Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (9)

VIII глава
Ваканцията ми. Особено един щастлив следобед

Преди да изтече денят, стигнахме до един хан, където спираше пощенската кола, но не беше ханът, в който живееше приятелят ми келнерът. Въведоха ме в една хубава малка спалня, на чиито врата бе написано „Делфин“. Спомням си, че ми беше много студено въпреки горещия чай, който ми бяха дали пред един голям огън долу. Затова бях много доволен, когато легнах в делфийското легло, завих се през глава с делфийските одеяла и заспах.

Мистър Баркис, преносвачът, трябваше да дойде и да ме вземе в девет часа на другата сутрин. Станах в осем, малко замаян от недостатъчния сън, и се приготвих преди уречения час. Той ме посрещна по такъв начин, сякаш от последната ни среща не бяха изминали повече от пет минути и аз бях влязъл в хана само за да разменя един шилинг или нещо подобно.

Щом като се качих в колата със сандъка си и коларят зае мястото си, ленивият кон тръгна с обичайния си бавен вървеж.

— Изглеждате много добре, мистър Баркис — казах аз, като предполагах, че ще му доставя удоволствие.

Мистър Баркис потърка бузата си с ръкава и след това го погледна, сякаш предполагаше, че там ще види някакво доказателство за хубавия си вид, обаче не каза нищо.

— Изпълних, каквото ми бяхте заръчали, мистър Баркис — казах аз. — Писах на Пеготи.

— Аха! — каза мистър Баркис.

Той ми изглеждаше груб и отговаряше сухо.

— Не е ли трябвало да сторя това, мистър Баркис? — запитах след малко колебание.

— Не — отвърна мистър Баркис.

— Не трябваше ли да изпълня заръчаното от вас?

— Може би сте го изпълнили добре — каза мистър Баркис, — обаче нищо не излезе.

Като не разбрах какво иска да каже с тези думи, аз повторих въпросително:

— Нищо ли не излезе, мистър Баркис?

— Нищо не излезе. Не получих никакъв отговор — обясни ми той, като ме погледна косо.

— Значи очаквахте някакъв отговор, така ли, мистър Баркис? — казах аз, като си отворих широко очите. Виждах въпроса в нова светлина.

— Когато един мъж каже, че е съгласен, това значи, че очаква отговор — каза мистър Баркис, като обърна бавно очи към мен.

— Тогава, мистър Баркис?

— Тогава — каза мистър Баркис, като отново загледа ушите на коня — това значи, че този човек чака за отговор още оттогава.

— Казахте ли й го, мистър Баркис?

— Н-не — изръмжа мистър Баркис, размишлявайки. — Защо пък трябва да й го казвам? През целия си живот не съм й казал нито дори пет думи. Не, нищо няма да й кажа.

— Бихте ли искали аз да го сторя? — запитах колебливо.

— Бихте могли, ако желаете — каза мистър Баркис, като отново ми отправи бавен поглед. — Бихте могли да й кажете, че Баркис чака отговор! Я ми кажете, как й е името?

— Нейното ли име?

— Аха — каза мистър Баркис, като кимна с глава.

— Пеготи.

— Това кръщелното й име ли е, или фамилното? — каза мистър Баркис.

— Не, не е кръщелното. Кръщелното й име е Клара.

— Така ли? — каза мистър Баркис.

Изглежда, че това му даде повод за дълги размишления. Той седя дълго така, като се бе съсредоточил в себе си и вътрешно си подсвиркваше.

— Така! — подхвана той най-после. — Значи ще й кажете: Пеготи! Баркис чака отговор. Може би тя ще каже: Какъв отговор? А вие ще кажете: На това, което ти казах. Тогава тя ще каже: А какво беше то? И вие ще й отговорите: Баркис е съгласен.

Мистър Баркис придружи това крайно изкусно обмислено наставление с едно мушване с лакътя си, което ми причини доста силна болка. След това се наведе над коня си, както му бе обичай, като не направи никакъв друг намек по въпроса. Обаче след около половин час извади от джоба си парче тебешир и написа от вътрешната страна на колата: „Клара Пеготи“ — очевидно, за да не го забрави.

