Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

45

Натисна няколко бутона на лаптопа и зареди някакъв текст.

— Това е непубликуван материал за Михаил Путьов, написан преди десет години.

Погледнах екрана.

— Е, и?

Тя обърна компютъра към мен.

— Авторът се казва Леонид Чернов, друг руски ядрен физик, който живее в Съединените щати. Текстът е от писмо до колегите му, в което възхвалява Путьов като гений и тъй нататък.

Не отговорих.

— А тук — Кейт превъртя екрана — Чернов пише, цитирам: „Путьов е много доволен от преподавателското си място и смята работата си за предизвикателна и даваща плодове, макар че човек може да се запита дали е толкова предизвикателна, колкото когато работеше в институт «Курчатов» по съветската програма за миниатюризация“. — Кейт ме погледна. — Край на цитата.

— Миниатюризация на какво?

— На ядрени оръжия. Като например ядрени артилерийски снаряди или мини. А също и куфари бомби.

Трябваше ми половин секунда да проумея чутото и се почувствах като изритан в чатала.

— Мамка му… — Гледах тъпо светещия екран на лаптопа и мислите ми бясно препускаха през всичко, което бяхме чули, открили, научили и подозирали.

— Джон, мисля, че в Лос Анджелис и Сан Франциско има ядрени бомби. В куфари.

— Мамка му!

— Не зная каква е последната дестинация или дестинации на тези оръжия, дали самолетите на Мадокс ще ги откарат дотам, или ще бъдат натоварени на кораб, или…

— Трябва да задържим самолетите.

— Направено е. Обадих се на моя приятел Дъг Стърджис, който отговаря за въздушния контрол в офиса в Лос Анджелис, и му казах да постави двата самолета под наблюдение в случай, че пилотите се появят, или да конфискува самолетите като веществено доказателство по спешен федерален случай от първостепенна важност.

Кимнах. „Приятелят“ й Дъглас сто на сто беше някое бивше гадже от времето, когато бе работила в Ел Ей. Бях имал удоволствието да се срещна с тоя куроглавец, докато с Кейт гонехме Асад Халил из Калифорния, и не се съмнявам, че щеше да си строши задника от тичане за старата си мацка.

Въпреки това не виждах как Кейт може да даде ход на мащабна операция само с едно телефонно обаждане до някакъв помощник специален агент в Ел Ей. Вярно е, че механизмите на действие на ФБР си остават мистерия за мен, но все пак като че ли още си спомням йерархичната стълбица.

Попитах я за това.

— За Да избегна преминаването през Том Уолш, трябваше да моля — да умолявам Дъг — да гледа на това като на анонимно предупреждение за терористична заплаха. Това всъщност ще затъркаля топката още по-бързо, ако Дъг каже, че предупреждението звучало достоверно и тъй нататък.

— Ясно. И той ще го направи?

— Каза, че би могъл. Обясних му, че аз… и ти… имаме известни проблеми с доверието във ФКТС и тъй нататък, но че разполагам с изключително достоверна информация, че това е много спешно, че е в неговата юрисдикция и…

— Добре. Схванах. А той е и твой човек, така че е готов да заложи главата си за теб.

— Не би заложил главата си за никого. Но е длъжен да реагира на достоверна терористична заплаха.

— Аха. И освен това знае, че на теб може да се вярва.

— Можем ли да продължим нататък?

— Да. Просто исках да зная, че нещата са в подходящите ръце.

Тя продължи:

— Дадох на Дъг имената на Том Блек и Елуд Белман и му казах, че Блек вероятно ще отседне в хотел в Лос Анджелис, а Белман — в Сан Франциско, и че е необходимо пилотите да бъдат открити възможно най-бързо. Казах му подозрението си, че в куфарите има атомни бомби.

Кимнах. Ясно бе, че това е правилен ход.

— Това привлече ли вниманието му?

Тя подмина въпроса ми.

— Обеща незабавно да започне издирването в Ел Ей, да се обади на офиса в Сан Франциско и да съобщи на всички местни правозащитни служби в двата града и предградията. Освен това ще говори с шефа си в Ел Ей и двамата ще се обадят на шефовете в Ню Йорк и Вашингтон. Дъг ще потвърди, че вярва в достоверността на информацията въз основа на специфичното й естество и тъй нататък, и ще опише какви мерки взема.

— Добре. Но ако се окаже, че четирите куфара са пълни с порнография за арабските приятели на Мадокс, Дъг ли ще опере пешкира? Или ще те изпее?

Тя ме погледна в очите.

— Мислиш ли, че съм сгрешила?

Замислих се за момент.

