Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

36

Кейт като че ли се поуспокои малко и се примири с факта, че идиотът, който я е накиснал в цялата тази каша, е може би единственият малоумник, който може да я измъкне от нея.

Това малко ме притесняваше, но знаех, че ако се съсредоточа и реша случая — убийството на Хари и загадката около Мадокс, — работните и личните ни проблеми ще изчезнат. И докато се занимавахме с това, може би щяхме да спасим и планетата. Както казва самата Кейт, „нищо не е по-успешно от самия успех“.

Обратното на това бе… ами, позор, унижение, уволнение, бюро за безработни и някаква ядрена изненада. Но пък защо трябва да сме черногледи?

Исках да накарам Кейт да се почувства част от решението.

— Добре, ще послушам съвета ти и ще се обадим на Джон Насеф.

Седнахме на бюрото и приготвихме бележниците си.

Предпочитах да използвам лаптопа на Нед, но бях сигурен, че Джон Насеф, който бе от Техническия отдел, така или иначе е извън примката на ФКТС.

Тя набра, като използва личната си фонокарта, с което скриваше номера на Уилма, представи се на дежурния оператор във ФКТС и поиска да я свържат с командир Насеф. Превключи на спикърфон и докато ни свързваха, обясни:

— Джон Насеф е действащ командир от флота, така че няма да е зле отначало да се обърнеш към него според ранга му. Той е офицер и джентълмен, така че си мери приказките.

— А ти внимавай как формулираш въпросите си.

— Мисля, че зная как да го направя — отвърна тя. — Но защо ти не поемеш нещата, както става обикновено?

— Да, госпожо.

Флотски командир Джон Насеф се обади.

— Здрасти, Кейт. Какво има?

— Здрасти, Джон. Със съпруга ми Джон, който работи с… работи за мен, се нуждаем от малко информация за свръхнискочестотните радиовълни. Можеш ли да ни помогнеш?

— Мисля, че да… — Той замълча за момент. — За какво все пак става дума?

— Добър ден, командир — намесих се аз. — Говори детектив Кори, който работи за специален агент Мейфийлд.

— Наричайте ме просто Джон.

— И вие мен. В отговор на въпроса ви, за съжаление, това е доста деликатна материя и можем само да кажем, че е спешно.

— Разбирам… Какво искате да знаете?

— Може ли СНЧ вълните да сварят яйце?

Кейт изглеждаше вбесена, но командир Джон отвърна:

— Не, не мисля.

Говореше като флотски педант, какъвто вероятно беше, така че реших да се съобразя.

— Просто се пошегувах. Можете ли да ни разкажете нещо за свръхнискочестотните вълни? Ако може, без много технически подробности. Не мога дори да си програмирам радиото в колата.

Това го накара да се позасмее. Поне тая шегичка я схвана.

— Добре… въпросът си е технически, но ще се опитам да говоря на нормален език. Първо, не съм специалист по СНЧ сигналите, но определено мога да ви кажа някои най-основни неща.

— Целите сме слух. — Приготвих се да записвам.

— Ами, като начало… само да отворя някои неща в компютъра… добре, свръхнискочестотните вълни се предават на свръхниски честоти… — Той се засмя на тази идиотия. — Затова и се наричат така… както и да е, това са много дълги вълни. Предавате на честота осемдесет и два херца, или 0,000082 мегахерца, което се равнява на дължина на вълната от 3658535,5 метра, или 3658,5 километра…

Оставих молива.

— Чакайте, Джон. Задръжте малко. Не искаме да предаваме съобщения по нашата радиостанция. Кой използва тези честоти? И за какво?

— Използват ги единствено военните — отговори той. — И по-точно Военноморските сили. На тях се осъществява контактът с атомните подводници, действащи на много големи дълбочини.

С Кейт се спогледахме. Искаше ми се да го попитам дали не познава Фред, но се сдържах.

— Възможно ли е тези СНЧ вълни да се проследяват?

