Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

35

Върнах се в колата и й подадох кафето и купа диплянки и брошури.

— Трябва да отседнем някъде, и не в Потсдам.

— Може би няма да е зле да идем в Канада и да поискаме убежище.

— Радвам се, че си запазила чувството си за хумор.

— Не се шегувах.

Отпих от кафето и подкарах през центъра на Потсдам. Кейт прелистваше печатните материали. Казах й за обаждането ми до Върха.

— Много скоро Грифит ще поиска от щатската и местната полиция да започнат да ни издирват. А може и вече да го е направил. Мисля обаче, че можем да останем с една крачка пред него.

Кейт изглеждаше толкова погълната от местната литература, че като че ли не ме чу.

— Това може да се окаже добро място за къща. Средната цена е шейсет и шест хиляди и четиристотин долара.

— Скъпа, за момента просто търся място за пренощуване.

— Средният годишен доход на домакинство е тридесет хиляди седемстотин осемдесет и два долара. Колко е инвалидната ти пенсия?

— Скъпа, намери къде да отседнем.

— Добре… — Тя прелисти няколко брошури. — Има един добре изглеждащ пансион…

— Никакви пансиони.

— Изглежда сладко. А и е изолиран, ако търсим подобно нещо.

— Търсим.

— Намира се на територията на някогашните конюшни на университета „Сейнт Лорънс“. „Предлага уединеност в класическо провинциално имение“ — прочете тя.

— Колко струва това класическо провинциално имение?

— Шейсет и пет долара на нощ. Може обаче да се наеме и къщичка за седемдесет и пет.

— Във Върха толкова плащахме на час.

— И продължаваме да плащаме.

— Да. Накъде?

Тя хвърли поглед към брошурата.

— Трябва да тръгнем по шосе 11.

Започвах втората си обиколка на центъра на Потсдам и вече го познавах добре. Стигнах до едно кръстовище с много табели и скоро вече излизахме от града по шосе 11.

— Познавам момчета от отдел „Бегълци“, според които бегълците като че ли винаги се забавляват, докато се мъчат да избегнат залавянето. Висок адреналин, използваш находчивостта си, все си на педал…

— Има ли спортен магазин в Кантън?

Тя мълчаливо прелисти пътеводителя.

— Има реклама на магазин за спортни стоки.

— Добре.

Продължихме да пътуваме в мълчание.

— Завий тук по шосе 68 — каза тя след десетина минути. — И се оглеждай за „Пансионът на Уилма“.

— Може и ние да си отворим пансион. Ти ще готвиш и ще чистиш. Аз ще стрелям по пристигащите гости.

Отговор нямаше.

Видях знака на Уилма и отбих по чакълен път, минаващ през хълмисти поля с вечнозелени растения. Пред нас се виждаше къща в стил Кейп Код със зимна веранда.

Спрях колата, слязохме и се качихме на верандата. Погледнах назад към магистралата — едва се виждаше.

— Става ли? — попита Кейт.

— Идеално. Прилича на място, където биха отседнали Бони и Клайд.

Тя натисна звънеца и на вратата се появи господин на средна възраст.

— Добре дошли!

— Бихме искали да наемем стая за през нощта — каза Кейт.

— Значи сте дошли точно където трябва.

Явно това беше местен лаф. Сигурно ще го чуеш и ако идеш в болницата за спешна операция на апендикса.

Влязохме в малката рецепция във фоайето и съдържателят, казваше се Нед, обяви:

— Можете да избирате. Две стаи на горния етаж или две къщички.

— Избираме къщичка — казах.

Той ни показа две снимки.

— Това е Езерната къща — до едно езерце е. А тази тук е Полската къща.

Полската къща подозрително много приличаше на яхър.

— Мисля да се спрем на Езерната къща. Джон?

— Аз не се забавлявам. А ти?

— Ами… да. Игра е. Игрите винаги са забавни.

Тя не коментира думите ми.

— Пансионът е на петнайсет километра оттук, край Кантън.

— Кантън е в Охайо.

— Може да са го преместили. А може пък, Джон, да има и Кантън, Ню Йорк.

— Ще видим — казах. Продължихме по шосе 11.

Кейт отново се задълбочи в рекламните брошури.

— В района има много колежи, така че процентът на завършилите колеж е по-висок от средния за страната.

— Образованият ти задник направо може да измръзне тук.

— Средната температура през януари е минус три градуса. Не е чак толкова зле.

— Кажи ми го пак през януари.

— Можем да прекарваме зимата при родителите ти във Флорида.

— Предпочитам бялата смърт. — Часовникът на таблото показваше 11:47. Трябваше да се обадя на Дик Карнс възможно най-рано след пладне.

