Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Първа част
Петък
Ню Йорк

ФБР разглежда свързаните с тероризъм случаи без оглед на раса, религиозна принадлежност, националност или пол.

Тероризмът в Съединените щати

Публикация на ФБР, 1997 г.

1

Аз съм Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ на Нюйоркското полицейско управление, раняван при изпълнение на служебния си дълг, пенсиониран по инвалидност (което е просто номер за получаване на повече пари; около 98 процента от тялото ми продължават да си функционират) и в момента на работа като нещатен агент към Федералната контратерористична спецчаст.

— Чувал ли си за Къстър Хил Клуб? — попита Хари Мюлер, който седеше в клетката срещу мен.

— Не. Защо?

— Ще ходя там през уикенда.

— Приятно прекарване — казах.

— Ловна хижа, държана от сбирщина богати десни кукундели.

— Само не ми носи еленско, Хари. Нито мъртви пилци.

Станах от бюрото си и отидох до бюфета. Над каните с кафе висяха афишите с най-търсените от Министерството на правосъдието. От стената ме зяпаха предимно мюсюлмански господа, сред които и отрепка номер едно — Осама бин Ладен.

Сред близо двайсетината лица се виждаше и един либиец, Асад Халил, известен също и като Лъва. Нямаше нужда да се вглеждам в снимката. Познавах лицето му като своето собствено, макар да не се бяхме запознавали официално.

Кратката ми връзка с г-н Халил бе преди около две години. Тогава го дебнех, а най-накрая се оказа, че всъщност той дебне мен. Успя да се измъкне, а аз се отървах с лека рана. Арабите вероятно биха казали: „Писано е да се срещнем отново и да си уредим сметките“. Очаквах го с нетърпение.

Изсипах остатъците от кафето в една стиропорена чаша и погледът ми се плъзна по лежащия на плота брой на „Ню Йорк Таймс“. Голямата новина за днес — петък, 11 октомври 2002 г., гласеше: С ГОЛЯМО МНОЗИНСТВО КОНГРЕСЪТ ОТОРИЗИРА БУШ ДА ИЗПОЛЗВА СИЛА СРЕЩУ ИРАК.

„Според официални източници САЩ планират да окупират Ирак“ — допълваше подзаглавието.

Изглежда, войната бе предрешен въпрос, както и победата. Следователно нямаше да е зле да има и план за окупация. Зачудих се дали някой в Ирак има представа за всичко това.

Върнах се с кафето на бюрото си, включих компютъра и прочетох вътрешните бележки. Вече сме почти безхартиена организация и записките с парафи започват да ми липсват. Засърбя ме ръката да се подпиша върху екрана с химически молив, но в крайна сметка се задоволих с електронния му еквивалент. Ако бях шеф на тази организация, всички бележки щяха да се пишат върху хвърчащи листа.

Погледнах си часовника. Беше четири и половина следобед и колегите ми на двайсет и шестия етаж на Федерал Плаза 26 се стопяваха бързо. Трябва да обясня, че те, подобно на моя милост, са служители на Федералната контратерористична спецчаст — четирибуквена агенция ФКТС в един свят на трибуквени организации.

Живеем в свят след 9/11, така че на теория за всички нас уикендите са просто поредните два работни дни. В действителност почетната традиция на Федералния петък т.е. да се измъкнеш по-рано не се е променила особено и НЙПУ, което влиза в спецчастта и така или иначе е свикнало с гадните часове, стои на стража през уикенди и по празници.

— Какво ще правиш през почивните дни? — попита Хари Мюлер.

Предстояха три почивни дни по случай Деня на Колумб, но какъвто съм си карък, по разписание трябваше в понеделник да съм на работа.

— Смятах да участвам в парада по случай Деня на Колумб, но съм на работа в понеделник.

— Сериозно? Щеше да ходиш да маршируваш?

— Не, но така казах на капитан Парези — обясних. — Освен това му подшушнах, че майка ми е италианка и смятам да я изведа с инвалидната количка на парада.

Хари се разсмя.

— Хвана ли се?

— Не. Въпреки това предложи да бута количката.

— Мислех, че родителите ти са във Флорида.

— Там са си.

— И че майка ти е ирландка.

— Ирландка е. И сега трябва да си търся италианска майка, за да може Парези да я бута по Кълъмбъс Авеню.

Хари отново се разсмя и се обърна към компютъра си.

Също като повечето служители от Близкоизточния отдел на спецчастта, Хари Мюлер разработва и държи под око Обектите на внимание, което на политически коректен език означава мюсюлманската общност. Аз пък се занимавам предимно с разпитване и набиране на информатори.

