Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Девета част
Понеделник
Северната част на щата Ню Йорк

Предвид мащабите на реакцията спрямо евентуален инцидент с оръжия за масово поразяване, неговите инициатори биха се поколебали да задействат механизмите, които да предизвикат подобен отговор.

Тероризмът в Съединените щати

Публикация на ФБР, 1997 г.

19

Два часа и петнадесет минути след като изхвърчахме от центъра на Манхатън, летяхме над градчето Саранак Лейк. След още няколко минути се появиха три дълги, образуващи триъгълник писти, заобиколени от гора. Стори ми се, че видях спотайващи се между дърветата мечки.

Докато се спускахме, различих много шикозни корпоративни самолети, макар че на опашката само на един от тях се виждаше фирмено лого. В случая с корпоративните самолети рекламата не е желателна — отчасти от съображения за сигурност и отчасти защото излишната показност обикновено вбесява акционерите. Въпреки това потърсих самолет с марката ГОКО, но опитите ми се оказаха безрезултатни.

Пилотът заговори с някого по радиото и приземи вертолета на площадката зад една дълга облицована с дърво сграда — приличаше на планинска хижа. Имаше малко необичаен за летище вид, но от редките ми пътувания из тези планини знаех, че местните се отнасят много сериозно към селския вид на района. Честно казано, бях изненадан, че хангарите не приличат на навеси за дърва.

Както и да е, пилотът изключи двигателя и нивото на шума забележимо падна.

Вторият пилот изскочи от кабината, отвори нашата врата и подаде ръка на Кейт. Наложи се да сляза без негова помощ.

Случайно да видя мечки? — извиках му през затихващия вой на перките.

— Ъ?

Няма значение. Ще останете ли?

— Не. Зареждаме и се връщаме в Ню Йорк — Докато говореше забелязах към нас да приближава цистерна. Обслужването тук бе по-бързо, отколкото и на бензиностанцията, на която зареждам. Сигурно бе свързано с надписа ФБР върху вертолета.

Огледах почти празното летище. Зад корпоративните самолети се виждаха по-малки машини. Не се забелязваше никакво активно движение.

Беше доста хладно. От устата ми излизаше пара — нещо, което не бих искал да видя в 13:30 в слънчев ден в началото на октомври.

— Как само ухае въздухът — каза Кейт.

— Не надушвам нищо.

— Мирише на планина, Джон. Виж дърветата… върховете…

— Къде сме попаднали, по дяволите?

— В Божията земя.

— Хубаво. И без това имам няколко въпроса към него.

Приличащата на хижа постройка се оказа пътническият терминал. Заобиколихме към главния вход, който можеше да се похвали с покрита веранда, заобиколена от груб парапет. Имаше машина за цепен и маса за пикник, на която седеше един тип от охраната и пушеше. Никой не би могъл да сбърка това място с международното летище „Кенеди“.

— Ще звънна на Том — каза Кейт.

— Защо?

— Може да са пратили някой да ни чака.

— Е, не виждам как биха ни пропуснали.

Наоколо нямаше жива душа, а на паркинга имаше само десетина коли, половината вероятно изоставени от хора, взели си еднопосочни билети до някое не толкова затънтено място.

Влязохме в чакалнята. Бе относително по-топла от ледената алпийска долина навън. Беше малка, функционална и тиха.

Колкото малка и изолирана да беше обаче, също си имаше пункт за проверка със задължителния металотърсач и скенер за багажа. На пункта нямаше служители, както между другото и пътници, така че реших, че скорошни полети не се очакват.

Кейт огледа празния терминал и каза:

— Не виждам никакви потенциални посрещачи.

— Как можеш да си сигурна при тая навалица?

Тя не ми обърна внимание.

— Има гишета за коли под наем… а освен това и ресторант, а също и тоалетни. Откъде почваме?

— Оттам. — Обърнах се към самотното гише за самолетни билети с надпис КОНТИНЕНТАЛ КОМЮТЕЪР.

— Какво си намислил? — попита Кейт.

— Да видим какво е трябвало да намери Хари тук.

— Том не…

— Том да си го начука.

Тя се замисли над думите ми и се съгласи.

— Да, да си го начука.

Приближих малкото гише, зад което седяха и ни наблюдаваха внушителна жена на средна възраст и млад мъж. Приличаха на брат и сестра. За съжаление това май се отнасяше и за родителите им. Дамата, която според табелката на ревера се казваше БЕТИ, ни поздрави.

— Добър ден. Какво ще обичате?

— Билети до Париж — казах.

— С прекачване в Олбъни или в Бостън?

— Това не може ли да се спести?

— Сър, единствените преки полети оттук са до Олбъни и Бостън — информира ме Бети.

— Сериозно? А как стои въпросът с пристигащите?