— Разбира се. Стига да имате подходящото оборудване. Може обаче да се наложи доста да почакате, докато уловите СНЧ предаване.

— Защо?

— Защото използването им е много ограничено. И всичко, което уловите, ще е кодирано.

— Добре… запознайте ни с това. Кой, какво, къде, кога, как и защо?

— Не мисля, че това, което ще кажа, е секретно, но съм длъжен да ви попитам дали линията е сигурна.

Типичен военен свързочник. Помислих си, че Нед би могъл да подслушва, за да му мине времето, но не ми приличаше на шпионин, а Уилма сто на сто гледаше Хоум Шопинг.

— Говорим по обикновена линия, която ще ползвам само веднъж, от един курорт в Адирондак. — Всъщност вече не се намирахме в Адирондак, но Уолш и Грифит трябваше да си мислят, че сме там, ако случайно научеха за разговора. — Обаждам се от Върха, така се нарича курортът. Главният готвач е французин, но съм сигурен, че не подслушва.

— Хм… Както казах, по-голямата част от информацията не е секретна. И тъй, нека ви обясня практическото приложение на СНЧ. Както знаете, имаме атомни подводници, действащи на много големи дълбочини за много дълги периоди — понякога месеци наред, и повечето от тези подводници действат в обичайните си патрулни райони близо до… е, това е малко деликатно, но все пак ще го кажа… близо до хидроакустични станции, където могат да поддържат връзка с командването по обикновените радиоканали. Някои от подводниците обаче могат да се окажат в ничии води далеч от станциите си, така че при извънредни ситуации командването в Пърл Харбър за Тихоокеанския флот или в Норфолк за Атлантическия трябва да може да се свърже с онези, които не са близо до повърхността или в района на някоя подводна предавателна станция. Дотук разбрахте ли ме?

Погледнах Кейт. Тя кимна.

— Разбира се. Давайте нататък.

— Е — продължи той, — в нормална обстановка дългите вълни няма да могат да проникнат далеч в океанските дълбини, особено ако водата е много салинна. Тоест солена.

— Солена. Това го схванах.

— Добре. Свръхнискочестотните вълни обаче могат да обиколят целия свят независимо от атмосферните условия и да проникнат през всичко, в това число планини, океани и полярни шапки. В състояние са да достигнат дълбоко потопена подводница по всяко време и на всяко място. Всъщност, ако СНЧ не съществуваха, нямаше да можем да поддържаме връзка с някои от атомните ни подводници и това би могло да доведе до сериозен проблем, ако балонът гръмне.

— Какъв балон?

— Балонът. Жаргонното название на ядрена война.

— Аха. Харесва ми.

Двамата с Кейт отново се спогледахме. Не знаех как се чувства тя, но мен лично мисълта за Бейн Мадокс малко ме изнервяше.

Командир Насеф пусна поредната апокалиптична шега.

— Ако не бяха СНЧ, нямаше да има опасност от една хубава тотална атомна война.

— Е, да благодарим на Бог за СНЧ.

Той се изсмя.

— Това е стар флотски лаф.

— Направо кърти мивки. Други няма ли?

— Хе, мина доста време от Студената война, но…

Обикновено не прекъсвам остроумия, но този път направих изключение.

— И тъй, значи това е единственият начин… единствената причина, поради която някой би използвал тези вълни… тоест за да се обади на някоя подводница.

— Виждате ли, това не е точно гласово радио — отвърна той — По-скоро е предавател на сигнали, също като телеграфа, за изпращане на кодирани съобщения.

— При това само до подводница?

— Да. До дълбоко потопена подводница. Вълните са много дълги и затова предаванията са много бавни. Те обаче могат да проникнат през всичко. Така че единственото им практическо използване е за контакт с подводници, с които не може да се установи нормална връзка.

— Ясно. Могат ли тези вълни да прецакат мобилния ми телефон?

Той отново се изсмя.