— Не. Мисля, че си права. Четири атомни бомби! С теб съм.

— Добре. Благодаря — отвърна тя и продължи: — Казах на Дъг да изиска повишаване на нивото на заплаха от вътрешен тероризъм.

— Това ще накара ония от офиса в Ел Ей да изпопадат от сърфовете си. Все пак обаче не е точно вътрешна заплаха — напомних й.

— Не е. И Бейн Мадокс не е терорист… е, може пък и да е. Но не можех да реша как да класифицирам заговора да се изнесат от страната четири атомни бомби, така че казах на Дъг: „Приеми го като повишена вътрешна заплаха, докато смятаме, че куфарите са още в Ел Ей и Сан Франциско“.

— Добър ход.

— ФБР в двата града ще се свърже с всички местни таксиметрови компании и ще провери дали някой от шофьорите няма да се сети да е качвал на летището мъж с голям черен кожен куфар. Но мисля, че това е донякъде излишно, защото, както знаеш, много от шофьорите са чужденци и не обичат да говорят пред полицията и ФБР.

Това трудно можеше да се нарече политически коректно изявление от страна на федерален служител, но ситуацията беше напечена и се налагаше дори федералните да се върнат в реалния свят.

— Имаме по-добро описание на куфарите, отколкото на пилотите и вторите пилоти — продължи тя. — Помолих Дъг да се обади във ФАА и да поиска снимките от удостоверенията на Блек и Белман незабавно да бъдат пратени по имейла на ФБР в Ел Ей и Сан Франциско. И тогава за свое най-голямо изумление научих, че пилотските книжки нямат снимки.

— Сериозно? Пореден невероятен пример на безумната глупост на ФАА в епохата след единайсети септември.

— Именно. Затова използвах записаните във ФАА адреси на пилотите, за да се добера до шофьорските им книжки със снимките. Блек живее в Ню Йорк, а Белман — в Кънектикът.

— Виждам, че си била доста заета, докато ме е нямало.

— Станах наистина много заета, след като си дадох сметка, че може би си имаме работа с атомни бомби в куфари.

— Аха. И как е Дъг?

— Бях прекалено заета, за да го питам. Но ти праща много поздрави.

— Много мило. — Да си го начука. — Доволен ли остана, че му казваш как да си върши работата?

— Джон, аз имах информацията и бях мислила върху всичко това, а той беше… ами, зашеметен. Така че да, оцени намесата ми.

— Добре. — Спомних си също, че изглеждаше откровен тъпак.

Замислих се за това ново и неочаквано развитие на нещата и умът ми се опита да изчисли всички ъгли, уравнения и възможности.

— Ако пилотите са отишли в хотели и ако това е някаква тайна мисия на Мадокс, каквато изглежда е, то най-вероятно и четиримата са се регистрирали с фалшиви имена.

Тя кимна.

— Ние обаче имаме истинските имена на двамата пилоти, така че от ФБР ще намерят снимките им съвсем скоро, ако вече не са го направили. Дъг поиска от окръжния офис в Кингстън в Ню Йорк да пратят агент в базата на ГОКО на летище „Стюарт“, който да разбере кои са били вторите пилоти.

— Умно.

Изглеждаше, че този край на проблема е покрит, но си помислих, че откриването на тези четирима пилоти няма да е лесно, особено ако Мадокс им е заръчал да се спотайват, да не отговарят на мобилните си телефони, да си стоят в хотелските стаи, да използват фалшиви самоличности и тъй нататък.

— За съжаление атомните бомби — ако наистина в куфарите има точно това — може вече отдавна да не са у тях — каза Кейт.

— Това са куфари бомби. Наричай нещата със собствените им имена.

— Добре, добре. Мадокс ще ги изнесе някъде извън страната. Аз лично предполагам, че в Близкия изток или в някоя друга ислямска страна. Обадих се в Гарет Авиейшън Сървис и ми казаха, че „Чесна Сайтейшън“ не е в състояние да прекоси Тихия океан, освен ако не тръгне на север по Западния бряг до Аляска, през Алеутските острови, Япония и тъй нататък. Това ще означава прекалено много спирания за презареждане, без да се броят митническите проверки. Затова мисля, че тази версия трябва да се изключи.

Кимнах и обмислих всичко това. Двете чесни на Мадокс бяха кацнали в неделя вечерта в Ел Ей и Сан Франциско. Пилотите и вторите пилоти не бяха оставили местни адреси, но бяха посочили, че ще излетят в сряда — утре — и ще се върнат в Ню Йорк. И бях сигурен, че си мислят, че ще излетят, а може би и наистина щяха. Междувременно обаче къде се намираше товарът им? Най-вероятно вече не беше у тях.