Какво странно чувство изпитва човек, когато се връща у дома си и знае, че той вече не е негов дом, и когато всеки предмет там му напомня за щастливите изминали дни, подобни на някакъв сън, който никога вече не ще сънува! Споменът за дните, когато майка ми, Пеготи и аз бяхме всичко един за друг и никой не се бе вмъкнал помежду ни, нахлу в паметта ми. Изпитах едва ли не радост, че вече не съм там, почувствувах едва ли не съжаление, че не съм си останал в училището, където бях забравил мъката си в присъствието на Стиърфорд. Но вече нямаше връщане. Ето и къщата ни, където голите стари брястове бяха извивали множеството си ръце в мразовития зимен въздух и вятърът бе разнасял сламки от старите гарванови гнезда.

Преносвачът свали сандъка ми пред градинската порта и ме остави. Аз тръгнах по пътечката към къщи, като поглеждах към прозорците, и при всяка стъпка изпитвах страх, че може би ще видя мистър или мисис Мърдстоун да се надвесват от някой от тях. Обаче никакво лице не се появи. Бях стигнал вече до къщата и тъй като бе още денем, отворих си вратата по тайния ни начин, без да чукам, и влязох вътре с тихи и плахи стъпки.

Когато пристъпих в преддверието и чух майчиния си глас от старата гостна, само господ знае какъв далечен спомен от детството ми се събуди в паметта ми. Тя пееше някаква песенчица с нисък глас. Струваше ми се, че лежа в ръцете й като малко бебе и я чувам как ми пее. Мелодията бе нова за мен и едновременно с това толкова стара, че някакво умиление преизпълни сърцето ми. Приличаше ми на някой стар приятел, завърнал се след дълго отсъствие.

Гласът й звучеше така замислено и самотно, та си помислих, че е сама. Влязох полекичка в стаята. Тя седеше до огъня и кърмеше едно детенце, чиято малка ръчица бе допряла до врата си. Очите й бяха сведени над лицето му и тя му пееше. Прав бях, при нея нямаше никой друг.

Заговорих й, а тя се стресна и извика. Но като видя, че съм аз, промълви:

— Скъпият ми Дейви, милото ми момче! — и като се приближи до мене, коленичи на земята, целуна ме, сложи главата ми на гърдите си до тази на малкото същество, а ръката му до устните ми.

Бих желал да бях умрял. Бих желал да бях умрял тогава, с онова чувство на сърцето си! Тогава бих бил по-достоен за рая, отколкото в който и да било момент след това.

— Това е братчето ти — каза майка ми, милвайки ме. — Дейви, хубавото ми момченце! Клетото ми дете! — Сетне тя започна да ме целува все по-бурно и по-бурно и обви ръце около шията ми. Точно тогава Пеготи се втурна в стаята и като се тръшна на пода до нас, в продължение на четвърт час беше като полудяла.

Както изглежда, не ме бяха очаквали тъй скоро — преносвачът бе пристигнал доста преди определеното време. Мистър и мис Мърдстоун били на гости у някакви съседи и щели да се върнат чак вечерта. Никога не бях се надявал на подобно нещо. Струваше ми се невъзможно, че ще дойде ден, когато тримата пак ще се съберем, необезпокоявани от никого. В този миг сякаш миналите дни се бяха върнали.

Обядвахме заедно край огъня. Пеготи искаше да ни прислужва, но майка ми не й позволи и я накара да седне при нас. Дадоха ми моята стара чиния с нарисувания в кафяво боен кораб с опънати платна, която в отсъствието ми Пеготи бе скрила някъде, тъй като, каза тя, за нищо на света не би оставила някой да я счупи. Дадоха ми старата ми чаша, на която беше написано „Дейвид“, както и собствените ми виличка и нож, който не можеше да реже.

Докато бяхме на масата, реших, че е време да кажа на Пеготи за мистър Баркис. Преди да свърша, тя започна да се смее, като закри лице с престилката си.

— Пеготи — каза майка ми. — Какво се е случило?

Пеготи само се разсмя още по-силно и още по-силно притискаше престилката до главата си, когато майка ми се опита да я издърпа.

— Какво правиш, глупаво същество такова? — каза майка ми, смеейки се.

— Ох, този човек! — извика Пеготи. — Иска да се омъжа за него.

— Той е много добра партия за теб, нали? — каза майка ми.

— Ей богу, не знам — каза Пеготи. — Не ме питайте. И от злато да беше направен, пак не бих го взела. Нито пък който и да е друг.

