапето днешния брой на „Ню Йорк Таймс“ и погледът ми се плъзна по първата страница. Едно от заглавията гласеше АМЕРИКАНСКО-ФРЕНСКОТО РАЗЦЕПЛЕНИЕ ОТНОСНО ИРАК СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА.

— Виждаш ли? — казах на Кейт. — Ако тези хора ядяха истинска храна като ирландците и англичаните, щяха да са пичове. Кой яде охлюви? Ето и още една новина — фойерверките в Дисниленд край Париж накарали бойците на разположения наблизо френски гарнизон да хвърлят оръжието си и да се предадат на група шведски туристи.

— Джон, много е рано за такива работи.

— Бекаси!

Прочетох основното заглавие. БУШ СВЪРЗВА БОМБЕНИЯ АТЕНТАТ В НОЩНИЯ КЛУБ В БАЛИ С МРЕЖАТА НА АЛ КАЙ ДА. Прегледах набързо статията и видях, че „Някои ислямски активисти твърдят, че атентатът от събота е замислен от Съединените щати с цел манипулиране на индонезийското правителство и принуждаването му да затвърди позицията си в подкрепа на евентуална война срещу исляма“.

Ислямските активисти казваха същите неща и за атаките от единайсети септември. Интересна теория, достатъчно приемлива, за да накара някои хора да започнат да си задават въпроси. Не че съм маниак на тема конспирации, но мога да си представя, че в тази страна има хора във властта и извън нея, които само търсят повод да разширят войната срещу тероризма, така че да включи определени ислямски страни. Като Ирак например. Спомних си как един от по-призрачните типове от ЦРУ във ФКТС бе подхвърлил: „Трябва ни само още една добра атака“.

Мисля, че бих минал и без нея, благодаря, но си получих онова, което бе казал.

— Отивам да си взема един душ — каза Кейт. — Ти какво ще правиш?

Погледнах телефона си и видях, че няма покритие.

— Трябва да се обадя на Шефър да уговоря срещата на местопрестъплението. Ще се обадя от телефона в кухнята. Ще се видим в стаята.

— Бъди мил с Пиер.

— Уи, уи.

Тя се прибра в стаята, а аз отидох в кухнята. Там кипеше трескава дейност и като че ли никой не ме забеляза или не му пукаше за присъствието ми, така че намерих сам закрепения на стената телефон и набрах номера на щатската полиция. Обади се дежурният сержант и ме остави на изчакване. В кухнята миришеше на пържени свински продукти и стомахът ми закъркори.

Отворих вестника на страницата с некролозите, но не видях Хари Мюлер. Може би бе прекалено рано за жалейка, а може и да не я бяха пуснали в „Таймс“. Проверих районния раздел, но не открих нищо за смъртта на Хари. Инцидент по време на лов в северната част на щата не е кой знае каква новина, но едва ли може да се каже същото за убийство на федерален агент.

Затова ФБР и местната полиция щяха да излязат с общо изявление, според което смъртта, изглежда, е настъпила при инцидент, но все още се води разследване. Всяка новинарска агенция, която се поинтересува от по-нататъшна информация, ще бъде помолена да задържи историята, за да не разстройва семейството и/или неволно да не подпомогне заподозрените. Обикновено с този номер можеш да си издействаш няколко дни.

Покрай мен мина една сервитьорка.

— Бъдете така добра да проверите кога ще сервират закуската на Кори. От Мохокската стая. А иначе не бих се отказал от сандвич с бекон и ръжен хляб.

— Сега ли?

— Да, моля. С кафе.

Тя забързано се отдалечи, а в слушалката се разнесе гласът на майор Шефър.

— Добрутро.

Едва го чувах от шума в кухнята.

— Добро утро — казах високо. — Кога ще ви е удобно да се видим на местопрестъплението?

— Елате в осем. Ще ви чакам в приемната.

— Благодаря. Нещо ново?

— Снощи говорих с доктор Глисън.

— Приятна дама.

— Каза, че малко сте прекрачили идентифицирането и отдаването на почит.

— Казах ви: тя ни показа следите от физически тормоз.

— Така ли? А докосвали ли сте някои от личните му вещи?