— Мисля, че Мадокс ще използва, или вече е използвал, един от собствените си танкери, за да пренесе бомбите някъде — казах. — Именно затова самолетите са кацнали в пристанищни градове.

Кейт кимна.

— Стигнах до същото заключение и помолих Дъг да започне претърсване на корабите и контейнерите и в двете пристанища, като започне с корабите, собственост на ГОКО. Това е огромен труд — ненужно отбеляза тя. — Но ако успеят да задействат бързо хората от ЕЯБ и пристанищната охрана, които също имат детектори на гама-лъчи и неутрони, може и да извадим късмет.

— Да… но ще трябва да проверят не само корабите и контейнерите, но и складовете и камионите… а доколкото знаем, тези бомби могат бъдат пратени и по въздуха.

— Проверяват се също и всички летища в района.

— Добре. Но това наистина прилича на търсене на игла в купа сено.

— Тези иглички са радиоактивни и имаме по-добър шанс да ги открием.

— Може би, ако все още са в Ел Ей и Сан Франциско. Но ето ти един по-вероятен сценарий — бомбите вече са на път по море или въздух към крайните си дестинации. Все пак минали са почти два дни, откакто са пристигнали на Западния бряг.

— Може и да си прав, но за всеки случай трябва да ги потърсим в тези градове. По-лесно ще е да се намерят пилотите, особено ако утре се появят на летищата.

— Да. Добре, ето как стоят нещата и с въпросните пилоти. Няма да е зле да ги открием, но не мисля, че ФБР ще ги открие заедно с куфарите. Пилотите обаче ще знаят къде са ги предали, или може би кой ги е взел. Но най-вероятно следата ще прекъсне там. За съжаление, движим се със закъснение около четиридесет и осем часа и следващия път тези куфари ще бъдат видени във формата на четири атомни гъби над Пясъчната страна.

— Надявам се да не е така.

— Да бе.

Е, ясно беше, че Кейт и който и да беше там в Ел Ей бяха направили всичко по силите си в последния момент, при това бяха свършили добра работа — макар да не ставаше дума за нещо сложно като космонавтика или ядрена физика. Това си е стандартна работа на полицията и ФБР и щеше да приключи с намирането на четиримата пилоти, а вероятно дори и на някаква допълнителна информация за куфарите бомби. Проблемът обаче бе — както винаги — времето. Мадокс бе започнал играта още преди пристигането на гостуващия отбор и беше направил точки, преди противникът да излезе на стадиона.

Възможно бе да има и добра новина. Слаба брънка в ядрената верига.

— СНЧ предавателят. По такъв начин ще бъдат взривени бомбите.

Тя кимна.

— Точно това е предназначението на СНЧ предавателя. Явно всяка бомба има свръхнискочестотен приемник, свързан с детонатора. Както стана ясно, СНЧ вълните могат да обиколят целия свят и да проникнат навсякъде. И когато бомбите се окажат там, където Мадокс иска да са, той ще изпрати кода оттук и в рамките на един час сигналът ще стигне до куфарите, където и да се намират.

— Да. Значи излиза, че кучият му син е построил тази сложна СНЧ станция преди почти двадесет години, за да изпраща фалшиви съобщения на американския подводен флот, за да започне Трета световна война. Това обаче не се е получило и затова сега е измислил друг начин да накара инвестицията си да се изплати.

Кейт кимна.

— Сега вече всичко придобива смисъл.

— Да… А Путьов е човекът, който е направил нужното, за да могат тези бомби куфари да се взривят по СНЧ сигнал.

— Освен това в интернет открих, че миниатюрните ядрени оръжия се нуждаят от редовна профилактика, така че това също е било работа на Путьов.

— На покойния доктор Путьов.

Кейт кимна.

— Къде, по дяволите, Мадокс е намерил тези атомни бомби? — попитах риторично. И сам си отговорих: — Предполагам, че са били изложени за продан от новите ни приятели в Русия, поради което Мадокс е наел руснак. По дяволите, аз не мога да си намеря дори един добър шведски механик за старото ми волво, а шибаният Мадокс се е уредил с руски ядрен физик да му настройва атомните бомби. Въпрос на пари.

— Парите и лудостта не са добра комбинация.

— Знам… И тъй, предполагам, че след няколко дни… или няколко часа… четири града ще бъдат сполетени от сериозна беда. Ислямски градове. Нали?

— Да. Какви други?