— По същия начин. Олбъни и Бостън. Континентал Комютеър. Два полета дневно. Току-що изпуснахте последния до Бостън. — Тя посочи с палец таблото с разписанието на стената зад себе си. — Самолетът за Олбъни излита в три следобед.

Една авиокомпания, два града, два полета до всеки от двата. Това правеше работата ми по-лесна и бърза.

— Бих искал да говоря с управителя.

— Аз съм.

— Аз пък си помислих, че сте продавачка на билети.

— Това също.

— Надявам се да не сте и пилотът.

Кейт явно изгуби търпение и извади идентификационната си карта.

— ФБР, госпожо. Аз съм специален агент Мейфийлд, а това е помощникът ми детектив Кори. Можем ли да говорим насаме?

Бети ги погледна.

— О… вие сте хората, които току-що пристигнаха с вертолета.

Явно тук големите новини пътуваха бързо.

— Да, госпожо. Къде можем да проверим списъците на пътниците?

Тя стана и заръча на помощника си Ранди да брани крепостта.

— Елате.

Заобиколихме гишето и влязохме през една отворена врата в малък кабинет с бюра, компютри, факсове и други електронни неща.

Тя седна зад едното бюро и се обърна към Кейт — аз явно не й допадах.

— Какво точно ви трябва?

— Списък на пътниците, пристигнали тук в четвъртък, петък, неделя и днес — отвърна Кейт. — А също така списъкът на заминаващите от същите дни, както и утре.

— Добре…

— Някой друг да е идвал тук или да ви се е обаждал през последните няколко дни с подобно искане? — попитах.

— Не.

— А ако се е обаждал, докато ви е нямало, щяхте ли да знаете?

— Тя кимна.

— Разбира се. Джейк, Хариет и Ранди щяха да ми кажат.

Може би Кейт бе права и трябваше да направя онова, което направиха много колеги — да стана шеф на полицията в някое малко градче където всеки познава всекиго. Кейт щеше да помага на учениците да пресичат улицата, аз щях да прекарвам цялото си време в местната кръчма а тя щеше да ми кръшка с горския.

— Можете ли да разпечатате списъците? — попитах.

Бети се завъртя на стола и заблъска по клавиатурата. Принтерът започна да плюе хартия. Погледнах първите няколко страници.

— Доста малко хора летят с тези полети.

— Машините са малки — отговори Бети, докато продължаваше да троши клавишите. — По осемнадесет пътници максимум.

Добра новина.

— И това ли са всички пристигащи и заминаващи за въпросните дни?

— За момента. Не мога да ви кажа със сигурност кой ще замине за Олбъни със самолета в три или с полетите утре. Това са резервациите.

— Добре. Имате ли записи на пристигащите и заминаващи частни машини?

— Не. Това е авиокомпания. Частните самолети са нещо отделно и с тях се занимават от Федералната авиационна администрация.

— Ох, да бе! Та къде е офисът на ФАА?

— В другия край на терминала.

Преди да кажа, че това помещение не е достатъчно голямо, за да има друг край, Бети добави:

— Държат записи за пристигащите и заминаващи самолети само ако останат тук за през нощта или купуват гориво.

Ей затова обичам тази работа — всеки ден научаваш по нещо ново, което няма да ти послужи никога.

— Можете ли да ни покажете тези записи? — попита Кейт.

— Ще пратя Ранди да ви донесе копие. — Бети вдигна телефона. — Миличък, бъди така добър и иди до офиса на ФАА.

Обясни на помощника си какво й трябва, затвори и се обърна към нас.

— Мога ли да ви попитам за какво ви трябват тези списъци?

— Нямаме право да казваме и трябва да ви помоля да не споменавате за това пред никого — отвърна Кейт.

— Дори на Джейк, Хариет и Ранди — добавих аз.

Бети кимна отговорно, докато съставяше в главата си списък на хората, на които да разкаже за посещението от ФБР.

След няколко минути се появи Ранди и връчи няколко страници на Бети, която ги предаде на Кейт. Двамата погледнахме списъка. За въпросните дни бяха регистрирани двайсетина частни самолета, но единствената информация на разпечатката бе марката, моделът и номерът на опашката на всеки.

— Разполагате ли с информация кои са собствениците на тези самолети?

— Не, но можете да ги откриете по номерата.

— Вярно. Мога ли да науча кой е бил на борда?

— Не. При частните полети не се водят записи кой е на борда. Нали затова са частни.

— Вярно бе. Бог да благослови Америка.

Значи Осама бин Ладен може да се настани на борда на частен самолет и никой няма да разбере. Дори сега, една година след 9/11, мерките за сигурност по отношение на частните самолети все така не съществуват, докато летящите с пътническите линии, в това число бебета, екипаж и милите стари дами, биват пребърквани и проверявани с металотърсачи. Правете си изводите сами.

Кейт събра разпечатките и ги прибра в куфарчето.