— Категорично не.

Не някои, а всички.

— Намерихте ли нещо, детектив?

— Не.

Само написаното в джоба на Хари и списъка с обаждания.

— Да сте вземали нещо?

— Не.

Само картата на Къстър Хил.

— Хората ми казват, че вие и жена ви изобщо не сте били записвани.

— Вижте какво, майоре, какво ще кажете от местопрестъплението да идем в моргата?

— Късно е. Федералните са отмъкнали тялото още снощи.

— Нали ви казах. Трябваше да действате бързо.

— Благодаря.

Сервитьорката постави поднос на тезгяха и каза:

— Закуската ви ще бъде сервирана в седем.

— Благодаря. И ако може, добавете малко от онези бисквити, които току-що извадиха от фурната.

— Как е Върха? — попита Шефър.

— Страхотно. Цялата пиячка е безплатна. Как вървят нещата с разрешителното за претърсване и наблюдение?

Отхапах голяма хапка от сандвича с бекон. Същински рай.

— Засега забравете за разрешителното. Снощи обаче започнах с наблюдението.

— Нещо да се е появило?

— Да. В осем и три вечерта два автомобила излезли от имота. Микробус форд на Къстър Хил Клуб и форд таурус на „Ентърпрайз“.

Прокарах бекона с глътка кафе.

— Накъде са тръгнали?

— Към летище Адирондак. Пътническият терминал е затворен по това време, така че оставили тауруса на паркинга на „Ентърпрайз“, пуснали ключовете в кутията, а после двамата шофьори се върнали с микробуса в Къстър Хил Клуб.

— Какво ви е заключението?

— Подозрително много ми прилича на връщане на кола под наем. Вие как мислите?

Майор Шефър имаше доста изкривено чувство за хумор.

— Проверете багажника за труп — казах. — Какъв е номерът на тауруса?

— Нямам го пред себе си.

Което бе любезен начин да каже: „А ти какво си направил за мен?“

— Видях един син таурус на „Ентърпрайз“, когато бях в Къстър Хил Клуб. — Казах му запомнения номер на автомобила. — Този ли е?

— Така ми се струва. Ще се обадя в „Ентърпрайз“ и ще разбера кой е наел колата.

Помислих си, че вероятно разполагам с тази информация от приятеля на Кейт Лари от „Ентъпрайз“, но премълчах.

— Добре. Нещо друго от наблюдението?

— Не. Какво точно очаквате?

— Не знам. Все пак искам да съм сигурен, че Мадокс е все още в имота си.

— Добре.

— И тъй, нека някой да ми се обажда по всяко време, когато видите нещо… задръжте за момент.

Някакво хлапе в психеделичната униформа на готвач се опитваше да привлече вниманието ми.

— Какво желаете?

— Трябва да ползвам телефона. Да направя една поръчка.

— Какво ще поръчвате? Бекаси ли? Аз съм шефът на бекасите. Кажете ми номера. Колко точно ще ви трябват?

— Телефонът наистина ми трябва, сър.

— Приятел, мъча се да спасявам света в момента. Изчакай малко. Използвам кухненския телефон — обясних на Шефър. — Ще се видим в осем.

Прекъснах връзката и подадох слушалката на готвача.

— Ако настъпи свършекът на света, ти ще си виновен.

Някакъв добре изглеждащ тип в ушит по поръчка бял костюм приближи и протегна ръка. Бях просто сигурен, че е френският готвач.

— Добро утро — каза той с френски акцент. Здрависахме се. — Вие сте мосю Кори, нали?

— Уи.

— О, говорите френски?

— Уи.

— Бон. Аз съм Анри, главният готвач. Трябва да ви се извиня най-искрено за горещите паленца.

Ако не на рецепта, на произношение поне го докарваше.

— Не се тормозете толкова, Хенри — казах.

— Все пак се тормозя. Затова специално за вас съм поръчал продуктите и ще сервираме паленцата довечера, в часа за коктейли.

— Страхотно. Обичам коричката да е малко препечена.

— Да, разбира се. — Той се наведе към мен и прошепна: — И аз ги харесвам много.

Вече бях сигурен, че се мъчи да ме хване за канарче.