— Защо тогава не му го кажеш, чудачка такава? — каза майка ми.

— Да му го кажа — отвърна Пеготи, поглеждайки иззад престилката си — Но той не ми е споменал и дума по този въпрос. Знае си много добре, че ако ми каже нещо такова, ще го цапна по лицето.

Нейното собствено лице бе станало съвсем червено и тя пак го закри с престилката си, като се заля в буен смях. След две-три подобни избухвания продължи обеда си.

Забелязах, че макар и да се усмихваше, когато Пеготи я поглеждаше, майка ми се бе замислила и бе станала по-сериозна. Още от самото начало бях схванал, че се бе променила. Лицето й все още беше много хубаво, обаче сега изглеждаше измъчено от грижи и прекалено деликатно. Беше едва ли не прозрачно. Но не само това. И държането й издаваше загриженост и безпокойство. Най-сетне, като протегна ръка и я сложи с любов върху тази на старата си слугиня, тя каза:

— Мила Пеготи, нали няма да се омъжваш?

— Аз ли, госпожо? — отвърна Пеготи с вперен поглед. — Да ви благослови бог, не.

— Нали не още — каза майка ми нежно.

— Никога! — извика Пеготи.

Майка ми взе ръката й и каза:

— Не ме оставяй, Пеготи. Стой при мене. Може би няма да е за дълго. Какво бих правила без теб!

— Да ви оставя вас, миличката ми! — извика Пеготи. — За нищо на света. Кой ви е турил тази мисъл в глупавата главица? — Понякога Пеготи имаше обичай да говори на майка ми като на някое дете.

Майка ми не отвърна нищо, само й поблагодари, и Пеготи продължи да приказва по своему:

— Аз ли да ви оставя? Бих желала да видя това. Пеготи ли да ви напусне? Как можа да ви дойде това наум? Не, не, не — каза Пеготи, като поклати глава и скръсти ръце. — Пеготи никога не ще ви остави, миличка. Не че тук няма някои личности, които биха се зарадвали, ако тя си отиде, обаче това удоволствие няма да им бъде доставено. Напук на тях ще стоя тук, докато стана сърдита сбърчена бабичка. И когато съвсем оглушея и ослепея, и остана без зъби, та да не ме бива за нищо, дори и за кавга, тогава ще отида при моя Дейви и ще го помоля да ме прибере.

— И тогава, Пеготи — казах аз, — ще те приема с удоволствие и ще те посрещна като царица.

— Да ви благослови бог, мъничкият ми! — извика Пеготи. Знам, че ще сторите това. — И тя предварително ме целуна, разчувствувана от гостоприемството ми. След това отново си закри главата с престилката и пак се смя на мистър Баркис. После тя взе бебето от мъничката му люлка и започна да го гали, подир което излезе и се върна с друго боне, с работната си кутия, със сантиметъра, с парчето восък всичко както преди.

Седяхме край огъня и разговаряхме с наслада. Разправих им какъв жесток директор е мистър Крийкъл и те много ме съжалиха. Разправих им какъв прекрасен човек е Стиърфорд и как се грижи за мен, и Пеготи каза, че ще извърви двадесет мили, за да го види. Когато бебето се събуди, аз го взех в ръце и с любов го галих и милвах. Когато то отново заспа, тихичко се приближих до майка си и според стария си обичай, нарушен от дълго време насам, обвих с ръце кръста й и долепих розовата си буза до рамото й. Още веднъж почувствувах хубавата и коса да ме докосва. Спомням си, че я оприличавах на ангелско крило — и се почувствувах много щастлив.

Седях така и гледах огъня, като ми се струваше, че червените въглени рисуват някакви картини, и почти вярвах, че никога не съм напущал дома си. Мислех си, че мистър и мис Мърдстоун са също такива картини и че когато огънят изгасне, те ще изчезнат. Нищо друго не беше действително освен майка ми, Пеготи и аз.

Пеготи кърпеше един чорап, докато можеше да вижда, след което го надяна на лявата си ръка като ръкавица, а в дясната държеше иглата, готова да направи още един бод, когато в огъня лумнеше някое пламъче. Не мога да си представя чии бяха чорапите, които Пеготи непрестанно кърпеше, нито пък откъде идваше този неизчерпаем запас от чорапи, които винаги се нуждаеха от кърпене. От ранното ми детство тя, изглежда, бе заета само с този вид ръкоделие.