— Не. Те са много далеч по скалата и не си взаимодействат с никои от останалите радиовълни, микровълни и всичко друго, което използваме в ежедневието.

— Значи СНЧ предавателите предават буквени кодове — каза Кейт.

— Правилно.

— И могат да се уловят само от подводница ли?

— Могат да се уловят от всеки, който разполага със СНЧ приемник. Но ако не знаете шифъра, който често се сменя, съобщението ще е безсмислено. Ще чувате единствено предаваните импулси, които са букви в криптиран вид. Доколкото зная, най-разпространен е трибуквеният шифър.

— И това казва на хората в подводницата всичко, което трябва да знаят ли?

— Обикновено им казва просто да установят нормална радиовръзка. СНЧ предаването се нарича предупредителен звънец — обясни той. — Освен това е и предупреждение за капитана, че нещо се случва и че трябва да направи нещо, за да установи връзка. Понякога обаче трибуквеният код може да е достатъчен. Например би могъл да означава „Излезте на повърхността“ или „Вземете курс към точка А“, която се намира на предварително подготвена координатна мрежа. Разбирате ли ме?

— Мисля, че да — отвърна Кейт.

— Не можете да използвате СНЧ за дълги и многословни съобщения. Може да мине половин час, преди сигналът да стигне до подводницата. А освен това трябва да отбележа, че самата подводница не може да изпрати сигнал или съобщение. Може само да приема.

— Като „Не ни търсете, ние ще ви се обадим“ — казах аз.

— Правилно.

— Защо подводницата не може да изпраща СНЧ съобщения? — попита Кейт.

— Предавателят и антената трябва да са на суша. Мога да ви го обясня по-късно. Засега ще кажа, че ако подводницата трябва да отговори на еднопосочното съобщение или ако капитанът се нуждае от повече данни, подводницата трябва да се придвижи по-близо до някоя подводна хидроакустична станция — ако има време, — да се приближи до повърхността и да изпрати комуникационен маяк, да получи повече информация по късите вълни, или в наше време — по сателит или по друг начин.

— Какво искате да кажете с това „ако има време“? — попитах.

— Ами например, ако другата страна вече е изстреляла междуконтиненталните си ракети срещу нас, няма да има време за установяване на нормална радиовръзка, защото докато подводницата приеме сигнала, което може да отнеме до половин час, както вече казах, всички видове комуникации в Съединените щати вече ще са изпарени и ядрената война ще е свършила. Ако това се случи, то подводниците ще получат последното си съобщение — трибуквен код, който означава — най-общо — „Пускайте ракетите“.

Кейт изглеждаше малко разтревожена, но командир Насеф имаше и добри новини.

— Свръхнискочестотните вълни не се влияят от термоядрените експлозии.

— И слава Богу — казах аз. — Нека обаче ви попитам нещо. Ами ако онзи, който праща сигналите, пусне погрешни букви? Да кажем, искал е да напише XYZ, което означава „обедна почивка“, а вместо това набере XYV, или „пускайте бомбите“?

Гласът на командир Насеф звучеше развеселено.

— Това не може да се случи.

— Защо? Погледнете само имейлите, които получавате.

— Искам да кажа — търпеливо обясни той, — че има предпазни механизми и всички заповеди за изстрелване на ракетите трябва да бъдат потвърдени.

— От кого? Когато подводницата получи заповедта половин час след изпращането й, както сам казахте, няма да има кой да я потвърждава.

— Това е вярно. Но бъдете сигурен, че това не може да се случи.

— Защо? В крайна сметка става въпрос за три мизерни букви. Като онези маймуни, дето пишат „Крал Лир“.

— За ваша информация, един трибуквен код съдържа седемнадесет хиляди петстотин седемдесет и шест възможни комбинации на латиница във вида й, използван в английския език. Руската азбука, в която има тридесет и три букви, ще съдържа тридесет и пет хиляди деветстотин тридесет и седем различни кода. Толкова прави тридесет и три на трета степен — обясни той. — И тъй, какъв е шансът някой оператор да изпрати погрешен код на подводниците и да им нареди да изстрелят ракетите си по зададените им цели?