Зададох на Бети стандартния въпрос.

— Да сте забелязали нещо необичайно този уикенд? Тя завъртя стола си към нас.

— Като например? Защо винаги питат така?

— Необичайно — обясних й. — Обратното на обикновено. Тя поклати глава.

— Нищо, за което да се сетя.

— Да са пристигнали повече хора от обикновеното?

— Ами да, доста хора идват за празниците. През лятото и зимата понякога има доста навалица. Но през есента идват само любителите на листопади. После започва ловният сезон, после празниците около Деня на благодарността, Коледа, ските, после…

Спрях я, преди да е стигнала до Великден.

— Някой от пътниците да изглеждаше необичайно?

— Но. Но знаете ли какво?

— Какво?

— Някаква голяма клечка долетя от Вашингтон.

— Да не се е изгубил?

Бети погледна към Кейт, сякаш я питаше как е могла да се събере с такъв задник. Кейт пое топката.

— Кой беше?

— Не си спомням. Министър на нещо си. Името му би трябвало да е в списъка на пътниците.

— С какво пристигна?

— С полета на Комютеър от Бостън. Май беше в събота. Точно така, събота. Дойде с полета в единайсет и един от охраната на летището го позна.

— Взе ли кола под наем? — попита Кейт.

— Не. Посрещна го един от Къстър Хил Клуб — това е на петдесетина километра оттук. Със същия полет пристигнаха още трима души. Май бяха заедно.

— Откъде знаете, че посрещналият министъра на нещо си е от този клуб? — попитах.

— Беше с униформата на клуба. От време на време идват да посрещат пътници. И четиримата пътници взеха багажа си и излязоха отвън, където ги чакаше микробус.

Кимнах. Малко неща остават незабелязани на такива затънтени места.

— Този микробус от Къстър Хил Клуб идвал ли е и за пристигащи от другите полети?

— Не зная. Може би, когато не съм била на смяна.

— А да е оставял заминаващи?

— Не зная. Не гледам само паркинга, имам и друга работа.

— Права сте. — Не исках да показвам прекалено голям интерес към Къстър Хил Клуб, така че превключих на друга тема. — Онова, което искаме да научим, е дали вие или ваш колега не е видял някой, който да изглежда… ох, как да го кажа така, че да не звучи като проява на расизъм?… Някой, който прилича на… ами, на жител на страна, в която има много камили?

Тя кимна разбиращо, замисли се за секунда и отговори:

— Не. Подобен човек щеше да се набива на очи. И още как.

— Ще бъдете ли така добра да попитате и останалите по-късно?

Тя кимна ентусиазирано.

— Разбира се. Искате да ви се обадя ли?

— Аз ще ви се обадя, даже всъщност ще намина.

— Добре. Ще поразпитам. — Бети стана и впери поглед в нас. — За какво е всичко това? Да не би да предстои нещо?

Пристъпих към нея и заговорих тихо:

— Свързано е със зимната олимпиада в Лейк Плесид. Но да си остане между нас.

Бети пообработва информацията няколко секунди, после каза:

— Зимната олимпиада беше през осемдесета!

Погледнах Кейт и възкликнах:

— По дяволите! Закъснели сме! — Обърнах се към Бети. — И случи ли се нещо?

Кейт ме изгледа многозначително и въздъхна:

— Това е начинът на детектив Кори да каже, че не ни е позволено да обсъждаме темата. Но наистина бихме могли да се възползваме от помощта ви.

Обикновено в този момент даваш на съвестния гражданин визитната си, но в случая пускахме димна завеса. Кейт е истински майстор в това и поиска визитката на Бети.

— Ще ви се обадим. Благодаря ви за помощта.

— Ще направя всичко възможно, просто кажете. Ако тези хора се опитат да направят нещо тук, знаем как да се оправяме.

— Това е наша работа, госпожо — отвърнах с гласа на Джон Уейн. — Не се заемайте лично с прилагането на закона.

Тя изсумтя, после каза:

— Така и така сте тук, няма да е зле да хвърлите едно око и на Къстър Хил Клуб.

— Защо?

— Странни работи стават там.

Почувствах се като герой от второкласен филм, в който местен жител ме предупреждава за страшното място на хълма, но аз пренебрегвам съвета. Точно така постъпих във втората част.

— Благодаря — отвърнах неопределено. — Как е храната в ресторанта?

— Доста добра, но е скъпичка. Пробвайте двойния чийзбургер с бекон.

Имаше вид, сякаш вече е пробвала няколко.

Изпрати ни до изхода и щом излязохме, казах строго на Кейт:

— Каквото и да правите, мис, не отивайте в Къстър Хил Клуб.

Тя се засмя и отвърна:

— А вие не опитвайте двойния чийзбургер с бекон.

Всъщност това бе първият риск, на който щях да се изложа днес, преди да поемем към Къстър Хил Клуб.