— Чудя се — каза Пеготи, която понякога имаше обичай да се чуди за най-неочаквани неща, — какво ли е станало с пралелята на Дейви?

— Божичко, Пеготи! — каза майка ми, като се стресна от унесеността си. — Какви безсмислици приказваш!

— Но аз действително се чудя, госпожо — каза Пеготи.

— Какво те накара да се сетиш за нея? — запита майка ми. — Нямаш ли другиго, за когото да мислиш?

— Не знам как стана всичко това — каза Пеготи. — Трябва да е поради туй, че съм глупава. Главата ми никога не може да си избере хората, за които да мисли. Те просто сами влизат в нея. Влизат и си излизат, когато поискат. Чудно, какво ли е станало с нея?

— Колко си особена. Пеготи! — отвърна майка ми. — Човек би предположил, че искаш пак да ни посети.

— Пази боже! — извика Пеготи.

— Тогава, миличка, не приказвай за такива работи — каза майка ми. — Навярно мис Бетси се е затворила в къщичката си край морето и съвсем не възнамерява да се маха оттам. Както и да е, няма никаква вероятност да ни безпокои отново.

— Така е промълви замислено Пеготи. — Това едва ли ще се случи. Чудно, ако умре, дали ще остави нещо на Дейви?

— Божичко, Пеготи, каква глупава жена си ти — отвърна майка ми. — Как можеш да говориш така, като знаеш, че тя просто се обиди от обстоятелството, че това клето дете изобщо се е родило.

— Струва ми се, че няма да е наклонна да му прости това сега — загатна Пеготи.

— Защо пък да е наклонна да му го прости? — запита майка ми остро.

— Искам да кажа, щом като си има братче…

Майка ми веднага се разплака, като се питаше как Пеготи се осмелява да говори чака.

— Като че ли това клето невинно детенце ти е сторило нещо, ревниво същество такова! Много по-добре ще е да се омъжиш за мистър Баркис. Защо не го направиш, а?

— Защото в такъв случай ще ощастливя мис Мърдстоун — каза Пеготи.

— Какъв лош нрав имаш, Пеготи! Просто ще се пръснеш от завист към мис Мърдстоун. Навярно искаш ти да държиш ключовете и да разпределяш продуктите, така ли? Това не би ме учудило. А знаеш много добре, че тя върши това само от любезност и с най-добри намерения! Знаеш, че е така, Пеготи. Знаеш го отлично.

Пеготи промърмори нещо като „По дяволите добрите й намерения“ и спомена, че с тези добри намерения малко се прекалява.

— Много добре знам какво искаш да кажеш, бъбривка такава — каза майка ми. — Отлично те разбирам, Пеготи. Знаеш това много добре. Просто се чудя как не се изчервяваш от срам. Но нека да караме едно по едно. Сега е ред на мис Мърдстоун и ти няма да ми избегнеш. Не си ли я чула да повтаря много пъти, че ме счита за твърде нехайна и… и… и…

— Хубава — подсказа Пеготи.

— Е, и така да е — каза майка ми, като се усмихна. — Като е толкова глупава, че да приказва подобни неща, аз ли съм виновна?

— Никой не казва, че сте!

— Надявам се, че не! — отвърна майка ми. — Не си ли я чула да казва, че тъкмо поради това иска да ми спести всички неприятности, за които знае, че не съм подготвена. И не става ли сутрин рано? Не шъта ли непрестанно нагоре-надолу? Не снове ли из разни килери и мазета, където едва ли е много приятно да се влиза? Кажи, не върши ли всичко това? И как можеш да намекваш, че това не е проява на преданост?

— Абсолютно нищо не намеквам — каза Пеготи.

— Да, Пеготи, намекваш. Не правиш нищо друго. Правиш какви ли не намеци. Това ти доставя безкрайно удоволствие. А когато приказваше за добрите намерения на мистър Мърдстоун…

— За тях никога не съм приказвала — каза Пеготи.

