Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (53)

LII глава
Присъствувам на едно избухване

Когато останаха двадесет и четири часа до времето, така тайнствено определено от мистър Микобър, леля и аз се посъветвахме как да постъпим, тъй като на нея не й се искаше да остави Дора. Ах! С каква лекота носех сега Дора по стълбите!

Въпреки мистър Микобъровото условие за лелиното присъствие ние бяхме наклонни тя да си остане вкъщи и да бъде представлявана на срещата от мистър Дик и мен. С една дума, бяхме вече взели това решение, когато Дора развали плановете ни, като каза, че никога няма да си прости, нито пък на своето лошо момче, ако леля остане вкъщи под какъвто и да било предлог.

— Няма да ти приказвам — каза Дора, като тръсна къдриците си срещу леля. — Ще се държа неприятно! Ще накарам Джип да те лае цял ден. И наистина ще те принудя да станеш стара мърморана, ако не отидеш!

— Мълчи, Цветенце! — засмя се леля. — Много добре знаеш, че не можеш без мен!

— О, да, мога! — каза Дора. — Та каква нужда имам от теб? Никога не тичаш нагоре-надолу по стълбата заради мен, никога не ми разказваш как Доди се появил в градината ти със скъсани обувки и целият покрит в прах — горкото момченце! Никога не правиш нищо да ми доставиш удоволствия, нали, миличка? — и Дора побърза да целуне леля и да каже: — О, да, правиш го! Аз само се шегувам! — за да не би леля да си помисли, че говори сериозно. — Но, лельо, чуй ме — продължи Дора галено. — Ти трябва да отидеш. Ще настоявам, докато стане, както искам. Ако моето непослушно момченце не те накара да отидеш, аз просто ще му отровя живота. Двамата с Джип ще се държим отвратително и ти ще проклинаш съдбата си, ако не заминеш. Освен това — продължи Дора, като отмахна назад косата си и като поглеждаше въпросително ту мен, ту леля — защо пък да не отидете и двамата? Аз не съм много болна. Нали?

— Що за въпрос! — извика леля.

— Какво въображение — възкликнах аз.

— Да! Знам, че съм глупачка! — каза Дора бавно, като оглеждаше и двама ни, и ни подаде устните си за целувка, докато лежеше на дивана. — Значи в такъв случай трябва и двамата да отидете, иначе няма да ви вярвам, че не съм много болна. И тогава ще заплача!

Познах по лелиното лице, че е готова да отстъпи, а и Дора отново светна, като забеляза това.

— Когато се върнете, ще има да ми разправяте толкова много неща, че ще ми трябва поне една седмица, за да ги разбера! — каза Дора. — А пък знам, че ако се касае до делови работи, каквито сигурно ще има, ще ми е необходимо доста време, докато ги проумея. А ако има да се правят сметки, не знам кога ще мога да ги свърша. И тогава моето лошо момче ще придобие такъв печален изглед! Хайде, ще отидете, нали? Ще отсъствувате само една нощ, а докато ви няма, Джип ще се грижи за мен. Преди да заминете, Доди ще ме качи горе и аз няма да слизам, докато не се върнете. И ще занесете на Агнеса едно много сърдито писмо от мен за това, че нито веднъж не е дошла да ни види!

Без повече приказки съгласихме се, че и двамата ще заминем и че Дора е същинска малка измамничка, която само се преструва на болна, защото обича да й обръщат внимание. Това много я зарадва и така четиримата — леля, мистър Дик, Тредълс и аз, тръгнахме за Кентърбъри с Дувърската пощенска кола още същата вечер.

В хотела, където мистър Микобър ни беше помолил да го чакаме и където влязохме посред нощ не без известни трудности, намерих писмо, в което той ни съобщаваше, че ще се появи на другата сутрин, точно в девет и половина. След това всички се запътихме треперещи в късния час към леглата си, като преминахме през разни задушни коридорчета, миришещи така, сякаш в продължение на векове са киснали в някакъв разтвор от супа и дъх на конюшни.