Като се има предвид, че всяко нещо, което може да се скапе, се скапва, шансовете изглеждаха доста добри.

— Може би трябва да преминем на кирилица. Нали се сещате? Повече букви. По-малка вероятност случайно да започнем ядрена война.

Това му се видя смешно.

— Всъщност, ако искате да знаете повече, отколкото ви е нужно, изпращащият съобщението трябва да го предава като повтарящ се, коригиращ грешките код, последван от друг трибуквен код за удостоверяване. Никой не може да прецака случайно тази система.

Зададох очевидния и по-уместен въпрос:

— А ако не е случайно? Да кажем, ако някой ненормалник реши да започне ядрена война?

Той за момент се замисли.

— Както вече казах, кодовете често се сменят.

— Но ако някой разполага с кода.

— Не мога да си представя, че някое оторизирано лице може да се добере до командните и удостоверяващите кодове и същевременно до протоколите за криптиране. Освен това софтуерът за кодиране е много по-сложен, отколкото си мислите. Не бива да се тревожите за подобни неща.

Помислих си за Бейн Мадокс и ми се прииска да кажа на командир Насеф, че той би трябвало да се тревожи.

— Няма ли друго възможно приложение на това средство за комуникация? — попита Кейт. — Имам предвид, СНЧ имат ли приложение другаде освен при военните?

— Е, преди нямаха. Чувал съм обаче, че след края на Студената война руският СНЧ предавател е бил използван за геофизични изследвания. С други думи, превръщат мечовете в плугове. Свръхнискочестотните вълни могат да проникнат дълбоко в земната кора и затова могат да се използват за електромагнитно сондиране и наблюдение — обясни той. — Например за сеизмични изследвания. Предсказване на земетресения и разни подобни неща. Само че не съм много запознат с тази област.

— Значи на теория някой извън системата на военните би могъл да изпрати СНЧ сигнал. Учени например.

— На теория — да, но в целия свят съществуват само три СНЧ предавателя и всички те са собственост на военните — каза Насеф. — Ние притежаваме два, а те — един.

— Разбирам… — каза Кейт. — Но на теория… този предавател свръхсекретен ли е? Или конструирането му е незаконно?

— Не зная дали е незаконно. В технологията и физиката зад нея няма нищо свръхсекретно. Реалният проблем е, че предавателната станция е много скъпа и че няма друго практическо приложение освен установяването на връзка с подводници, или в по-ново време — с ограничени геофизични проучвания.

Не ми се вярваше Бейн Мадокс да се интересува от геофизични проучвания, но казва ли ти някой.

— Възможно ли е свръхнискочестотните вълни да установят наличието на петролни залежи?

— Предполагам, че да.

— Значи геолозите биха могли да ги използват, за да намират петрол.

— Теоретично да, но СНЧ станции могат да се строят само на няколко места на планетата.

— Това пък защо? — попита Кейт.

— Е, щом стигнахме до самия предавател, нека ви обясня и за него. Питахте защо подводницата не може да изпрати СНЧ сигнал. Една от причините е, че предавателят може да се намира единствено на суша в район с много ниска електропроводимост на земята. А на планетата има съвсем малко места, където съществуват подобни геологични условия.

Естествено попитах кои са тези места.

— На едното се намира руският предавател „Зевс“ — северозападно от Мурманск, недалеч от Полярния кръг. Другото място, където съществуват необходимите условия, е в Съединените щати. Двата ни предавателя са в Уисконсин и Мичиган и използват една и съща геологична формация, наречена Лоренцов щит.

— И това ли е всичко?

— Това е за съществуващите СНЧ предаватели. По време на Студената война обаче англичаните почти построиха свой за Кралския флот на едно подходящо място в Шотландия, казва се Гленгъри Форест. Идеята обаче беше изоставена по различни политически и практически причини.

