Серия
Джон Кори (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

4

Високият слаб мъж на средна възраст зад бюрото се представи като Бейн Мадокс, президент и собственик на Къстър Хил Клуб. Това, обясни господин Мадокс, не било ежедневната му работа, а просто хоби. Бил също така президент и собственик на Глобъл Ойл Корпорейшън съкратено ГОКО, за която Хари бе чувал и което обясняваше и двете снимки на стената: едната на петролен танкер, а другата — на горящо петролно поле в незнайно коя пустиня.

Мадокс забеляза интереса му към снимките и добави:

— Кувейт. Войната в Залива. Мразя да гледам как изгаря добър петрол, още повече ако никой не ми плаща за това.

Хари не отговори.

Господин Мадокс носеше син блейзър и крещяща риза на шотландско каре. Хари Мюлер бе облечен в топлия плътен гащеризон. Беше подложен на унизително претърсване и разсъбличане от страна на Карл и двама от хората му, които бяха въоръжени с електрически остени за говеда и обещаха да ги използват, ако реши да се съпротивлява. В момента Карл и още един от охраната стояха зад него — и продължаваха да държат палките. Засега от шерифа нямаше никаква вест и Хари предполагаше, че изобщо не е тръгнал насам.

Бейн Мадокс седеше спокойно зад голямото си бюро в просторния, облицован с чамова ламперия кабинет на втория етаж на хижата. През прозореца от дясната му страна се виждаше склонът зад хижата и на върха — високата антена, която Хари бе забелязал от гората.

— Кафе? Или може би чай? — попита господин Мадокс госта си. — Майната ти.

— Това „не“ ли означава?

— Майната ти.

Впериха погледи един в друг. Мадокс бе шейсетинагодишен, добре сложен, с необичаен за сезона бронзов загар, сресана назад сива коса, дълъг тънък орлов нос и с подхождащи му сиви очи. Хари си помисли, че този тип изглежда богат, но не по тъпия начин. В Мадокс имаше нещо загатващо за сила, мощ и интелект. За власт и контрол. И изобщо не изглеждаше притеснен от факта, че е отвлякъл и задържал федерален агент. Това никак не беше добре.

Мадокс извади цигара от дървената кутия на бюрото си.

— Нещо против, ако пуша?

— Не ми пука, че ще пукнеш от рак. Обади се на шерифа. Веднага. Мадокс запали цигарата със сребърната настолна запалка и замислено заизпуска кълба дим, После попита:

— Какво ви води насам, детектив Мюлер?

— Птиците.

— Не искам да съм груб, но това ми се вижда доста пъзливо хоби за борец против тероризма.

— Още една минута, и ще те арестувам.

Какво пък, тогава да използваме тази минута по възможно най-разумния начин.

Мадокс огледа наредените на бюрото му предмети — мобилния телефон и пейджъра на Хари, сега изключени, ключовете, портативната камера, цифровия фотоапарат „Никон“, бинокъла, птичия наръчник на Сибли, топографската карта на района, компаса, клещите, документите на Хари и деветмилиметровия „Глок 27“, известен също и като детския „Глок“, тъй като можеше лесно да се скрие. Хари забеляза, че Мадокс е извадил пълнителя — умно от негова страна.

— Какви изводи да си правя от всичко това? — попита Мадокс.

— Каквито ти скимне, пич. Върни ми нещата и ме пусни, или не ти мърдат двайсет години за отвличане на федерален агент.

Мадокс събра вежди в знак, че е раздразнен и започва да губи търпение.

— Стига, господин Мюлер. Вече минахме през това. Не е зле да продължим напред.

— Майната ти.

— Добре, тогава нека аз да вляза в ролята на детектив — предложи Мадокс. — Виждам бинокъл, малка видеокамера, много скъп цифров фотоапарат с телескопичен обектив и наръчник за птици. От това мога да направя заключението, че сте ентусиазиран любител орнитолог. Толкова ентусиазиран, че дори носите със себе си тези клещи, ако случайно между вас и птицата се окаже някаква ограда. Както и пистолет в случай, че птичката не стои неподвижно достатъчно дълго, за да можете да я фотографирате. Е, как се справям?