Пътят бе доста оживен и минаваше през открит район, ферми и селца. Определено бяхме напуснали планинския район на Адирондак и се намирахме в равнините на Големите езера. В Божията страна, където мечките бяха повече от хората и движението бе слабо, двамата с Кейт щяхме да се набиваме на очи. Тук се смесвахме с обичайното население. Стига да си държах голямата уста затворена.

Хюндайчо се държеше добре, но ми се искаше да беше машина с двойна предавка в случай, че ни се наложи да разбием оградата на Къстър Хил в някой момент. Довечера например.

— Колко патрона имаш? — попитах Кейт.

Тя не отговори.

— Кейт?

— Два резервни пълнителя в куфарчето.

Аз имах един пълнител във вътрешния джоб на якето. Никога не нося достатъчно муниции. Може би ако имах куфарче или чанта, щях да мъкна повечко пълнители.

— Точно така. Има ли телефони в тези къщурки?

Нед се изсмя.

— Разбира се. Даже и електричество има.

Искаше ми се да му кажа, че току-що идваме от луксозен курорт без телевизия и телефони услуги, но нямаше да ми повярва.

— Езерната къща има кабелна телевизия и видео, както и връзка с интернет.

— Сериозно? А да не би случайно да мога да използвам или наема един лаптоп?

— Ще ви дам един безплатно, но искам да ми го върнете до шест и половина. Тогава жената влиза да си проверява търговете. Купува боклуци, после ги продава на електронния битак. Казва, че прави пари, ама не ми се вярва.

Ако не се опитвах да се покрия, щях да му кажа, че най-вероятно жена му се чука с местния компютърджия. Но вместо това просто се усмихнах.

Платих в брой, което Нед оцени по достойнство и сметна, че не му трябват документи за самоличност или гаранция. Даде ми лаптопа си, който струваше към хилядарка. Зачудих се, както е тръгнало, дали да не си направя устата и за един стек бира, но не ми се искаше да злоупотребявам с гостоприемството му.

Нед ни даде ключа, съобщи ни някои основни правила и ни упъти към Езерната къща.

— Давайте право напред.

„Право напред“ можеше да ме отведе в кухнята му, но той май искаше да каже първо да се качим в колата.

— Виждаш ли колко приятни и доверчиви са хората тук? — попита Кейт, след като излязохме.

— Май съм си изгубил портфейла. Или пък тоя тип ми го сви?

Тя не обърна внимание на думите ми и продължи:

— В точно такава обстановка израснах в Минесота.

— Е, добре са се справили. Дай обаче да обсъдим преселването си по-късно.

Дадох право стотина метра и се озовахме при дъсчена къщичка до малко езерце.

Кейт си взе куфарчето и влязохме. Беше доста сносна постройка, с комбинирана дневна, спалня и кухня, украсена в еклектичен стил. Отзад се излизаше на зимната веранда, която гледаше към езерцето. Надявах се някъде да има и вътрешна баня.

Кейт инспектираше кухнята.

— Какво има в хладилника? — попитах.

Тя го отвори.

— Електрическа крушка.

— Обади се на румсървиса.

Тя отново ме пренебрегна и намери банята.

Отидох до телефона на писалището и се обадих на Дик Карнс за негова сметка.

Той прие обаждането, но попита:

— Защо аз трябва да плащам?

— В пандиза съм и вече използвах безплатния си разговор, за да се обадя на букмейкъра си.

— Къде си? Коя е тая Уилма, дето ми се изписва?

— Жената на Нед. Справи ли се?

— С кое? А, с Пушкин. Руски писател. Мъртъв. Няма повече информация.

Очевидно предпочиташе да ме дразни пред това да си товари сметката.

— Стига, Дик. Важно е.

— Добре. Готов ли си да записваш?

— Задръж малко.

Кейт беше излязла от банята и придърпа стола от кухнята до бюрото.

— Включвам на спикърфон — казах, натиснах копчето и затворих слушалката. — Кажи здрасти на Кейт.

— Здрасти, Кейт.

— Здрасти, Дик.

— Радвам се, че си с Джон и го пазиш да не загази.

— Опитвам се.

— Разказвал ли съм ти за оня случай, когато…

— Дик — намесих се. — Графикът ни е натоварен.

— Моят също. Добре, готови ли сте?

Кейт извади бележника и химикалка.

— Давай.

— Добре. Путьов, Михаил. Роден на осемнайсети май четиридесет и първа в Курск, Русия, Съюз на съветските социалистически републики. Баща му починал през четиридесет и трета. Капитан от Червената армия, убит в сражение. Майката е покойница, няма друга информация. Обектът е завършил… не мога да произнеса тия шибани руски думи…

— Давай буква по буква.

— Добре.