Замълчахме за известно време.

— И тъй, значи в целия свят има само три СНЧ предавателя?

— Последния път, когато ги преброих, да — шеговито отвърна командир Насеф.

„Ами преброй ги пак“ — помислих си.

С Кейт се спогледахме, но никой от нас не зададе очевидния въпрос за други подходящи и може би намиращи се наблизо места. Знаехме, че трябва да обмислим добре въпроса си, за да не се стигне дотам командир Насеф да седне да разправя в кафенето, че Кори и Мейфийлд са питали за СНЧ предавател в Адирондак.

Джон Насеф прие мълчанието ни за знак, че сме приключили с губенето на времето му.

— Това беше ли ви от полза?

— Много — отвърна Кейт. — Благодаря. Още един въпрос. Нещо не ми стана съвсем ясно. Значи казваш, че е възможно частно лице да изгради СНЧ предавател, така ли?

Джон Насеф сигурно вече мислеше за обяда си, но отговори:

— Разбира се. Някой може да си го сглоби в мазето или гаража. Всъщност самата технология никак, не е сложна, някои от компонентите могат да се изградят с подръчни материали, а други — да се построят или купят срещу известна сума. Истинският проблем е местоположението и размерът на антената.

— Защо това да е проблем?

— Защото не става дума за стандартна вертикална антена. СНЧ антената представлява всъщност дълъг кабел или кабели. Те се опъват по стълбове, обикновено в голям кръг с обиколка километри.

Това ми приличаше на нещо, което бях видял неотдавна.

— Защо това трябва да е трудно… или скъпо?

— Скъпо е, ако го прави правителството — отвърна Насеф и хубаво се посмя на остроумието си. — Както казах, най-важна е географията и геологията. Първо, трябва да намериш място, където скалните формации са подходящи, а после — да се сдобиеш с достатъчно голям парцел на това място.

— А после?

— Е, после опъваш жиците, които всъщност захранват антената. Може да се наложи да са дълги стотици километри — в кръг, за да се пести място, — но ако геологичните условия са идеални, може да се разминеш и с по-малко — да кажем, седемдесет-осемдесет километра или дори по-малко.

— Моментът с геологията нещо ми убягва — каза Кейт.

— Ами… само да проверя… добре… за построяването на СНЧ антена е необходим район, където има само няколко метра пясък или чакъл. Под тях трябва да има скална основа от вулканичен гранит или метаморфен… какво е това, по дяволите? Г-Н-А-Й-С — прочете по букви той.

— Надявам се това да не е кодът за обяд — казах.

Той се изсмя.

— Предполагам, че е някакъв вид скала. Да видим… райони от много стари предкамбрийски планински вериги като Лоренцовия щит, където се намират нашите предаватели… Колският полуостров в Русия, където е тяхната инсталация… мястото в Шотландия, където англичаните решили да не строят СНЧ станция… едно място край Балтийско море… е, схващате как стоят нещата.

Не исках да го чувам да казва: „Адирондак“ и наистина го слушах много внимателно.

— И тъй, ако някой поиска да си построи СНЧ станция, ще трябва да отиде в един от тези райони, да си купи достатъчно земя, да забие стълбове в материковата скала и да опъне антената по тях, в кръг. Колкото по-добри са геологичните условия, толкова по-малко жица ще е нужна за осигуряването на една и съща предавателна мощ. След това антената се свързва към дебел заземяващ меден кабел, който минава по един или повече стълбове до дълбока дупка в нископроводимата скала. После мощен електрически генератор — и тук са големите разходи — захранва кабелите на антената, токът минава по тях и стига по медния кабел до скалата. И тогава самата Земя се превръща в антена. Разбирате ли ме?

— Абсолютно — отвърнах.

Той май не ми повярва.