— Слаба работа.

— Нека продължа с опитите си. Освен всичко това виждам и подробна карта, на която моята собственост е оградена с червено и е отбелязана хижата, плюс други постройки. Това ме навежда на мисълта, че собствеността ми е била заснета от въздуха и впоследствие нанесена върху картата. Прав ли съм?

Хари не отговори.

Господин Мадокс продължи:

— Освен това виждам на бюрото си тази значка и карта, която ви идентифицира като пенсиониран детектив от Нюйоркската полиция. Е, орнитологията е добро занимание за пенсионер.

— Начукай си го и пукни.

— Но онова, което събужда интереса ми най-много, е другата значка и карта, според които вие сте федерален агент от Контратерористичната спецчаст. Действащ, а не пенсиониран. — Мадокс разгледа снимката на картата, после се обърна към Хари. — И днес ли сте на работа?

Хари реши да пробута още веднъж скалъпената история, просто в случай, че този тип търси причина да го пусне.

— Добре, ще повторя отново онова, което вече казах на параноичните ти наемни ченгета. Дойдох тук с караваната си за уикенда. Наблюдавам и снимам птици. Освен това съм федерален агент и по закон трябва да нося със себе си документите и желязото. Не бива да събираш две и две и да получаваш пет. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е. — Мадокс кимна. — Поставете се обаче на моето място. А аз ще се поставя на вашето. Аз съм федерален агент Хари Мюлер и изслушвам човек, който ми казва, че всички улики, които виждам пред себе си — улики за следене, — могат да се обяснят като средство за наблюдаване на птици. Е, ще ви пусна ли? Или ще настоявам за по-логично и правдиво обяснение? Какво бихте направили вие на мое място?

— Съжалявам, не мога да те чуя от крещящата ти риза.

Господин Мадокс се усмихна, после отвори наръчника на Сибли, сложи си очилата и го отвори наслуки.

— Къде е най-вероятно да видите гмурец, господин Мюлер?

— Край някое езеро.

— Това беше прекалено лесно. — Мадокс прелисти няколко страници. — Какъв е цветът на небесносиньото коприварче?

— Кафяв.

Господин Мадокс поклати глава.

— Не, не, господин Мюлер. Небесносин все пак означава син. Син като небето. Още един въпрос. При два от три минавате. — Пак запрелиства книгата. — Какъв е цветът на мъжкия…

Виж какво. Вземи я намажи с вазелин тая книга и си я натикай в задника.

Господин Мадокс затвори книгата и я остави, после се обърна към компютъра на бюрото си.

— Това тук са цифровите ви снимки. Не виждам никакви птици на тях обаче. В същото време става ясно, че сте проявили интерес към един от сервизните стълбове… и, да видим… а това тук е телескопична снимка на кулата зад хижата… близък план на самата хижа… а, на покрива е кацнала една птица. Каква е?

— Ястреб лайнар.

Мадокс взе камерата, натисна бутона за възпроизвеждане и се загледа в дисплея.

— Ето го отново стълба… явно сте забелязали пластмасовите клони… а тук отново виждаме хижата… имали сте добър изглед… птицата отлита. И тъй, каква беше? Прилича ми на голяма синя чапла, но по това време вече би трябвало да е отлетяла на юг. Тази есен излезе необичайно топла. Глобалното затопляне, ако вярвате на тези врели-некипели.

Мадокс остави камерата.

— Знаете ли какво е решението срещу глобалното затопляне? Не? Ще ви кажа. Ядрена зима. — Той се разсмя. — Стар виц.

Запали нова цигара. Изпусна идеални кръгчета и ги загледа как се издигат и се разсейват.

— Едно забравено изкуство.