Огромен процент от източниците ми са патологични лъжци и палячовци, чиято основна цел са парите или гражданството, или пък искат да направят мръсно на някой от своите. От време на време попадам на нещо истинско, но тогава трябва да споделям човека си с ФБР.

Спецчастта се състои предимно от агенти на ФБР и детективи от НЙПУ като мен. Освен това имаме хора и от други федерални агенции като Дирекция имиграция и митници ДИМ, щатската полиция и полицията от предградията, Пристанищните сили за сигурност и тъй нататък — прекалено са много, за да мога да ги изброя и дори запомня.

Към групата колеги има и хора-призраци, които всъщност не съществуват, но ако ги имаше, щяха да се водят от ЦРУ.

Проверих си имейла. Имаше три съобщения. Първото бе от шефа ми, главен специален агент Том Уолш, който бе поел КТС, след като предишният ми шеф Джак Кьониг загина в Световния търговски център.

СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО — НАПОМНИТЕЛНО ПИСМО — С ОГЛЕД ВЪЗМОЖНИ ВРАЖДЕБНИ ДЕЙСТВИЯ В ИРАК СЛЕДВА ДА ОТДЕЛЯМЕ СПЕЦИАЛНО ВНИМАНИЕ НА ЖИВЕЕЩИТЕ В КОНЩА ИРАКЧАНИ.

„КОНЩА“ означава „Континентални щати“. Под „враждебни действия“ се разбира „война“. Останалото означаваше „намери иракчанин, когото можем да свържем с терористична заплаха срещу САЩ, за да направим по-лесен живота на клечките във Вашингтон, преди да изсипят гърмящия си товар върху Багдад“.

Съобщението продължаваше:

ОСНОВНАТА ЗАПЛАХА И ЦЕЛ НОМЕР ЕДНО СИ ОСТАВА УБЛ, С НОВ АКЦЕНТ ВЪРХУ ВРЪЗКАТА УБЛ/СХ.

За непосветените — „УБЛ“ е „Осама бин Ладен“ и би следвало да е „ОБЛ“, но още навремето някой транслитерира арабското изписване като „Усама“, което също било вярно. Когато споменават името на тази отрепка, медиите обикновено използват варианта „Осама“, но разузнавателните служби продължават да го наричат „УБЛ“. Все същият грозник.

Следващият имейл бе от втория ми шеф — споменатия вече Винс Парези, капитан от НЙПУ, прикачен към ФКТС да държи под око проблематичните ченгета, които понякога не се държат добре с другарчетата си от ФБР. Това можеше да включва и мен. Капитан Парези бе заел мястото на капитан Дейвид Стейн, който, подобно на Джак Кьониг, загина — или всъщност бе убит — преди една година и един месец в Световния търговски център.

Дейвид Стейн беше страхотен пич и не минаваше ден, в който да не усетя липсата му. Джак Кьониг, при всичките му издънки и с всичките проблеми помежду ни, бе професионалист — корав, но справедлив шеф и голям патриот. Тялото му така и не бе открито. Тялото на Дейвид също.

Друго безследно изчезнало тяло сред останалите две хиляди бе това на Тед Наш, служител на ЦРУ — безподобен кретен и същински враг номер едно.

Щеше ми се да мога да измисля нещо свястно за тоя кучи син, но единственото, което ми идваше наум, бе „прав ти път“.

Освен това този тип имаше гадния навик да се връща от оня свят — правил го е поне веднъж — и не бързах да гърмя шампанското при отсъствието на категорично идентифициран труп.

Както и да е. Имейлът на капитан Парези до всички служители на НЙПУ/ФКТС гласеше:

ДРЪЖТЕ ПОД ОКО ИРАКЧАНИТЕ. СВЪРЖЕТЕ СЕ С ОНЕЗИ ОТ ТЯХ, КОИТО СА НИ ПОМАГАЛИ В МИНАЛОТО, И ПРИБЕРЕТЕ ЗА РАЗПИТ ФИГУРИРАЩИТЕ В ЧЕРНИТЕ СПИСЪЦИ. ОБЪРНЕТЕ ОСОБЕНО ВНИМАНИЕ НА ИРАКЧАНИТЕ, ПОДДЪРЖАЩИ ВРЪЗКА С МЮСЮЛМАНИ ОТ ДРУГИ НАЦИОНАЛНОСТИ КАТО САУДИТЦИ, АФГАНЦИ, ЛИБИЙЦИ И Т.Н. ДЖАМИИТЕ СЪЩО ЩЕ БЪДАТ ПОСТАВЕНИ ПОД НАБЛЮДЕНИЕ. ИНСТРУКТАЖЪТ Е СЛЕДВАЩАТА СЕДМИЦА, ЩЕ ИМА ДОПЪЛНИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ.