Рано сутринта тръгнах да побродя през милите стари тихи улици и отново прекосих сенките на древните сводове и черкви. Гарваните се носеха край катедралните кули; а самите кули, извисени над просналите се в далечината плодородни полета и весели ручейчета, прорязваха свежия утринен въздух, сякаш на земята нищо не се променяше. И все пак звънът на черковните камбани ми напомни с тъга за промените, които се извършват с всичко; напомняха ми за тяхната собствена възраст и за младостта на скъпата ми хубава Дора; за мнозината, които никога не са остарели, които са живели, любили и умрели, докато камбанният звън е отеквал през ръждивата броня на окачения вътре Черен принц,^[1] и са изчезвали в недрата на времето като кръгове във вода.

Погледнах към старата къща от ъгъла на улицата, но не се приближих повече, за да не би, без да искам, да попреча на работата, за която бях дошъл да помогна. Ранното слънце изпращаше косо лъчите си върху извитите й сводове и прозорци, като че ли ги поръсваше със злато; и сякаш няколко лъча от старото й спокойствие докоснаха сърцето ми.

Поразходих се из околността в продължение на около един час и сетне се върнах по главната улица, която междувременно се бе отърсила от нощния си сън. Между тези, които се движеха из дюкяните, видях моя стар неприятел, касапина, с високи ботуши на нозе и с бебе в ръце. Сега той беше собственик на касапницата и всичко това, изглежда, го беше направило мирен член на обществото.

Когато седнахме да закусим, всички бяхме много загрижени и нетърпеливи. Колкото повече уреченият час наближаваше, толкова повече се усилваше и любопитството, с което очаквахме мистър Микобър. Най-после престанахме да даваме вид, че сме заети със закуската, която за всички ни освен за мистър Дик беше само формалност още от самото начало. Леля се разхождаше напред-назад из стаята, Тредълс седеше на дивана, като уж четеше вестник, а всъщност очите му бяха отправени към тавана, а аз гледах от прозореца, за да забележа мистър Микобър още щом се покаже. Не трябваше да чакам дълго, тъй като при първия удар на половината час той се появи на улицата.

— Ето го — казах аз, — и не е облечен с адвокатския си костюм!

Леля завърза панделките на бонето си (тя беше дошла на закуска с него) и се наметна с шала си, сякаш по този начин се подготвяше за някакво важно и неизбежно събитие. Тредълс закопча жакета си с решително движение. Мистър Дик, обезпокоен от сериозния ни изглед, обаче чувствувайки се задължен да ни подражава, дръпна шапката си върху ушите с двете си ръце и веднага пак я свали, за да поздрави мистър Микобър.

— Господа и госпожо — каза мистър Микобър, — добро утро! Драги ми господине — обърна се той към мистър Дик, който бурно се здрависа с него, — вие сте крайно добър.

— Закусвали ли сте? — запита го мистър Дик. — Поръчайте си един котлет!

— За нищо на света, добри ми господине! — извика мистър Микобър, като препречи пътя му към звънеца. — Апетитът ми и аз, мистър Диксън, отдавна са се разделили.

„Мистър Диксън“ така много се зарадва на новото си име и счете за такава голяма чест да бъде наречен тъй от мистър Микобър, че отново се ръкува с него, като се засмя детински.

— Дик — обади се леля, — внимавай!

Мистър Дик се сепна и поруменя.

— А сега, сър — обърна се леля към мистър Микобър, като сложи ръкавицата си, — готови сме за изригването на Везувий или каквото изобщо ще бъде, така че благоволете да започнете.

— Госпожо — отвърна й мистър Микобър, — вярвам, че скоро ще присъствувате на едно избухване. Мистър Тредълс, надявам се, ще ми позволите да съобщя, че вие и аз сме били във връзка един с друг.

— Да, Копърфийлд, това е самата истина — каза Тредълс, когото погледнах учудено. — Мистър Микобър се посъветва с мен относно намеренията си и му помогнах, доколкото беше по силите ми.

— Освен ако се лъжа, мистър Тредълс — продължи мистър Микобър, — това, което възнамерявам да направя, е едно много важно разобличение.

— Крайно важно — потвърди Тредълс.

— Може би при тези обстоятелства, господа и госпожо — заяви мистър Микобър, — вие ще ми окажете милост и ще се съгласите в дадения момент с указанията на човека, който макар и да се чувствува като кораб, разбит в бреговете на живота, но все пак е ваш ближен, въпреки че е съкрушен от собствените си грешки и нещастно стеклите се обстоятелства.