— Не си приказвала, обаче си намеквала. Нали тъкмо това ти разправям. Ето най-лошото ти качество — обичаш да правиш намеци. Казах ти, че те разбирам много добре, и виждаш, че съм права. Когато приказваш за добрите намерения на мистър Мърдстоун и даваш вид, че не ги зачиташ (защото знам, че в дъното на сърцето си вярваш в тях), ти си така убедена в тяхната искреност, както и аз, и знаеш, че тъкмо те ръководят действията му. Ако е изглеждало, че той е бил по-строг към някои хора — сигурна съм, че и ти, и Дейви разбирате, че не се отнася за никой от присъствуващите, — това е било само за тяхно добро. Естествено, той обича тези хора заради мен и действа само в тяхна полза. Той може да съди за това по-добре, отколкото аз, тъй като знам много добре, че съм едно слабо и лекомислено създание, докато той е силен, сериозен и умен човек. Той полага такива усилия за мен — продължи майка ми, а сълзите, които така лесно се появяваха в очите й, се стичаха по бузите й. — И трябва да съм му много благодарна и да му се подчинявам дори и в мислите си. И когато не правя това, Пеготи, аз се тревожа и се осъждам, съмнявам се в собствените си чувства и просто не зная какво да правя.

Пеготи седеше с брадичка, опряна на стъпалото на чорапа, и гледаше мълчаливо огъня.

— Хайде, Пеготи — каза майка ми, — нека да не се караме, тъй като не мога да понасям подобно нещо. Знам, че ако имам някаква вярна приятелка на този свят, това си ти. Когато те наричам чудачка или бъбрица, или друго подобно нещо, искам само да кажа, че си моя истинска приятелка и винаги си ми била такава, още от първата вечер, когато мистър Копърфийлд ме доведе тук и ти ме посрещна на портата.

Пеготи не се забави да отговори и да потвърди мирния договор, като ме прегърна най-сърдечно. Струва ми се, че тогава не можах да доловя истинския характер на този разговор. Но сега съм уверен, че това добро същество го бе започнало и бе взело участие в него само за да може майка ми да се утеши със собствените си противоречиви думи. Планът й бе успял, тъй като си спомням, че през останалата част от вечерта майка ми бе по-спокойна, а Пеготи правеше по-малко забележки.

След като изпихме чая си и запалихме свещите, прочетох на Пеготи една глава от книгата за крокодилите, за да си припомним старите времена. Тя я извади от джоба си — не знам дали през всичкото време я бе държала там. След това пак заговорихме за Салем Хаус, което отново ме върна към най-важната за мен тема — Стиърфорд. Бяхме много щастливи. Тази вечер бе последната от подобните ней и тъй като бе отредена да приключи тази част от живота ми, тя е останала завинаги в паметта ми.

Беше почти десет часът, когато чухме звук от колела и всички станахме. Майка ми каза бързешком, че тъй като е късно, а мистър и мис Мърдстоун препоръчват на младите хора да си лягат рано, най-добре ще бъде да отида да спя. Целунах я и веднага се качих със свещта си горе, преди те да бяха влезли. Докато се качвах към спалнята, в която бях изживял затворническите си дни, детското ми въображение оприличаваше мистър и мис Мърдстоун на мразовит вятър в къщата, който отвява като перце предишното приятно чувство на топлота и доволство.

На сутринта ми беше неудобно да сляза на закуската, тъй като не бях виждал мистър Мърдстоун от деня, когато бях извършил паметната постъпка. Но нямаше какво друго да правя и след като на няколко пъти се връщах на пръсти в стаята си, най-после се осмелих и се представих в гостната.

Той стоеше с гръб към огъня, а мис Мърдстоун приготовляваше чая. Когато влязох, той гледаше право към мен, обаче не даваше вид че ме познава.

След като постоях смутен един миг, отидох при него и казах:

— Моля ви за извинение, господине. Много съжалявам за това, което направих, но се надявам, че ще ми простите.

— Радвам се да чуя, че съжаляваш, Дейвид — отвърна той.

Ръката, която ми подаде, беше същата, която бях ухапал. Не можах да се удържа да не погледна за миг към едно червено петно, което забелязах на нея. Но то не беше толкова червено, колкото бях аз, когато видях мрачното изражение на лицето му.

— Добро утро, госпожо — обърнах се аз към мис Мърдстоун.

— Ох, божичко — въздъхна мис Мърдстоун, като ми подаде чаената лъжичка вместо ръката си. — Колко е дълга ваканцията?

— Един месец, госпожо.

— Считано откога?

— От днес, госпожо.