Съобщи ни къде е учил Михаил Путьов и очите ми се изцъклиха, когато каза:

— Завършил е Ленинградския политехнически институт със специалност ядрена физика. А по-късно бил разпределен в… какво е това, по дяволите?… Курчатов? Да, института „Курчатов“ в Москва… Пише, че това е един от най-големите съветски ядрени центрове и че този тип е правил проучвания там.

Не коментирах, но с Кейт се спогледахме.

— Това ли търсехте? — попита Дик.

— Какво друго има?

— Е, после е почнал работа във фабрика за борш. Пускал е нарязани картофи в казана.

— Дик…

— Работил е за съветската ядрена програма някъде в Сибир… — каза ни буква по буква името на някакъв град или обект. — Това като че ли е секретно, тъй като от седемдесет и девета до разпадането на Съветския съюз през деветдесет и първа няма много информация.

— Добре… Колко достоверна е тази информация.

— Една част взех направо от ФБР. Путьов е в списъка им за наблюдение. По-голямата част получих от биографията му, която е качена в сайта на работното му място.

— А то е?

— Масачузетския технологичен институт. Преподавател е там.

— Какво преподава?

— Не е история на Русия.

— Ясно…

— Събрах няколко неща за него от пуснати в Мрежата научни статии. Доста е уважаван.

— Заради какво?

— Някакви ядрени гадости. Не зная. Да не искаш да чета статиите?

— Ще ги погледна после. Друго?

— Изкарах късмет с клона на ФБР в Бостън. Там намерих един тип, за когото зная, че обича да дърдори неофициално. Та той ми каза, че Путьов попаднал тук през деветдесет и пета в рамките на постсъветската ни програма за настаняване, целяща да неутрализираме някои от тези свободно блуждаещи ядрени таланти, преди да се продадат на някой, който ще им предложи по-висока цена. Така е получил преподавателското място в Масачузетс.

— Можели са просто да го очистят.

Дик се изхили.

— Вярно, би излязло по-евтино. Купили са му апартамент в Кеймбридж и той продължава да цица парички от Чичо Сам. Направих му една бърза кредитна проверка. Никакви финансови или кредитни проблеми, което, както знаем, елиминира половината от мотивите за половината незаконни гадости, случващи се по света.

— Ясно.

Тревожеше ме обаче другата половина — онези мотиви за незаконна дейност, които можеха да се окажат неустоими за един петролен милиардер. Като властта например. Славата. Или отмъщението.

— Защо е в списъка за наблюдение на ФБР? — попита Кейт.

— Човекът от Бостън ми каза, че такава била стандартната процедура за лица като него. Бюрото не разполага с никакви негативи по негов адрес. Задължават го обаче да ги уведомява, когато напуска района, защото, както каза онзи, с когото говорих, Путьов е ходещ мозък, пълен с неща, които не бива да се предават на никоя страна, разработваща своя незаконна ядрена програма.

— Информирал ли е клона в Бостън, че напуска града? — попитах.

— Не зная. Не питах. Изкарах късмет, че онзи се съгласи да говори с мен неофициално. Въпросите ми се ограничаваха до събирането на общи сведения.

— Жена? Деца? — попита Кейт.

— Двама пораснали синове, също докарани тук в рамките на програмата. Чисти са. Жена му, Светлана, не я бива много с английския.

— Разговаря ли с нея? — попита Кейт.

— Да. Обадих се у тях. Преди това обаче звъннах в кабинета му в МТИ. Секретарката му, госпожица Крабтрий, каза, че й пратил имейл в събота, че ще отсъства за уикенда и няма да се появява до вторник — тоест до днес. Все още обаче го нямало и никой не е чувал за него. Предполагам, че е там, където сте и вие — добави Дик. — Нали?

— Не знаем.

Странно. Беше отменил полета си за Бостън в 12:45, но не се беше обадил в кабинета си или в авиокомпанията да си запази място за следващия самолет, който, доколкото си спомнях, щеше да е утре сутринта в 9:55. Нямаше да се прибира в града и с колата, тъй като тя бе върната.

— Секретарката беше ли притеснена? — попита Кейт.

— Не знам. Говореше служебно и нямах причина да я натискам. Затова се обадих на Светлана и тя ми каза: „Той не къща“. Питам я: „Кога бъде къща?“, тя ми отговаря: „Втоорник“, аз казвам: „Днес е втоорник“, а тя ми казва: „Обиди пак“ и затваря.

— Обиди пак?

— Сигурно значи „обади се пак“ на руски. Така че й звъннах преди двайсетина минути и казах: „Трябва да се свържа с Михаил. Спечели един милион долара от лотарията на «Рийдърс Дайджест» и трябва да си вземе наградата и парите“. А тя ми отговори: „Града? Каква града?“ Та значи този тип е изчезнал?