— Ние имаме пълно доверие във вас, мистър Микобър — казах аз, — и ще сторя това, което смятате за необходимо.

— Мистър Копърфийлд — отвърна мистър Микобър, — при съществуващото положение на нещата вашето доверие не е оказано напразно. Ще ви помоля да ми позволите да тръгна пет минути преди вас и след това да приема всички ви и мис Уикфийлд в кантората на „Уикфийлд и Хийп“, където съм на служба.

Леля и аз погледнахме към Тредълс, който с кимване ни даде съгласието си.

— Засега няма какво друго да кажа — забеляза мистър Микобър.

За мое най-голямо удивление с тези думи той се поклони дълбоко на всички ни и изчезна. Държането му беше крайно резервирано, а лицето му съвсем бледо.

Тредълс само се усмихна и поклати глава (а косата му стърчеше право нагоре), когато го погледнах за обяснение. Така че извадих часовника си като последно средство и преброих изтичането на петте минути. Леля стори същото със собствения си часовник в ръка. Когато уреченото време изтече, Тредълс й предложи ръката си и всички се запътихме към старата къща, без да си кажем нито една дума по пътя.

Заварихме мистър Микобър до писалището си в кръглата канцелария на приземния етаж. Той или пишеше усърдно, или просто даваше вид, че върши това. Голямата канцеларска линия беше мушната в жилетката му, като се подаваше с около цял фут от пазвата му подобно на някакъв особен нагръдник.

Тъй като разбрах, че от мен се очаква да заговоря, казах високо:

— Здравейте, мистър Микобър.

— Мистър Копърфийлд — заяви тържествено мистър Микобър, — надявам се, че сте добре.

— Мис Уикфийлд вкъщи ли си е? — запитах аз.

— Мистър Уикфийлд не се чувствува добре — има пристъп на ревматична треска, поради което е на легло — отвърна той. — Но мис Уикфийлд без съмнение ще бъде щастлива да види старите си приятели. Ще влезете ли, сър?

И той ни поведе към обедната — първата стая, в която бях влязъл при идването си в този дом — и като отвори широко вратата на бившата кантора на мистър Уикфийлд, каза със звучен глас:

— Мис Тротууд, мистър Дейвид Копърфийлд, мистър Томъс Тредълс и мистър Диксън!

Не бях виждал Юрая Хийп от деня, когато го бях ударил. Очевидно нашето посещение го изненада: още повече, смея да кажа, защото то изненада и самите нас. Той не сбра веждите си, понеже не притежаваше такива, обаче се намръщи до такава степен, че почти затвори малките си очи, докато забързаното вдигане на кокалестата му ръка до брадичката му показа известно трепване и учудване. Но това стана само за миг, в момента, когато влизахме в стаята и когато му хвърлих поглед над лелиното рамо. Веднага след това той възприе обичайното си лигаво и смирено държане.

— Какво неочаквано удоволствие! — каза той. — Какво удоволствие е, когато всички приятели се съберат наведнъж около катедралата „Сейнт Пол“! Мистър Копърфийлд, надявам се, че сте добре — и ако мога смирено да заявя, — приятелски настроен спрямо тези, които винаги са били ваши приятели независимо от всички други обстоятелства. Вярвам, че и мисис Копърфийлд сега е по-добре. Уверявам ви, напоследък всички бяхме обезпокоени от тревожните новини относно нейното здраве.

Срамувах се да го оставя да се ръкува с мен, но не виждах какво друго можех да сторя.

— Тази кантора доста се е променила, мис Тротууд, от времето, когато аз бях само скромен чиновник и държах юздите на вашето пони, нали? — каза Юрая е най-отвратителната си усмивка. — Обаче самият аз не съм се променил, мис Тротууд.

— Е, господине, да ви кажа право — отвърна леля, — не знам доколко това ще ви се понрави, обаче вие никак не изменихте на очакванията ми.

— Благодаря ви, мис Тротууд, за доброто мнение! — каза Юрая, кълчейки се по своя противен обичай. — Микобър, обадете за това посещение на мис Агнеса — и на мама. Майка ми истински ще се зарадва, когато види тази компания! — каза Юрая, като нареждаше столовете.

— Да не би да сте зает, мистър Хийп? — каза Тредълс, като улови с погледа си хитрото червено око, което едновременно ни наблюдаваше и ни отбягваше.