Докато Бейн Мадокс упражняваше забравеното си изкуство, Хари Мюлер бързо огледа стаята. Чуваше дишането на двамата зад себе си. Погледът му се отмести към стената, която бе почти изцяло закрита от някакви дипломи и грамоти в рамки. Помисли си, че ако успее да разбере кой е този тип, ще му е от полза.

Мадокс забеляза какво гледа.

— Онова горе е грамотата ми за Сребърната звезда. До нея е тази за Бронзовата звезда, а по-нататък е Пурпурното сърце. После е заповедта за производството ми в младши лейтенант от армията. На следващия ред са обичайните медали за служба, сред които медал за Виетнамската кампания и Почетната грамота от президента. Служих в Седми кавалерийски полк на Първа въздушнодесантна дивизия. Навремето Седми кавалерийски е бил полкът на генерал Къстър. Това отчасти е и причината за името на този клуб. По-късно може да ви кажа и другата причина, но ако го направя, ще трябва да ви убия. — Той се разсмя. — Пошегувах се. Стига де, усмихнете се! Просто се пошегувах.

Хари се усмихна насила. Насила. „Задник“.

— На най-долния ред е значката от пехотата, значката ми за отличен стрелец, дипломата ми от Школата за тренировка в джунглата и накрая — заповедта за уволнението ми. Завърших службата си след седем години с чин подполковник. По онова време издигането по стълбицата ставаше бързо. Благодарение на многото мъртви офицери. Вие били ли сте в армията?

— Не. — Хари реши да се включи в играта. — Бях малък, когато отмениха наборите.

— Ясно. Би трябвало да ги върнат.

— Напълно съм съгласен — каза Хари. — Трябва обаче да набират и жени. Щом искат равни права, нека поемат и равни отговорности.

— Абсолютно сте прав.

Хари вече бе набрал скорост.

— Синът ми трябваше да се регистрира като донаборник в случай, че сменят системата. За дъщеря ми обаче не беше задължително. На какво прилича това?!

— Така де. Значи имате син и дъщеря?

— Да.

— Женен ли сте?

— Разведен — отвърна Хари.

— А, и аз така.

— Жените могат да те подлудят — каза Хари.

— Само ако им позволиш.

— Е, позволяваме им.

Мадокс се изсмя.

— Така е. Както и да е, дошли сте тук да слухтите за Федералната контратерористична спецчаст. Защо?

— Колко време изкара във Виетнам?

Мадокс го изгледа, помълча няколко секунди, после каза:

— Два тура по една година и трети, който бе съкратен от куршум от АУТЕК–47 — размина се на косъм със сърцето ми, продупчи десния ми бял дроб и ми счупи ребро на излизане.

— Имаш късмет, че си останал жив.

— Не минава ден, без да си го повтарям. Всеки ден ми е подарък. По вас стреляли ли са?

— Пет пъти. Но така и не ме улучиха.

— Е, имате късмет, че сте жив. — Господин Мадокс се вгледа в Хари. — Раната променя. Вече не си същият. Но не е задължително промяната да е към лошо.

— Зная. Имам ранявани приятели.

Помисли си за Джон Кори, но беше повече от сигурен, че той си е все същият остроумен задник, какъвто бе и преди да опита оловото.

— Понякога си мисля, че трябваше да се запиша доброволец — каза той. — Виетнам бе приключил, но въпреки това можех да служа. Може би щях да участвам в инвазията в Гренада или нещо такова.

— Е, не се самообвинявайте толкова. Повечето американци не са служили. И да си призная, войната е адски страшно нещо. А сега вие участвате в тази война срещу тероризма и доколкото мога да преценя, сте на предната линия. Прав ли съм?

— Ъъъ… да.

— А под тероризъм разбираме най-общо ислямски такъв. Прав ли съм?

— Да… но…

— И тъй, значи сте дошли да търсите ислямски терористи? С какво мога да ви помогна?

— Ами… ето как стоят нещата. Преди пет години работех по един случай с момчета от Ирландската републиканска армия — терористи, иначе казано — само на двайсетина километра оттук. Имаха тренировъчен лагер.