— О, значи един ден вече е минал — каза мис Мърдстоун.

По този начин тя държеше сметка за изминаването на ваканцията и всяка сутрин задраскваше по един ден. Вършеше това мрачно, докато стигна до десет, но щом като броят на дните стана двуцифрен, тя започна да става дори весела.

През този пръв ден имах нещастието да й причиня голямо безпокойство, макар тя да не бе лесно податлива към подобни неща. Влязох в стаята, в която седяха тя и майка ми. И тъй като бебето (което беше само на няколко седмици) лежеше на майчиния ми скут, аз го взех внимателно на ръце. Изведнъж мис Мърдстоун нададе такъв писък, че едва не го изпуснах.

— Мила ми Джейн! — извика майка ми.

— Боже мой, Клара, не виждате ли? — възкликна мис Мърдстоун.

— Какво да видя, драга Джейн? — каза майка ми. — Къде?

— Той го е взел! Момчето е взело бебето! — извика мис Мърдстоун.

Тя просто се бе схванала от ужас, но се овладя и се завтече към мен, за да го вземе от ръцете ми. Тогава обаче припадна и й стана толкова зле, че се принудиха да й дадат малко вишновка. Когато дойде на себе си, най-тържествено ми забрани да се докосвам до братчето си. А клетата ми майка, която ясно виждах, че съвсем не желае това, смирено потвърди тази забрана, като каза:

— Безсъмнено вие сте права, скъпа ми Джейн.

При друг случай, когато пак седяхме тримата заедно, това мило бебе — то наистина ми беше мило заради майка ми — пак стана неволна причина мис Мърдстоун да изпадне в ярост. Майка ми, която гледаше очите му, докато то лежеше на скута й, каза:

— Дейви! Ела тук! — и погледна моите.

Видях как мис Мърдстоун остави настрана мънистата си.

— Намирам — каза майка ми тихичко, — че те са съвсем еднакви. Предполагам, че приличат на моите. Имат съвсем същия цвят.

— Клара, за какво си приказвате? — каза мис Мърдстоун.

— Скъпа ми Джейн — заеквайки, започна майка ми, смутена от грубия тон, с който бе зададен този въпрос, — прави ми впечатление, че очите на бебето и на Дейви са съвсем еднакви.

— Клара! — каза мис Мърдстоун, като стана яростно от мястото си. — Понякога, сте същинска глупачка.

— Скъпа ми Джейн! — запротестира майка ми.

— Същинска глупачка — повтори мис Мърдстоун. — Кой друг би сравнил бебето на брат ми с твоето момче? Те съвсем не си приличат. Тъкмо обратното, напълно се различават. Напълно се различават във всяко отношение. И надявам се, че винаги ще бъде така. Не мога да седя тук и да слушам подобни сравнения. — С тези думи тя стана и затръшна вратата.

Накъсо казано, не бях любимец на мис Мърдстоун. Накъсо казано, изобщо не бях любимец на никого там, дори на самия себе си. Тъй като тези, които ме обичаха, не се осмеляваха да го покажат, а тези, които не ме обичаха, го показваха така явно, че и сам чувствувах как под влиянието на тази недружелюбност винаги бивах стеснен, сърдит и наплашен.

Усещах, че и аз ги стеснявах, тъй както те ме стесняваха. Ако влезех в стаята, в която седяха и приказваха, и майка ми беше весела, от момента на влизането ми някакъв мрачен облак сякаш се надвесваше над нея. Ако мистър Мърдстоун биваше в добро настроение, моето присъствие веднага му повлияваше зле. Ако пък мис Мърдстоун биваше в лошо разположение на духа, аз я карах да се чувствува още по-зле. Бях достатъчно прозорлив, за да забележа, че винаги жертвата биваше майка ми. Тя се страхуваше да ми приказва и да бъде мила към мен, за да не би с това да ги обиди и след това да й четат някакво назидателно слово. Не само че се боеше да не прегреши с нещо, но се боеше да не би и аз да сторя същото и неспокойно следеше погледите им, когато направех и най-малкото движение. Следователно реших да се държа колкото може по-далеч от тях. През много мразовити часове слушах как черковният часовник удря, докато седях в мрачната си спалня, свит в малкото си зимно палто, погълнат в някоя книга.