— И за мен техническото описание е малко сложничко. Но изглежда, че ако имате достатъчно мощен електрически генератор — хиляди киловати — и изградите по подходящ начин антената, самият радиопредавател не е труден за построяване и ще можете да излъчвате СНЧ сигнали където и както ви сърце иска. За съжаление, никой няма да ви слуша.

— Подводниците ще чуят — напомних му.

— Само ако се случи да са на честотата, на която предавате. Руснаците предават на осемдесет и два херца, а ние — на седемдесет и шест. А дори подводниците да чуят нещо на съответната честота, техният СНЧ приемник най-вероятно ще отхвърли сигнала.

— Защо?

— Защото, както казах, военните сигнали са кодирани компютърно. Разкодирането им става в приемника. В противен случай всеки ненормалник — както изглежда намеквате — би могъл на теория да всее хаос в руския и американския подводен флот. И нали се сещате — да започне Трета световна война.

Много добре се сещах какво иска да каже.

Кейт вече се беше изправила.

— Някой опитвал ли е да го прави? — попита тя.

Той не отговори, така че повторих въпроса.

— Всъщност вие двамата с какво сте се захванали? — отговори с въпрос той.

Знаех какво предстои и не ми се искаше да прати трибуквено съобщение до Пентагона, означаващо „Проверете Кори и Мейфийлд“.

— Е, както вероятно знаете, ние сме в Близкоизточния отдел. Това е всичко, което мога да кажа.

Той обмисли чутото.

— Е… там може и да имат, или да са способни да се сдобият с тази технология… но не мисля, че в онези страни има подходящ от геологична гледна точка район.

— Това е чудесно — казах. Но всъщност не ставаше дума за близкоизточните ни приятели. Повторих въпроса си: — Някой — в миналото — опитвал ли се е да изпрати фалшив сигнал до подводния ни флот?

— Чувал съм слух за нещо подобно.

— Кога? Как? Какво се е случило?

— Ами… ако се вярва на слуха, преди петнадесет години подводният ни флот получил кодирани СНЧ сигнали, но бордовите компютри не успели да потвърдят достоверността на съобщенията и затова те били отхвърлени. А когато капитаните на подводници се свързали с други средства с щабовете в Пърл Харбър и Норфолк, им казали, че подобни сигнали не били изпращани от Уисконсин. Станцията в Мичиган по онова време още не е била построена. — Насеф помълча няколко секунди. — Явно някой… е изпратил фалшивите съобщения, но предпазните механизми се задействали и нито една подводница не предприела действия, базирани на тази заповед.

— Какви действия? Какво е гласяла заповедта?

— Изстрелване.

Настъпи тишина.

— Възможно ли е да са ги изпратили руснаците? — попита накрая Кейт.

— Не. Първо, руснаците изобщо не са имали СНЧ предавател до около деветдесета, а дори и да са разполагали с такъв, няма никаква разумна причина да нареждат на американски подводници да изстрелят ракетите си срещу СССР.

Тук беше прав.

— Тогава кой е бил?

— Вижте, това най-вероятно е мит от времето на Студената война, история, използвана от свързочници и подводничари, за да впечатлят момичетата или приятелите си в бара — отвърна той.

— Така е — съгласих се. — Подобна история определено може да ти осигури топла прегръдка или студена бира. Но може и да е истина.

— Може.

— Значи явно сме преброили неточно СНЧ предавателите — казах. — За мен вече са четири.

Той помълча известно време.

— Всъщност преди петнадесет-шестнадесет години на света е имало само една предавателна станция — нашата в Уисконсин. Както казах, онази в Мичиган още не е била построена. Същото се отнася и за „Зевс“. Именно затова си мисля, че историята е измислена. Кой ще тръгне да изгражда и използва СНЧ предавател, за да започне ядрена война?

Помислих си, че лудият ми бивш тъст би го направил като едното нищо, но той беше прекалено голяма скръндза и щеше да се стисне за пари.

— Китайците? Нали се сещате — казват ни да стреляме по руснаците, а после седят и ни гледат как се унищожаваме едни други.