— Не, мистър Тредълс — отвърна Юрая, като зае предишното си място и изви една в друга кокалестите си ръце, сложени длан до длан между коленете му. — Не съм толкова зает, колкото бих желал. Но, както казват, адвокатите, акулите и гъсениците не се задоволяват лесно! Не че Микобър и аз нямаме изобщо доста работа поради това, че мистър Уикфийлд не е особено годен за каквото и да било. Обаче за мен е не само дълг, но и удоволствие да работя за него. Доколкото знам, мистър Тредълс, вие не сте близък с мистър Уикфийлд, нали? И струва ми се, че и самият аз само веднъж съм имал честта да ви срещна.

— Не, не съм близък с мистър Уикфийлд — отвърна Тредълс, — иначе, мистър Хийп, щях да се появя тук доста по-рано.

Имаше нещо в тона му, което накара Юрая да погледне събеседника си още веднъж с много зъл и подозрителен вид. Но като забеляза само добродушното му лице с неговото простичко държание и щръкнала нагоре коса, той се успокои и изви цялото си тяло, особено шията си, подир което каза:

— Много жалко, мистър Тредълс. Вие бихте се възхищавали от него, както се възхищаваме и ние. Малките му слабости само биха ви го направили още по-мил. Но ако желаете да чуете добри думи за моя съдружник, бих ви препоръчал да се отнесете към Копърфийлд. Ако не знаете, ще ви кажа, че семейство Уикфийлд е една тема, на която той е много силен.

Бях възпрепятствуван да възразя на комплимента му (ако изобщо щях да го сторя) от влизането на Агнеса, въведена сега от мистър Микобър. Стори ми се, че в държането й не се четеше обикновеното й самообладание; и навярно бе преживяла доста грижи и умора. Но поради това сърдечната й приветливост и спокойната й красота сега блестяха още по-силно.

Юрая я наблюдаваше, когато тя ни поздравяваше, и видях в него грозен и зъл дух, впил поглед в приказна фея. Междувременно мистър Микобър и Тредълс си направиха някакъв таен знак и Тредълс, забелязан само от мен, излезе вън.

— Няма защо да чакате, Микобър — каза Юрая.

Мистър Микобър, с ръка върху линията в пазвата си, стоеше изправен до вратата, гордо погледнал ближния си, в лицето на своето началство.

— За какво чакате? — запита го Юрая. — Микобър! Не ви ли казах, че не е нужно да чакате.

— Да! — отвърна непоклатимият мистър Микобър.

— И тогава защо чакате? — повтори Юрая.

— Защото — накъсо казано, защото така ми е угодно! — отговори избухливо мистър Микобър.

Бузите на Юрая изгубиха цвета си и една болезнена бледност, все още леко обагрена от присъщата му червенина, обхвана лицето му. Той се вторачи в мистър Микобър, като се задъхваше и всичките му черти потрепваха.

— Вие сте безпътен човек, цял свят знае това — заяви той, като се помъчи да се усмихне — и, боя се, ще ме принудите да ви изпъдя. Махнете се! Ще приказвам с вас по-късно.

— Ако на тази земя съществува негодник — избухна с най-голяма ярост мистър Микобър, — с когото съм приказвал повече, отколкото трябва, името на този негодник е — Хийп!

Юрая се дръпна назад, сякаш го бяха ударили или проболи. Като изгледа бавно всички ни с най-мрачното и най-злото изражение, което можеше да се появи на лицето му, той каза с по-нисък глас:

— Охо! Значи това е заговор! Предварително сте се уговорили да се срещнете тук! Вие, Копърфийлд, сте се съюзили с чиновника ми, така ли? Внимавайте. С това нищо няма да спечелите. Вие и аз се разбираме добре. Никога не е имало любов помежду ни. Винаги сте били горделиво паленце, още от първото ви идване тук; и ми завиждате, задето съм се издигнал, нали? Но спрете с интригите си; аз ще ви надвия с по-големи! Микобър, махнете се! С вас ще говоря по-късно.

— Мистър Микобър — казах аз, — в този човек има промяна и поради това, противно на обичая си, сега каза истината. То сочи, че е притиснат до стената. Отдайте му заслуженото!