Хари разказа в общи линии случая и завърши:

— Изпратихме осем от тях във федералния затвор с присъди между три и двадесет години.

— А, да. Спомням си историята, стана съвсем наблизо.

— Именно. Е, сега е същото. Проверяваме много частни имения и търсим подозрителни дейности, свързани с ИРА. Получихме информация, че…

— Значи няма нищо общо с ислямските терористи, така ли?

— Не. Не и в този случай. Работим върху ИРА.

— Изглежда ми прахосване на време и средства в светлината на единайсети септември.

— Е, и аз съм на това мнение. Но трябва да държим под око всичко и всички.

— Да де. — Мадокс за момент се замисли. — И тъй, смятате, че Къстър Хил Клуб е… какво? Тренировъчен лагер за Ирландската републиканска армия ли?

— Шефовете са надушили някаква повишена активност в района и ме изпратиха да хвърля едно око. Нали разбираш, ако случайно използват собствеността ти без твое знание.

— Никой не може да влезе в моята собственост без мое знание, както сам се уверихте.

— Да, вече ми е ясно. Ще докладвам…

— Не и хора, занимаващи се с паравоенно обучение.

— Да, аз…

— И това не обяснява защо сте правили снимки на моята хижа. Би трябвало да бродите из гората и да търсите хора от ИРА.

— Да, обърках се.

— Определено. Става ясно, че сте тук да следите.

— Ами, да. Трябва да проверя още десетина имота в района.

— Разбирам. Значи не трябва да се чувствам особено поласкан?

— Моля?

— Значи не съм на мушката?

— Не. Става въпрос за най-рутинна процедура.

— Олекна ми. Между другото, имате ли официално разрешително за действията си?

— Имам… но не го нося.

— А би трябвало. — Мадокс махна към бюрото и се усмихна. — Не намерихме нищо дори когато проверихме в ректума ви.

— А бе я се шибай! — Хари скочи. — Лайнар с лайнар!

— Моля?

— Писна ми… — Посегна към нещата си на бюрото — и изпепеляваща болка експлодира в дясната половина на тялото му, след което всичко изчезна…

Лежеше на пода, целият в студена пот. Почти не виждаше, но все пак различи стоящия над него Карл, който потупваше палката си, сякаш го питаше дали не иска да я опита отново.

Опита се да се изправи, но краката му сякаш бяха от гума. Другият от охраната го подхвана отзад, вдигна го и го стовари в стола.

Едва си пое дъх. Трепереше. Очите му все така блуждаеха, звуците сякаш достигаха до него иззад някаква преграда.

Някой му подаде пластмасова бутилка с вода. Той насмалко не я изпусна.

— Направо да не повярваш какви неща е способно да направи електричеството — отбеляза господин Мадокс. — При това почти без никакви видими улики. Та докъде бяхме стигнали?

Хари се опита да каже: „Майната ти“, но думите не искаха да излязат от устата му.

— Май се опитвахте да ме убедите, че сте пратен на рутинна задача в търсене на тренировъчни лагери на ИРА. Все още не вярвам.

Хари си пое дълбоко дъх.

— Истина е.

— Добре тогава: нека ви уверя, че на моята територия няма нито един член на Ирландската републиканска армия. Всъщност, господин Мюлер, прадедите ми са англичани и изобщо не са симпатизирали на ирландците.

Хари не отговори.

— Добре, да престанем с тези глупости и да говорим по същество. Какво точно смятат началниците ви, че ще открият тук?

Хари отново не отговори.

— Нуждаете ли се от електрическо окуражаване, за да отговорите на въпроса ми?

— Не… Наистина не зная. Не ми казаха нищо.

— Но все пак би трябвало да ви кажат нещо от сорта на: „Хари, подозираме, че Къстър Хил Клуб е…“ — какво? Как описаха това място и хората в него? Това е наистина важно за мен и искам да ми го кажете. И ще ми го кажете, сега или по-късно. Сега е по-лесно.