Понякога вечер седях при Пеготи в кухнята. Там се чувствувах добре и не се боях да бъда такъв, какъвто съм. Но тези, които седяха в гостната, не одобряваха тези мои действия. Господстващата в нрава им жестокост се проявяваше и тук. Все още ме считаха необходим за майчината ми дресировка и бях длъжен да бъда неотлъчно при нея и да й служа за полезно изпитание.

Един ден след вечеря, когато пак се готвех да напусна стаята както обикновено, мистър Мърдстоун ми каза:

— Със съжаление забелязвам, Дейвид, че постоянно си сърдит и кисел.

— Сърдит като мечка — каза мис Мърдстоун.

Стоях безмълвен със сведена глава.

— Виж какво, Дейвид — каза мистър Мърдстоун, — сърдитият и упорит нрав е най-лошото нещо.

— А това момче има най-упорития и най-тежък характер, който някога съм срещала — прибави сестра му. — Струва ми се, скъпа ми Клара, че дори и вие забелязвате това.

— Извинете, драга Джейн — каза майка ми, — но сигурна ли сте — простете ми за тези думи, — напълно ли сте сигурна, че — че разбирате Дейви?

— Бих се срамувала от себе си, Клара — отвърна мис Мърдстоун, — ако не бих могла да разбера това момче или изобщо което и да е друго. Нямам претенции да съм много проницателна, обаче съм уверена… че имам здрав разсъдък.

— Без съмнение драга ми Джейн, вие сте много умна.

— О, не, не! Не казвайте подобно нещо — прекъсна я ядосано мис Мърдстоун.

— Но съм уверена, че е така — подхвана пак майка ми — и всички го знаят. Самата аз така често се възползувам от мъдрите ви съвети, че не мога да не бъда убедена в остротата на вашия ум. Следователно можете да бъдете сигурна, че ви говоря с най-голямо смирение.

— Нека да се съгласим, че не разбирам момчето, Клара — отвърна мис Мърдстоун, като увиваше верижките около китката си. — Нека с ваше позволение да приемем, че ни най-малко не го разбирам. Той е твърде дълбок за мене. Но може би брат ми със своята наблюдателност ще прозре характера му И както ми се стори — когато не много учтиво го прекъснахме, — брат ми говореше точно на тези тема.

— Мисля, че тук има по-безпристрастни и по-добри съдници по този въпрос, отколкото си ти, Клара — каза мистър Мърдстоун с нисък и тържествен глас.

— Едуард — отвърна майка ми свенливо, — ти си много по-добър съдия по всички въпроси. Както ти, така и Джейн. Само казвам, че…

— Само каза нещо необмислено и безсъдържателно — отвърна той. — Постарай се да не повтаряш това, скъпа ми Клара, и се владей.

Майчините ми устни се раздвижиха, сякаш тя каза. „Да, скъпи Едуард“ — обаче не се чу никакъв звук.

Мистър Мърдстоун обърна строго очи към мене и продължи:

— Казах ти, Дейвид, че със съжаление наблюдавам сърдития ти нрав. Не мога да понеса да гледам как пред очите ми се развива такъв един характер, без да се опитам да го поправя. Трябва да се постараеш да го промениш. Трябва да се постараем да го променим.

— Простете, господине — със заекване казах аз. — Откакто съм тук, никога не съм искал да бъда сърдит.

— Не се оправдавай с лъжи! — отвърна той така яростно, че майка ми неволно простря треперещата си ръка помежду ни. — Ти се оттегляш сърдит в стаята си, седиш там, когато би трябвало да си тук. Веднъж завинаги трябва да разбереш, че настоявам да седиш тук, а не там. Също така изисквам от тебе да бъдеш послушен. Ти ме познаваш, Дейвид. Всичко трябва да става така, както желая аз.

Мис Мърдстоун се изкиска дрезгаво.

— Държа да се отнасяш с мен с уважение и да бъдеш готов да ме слушаш — продължи той. — А трябва да се отнасяш така и към Джейн Мърдстоун и към майка си. Не мога да позволя на едно дете да бяга от тази стая, сякаш е заразна. Седни!

Той ми заповядваше като на куче и аз го слушах като такова.

— И още нещо — каза той. — Забелязвам, че имаш склонност към долно и просташко общество. Не ти позволявам да дружиш със слугите. Кухнята няма да ти помогне да станеш по-добър. А колкото се отнася до жената, която те подстрекава — за нея не казвам нищо, тъй като ти, Клара — обърна се той към майка ми с нисък глас, — поради своите стари фантазии питаеш някаква слабост към нея, която още не си превъзмогнала.

