Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (54)

LIII глава
Нов поглед към миналото

Отново трябва да спра повествованието си. О, моя дете-съпруго!

Сред многото минаващи през паметта ми образи има един притихнал и спокоен. В своята чиста любов и детинска красота той ми казва: „Спри се и помисли за мен! Върни погледа си към Малкото цветенце, което се отронва към земята!“

Да, аз правя това. Всичко друго потъмнява и изчезва. Отново съм с Дора в мъничката ни къщичка. Не знам колко време е боледувала тя. Така съм привикнал с това, че нямам представа за дните. Всъщност, броена в седмици и месеци, болестта й не трае дълго, но във всекидневните ми преживявания това време ми се струва безкрайно дълго и тежко.

Вече не ми казват: „Почакайте още няколко дни“. И все повече и повече започвам да се боя, че никога няма да дойде денят, когато отново ще видя моята дете-съпруга да тича всред слънчевите лъчи със стария си приятел Джип.

Той е остарял много, сякаш изведнъж. Може би чувствува, че на господарката му липсва нещо, което го оживяваше и подмладяваше. Сега той е унил, с отслабнало зрение, немощен и на леля много й е мъчно, че вече не й се противопоставя, а пропълзява към нея, когато тя се приближи до Дорината постеля (той лежи там през всичкото време) и кротко лиже ръката й.

Дора си лежи и ни се усмихва. Много е красива и не изрича нито една прибързана дума, нито едно оплакване. Казва, че сме много добри към нея. Знае, че милото й грижливо момче се изморява и че леля не спи и при все това винаги е нащрек, бодра и внимателна. Понякога двете птичкоподобни дами идват да я видят и тогава разговаряме за деня на сватбата ни и за онова щастливо време.

Какъв чудноват покой изглежда, че цари в моя живот и в живота изобщо — вкъщи и навън, — когато седя в тихата, уютна, полутъмна стая, а сините очи на моята дете-съпруга са обърнати към мен и малките й пръстчета се обвиват около ръката ми! Дълги часове седя аз така, но има три момента, които са се запазили най-свежи в паметта ми.

Утро. Леля е нагласила и подредила Дора и милата ми жена ми показва как хубавата й, дълга, светла коса все още се къдри върху възглавницата и колко обича тя да я разпуща в мрежата, която сега си слага.

— Не ми се подигравай, че съм суетна — казва тя, когато ме вижда да се усмихвам. — Харесвам косата си, защото едно време ти я намираше много красива и защото, когато за първи път почнах да мисля за тебе, имах обичай да хвърлям поглед към огледалото и да се питам дали би желал да имаш една къдрица от нея. О, какво глупаво момче беше, Доди, когато ти дадох къдрицата!

— Това беше в деня, когато те заварих да рисуваш подарените от мен цветя и ти казах колко много те обичам.

— Ах! Но тогава не исках да ти призная колко много бях плакала над тези цветя при мисълта, че ти действително ме обичаш! Когато, Доди, пак почна да тичам както по-рано, нека да посетим отново онези места, където се държахме като глупава влюбена двойка. И ще се поразходим както тогава, нали? И нали няма да забравим клетия татко?

— Да, ще го направим и ще бъдем много щастливи. Но затова ти трябва да побързаш да станеш по-добре, скъпа моя.

— О, аз скоро ще се поправя. Ти просто не знаеш колко по-добре съм сега!

Надвечер. Седя на същия стол, край същото легло и същото лице е извърнато към мен. Умълчали сме се и върху лицето й грее усмивка. Вече не нося лекия си товар нагоре и надолу по стълбите. Тя лежи тук цял ден.

— Доди!

— Да, миличка?

— Нали си спомняш, Доди, неотдавна ти ми каза, че мистър Уикфийлд не бил много добре. И нали няма да сметнеш за неразумно това, което сега ще те помоля? Искам да се видя с Агнеса, много искам.

— Ще й пиша, миличка.

— Настина ли?

— Още сега.

— Какво мило и добро момче! Доди, вземи ме на ръце. Наистина, миличък, не е каприз, аз действително много искам да видя Агнеса!

— Вярвам, миличка. Трябва само да й пиша, и тя веднага ще се отзове.

— Сега си много самотен, когато отиваш самичък долу, нали? — шепне Дора с ръка около шията ми.

— Как бих могъл да не съм самотен, когато гледам празния ти стол, любов моя?

— Празния ми стол! — И тя се притиска мълчаливо към мен. — И аз наистина ти липсвам, Доди, нали? — казва тя с усмивка, като вдига поглед. — Липсвам ти, макар да съм немощна и глупава, нали?

— Скъпа моя, нима на този свят има някой друг, който така много да ми липсва?

— О, милият ми съпруг! Толкова се радвам и все пак толкова ми е мъчно! — продумва тя и се промъква по-близо до мен, като ме прегръща с двете си ръце. Тя се смее и хълца, а след това притихва и е много щастлива — Много съм щастлива! — повтаря тя. — Само поздрави Агнеса от мен и й кажи, че много искам да я видя. Тогава нищо повече няма да желая.

— Освен да оздравееш, Дора.

— Ах, Доди! Понякога си мисля — знаеш, аз винаги съм била глупавичка, — понякога си мисля, че никога няма да стана по-добре!

— Не казвай такова нещо, Дора! Скъпа моя, не трябва дори и да си го помислиш!

— Няма, стига да мога, Доди. Но аз съм много щастлива, макар че моето скъпо момче се чувствува самотно пред празния стол на своята дете съпруга!