Хари се мъчеше да обмисли ситуацията. Никога не бе попадал от обратната страна на масата за разпити и нямаше опита и знанията, които да го водят в подобна ситуация.

— Господин Мюлер?

Не можеше да прецени дали да продължи да се придържа към версията за ИРА, или просто да каже на кучия му син всичко, което му е известно. Очевидно целта бе да се измъкне жив, макар че не можеше да повярва, че животът му е изложен на опасност.

— Господин Мюлер? Минахме през наблюдаването на птици, а после и през ИРА — което, признавам, никак не беше зле. Хайде сега да чуем истинската история. Виждате ми се малко объркан, затова ще си позволя да ви помогна. Казали са ви, че в Къстър Хил Клуб се събира тайфа богати дърти десни ненормалници, кроящи нещо, което може да се окаже незаконно. Прав ли съм?

Хари кимна.

— Какво друго ви казаха за нас?

— Нищо. Защо да ми казват нещо.

— А, да. Не е нужно всъщност. Споменаха ли, че някои от нашите членове са много високопоставени и влиятелни хора в обществото и правителството?

Хари поклати глава.

— Не ми трябва да зная това.

— Е, аз пък мисля, че трябва. Затова сте тук, независимо дали го знаете, или не. Факт е, че членовете на този клуб имат голяма власт. Политическа, финансова и военна. Знаете ли, че един от тях е заместник-министърът на отбраната? Друг пък е главен съветник на президента по въпросите на националната сигурност. Знаете ли това?

Хари поклати глава.

— Не ни харесва, че някаква правителствена агенция държи под незаконно наблюдение действията ни, които са напълно законни. Ние ловуваме, ходим за риба, пием и обсъждаме международното положение. Конституцията защитава правото ни на събиране, на свободата на словото и на лично пространство. Прав ли съм?

Хари кимна.

— Някой във вашата агенция е превишил правомощията си и ще се наложи да отговаря за действията си.

Хари отново кимна. Вярваше на Мадокс. Това нямаше да е първият път някой от шефовете му да се издъни и да нареди наблюдение на някаква група или човек, нямащи вина за каквото и да било. От друга страна, наблюдението бе именно затова — да се провери дали подозренията за престъпна дейност са основателни, или не.

— Мисля, че са се осрали — каза Хари.

— О, много добре зная, че е така. И вие просто сте се оказали до гуша в лайната.

— Именно.

— Нали не сте агент на ФБР?

— Не.

— Може би служител от ЦРУ?

— Не, по дяволите.

— Тогава… какъв сте? Нещатен агент?

— Да. Пенсиониран нюйоркски полицай. Работя за ФБР.

— На незначителна длъжност — предположи господин Мадокс.

— Ами… да.

— Ще се погрижа да не бъдете наказан.

— Добре. И благодаря за електрошока.

— Не зная за какво говорите.

Господин Мадокс си погледна часовника.

— Очаквам гости. Знаехте ли, че очаквам гости?

— Не.

— Значи просто случайно сте се оказали тук точно днес?

Хари премълча.

— Отговорете ми, господин Мюлер. Имам и друга работа днес.

— Ами… е, казаха ми… да видя дали някой…

— Казали са ви да огледате гостите, да ги фотографирате, да снимате номерата на колите им, да отбележите часа на пристигането им и така нататък.

— Да.

— Откъде хората, за които работите, знаят за срещата, която ще се проведе днес тук?

— Нямам представа.

— Защо снимахте онзи стълб?

— Просто… защото го видях.

— Кога дойдохте тук?

— Снощи.

— Има ли някой с вас?

— Не.

— Как стигнахте дотук?

— С караваната си — отвърна Хари.

— Това ли са ключовете?

— Да.

— Къде се намира караваната?

— В просеката южно оттук.

— Недалеч от мястото, откъдето влязохте в имота ли?

— Да.

— Трябва ли да докладвате по телефона? Не трябваше, но му го спести.