КАП. ПАРЕЗИ,

НЙПУ.

Май виждах някаква обща картинка.

Трудно е да се повярва, но сравнително до неотдавна всеки ден се мъчехме да отгатнем какво да правим и паметните записки се съчиняваха много внимателно. Не искахме да изглежда, че не одобряваме ислямските терористи, нито пък да накърняваме по някакъв друг начин чувствата им. Това се промени наистина бързо.

Третият имейл бе от жена ми Кейт Мейфийлд, която можех да видя зад бюрото й оттатък голямата преграда между отделите на НЙПУ и ФБР. Съпругата ми е страшно красива жена, но и да не беше, пак щях да я обичам. Всъщност, ако не беше красавица, изобщо нямаше да я забележа, така че въпросът е спорен.

ХАЙДЕ ДА СЕ ИЗМЪКНЕМ ПО-РАНО. ЩЕ СЕ ПРИБЕРЕМ, ЩЕ ПРАВИМ СЕКС, ЩЕ ТИ ПРИГОТВЯ ХОТДОГ С ЧИЛИ И ЩЕ ТИ СИПЯ ПИТИЕ, ДОКАТО ГЛЕДАШ ТЕЛЕВИЗИЯ ПО ДОЛНИ ГАЩИ.

Всъщност не пишеше точно това. Думите бяха други.

ДА ПРЕКАРАМЕ ЕДИН РОМАНТИЧЕН УИКЕНД С ДЕГУСТАЦИЯ НА ВИНО В НОРТ ФОРК. ЩЕ ЗАПАЗЯ КВАРТИРА.

ОБИЧАМ ТЕ

КЕЙТ.

За чий ми е да дегустирам вино, по дяволите? Все ми е еднакво на вкус. Освен това квартирите са нещо гадно — превзети западнали коптори с тоалетни от деветнайсети век и скърцащи легла. На всичкото отгоре ти се налага да закусваш с останалите гости, най-често надути юпита от Горен Уест Сайд, които се напъват да говорят за нещо, което са прочели на културните страници на „Таймс“. Винаги, когато чуя думата „култура“, посягам към пистолета си.

Набрах отговора си:

ЗВУЧИ СТРАХОТНО. БЛАГОДАРЯ, ЧЕ СИ ПОМИСЛИЛА ЗА ТОВА.

ОБИЧАМ ТЕ

ДЖОН.

Подобно на повечето мъже, бих предпочел да се изправя пред дулото на автомат, отколкото пред разлютена съпруга.

Кейт Мейфийлд е агент на ФБР, юрист и член на екипа ми, в който влизат още двама типа, по един от полицията и Бюрото. При нужда прибавяме и по един-двама души от други агенции като ДИМ и ЦРУ. Последният ни сътрудник от ЦРУ бе споменатият вече Тед Наш. Силно подозирах, че навремето е имал връзка с бъдещата ми по онова време съпруга. Това не бе причината, поради която не го харесвах. Заради това го мразех. А не го харесвах по професионални причини.

Забелязах, че Хари Мюлер разчиства бюрото си и прибира по-деликатните материали, за да не могат чистачите — мюсюлмани и други — да ги ксерокопират и пратят в Пясъчната родина.

— Остават двадесет и една минути до камбаната — подметнах му.

Той вдигна очи към мен.

— Трябва да взема това-онова от Техническия отдел.

— Защо?

— Нали ти казах. Ще държа под око Къстър Хил Клуб.

— Аз пък си помислих, че си сред поканените.

— Не, от натрапниците съм.

— Как попадна на това?

— Не зная. А и смея ли да питам? Имам каравана, рибарски ботуши и шаяка с наушници. Значи ставам.

— Правилно.

Както вече споменах, Хари Мюлер е бивше ченге от НЙПУ, пенсиониран след двадесетгодишен стаж — последните от въпросните години в Разузнавателния отдел. Сега бе нает от федералните да души и дебне, за да могат костюмарите, както наричаме хората от ФБР, да вършат умствената работа.

— Какво им е толкова важното на тия десни типове? — попитах го. — Мислех си, че си от нас.

„Нас“ означаваше Близкоизточния отдел, което в наше време означава около 90 от персонала на ФКТС.

