Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

18

На площадката имаше няколко хеликоптера. Нашият се познаваше лесно, тъй като имаше надпис ФБР — нещо, което липсва на повечето машини на Бюрото. Предпочитам да пътувам и да се появявам от необозначени превозни средства, но пилотът обясни, че това била единствената машина, която успели да открият за толкова кратко време. Карай, казах си.

Качихме се на вертолета — „Бел Джет Рейнджър“ — и той се издигна над площадката на Ист Ривър и полетя на север над реката. Отляво се издигаха кулите на остров Манхатън, а отдясно се виждаха загадъчните равнини на Бруклин и Куинс, които посещавам доста рядко.

Продължихме на север над Хъдсън.

След десетина минути прелетяхме над Тапън Зий Бридж, а малко по-късно продължихме да се носим на север над откритата местност от двете страни на долината.

Не съм голям любител на откритите пространства, но все пак от въздуха се разкриваше живописна панорама към малки градчета, Ферми и дървета, чиито есенни листа блестяха на ярката слънчева светлина.

— Нямаше да е зле да имахме вила някъде тук — каза Кейт.

Знаех какво предстои. Където и да отидехме, тя искаше вила — на брега, в гората, в планината или каквото се случеше. Ако не се лъжа, общият им брой бе някъде към четиринадесет. Отговорих й по стандартния начин.

— Да, чудесен пейзаж.

Река Хъдсън, или американският Рейн, проблясваше под слънчевите лъчи и покрай високите й брегове различавахме имения и замъци.

— Ей там има един хубав замък с табела ПРОДАВА СЕ — казах.

Тя не ми обърна внимание.

— Понякога ми се иска да зарежа всичко, да си намеря някое място в провинцията и просто да заживея нормален живот. Замислял ли си се за подобно нещо?

Неведнъж след 9/11 бях чувал подобни думи, при това не само от Кейт. Медийните психолози го обясняват с посттравматичен стрес, безпокойство, страх от нова атака, опасения от антракс и тъй нататък.

— Както може би помниш, миналата година бях готов да си събирам багажа, но след атаките разбрах, че няма да ида никъде — отговорих. — Сега съм мотивиран.

Тя кимна.

— Разбирам. Но… все си мисля, че ще се случи отново и следващия път може да се окаже още по-лошо. Може би антракс, отровен газ или радиоактивно устройство…

Не отговорих.

— Доста хора напуснаха града, Джон.

— Зная. Вече е много по-лесно да спреш такси или да направиш резервация за обяд.

— Не е смешно.

— Права си, не е.

Всъщност познавах хора, които след 9/11 си бяха купили къщи в провинцията или се бяха сдобили с яхти за по-бързо измъкване. Това не е здравословно, макар и да изглежда умно.

— По-стар съм от теб и си спомням времето, когато нещата бяха различни — казах. — Не обичам начина, по който ни накараха да живеем ония мръсници. Предпочитам да живея достатъчно дълго, за да видя как нещата се оправят. И искам да участвам в това оправяне. Така че няма да бягам.

Тя нямаше какво да ми отговори и двамата мълчаливо се загледахме в приятния есенен пейзаж долу.

На западния бряг на Хъдсън се появи Военната академия в Уест пойнт — високите й готически кули заблестяха на слънчевата светлина. Успях да различа една рота кадети на плаца. Маршируваха.

— Нещата няма да се оправят толкова бързо, че да го доживеем — каза Кейт.

— Е, не можеш да си сигурна. Така че е по-добре да правим всичко по силите си.

Тя се замисли за миг.

— Това с Хари… няма нищо общо с ислямския тероризъм, но и то е част от проблема.

— Как точно?

— Все става въпрос за хора, участващи по един или друг начин в борбата за надмощие. Религия, политика, войни, нефт, тероризъм… светът се е запътил към нещо много по-лошо, отколкото сме виждали досега.

— Може би. Дай обаче да намерим Хари. Тя се загледа през прозореца. Кейт е психически храбра. Бях се убедил в това, когато господин Халил ни използваше като движещи се мишени за своя снайпер, но изминалата година бе взела своето от емоционалното й здраве.

А и за всички нас от този бизнес не е особено здравословно ежедневното четене на засекретени записки за една или друга вътрешна Уплаха. Това, наред с предстоящата война с Ирак, започваше да опъва нервите на някои от хората, с които работех.

Като всички нас, Кейт бе имала своите добри и лоши дни. Днес определено не беше добър ден. Всъщност десети септември две хиляди и първа бе последният й наистина хубав ден.