— Може би. Нещо друго?

— Не. Това е в основната безплатна встъпителна оферта.

— Намери ли номера на мобилния му телефон?

— Питах Светлана и секретарката. Не ми го дадоха, но се обзалагам, че са му се обадили веднага след това.

— Ясно. А пита ли телефонната компания? Или клона на ФБР в Бостън?

— Ще пробвам телефонната компания. Но няма да звъня отново на източника от ФБР. Започна да става любопитен. Трябва да го оставим на мира, освен ако не искаш да се забъркаш в някоя каша.

— Добре, остави го на мира.

— Кейт, защо аз? — попита той. — ФКТС си има свои компютри, телефони и досиета.

Тя ме погледна и каза:

— Приятелят ти си е измислил една теория и…

— Ясно. Каза ли му, че трябва да играе в екип?

— Споменах му на няколко пъти.

Вече губех търпение.

— Е, като го уволнят, ще го взема на половин работен ден.

— Стига вече — прекъснах ги. — Да се връщаме на въпроса. Дик, има ли нещо друго, което да ти се струва важно или от значение?

— От значение за какво?

Добър въпрос.

— Какви са тия ядрени истории? — попита Дик, преди да успея да отговоря.

— Не мисля, че е това е от значение за едно разследване на убийство.

— Защо един професор от МТИ ще се забърква в подобно убийство?

— Помислих си, че може да е от руската мафия, но не ми прилича на такъв. Добре, ще…

— Значи арабите са го отмъкнали, така ли?

— Не мисля. Дай ми домашния му и служебния му телефон.

Дик ги даде и каза:

— Добре, сега топката е във вашата половина. Късмет при намирането на Путьов. И дано пипнете кучия син, който е убил Хари Мюлер.

— Ще го пипнем.

— Благодаря, Дик — каза Кейт.

— И се пазете.

Прекъснахме връзката и Кейт ме погледна.

— Ядрен физик.

— Да.

— Какво прави в Къстър Хил Клуб?

— Може би оправя микровълновата печка.

— Джон, трябва веднага да се върнем в Ню Йорк и да накараме Уолш да събере съответните хора…

— Задръж малко. Реакцията ти е прекалена. Не разполагаме с никаква друга стряскаща информация, освен че някакъв ядрен физик е гостувал в Къстър Хил Клуб…

— Имаме ГНУ, ЯДРО, СНЧ и…

— Господи, надявам се вече да са намерили това.

— Ами ако не са?

— Значи са глупаци.

— Джон…

— Не можем да признаем, че имаме улики и сме ги скрили… добре де, че просто сме забравили да съобщим за тях.

Ние? — Кейт стана. — Ти не го съобщи. Ние извършихме престъпление. Аз съм ти съучастник.

Аз също станах.

— Да не си мислиш, че няма да те прикрия?

— Не искам да ме прикриваш. Трябва да съобщим всичко, с което разполагаме, в това число и Путьов. Още сега.

— Доколкото ни е известно, от ФБР знаят всичко, което знаем и ние, но не го споделят с нас. Тогава защо ние трябва да споделяме с тях?

— Защото това ни е работата.

— Правилно. И ние ще споделим. Но не сега. Приеми, че провеждаме допълнително разследване.

— Не, в момента провеждаме моторизирано разследване.

— Не е вярно. Уолш ни оторизира…

— Лайъм Грифит…

— Майната му на Грифит. Доколкото ми е известно, дошъл е тук да ни донесе чисто бельо за една седмица.

— Знаеш защо е дошъл.

— Не, не зная. Ти също не знаеш.

— Джон, какъв е планът ти?

— Както винаги, истина и справедливост. Дълг, чест, родина.

— Глупости на търкалета.

— Добре, истинският отговор е, че трябва да си спасяваме задниците. Загазили сме и единственият начин да се измъкнем е да придвижим случая към…

— И не забравяй егото си. Джон Кори, НЙПУ, държи да се изкара по-хитър от цялото ФБР.

— Не е нужно да го доказвам. Това си е факт.

— Връщам се в Ню Йорк. Ти идваш ли?

— Не. Трябва да намеря убиеца на Хари.

Тя седна на леглото и заби поглед в пода. Ясно беше, че е разстроена.

Останах прав до нея цяла минута.

— Кейт — казах накрая и поставих ръка на рамото й. — Довери ми се.

Известно време тя не отговори, после промълви почти на себе си:

— Защо просто не се върнем в Ню Йорк и не разкажем на Том всичко, което знаем? И да се опитаме да спасим кариерата си?

— Защото вече минахме тази точка — отвърнах аз. — Връщане няма. Съжалявам.

Тя поседя още малко, после стана.

— Добре… Сега какво?

— СНЧ.