— Не зная — отвърна Хари. — А и смея ли да питам? Просто трябва да им направя няколко снимки, а не да ходя на църква с тях.

— Прочете ли имейлите от Уолш и Парези?

— Да.

— Как мислиш, към война ли отиват нещата?

— Уф… чакай да помисля.

— Възможно ли е тази дясна група да има нещо общо с иракчаните или УБЛ?

— Не зная. — Хари си погледна часовника. — Трябва да стигна до Техническия отдел, преди да са се омели.

— Имаш време — казах. — Сам ли отиваш?

— Да. Няма проблем. Просто кротко наблюдение. — Хари ме погледна в очите. — Между нас да си остане, Уолш обясни, че това е колкото да се унищожат малко дървета и да се напълнят папките. Нали се сещаш, не бива да търчим само след арабските задници. Трябва да наглеждаме и местните групички като неонацисти, военизираните организации, отцепници и всякакви други такива. Създаваме си имидж пред медиите и Конгреса, ако изобщо стане дума за това. Нали? Правили сме го и преди единайсети септември. Помниш ли?

— Прав си.

— Трябва да тръгвам. Е, ще се видим в понеделник. Първата ми работа ще е да се срещна с Уолш.

— Да не би да работи в понеделник?

— Ами, не ме е канил у тях на бира, така че вероятно ще е тук.

— Ясно. До понеделник.

Хари си тръгна.

Думите му за пълненето на папките нещо не ми се връзваха. Да не говорим, че за типове като онези си имаме и Отдел за вътрешен тероризъм. Освен това дебненето на богати десни типове с клуб в провинцията изглеждаше малко странно. Странно бе, че и Том Уолш ще идва на работа в празничен ден само за да чуе доклада на Хари за някаква рутинна задача.

Все си тикам носа в чуждите работи поради което съм и велик детектив, така че отидох до отделения компютър с достъп до интернет и направих справка в Гугъл за Къстър Хил Клуб.

Не получих никакви резултати, така че опитах само с Къстър Хил. Броячът показа повече от 400 000 попадения и шаренията на първата страница — курсове по голф, ресторанти и няколко исторически справки за Южна Дакота, свързани с проблема на генерал Джордж Армстронг Къстър при Литъл Бигхорн — показваше, че нито един от отговорите не е свързан с моя въпрос. Въпреки това прекарах десетина минути в прехвърляне на страници, но така и не открих споменаване на щата Ню Йорк в тях.

Върнах се на бюрото си, където можех да използвам паролата си, за да получа достъп до файловете на САД — Системата на автоматизирани досиета, еквивалент на Гугъл във ФБР.

Къстър Хил Клуб се появи, но очевидно не ми бе нужно да зная каквото и да било за него — под заглавието се мъдреха редове от хиксове. Обикновено дори от поверителните файлове все може да се научи по нещо, като например датата на последно отваряне, кой е имал достъп до файла или поне нивото му на секретност. Този файл обаче се състоеше само от кръстчета.

Така единственото, което успях да направя, бе да уведомя копоите от сигурността, че съм се ровил в класифициран файл, който няма нищо общо с конкретната ми работа — с други думи, иракчаните. Реших да им завъртя още малко главите и въведох „Иракски Клуб Кемъл, Оръжия за масово поразяване“.

Никакви резултати.

Изключих компютъра, проверих чекмеджетата на бюрото си, грабнах си якето и тръгнах към Кейт.

Бяхме се запознали, докато работехме върху споменатия вече Асад Халил — противно лайно, дошло в Америка да избие сума народ. Беше го направил, после се опита да убие мен и Кейт, а накрая се измъкна. Случаят не бе от най-успешните ми, но пък за сметка на това ни събра с Кейт, така че ако го видя отново, ще му благодаря, след което ще му надупча червата и ще гледам как умира бавно и мъчително.

— Да те почерпя едно? — предложих на жена си. Кейт вдигна очи и се усмихна.

— Много мило — отвърна и отново насочи вниманието си към компютъра.

Кейт Мейфийлд е момиче от Средния запад, прехвърлено в Ню Йорк от Вашингтон и отначало нещастно от новата си работа, а сега направо обезумяло от радост, че живее в най-чудесния град на Земята с най-чудесния мъж във вселената.

— Защо ще се махаш за уикенда? — попитах я.

— Защото това място ме подлудява. Чудесните градове са способни на подобно нещо.

— Върху какво работиш? — попитах.

— Опитвам се да намеря квартира в Норт Форк.

— Сигурно всички са заети за уикенда. А и не забравяй, че в понеделник съм на работа.