Замислих се кой ли би могъл да попадне под прицела на Мадокс. Потенциалните цели обаче бяха прекалено много, за да се преброят. А и зависеше в известна степен дали бомбите се транспортират по въздух, или по вода, или пък по някаква комбинация от въздух, вода и суша. Не бих изключил възможността този тип да гръмне Мека или Медина, но може пък да ставаше въпрос за чисто делова сделка и да си е избрал петролни центрове в страни, които са го вбесили. В крайна сметка какво значение имаше?

— Е, мисля, че направих всичко, каквото можах, а Дъг ще направи всичко, което той може — каза Кейт.

— Да… — Погледнах си часовника. — Това ще създаде работа на офиса в Ел Ей до часа им за вечерна аеробика.

— Джон…

— А по въпроса кой какво знае и откога… Вашингтон определено знае нещо за това. Просто са забравили да ни го кажат.

Отговор от страна на специален агент на ФБР Мейфийлд не последва.

— Само така назначението на Хари има някакъв смисъл — продължих. — Министерството на правосъдието, а следователно и ФБР във Вашингтон, знаят какво е замислил Мадокс. Прав ли съм?

— Не зная. Но, както ти казах, това е нещо много по-голямо, отколкото предполагаше ти, когато започна да си пъхаш носа в разследване на министерството на правосъдието.

— Мисля, че това е ясно и на двама ни. Ето ти две конспиративни теории. Първата е, че правителството знае какво става в Къстър Хил и Хари е бил жертвеното агънце, изпратено там, за да даде на ФБР повод да разбие вратата на Мадокс и да го арестува. Втората обаче е по-добра — правителството знае какво става в Къстър Хил и Хари е бил жертвеният агнец, изпратен там, за да накара Мадокс и приятелчетата му да си размърдат задниците и да натиснат спусъка на тези бомби.

Кейт поклати глава.

— Това е безумно.

— Така ли? Да виждаш щурмови групи на ФБР да се спускат върху Къстър Хил Клуб?

— Не… но… може просто да чакат удобния момент.

— Ако е вярно, може малко да са прекалили с чакането. Хари е бил в Къстър Хил в събота сутринта. Срещата на Мадокс с приятелите му се състояла в събота и неделя. Путьов се е появил в неделя сутринта, за да настрои бомбите. Вечерта самолетите на Мадокс кацат на Западния бряг. Понеделник вероятно е бил денят, в който бомбите са поели по пътя си към Пясъчната страна. Днес е вторник и „Потсдам Дизел“ приключват с настройката на генераторите. Значи по някое време през нощта или утре трябва да очакваме взрива.

Кейт не отговори.

— И Мадокс не действа самичък. Не е случайно, че сред гостите му са били двама, а може би трима или дори повече високопоставени хора в правителството. По дяволите, доколкото ни е известно, дори директорите на ФБР и ЦРУ са замесени. А може да стига дори по-високо.

Тя се замисли за няколко секунди.

— Добре… но има ли значение в момента кой друг е замесен с Мадокс или кой знае за това? Важното е, че ако наистина става дума за това, което изглежда, то съм постъпила правилно, като се обадих в офиса на ФБР в Ел Ей…

— Предполагам, че не си казала на приятеля си за Мадокс, СНЧ, откъде се обаждаш или…

— Не… защото… исках първо да говоря с теб. Ами ако греша? Искам да кажа, ако се замислиш, би могло да има и друго обяснение за всичко…

— Кейт, не грешиш. Ние не грешим. Хари не е грешал. Всичко е съвсем ясно. Мадокс, бомба, СНЧ. Плюс Путьов.

— Зная. Зная. Добре, значи трябва да се свържем с Том Уолш и да го накараме той официално да уведоми централата на ФБР за източника на тази информация, тоест за мен… и теб… и че се основаваме на…

— Да. — Пак си погледнах часовника. 18:10. — Действай. Аз съм канен на вечеря.

— Не. Няма да ходиш там!

— Скъпа, Мадокс настройва СНЧ предавателя си и чака някакво съобщение, че четирите му куфара бомби са там, където трябва да са. После сигналът ще поеме бавно през континента и Тихия океан, или от другата страна през Атлантика, докато не бъде приет от СНЧ приемниците в четирите куфара. Милиони хора ще умрат, а радиоактивният облак ще се разнесе по цялата планета. Най-малкото, което мога да направя, е да се опитам да спра всичко това при самия му източник.

— Ще дойда с теб.

— Не. Ще се обадиш на службите и ще ги пратиш към Къстър Хил Клуб без никакво шибано разрешително за обиск, вероятна причина или друга подобна глупост. Ще им кажеш самата истина — че на територията на имота има федерален агент, който е в опасност.