— Няма да кажа на никого — обещах му. — Само не забравяйте горчицата. Е, чао засега.

— Искате ли да ви покажа кухнята?

Огледах се.

— Изглежда добре.

— Чувствайте се свободен да поръчате каквото ви хрумне.

— Страхотно. Преди малко си мислех за бекаси.

— О, изумително! Довечера ще има бекаси.

— Сериозно? Виж ти, виж ти. Май няма да е зле да си купя билет лотарията.

— Моля… О, разбирам.

Погледнах си часовника.

— Е, аз…

— Само един момент… — Той измъкна от джоба си един лист. — Това е менюто за довечера. Започваме с рагу с горски гъби, следва печено филе от арктическа пъстърва с пепернада и червен битер.

Мисля, че ще върви добре с калифорнийско шардоне. Нали? После е бекасът с етюве от тукашни зеленчуци и портвайн. Смятам, че към него ще върви френско каберне совиньон. Какво мислите?… Мосю Кори?

— Ъъъ… звучи като плезир.

— Добре. А накрая ще има дегустация на шоколад.

— Перфектен край.

— Разбира се, със сотерн.

— Че как иначе. Добре…

— Ще бъдете ли със съпругата си на обяд?

— Не, ще ходим на състезание с катерици. Благодаря за…

— Е, в такъв случай ще трябва да ви приготвя суха храна. Кога тръгвате?

— След двадесет минути. Не си правете труда…

— Настоявам. Кошницата за пикник ще е в колата ви. — Настоя отново да се ръкостиснем. Топло. — Въпреки различията помежду ни можем да си останем приятели. Нали?

По дяволите. Вече наистина се чувствах кофти заради антифренските си настроения.

— Заедно можем да сритаме няколко иракски задници. Нали?

Хенри не беше особено сигурен по въпроса, но се усмихна.

— Може би.

— Можем, разбира се. До скоро.

Докато вървях към изхода, чух Хенри да раздава заповеди да се подготви храна за пикник. „Само ми спести охлювите, ако обичаш“.

Върнах се в стаята и заварих Кейт да се гримира на тоалетната масичка.

— Да тръгваме. Трябва да сме в централата на щатската полиция в осем.

— Закуската е на масата. Какво каза майор Шефър?

— Ще ти разкажа по пътя. Къде ти е куфарчето?

— Под леглото.

Бръкнах под леглото, извадих куфарчето и започнах да прелиствам списъка на „Ентърпрайз“, докато стоях край масата и отварях кошничката с горещи бисквити.

— Какво търсиш?

— Масло.

— Джон…

— А, ето го.

— Кое?

— Договорът за наем на „Ентърпрайз“ с номера на колата, която видяхме в Къстър Хил Клуб. — Оставих листа на масата и намазах една бисквита.

— Кой е наел колата?

— Може да се окаже интересно…

— Кое?

— Името на човека. Руснак е. Михаил Путьов.

Тя се замисли.

— Не ми прилича на име на член на клуба.

— На мен също. Може пък Мадокс да кани старите си врагове от Студената война, за да си спомнят за славното време. — Все така прав, забодох вилица в омлета. — Ще закусваш ли, или ще продължаваш с боядисването?

Мълчание.

— Трябва да тръгваме.

Мълчание.

— Скъпа, мога ли да ти донеса сока, кафето и препечена филийка?

— Да, моля.

Още не съм съвсем добре трениран, но продължавам да се уча. Занесох сока, намазаната с масло препечена филия и кафето на тоалетната масичка.

— Имаш ли покритие?

— Не.

— Пак трябва да звъня от кухнята.

— На кого?

— На някой, който да може да открие нещо за този руснак.

— Обади се в службата.

— Как ли пък не.

— Вече сме загазили, Джон — осведоми ме тя. — Разбираш го, нали?

— Виж сега как стоят нещата в реалния свят. Информацията е власт. Ако издадеш информацията, с която разполагаш, губиш възможността да се справиш с бедата, в която си изпаднал.

— А ето как стоят нещата в моя свят — отвърна Кейт. — Стой настрана от бедите.

— Мисля, че вече е прекалено късно за това, скъпа.