— Как бих могла да забравя? Цяла седмица се оплакваш.

— Никога не се оплаквам.

Незнайно защо тя реши, че това е смешно.

Заразглеждах лицето й на светлината на монитора. Беше прекрасна като в деня преди почти три години, когато я срещнах за първи път. Обикновено жените, с които се захващам, се състаряват бързо. Първата ми съпруга Робин твърдеше, че едногодишният ни брак й се сторил цяло десетилетие.

— Ще те чакам в „При Еко“ — казах.

— Не се зареждай догоре.

Прекосих разделената на кубчета ферма, която вече бе опустяла, и излязох във фоайето с асансьорите, където се бяха изсипали колегите.

Побъбрих с неколцина, после видях Хари и тръгнах към него. Носеше голям метален куфар, в който вероятно се пазеха камери и обективи.

— Ела да те черпя едно — казах му.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам колкото се може по-скоро.

— Ще пътуваш нощем?

— Да. Трябва да съм на линия по изгрев слънце. Ще има някакво събиране и трябва да фотографирам номерата на колите и физиономиите на пристигащите.

— Прилича ми на следенето по време на сватби и погребения.

— Да. Същата гадост.

Натъпкахме се в асансьора и поехме надолу.

— Къде е Кейт? — попита Хари.

— Идва. Как е Лори? — Хари беше разведен, но това не го бе направило отшелник.

— Страхотно.

— Не изглеждаше зле на снимката в сайта за запознанства.

— Ама че си задник! — разсмя се той.

— Не съм задник, предник съм. Всъщност къде е това място?

— Кое? О… близо до Саранак Лейк.

Закрачихме по Бродуей. Бе от ония студени есенни дни, в които улиците и тротоарите те карат да изпитваш характерната благодарност, че е петък.

Казахме си довиждане и поех на юг по булеварда.

Долен Манхатън представлява гъста гора от небостъргачи и тесни улици, гарантиращи минимум слънчева светлина и максимум стрес.

Районът включва Долен Ист Сайд, където съм роден и израснал, а също така Китайския квартал, Малката Италия, Трибека и Сохо. Основните отрасли тук са диаметрално противопоставени — бизнесът и финансите в лицето на Уолстрийт и властта, представена от Федералния, Щатския и Градския съд; Градският съвет; затворите; сградата на ФБР, полицията и т.н. Необходим придатък към всичко това са адвокатските кантори, в една от които работи бившата ми жена, поемаща защитата само на най-високопоставените престъпни негодници. Това беше една от причините да се разведем. Другата бе, че смяташе готвенето и чукането за предразсъдъци от някакъв друг свят.

Пред и над мен имаше къс синьо небе на мястото, където се бяха издигали Близнаците. За повечето американци — и още повече за нюйоркчаните — отсъствието на кулите се регистрира само като празнина в небето. Но ако живеете или работите в центъра и сте свикнали всеки ден да виждате тези чудовища, отсъствието им ще ви изненадва и до ден днешен, когато минете по улицата и откриете, че ги няма.

Вървях и си мислех за разговора ни с Хари Мюлер.

От една страна, в назначението му за уикенда нямаше абсолютно нищо необичайно или забележително. От друга, нещата просто не се връзваха. Бяхме на крачка от война с Ирак, сражавахме се в Афганистан, гонеше ни параноята и очаквахме поредната атака на ислямски терористи, а Хари го пращат да слухти на някакво събиране на богати консерви, чието ниво на заплаха за националната сигурност вероятно можеше да се оцени някъде между ниско и нулево.

А и нелепите обяснения на Том Уолш за пълненето на папките в случай, че от Конгреса или медиите се поинтересуват какви мерки взима ФКТС спрямо нашите си терористи. Това можеше да има някакъв смисъл преди няколко години, но след 9/11 неонацистите, милитаристите и останалите ненормалници се бяха кротнали и всъщност дори се бяха стреснали от това, че са ни нападнали и че страната реагира доста добре, избива лошите, прибира ги на топло и тъй нататък. А капак на всичко бе и онзи отчет в неработен ден, пък бил той и понеделник.

Както и да е, нямаше смисъл да правя от мухата слон, макар и да ми се виждаше малко странно. Като цяло, не ми влизаше в работата, а всеки път, когато започна да задавам прекалено много въпроси за неща, които ми се виждат странни на Федерал Плаза 26, неизменно загазвам. Майка ми все повтаряше: „Джон, презимето ти е Белята“. И аз й вярвах, докато не видях акта си за раждане, където пишеше „Алойзиъс“. Белята като че ли ми отива повече.