— Е, възможно е. Но ако ги хванат, не бих се учудил, ако руснаците и американците се разберат да им го върнат тъпкано. Това е много опасна игра.

Наистина си е опасна игра и ако си един от участниците, каквито са Русия и Китай, сериозно ще се замислиш дали да рискуваш. Но ако си богат и луд индивид в планините, може и да ти се прииска да се забавляваш със СНЧ предавател.

— Казахте, че тези честоти могат да се следят, така че вероятно е възможно да се установи и местоположението на предавателя — посочих.

— Добро предположение. На практика обаче това е невъзможно. Не забравяйте, че самата планета играе ролята на антена, така че сигналите сякаш се излъчват отвсякъде.

— Като космическо послание?

— Ами… по-скоро като земетресение. Сигналът сякаш ще идва от всички посоки.

— Значи няма начин да се проследи произходът на свръхнискочестотен сигнал?

— Не и в смисъла, по който си мислите. Приемниците обаче могат да получат най-обща представа за източника, като сравнят ефективната мощност, която са приели на мястото, на което се намират. Подобно на всички енергийни източници, колкото по-далеч се намираш, толкова повече отслабва сигналът. Точно по този начин научихме за руския „Зевс“ — подозирахме, че руснаците използват СНЧ предавател, за да се свързват с подводниците си, така че разположихме една приемателна станция в Гренландия и тя регистрира силни сигнали. След време успяхме да се ориентираме най-общо към Колския полуостров и шпионските спътници го потвърдиха. Това обаче бе възможно само защото руснаците предаваха непрекъснато, докато търсехме източника на сигнала.

Замислих се.

— От флота успяха ли да определят откъде са дошли онези фалшиви заповеди за изстрелване?

— Нямам представа. Подозирам, че не са, в противен случай всеки свързан по някакъв начин с военноморската комуникация щеше да чуе, било то официално или неофициално. Аз лично не съм чувал. Но не забравяйте, че въпросното предаване може и изобщо да не го е имало.

Е, аз пък си мислех, че го е имало. Подозирах, че и командир Насеф е на същото мнение. Освен това ми се струваше, че зная кой е бил източникът.

Насеф превключи на по-ведра вълна.

— Е, слава Богу, Студената война свърши.

— Щом казвате.

Той не оспори думите ми.

— Има ли нещо друго?

Помислих си за Михаил Путьов.

— Възможно ли е ядрен физик да работи нещо свързано с тази технология?

— В никакъв случай. Сигурно ще знае за нея по-малко и от вас.

— Е, аз вече съм експерт. Никой няма да успее да ми пробута свръхдълговълнова печка.

Командир Насеф пренебрегна шегата ми.

— Защо СНЧ вълнуват Близкоизточния отдел на Контратерористичната спецчаст?

С Кейт се спогледахме. „Ти си по замазването“.

Благодаря, Кейт.

— Е, според това, което ни казахте, може и да се окаже, че сме на… погрешна вълна — казах и се засмях за по-голям ефект. — Всъщност работим по един случай, свързан с терористична екоорганизация на име Съюз за натурална чистота. СНЧ. Грешен Сънчо. Съжалявам.

Като типичен офицер и джентълмен, командирът не удостои тази глупост с правото да мине за обяснение.

Кейт, която знае как да не задава въпроси, които да накарат питания да заподозре нещо, се обърна към Насеф.

— Джон, ти каза, че единственото подходящо място в Съединените щати за СНЧ антена и предавател е геологичният район на Лоренцовия щит в Уисконсин и Мичиган. Правилно ли съм разбрала?

Той можеше да се надуе и да попита какво общо има това със Съюза за натурална чистота, но не го направи.

— Мисля, че да… чакай малко… има и друго място, където може да се разположи СНЧ предавател.

Нито Кейт, нито аз попитахме кое е то, но Джон Несеф ни информира:

— Всъщност намирате се точно на него.