— Всички вие сте много свестни хора, нали? — каза Юрая със същия нисък глас, като изтри с мършавата си ръка избилата по челото му студена пот. — Много добре постъпвате, като подкупвате чиновника ми — самата отрепка на обществото, — какъвто бяхте и вие, Копърфийлд, преди да се смилят над вас — за да ме опозорите с лъжи! Мис Тротууд, добре ще направите да спрете всичко това, иначе знам какво да направя със съпруга ви и то никак няма да ви хареса. Ненапразно, госпожо, познавам добре състоянието на работите ви! Мис Уикфийлд, ако обичате поне малко баща си, не се присъединявайте към тази шайка. Ако го сторите, ще ви съсипя. Хайде! Аз държа някои от вас в ръцете си. Помислете си, преди да е станало късно. Помислете си и вие, Микобър, ако не искате да ви погубя. Препоръчвам ви да се махнете оттук, а после ще разговаряме, глупак такъв! Махнете се, докато все още има място за отстъпление! Къде е майка ми? — запита той, като откри внезапно отсъствието на Тредълс и тревожно дръпна звънеца. — Няма що да се каже, добре ме нареждате в собствения ми дом!

— Мисис Хийп е тук, сър — каза Тредълс, като се върна с достойната майка на достойния син. — Позволих си свободата да й се представя.

— А кой сте вие, та да й се представяте? — отвърна Юрая. — И защо сте дошъл тук?

— Аз съм довереник и приятел на мистър Уикфийлд, господине — каза Тредълс със спокоен, делови глас. — И в джоба си имам пълномощно, което ми дава право да действам от негово име.

— Очевидно старото магаре се е побъркало от пиянство — каза Юрая, като стана още по-грозен отпреди — и това пълномощно е получено от него чрез измама!

— Нещо действително е получено от него чрез измама, знам това — отвърна тихо Тредълс, — а и вие го знаете, мистър Хийп. Ако обичате, ще отнесем този въпрос до мистър Микобър.

— Юри…! — извика мисис Хийп с тревожно движение.

— Дръж си езика, майко — отвърна той, — колкото по-малко се говори, толкова по-лесно се оправят работите.

— Но, мой Юри…

— Майко, ще млъкнеш ли и ще оставиш ли всичко на мен?

Макар отдавна да знаех, че раболепието му е фалшиво и че е мошеник, който си служи с празни преструвки, аз нямах ясна представа за степента на лицемерието му, докато не го видях сега със свалена маска. Но макар да го познавах от много години и да питаех истинско отвращение към него, бързината, с която сега свали маската си, съобразявайки, че вече не му е нужна; злобата, ненавистта и наглостта, с която стори това; дяволското му ликуване при съзнанието, че му се удава възможност да ни причини зло дори и в тази минута, когато е отчаян и се чуди как да се справи с положението — всичко това, признавам, отначало смути даже и мен, на когото природата му беше така добре известна.

Не казвам нищо за погледа, който ми хвърли, докато стоеше и оглеждаше всички ни подред, тъй като винаги съм знаел, че ме мрази, пък и си спомнях за белезите от пръстите ми по бузата му. Но когато взорът му премина върху Агнеса и видях яростта, с която той почувствува как властта му върху нея се изплъзва, ужасих се от самата мисъл, че е могла дори един час да живее под един покрив с такъв човек и добродетелите й да събудят в него отвратителната му страст.

След като потърка долната част на лицето си, без да ни изпуща от злия си поглед, той се обърна още веднъж към мен е полуунизен, полудързък вид:

— И вие, Копърфийлд, който така много се гордеете със своята чест, благородство и тъй нататък, не се срамувате да влизате крадешком в дома ми и да подслушвате заедно с моя чиновник? Ако аз бях сторил това, нямаше да бъде никак чудно, макар и никога да не съм претендирал, че съм джентълмен (въпреки че никога не съм бил уличен скитник като вас според думите на Микобър), но да направите това вие! — и дори не се страхувате! Не мислите ли какво бих могъл да ви сторя за отплата? Не смятате ли, че ще си изпатите за това, че заговорничите? Много добре. Ще видим! Господин — как ви беше името, — вие пък щяхте да отнесете един въпрос до Микобър. Ето го и него. Защо не го накарате да говори? Виждам, че е научил добре урока си.