Нощ. Все още съм при нея. Агнеса е пристигнала. При нас е вече от цял ден. Тя, леля и аз сме стояли при Дора от сутринта. Не сме разговаряли много, обаче през всичкото време Дора е била много весела и доволна. Сега сме самички.

Знам ли, че моята дете-съпруга скоро ще ме напусне? Вече са ми го казвали. Но за мен то не с ново. И все пак не знам дали съм го приел като истина. Не мога да възприема тази мисъл. Днес цял ден на няколко пъти съм се уединявал да плача. Спомнял съм си кой е плакал за раздялата между живите и мъртвите. Мислил съм си за тази трогателна история. Опитвал съм се да се примиря и да се утеша, но не ми се е удало. Не мога да се помиря с мисълта, че краят действително е дошъл. Държа ръката й в своята и чувствувам колко е силна любовта й към мен. Не мога да отхвърля слабата надеждица, че може би тя все още ще бъде пощадена.

— Искам да ти говоря, Доди. Искам да ти кажа нещо, за което напоследък много съм мислила. Няма да имаш нищо против, нали? — запитва ме тя с мил поглед.

— Да имам нещо против ли, миличка?

— Защото не знам какво ще си помислиш или какво може да си си помислил понякога. Може би ти си мислил същото. Доди, миличък, боя се, че бях твърде млада.

Слагам лицето си до нейното на възглавницата, тя ме поглежда в очите и приказва много тихо. Постепенно, докато приказва, чувствувам с болка в сърцето, че говори за себе си като за човек, който е свършил с живота.

— Боя се, мили, че бях твърде млада. Не искам да кажа само по години, но и по опит, по размисъл, по всичко. Бях такова едно малко, глупаво създание! Боя се, че по-добре би било, ако се бяхме обичали само като момче и момиче и всичко да бе свършило с това. Започнах да мисля, че не бях годна за съпруга.

Опитвам се да спра сълзите си и да отвърна:

— О, Дора, любов моя, толкова си била годна за съпруга, колкото и аз за съпруг!

— Не знам — казва тя, като тръсва къдрите си по старому. — Може би. Но ако аз бях по-годна за женитба, навярно щях и теб да направя по-годен. Освен това ти си много умен, а аз никога не съм била.

— Но ние бяхме много щастливи, сладка моя Дора.

— О, да, аз бях много щастлива, много. Но с минаването на годините моето скъпо момче щеше да се измори от своята дете-съпруга. С течение на времето тя нямаше да му бъде такава добра приятелка, както в началото. Все повече и повече щеше да чувствува той какво му липсва вкъщи. Тя не би се поправила. Затова така е по-добре.

— О, Дора, скъпа моя, не ми говори така. Всяка дума е като упрек!

— Не, никакъв упрек! — отвръща тя, като ме целува. — Миличък, та ти не заслужаваш да те упреквам и аз те обичах твърде много, за да те укорявам сериозно. Това беше едничката ми заслуга — освен тази, че бях хубава или поне ти ме мислеше такава. Пусто ли е долу, Доди?

— Много пусто. Много!

— Недей плака. Моят стол там ли е?

— Да, на старото си място.

— О, клетото ми момче, как плаче! Недей, недей! А сега, обещай ми нещо. Искам да говоря с Агнеса. Когато слезеш долу, кажи й това и я изпрати при мен. И докато й говоря, нека никой да не идва — нито дори леля. Искам да говоря само с Агнеса. Искам да й говоря съвсем насаме.

Обещавам й веднага, но така ми е мъчно, че не мога да я оставя.

— Казах, че така е по-добре! — шепне тя и ме държи в обятията си. — Доди, след като изминат още няколко години, ти не би могъл да обичаш толкова своята дете-съпруга; а още след няколко тя така би те разочаровала, та не би могъл и наполовина да я обичаш! Знам, че бях прекалено млада и глупава. Така е много, много по-добре.

Когато слизам долу, намирам Агнеса в приемната. Предавам й Дориното желание. Тя изчезва, оставяйки ме сам с Джип.

Неговата пагода е край камината и той лежи в нея на постланото си с фланела легло, като стене жално и се мъчи да заспи. Светлата луна е висока и ясна. Гледам в нощта, а сълзите ми капят бързо и на сърцето ми е тежко, тежко.

Седя край огъня и си мисля с горчиво угризение за онези чувства, които таях в сърцето си след женитбата си. Мисля си за всички дребни събития, станали между Дора и мен, и се убеждавам колко вярно е това, че животът се състои от дреболии. От морето на възпоминанията ми се издига образът на скъпото дете — такова, каквото го бях видял най-напред, окръжен от прелестта на младежката ни любов и нейното очарование. Наистина ли би било по-добре, ако се бяхме обичали само като момче и момиче и всичко се бе свършило с това? Необуздано сърце, отговори!

Не знам колко време седя така край камината. Старият приятел на моята дете-съпруга ме сепва от унесеността ми. Още по-неспокоен, той изпълзява от къщичката си, поглежда ме, отива до вратата и виейки, иска да се качи горе.

— Не тази вечер, Джип! Не тази вечер!

Той се връща много бавно при мен, ближе ръката ми и вдига замъглените си очи към лицето ми.

— О, Джип, може би никога вече!

Той ляга до нозете ми, протяга се, сякаш се готви да спи, завива жално и умира.

— О, Агнеса! Погледни, погледни!

Това лице, по което са изписани мъка и жал, тези рукнали сълзи, този мълчалив поглед, отправен към мен, тази тържествено вдигната към небето ръка!

— Агнеса?

Свършено е. Пред очите ми пада мрак и за известно време не съзнавам нищо.