— Не…

— Обади се на Уолш, на Шефър, дори и на местния шериф, ако се наложи. Обади се и на Лайъм Грифит и му кажи къде може да намери Джон Кори. Само че ми дай половин час преднина.

Тя ме гледаше и мълчеше.

Отидох до кухненската маса и се приготвих: напълних двата пълнителя за глока и пъхнах двете мечешки гръмчета в джоба на якето заедно с една химикалка. Накрая обух и новите си чорапи, които вече май не бяха толкова важни. Не можех да измисля за какво може да ми потрябва въздушният клаксон, но все пак го взех в случай, че свирката на микробуса на Руди не работи.

Докато се занимавах с всичко това, Кейт блъскаше по клавиатурата на лаптопа.

— Какво правиш? — попитах.

— Пиша имейл на Том Уолш. Казвам му да се обади на Дъг в Ел Ей и че аз съм източникът на информацията.

— Не го пращай, докато не ти се обадя. Надявам се Уолш да проверява пощата си вечер.

— Обикновено го прави.

Между другото, ФБР продължава да има единствено вътрешна, или „сигурна“ електронна поща и колкото и невероятно да звучи, Кейт не можеше да прати съобщението на Уолш по служебния му акаунт и не бе в състояние да се свърже или да прати копие на никой друг в службата — например на дежурния агент. Затова трябваше да прати съобщението на личния имейл адрес на Уолш и да се надява, че той го проверява редовно. И всичко това цяла година след 9/11!

— Добре — казах. — Ще ти се обадя по мобилния, когато наближа Къстър Хил Клуб.

— Чакай малко. Добре, пуснах го като задача. Ще бъде изпратено в седем вечерта. — Кейт изключи лаптопа, премести го на кухненската маса и си облече велуреното яке. — Кой ще кара?

— Тъй като съм единственият, който ще ходи, най-вероятно аз.

Тя прибра кутията с патрони в чантата си при двата пълнителя, взе лаптопа и тръгна към вратата. Задържах я за ръката.

— Къде тръгна?

— Каза, че Мадокс специално ме е поканил, скъпи — напомни ми тя. — И искаше да дойда. Е, идвам.

— Ситуацията се промени — казах.

— Определено. Тук направих всичко, каквото можех. Ти ни накисна в лайната през последните два дни и ни докара дотук. Сега искам да участвам. А ти прахосваш време. — Тя издърпа ръката си, отвори вратата и излезе. Последвах я.

Вече беше тъмно и студено.

— Оценявам загрижеността ти за мен, но… — започнах, докато вървяхме към микробуса.

— Това е свързано повече с мен, отколкото с теб. А и ми трябва малко разнообразие.

— О…

— Не аз работя за теб. Ти работиш за мен.

— Е, технически погледнато…

— Ти ще караш.

Седна отдясно, аз седнах зад волана и запалих.

Обърнах микробуса и потеглихме към главната постройка.

— Освен това аз съм загрижена за теб — каза Кейт.

— Благодаря.

— Имаш нужда от надзор.

— Не зная дали…

— Спри.

Спрях пред къщата на Уилма и Нед.

— На — каза Кейт и ми натика лаптопа в ръцете. — Върни го на Уилма. Има десет минути, преди търгът й да приключи.

Нямах представа какво означава това, но ми се стори важно, така че взех лаптопа, слязох и звъннах на вратата.

Тя се отвори и на прага застана Уилма. Приличаше на Уилма и не бих пожелал да се боря с нея за лаптопа.

Огледа ме от глава до пети, после хвърли поглед към микробуса, видя Кейт и каза:

— Не искам неприятности.

— Аз също. Добре, ето лаптопа ви. Благодаря.

— Какво да кажа, ако съпругът й се върне и започне да я търси?

— Истината — отвърнах. — Направете ми една услуга. Ако не се върнем до сутринта, обадете се на майор Ханк Шефър в централата на щатската полиция в Рей Брук. Шефър. Става ли? Кажете му, че Джон е оставил някои неща за него в Езерната къща. И успех на търга.

Тя погледна часовника си, възкликна: „О… Боже…“ и затръшна вратата.

Върнах се в микробуса и потеглихме.

Кейт зареждаше двата пълнителя.

— Ама че мазен микробус!

— Мислиш ли?

Помислих за кратката си среща с Уилма.

— Ще се върнем преди сутринта — каза Кейт.

Оптимистка.

Часовникът на таблото показваше 15:10, което не можеше да е истина. Според ръчния ми часовник беше 18:26 и явно щяхме по светски начин да закъснеем за коктейла.

Имах чувството, че на някакво неизвестно място тиктака друг часовник.