— И това е съвсем необяснимо заслепление! — извика мис Мърдстоун.

— Казвам само — обърна се той пак към мен, — че не одобрявам другаруването ти с мис Пеготи и ти забранявам да ходиш при нея. А сега, Дейвид, трябва да се подчиниш, тъй като много добре знаеш какво ще последва, ако не се придържаш буквално към заповедите ми.

Знаех това много добре — може би по-добре, отколкото той си мислеше, поне колкото до последиците, които би търпяла майка ми — и наистина изпълних заповедта му буквално. Вече не търсех убежище в стаята си, нито пък при Пеготи. Ден след ден седях унило в гостната, като с нетърпение чаках да стане време за лягане.

Каква досада бях принуден да търпя, когато седях неподвижен все в едно и също положение в продължение на дълги часове, като се боях да помръдна с крак или с ръка, за да не би мис Мърдстоун да се оплаче (както тя често вършеше това) от немирството ми. Боях се дори и поглед да хвърля от страх да не срещна неприязнения взор на старата мома, която би счела това за нов повод за забележки! Колко непоносимо скучно беше да седя и да слушам тиктакането на часовника, да наблюдавам как мис Мърдстоун нанизва стоманените си мъниста и да размишлявам дали някога тя ще се омъжи и кой ли нещастник ще бъде съпругът й. Броях гипсовите извивки на камината и отправях поглед към вратата, по тапетите на стените и тавана.

Как се разхождах самичък по калните ливади през студените зимни дни, като навсякъде носех в мисълта си и гостната, и мистър и мис Мърдстоун. Страшен товар, който бях длъжен да търпя на раменете си, кошмар, който не можах да отбягна, тежест, която затъпяваше разсъдъка ми, сковаваше сетивата ми!

Колко тягостно беше да седя мълчешком в столовата на обед, боейки се, че и приборът ми на масата е излишен, и апетитът ми е излишен, и столът ми е излишен, и самият аз съм излишен!

Колко мрачни бяха вечерите, когато запалваха светците и очакваха да се заловя за някакво занимание, но като не смеех да взема някоя приятна книга, се зачитах в скучни и студени трактати по аритметика. Уви, всички таблици за тежини и мерки се смесваха в нещастната ми глава с разни мелодии и ми бе невъзможно да ги науча, тъй като те влизаха през едното ми ухо и излизаха през другото, като конец през иглени уши.

Как се прозявах и задрямвах въпреки усилията си да се удържа. Как се стрясках от скритата си дрямка. Как никога не получавах отговор на плахите забележки, които рядко правех. Как приличах на празно пространство, на което никой не обръща внимание, и как въпреки това на всекиго пречех. Какво тежко облекчение чувствувах, когато мис Мърдстоун ми заповядваше да си легна, щом като часовникът започваше да бие девет.

Не съжалявах, когато дойде време да си тръгна. Бях изпаднал в някаква тъпота, но с удоволствие чаках времето, когато щях отново да видя Стиърфорд, макар и зад него да се изправяше мрачната фигура на мистър Крийкъл. Мистър Баркис отново се появи на портата и мис Мърдстоун отново каза с глас, в който звучеше предупреждение:

— Клара! — когато майка ми се надвеси над мен да ми каже сбогом.

Целунах нея и малкото си братче и тогава ми стана много мъчно, но не съжалявах, че си отивам, тъй като пропастта помежду ни бе зинала и раздялата ни бе започнала от дълги дни насам. И не е толкова прегръдката й, която все още е жива в паметта ми, макар и тя да бе така жарка както винаги, а по-скоро онова, което я последва.

Бях вече в колата на преносвача, когато я чух да ме вика. Погледнах навън и я видях да стои сама до градинската порта, вдигнала в ръце бебето да го видя. Времето бе все още студено и докато стоеше неподвижна с детето в ръце, нито един косъм от косата й, нито една гънка на дрехата й не помръдваше.

Така я видях за последен път. Така я виждах и след това, в сънищата си в училище. Мълчаливо стоеше тя край постелята ми, като ме гледаше със същия напрегнат поглед, взела в ръце бебето си.