Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

47

Минахме покрай потъналата в мрак бензиностанция на Руди и навлязохме в територията на резервата.

Приближихме Голия път и видяхме край него спрял пикап на някаква електрическа компания с мигащи светлини. Сигурни бяхме, че това е колата на наблюдателния екип на щатската полиция. Намалих, за да се уверя, че ще ме видят да завивам по Голия път.

— Добре — казах, докато се движехме през тунела в дърветата, — обади се на щатската полиция и им кажи, че трябва да говоря много спешно с майор Шефър.

Кейт извади мобилния си телефон от чантата и го включи.

— Нямам покритие.

— Как така? Предавателят на Мадокс е само на шест километра.

— Нямам покритие.

Извадих своя телефон и го включих. Без покритие.

— Може би трябва да се приближим повече — казах и й дадох телефона си.

Завих в просеката.

— Още няма покритие — каза Кейт, гледаше двата апарата.

— Добре… — Приближавахме Гьола на Макюън, така че намалих и включих дългите светлини с надеждата да открия колата на наблюдаващия екип, но на кръстопътя нямаше никого.

Завих наляво и си погледнах часовника. Беше 18:55. След няколко минути приближихме светлините и предупредителните знаци на портала на Къстър Хил.

— Как е покритието? — попитах.

— Липсва.

— Как е възможно?

— Не зная. Може би предавателят на Мадокс има проблем. Или просто е изключен.

— Защо ще го изключват?

— Искаш ли да се махаме? — попита тя.

— Не. И остави телефоните включени.

— Добре. Но никой няма да може да приеме сигнал оттук, освен ако предавателят на Къстър Хил не се включи отново.

— Може да е временна повреда. — Съмнявах се. Сега, когато искахме да бъдем открити, ни беше наложено електронно мълчание. Стават и такива гадости.

Намалих при гърбицата и спрях при знака. Портата се отвори съвсем малко и видях любимия ми охранител на светлината на прожектора при входа. Тръгна към нас, а аз затъкнах глока в колана си.

— Бъди нащрек — казах на Кейт.

— Добре. Питай го дали не можеш да използваш стационарния му телефон, за да звъннеш на щатската полиция и да им кажеш, че вече сме дошли.

Пренебрегнах сарказма й. Гледах как маймуната от охраната крачи небрежно към нас.

— Както и да е, поне съм сигурен, че екипът на магистралата ни е забелязал.

— Не се и съмнявам, Руди.

— Ох… Ох, мамка му! Ама че съм тъп!

Тя ме потупа успокояващо по ръката.

— Всички си имаме пристъпи на идиотизъм, Джон. Просто ми се искаше да не беше избрал точно този момент.

Не отговорих, но мислено се зашлевих през лицето.

Неонацистът стигна до микробуса и свалих прозореца. Той като че ли се изненада да ме види в кола, която очевидно познаваше като колата на Руди. Погледна Кейт и каза:

— Господин Мадокс ви очаква.

— Сигурен ли си?

Той не отговори, просто ни гледаше и ми се прииска да смажа идиотското му лице. Погледнах табелката с името му. Мама и тате бяха кръстили малкото си момченце Лутър. Сигурно не бяха знаели как се пише Луцифер.

— Някой друг ще идва ли за вечеря, Луцифер?

— Лутър. Не. Само вие.

Сър.

— Сър.

— И „госпожо“. Дай да пробваме отново.

Той пое дълбоко дъх, за да ми покаже, че се опитва да се владее, и каза:

— Само вие, сър, и вие, госпожо.

— Добре. Упражнявай се.

— Да, сър. Знаете пътя. Сър. Моля, този път карайте бавно и внимателно. Сър.

— Да го духаш.

Продължих към портата, която вече се бе отворила напълно.

— Какво искаше да каже с това „този път“? — попита Кейт.

— О, с приятелчето му там — намалих край колибата и изсвирих с въздушния клаксон през прозореца към другия от охраната, което го накара да подскочи на поне метър и половина, — се опитаха да се метнат под колелата на колата ми днес следобед.

Продължих напред.

— Защо го направи това? Изкара ми акъла.

— Кейт, тези две копелета и приятелчетата им са хората, които са хванали Хари в събота. И доколкото ми е известно, поне един-двама от тях са помогнали при убийството му в неделя.

Тя кимна.

— Ще ги видим всички до един в съда.

— Може да видим всички до един през следващия половин час — напомни ми тя.

— Добре. Тъкмо ще спестим малко пари на данъкоплатците.

— Успокой се.

Не отговорих.

Докато пътувахме нагоре по виещия се път, детекторите на движение включваха осветлението на стълбовете.

Под един от тях видях нещо, което приличаше на голяма дърворезачка, което пък ми напомни за мафиотите и как режат враговете си с такива резачки и ги смилат на трици. Не знам защо, но винаги съм се смял на това и сега също се усмихнах.

— Какво смешно има? — попита Кейт.

— Нищо. — По-малко смешното бе, че на поляната нямаше никакви дървета или изпопадали клони.

Обикновено не попадаш в подобна ситуация, без да имаш подкрепление. Но пък ситуацията бе всякаква, но не и нормална. Иронията бе, че се криех от ФКТС, Лайъм Грифит, ФБР и щатската полиция, а сега, когато исках всички да знаят къде сме, единствено Бейн Мадокс бе наясно.

Когато стана наистина параноичен, като в случая например, започвам да си представям, че е замесено ЦРУ. А като се има предвид за какво всъщност ставаше дума, как би могло да не е замесено?

— За какво си мислиш? — попита Кейт.

— За ЦРУ.

Тя също май се позамисли.

— Да. Както излиза, те също биха могли да са замесени.

— Би могло. — Все пак рядко се случва да ги видиш или да ги чуеш. Затова им викат призраци или духове и ако изобщо се случи да ги видиш, това обикновено е накрая. Горе-долу като сега.

— Всъщност виждам ръката на Тед Наш във всичко това — казах.

Кейт ме погледна.

— Тед Наш? Джон, Тед Наш е мъртъв.

— Зная. Просто ми харесва как го казваш.

Не й се стори много смешно, но за мен си беше.

Горе пред хижата се издигаше пилонът, на който се развяваше американското знаме и флагът на Седми кавалерийски полк, осветени от два прожектора.

— Вдигнат флаг или знаме означава, че командирът е в сградата — обясних на Кейт.

— Зная. Не си ли виждал моя флаг на леглото?

Усмихнах се и се хванахме за ръце.

— Малко съм… неспокойна — каза тя.

— Не сме сами — напомних й. — Зад нас са цялата сила и авторитет на правителството на Съединените щати.

Тя обърна глава.

— Не виждам никого, Джон.

Радвах се, че е запазила чувството си за хумор. Стиснах ръката й и спрях микробуса.

— Гладна ли си?

— Направо умирам от глад.

Слязохме и изкачихме стъпалата на верандата. Натиснах звънеца.