— Да.

— Кога?

— Когато изляза от имота.

— Разбирам.

Мадокс взе телефона на Хари и го включи.

— Имате съобщение Ако сте се чудели защо има толкова добро покритие, то се дължи на собствената ми предавателна кула. — Той посочи към прозореца. — Вече знаете какво представлява кулата и можете да си надпишете снимката. Можете също да отбележите, че към кулата има заглушител, така че никой да не е в състояние да подслушва разговорите. Не е ли чудесно да си богат?

— Няма откъде да знам.

— Какъв е кодът на гласовата ви поща?

Хари му го каза, Мадокс го набра и включи спикера на апарата.

— Здрасти, скъпи — чу се гласът на Лори. — Получих съобщението ти. Бях заспала. Днес ще ходя на пазар със сестра ти Ан. Звънни ми по-късно на мобилния, става ли? Кажи ми дали ще оставаш за през нощта. Обичам те. И внимавай с онези десни ненормалници. Луди са по пищовите. Пази се.

— Много мило — отбеляза Мадокс. — С изключение на момента за десните ненормалници и пищовите. Явно смята, че може би ще пренощувате тук. Може и да излезе права.

Изключи мобилния телефон и се обърна към Хари.

— Предполагам знаете, че тези неща пращат сигнал, който може да се проследи.

— Да, това ми е работата.

— Точно така. Изумителна технология. Мога да се обаждам на децата си, когато ми хрумне, където и да съм. Естествено, те никога не отговарят, но ми звънят след пет-шест съобщения или когато имат нужда от нещо.

Хари се насили да се усмихне.

— Май излиза, че сте точно онзи, за когото се представяте — продължи Мадокс. — Честно казано, господин Мюлер, отначало ви взех за агент на чуждо разузнаване.

— Какво?!

— Не съм параноик. Членовете на този клуб имат врагове на много места. Съвсем основателни врагове. Всички ние сме патриоти, господин Мюлер, и сме причинили различни проблеми на враговете на Америка по целия свят.

— Това е добре.

— Не се и съмнявах, че ще се съгласите. Въпросните хора са и ваши врагове. А ако използвам стария арабски израз, „Врагът на моя враг е мой приятел“.

— Така си е.

— Понякога обаче се случва врагът на моя враг да е и мой враг. Не защото иска да е такъв, а защото имаме различни становища относно това как да се справим с общия си враг. Но сега не е моментът за тази дискусия.

— Е, ще ви звънна идната седмица.

Бейн Мадокс стана и отново си погледна часовника.

— Чуйте сега какво ще ви кажа. След като вие и агенцията ви сте толкова заинтересувани от клуба и членовете му, ще направя нещо, което не съм правил никога. Ще позволя на вас, един съвсем външен човек, да присъства на срещата на Изпълнителния съвет, която ще се състои днес следобед след официалния обяд в чест на членовете на клуба. Желаете ли да участвате?

— Аз… не, не държа. Мисля, че ще е по-добре да си тръгна…

— Нали сте тук, за да събирате информация? Защо така се разбързахте?

— Не че бързам, но…

— Дори ще ви позволя да снимате.

— Благодаря, но…

— Мисля, че присъствието ви на тази среща може да е от полза и за двама ни. Вие ще научите нещо, а аз искам да видя как ще реагирате на онова, което ще се обсъжда. Нали знаете, понякога се затваряме в бункера на собственото си мислене, изключваме външната действителност и слушаме единствено себе си. Това не е здравословно.

Хари не отговори и Бейн Мадокс продължи:

— Чувствайте се свободен да коментирате и да ни кажете дали наистина приличаме на шайка луди стари глупаци, или на десни ненормалници. — Ухили се. — Трябва ни вашето честно мнение за следващия ни проект. Проект Зелено.

— Що за проект е това?

Мадокс хвърли поглед към хората от охраната, после се наведе Към Хари и прошепна в ухото му:

— Ядрен Армагедон.