Като видя, че думите му не оказаха никакво въздействие на мен, нито на останалите, той седна на крайчеца на писалището си, с ръце в джобовете, обвил единия си костелив крак около другия, упорито зачакал да види какво ще последва.

Мистър Микобър, който досега мъчно задържаше бурния си порив и непрестанно ни прекъсваше с първата сричка на думата „мошеник“, без обаче да стигне до втората, сега се втурна напред, издърпа линията от пазвата си (вероятно като защитно оръжие) и извади от джоба си документ, сгънат във формата на голямо писмо. Като го разгъна с по-раншния си победоносен вид и като хвърли поглед върху съдържанието му, явно възхитен от стила му, той зачете:

— Уважаема мис Тротууд и господа…

— Господи, помилуй този човек! — възкликна с тих глас леля. — Той би писал писма дори и ако това се наказва със смърт!

Без да я чуе, мистър Микобър продължи:

— „Като се явявам пред вас да разоблича най-изкусния измамник, който някога е съществувал — и без да вдига поглед от написаното, мистър Микобър посочи с линията към Юрая Хийп като с вълшебен жезъл, — не искам от вас да удостоите с вниманието си собствената ми личност. Още от люлка жертва на парични затруднения, с които не съм могъл да се справя, аз винаги съм бил играчка на унизителни обстоятелства. Позор, нужда, отчаяние и безумие са били, заедно или поотделно, непрестанни спътници на моята кариера.“

Наслаждението, с което мистър Микобър се описваше като жертва на всички тези мрачни бедствия, можеше да се сравни само с патоса, с който четеше писмото си, както и с почитта, която му отдаваше, като поклащаше глава, когато смяташе, че е произнесъл някой ефектен израз.

— „…Под гнета на нуждата, отчаянието, позора и умопомрачението аз постъпих във фирмата, или както остроумните ни съседи, галите, го наричат бюрото, номинално принадлежащо на Уикфийлд и — Хийп, а в действителност ръководено единствено от — Хийп. Хийп и само Хийп е главната ос на тази машина, Хийп и само Хийп е подлецът и измамникът…“

При тези думи Юрая, по-скоро син, отколкото бледен, се нахвърли, навярно с намерение да скъса писмото. Обаче мистър Микобър удари ловко протегнатата му ръка с линията и тя клюмна като попарена. Ударът прозвуча тъй, сякаш беше попаднал върху дърво.

— Дявол да те вземе! — каза Юрая, като се закълчи, този път от болка. — Аз ще ти отмъстя!

— Приближи се още веднъж до мен, ти, ти… Хийп, подло куче — извика мистър Микобър, задъхан от ярост, — и ако имаш човешка глава, аз ще ти я счупя. Хайде, ела, ела!

Струва ми се, никога през живота си не бях виждал нещо по-комично от това — то ме порази дори и тогава. Мистър Микобър размахваше нашироко линията и повтаряше: „Хайде, ела, ела“ — докато Тредълс и аз го тласкахме в един ъгъл, откъдето той непрестанно изскачаше напред веднага след като успявахме да го набутаме там.

Неприятелят му си мърмореше нещо и след като си потърка ударената ръка, издърпа бавно завързаната си около врата кърпа и я обви с нея; сетне, като я хвана със здравата си ръка, седна върху писалището със сърдитото си лице, сведено надолу.

След като се успокои достатъчно, мистър Микобър продължи да чете посланието си:

— „Условията, при които постъпих на служба при Хийп (той винаги се поспирваше при тази дума и я изричаше с удивителна енергия), не бяха точно определени, освен колкото се отнасяше до нищожната заплата от двадесет и два шилинга седмично. Това, което щях да получавам свръх посоченото, беше поставено в зависимост от проявеното от мен усърдие по отношение на длъжността ми. Или по-красноречиво казано, въз основа на моята подлост, алчност, нищетата, в която се намираше семейството ми, изобщо — моралните принципи (или по-скоро неморалните такива), общи на мен и на — Хийп. Нужно ли е да казвам, че скоро стана необходимо да се обърна към — Хийп с молба да увеличи възнаграждението ми, за да осигуря издръжката на мисис Микобър и нашето нещастно подрастващо поколение?“

„Нужно ли е да добавям, че тази необходимост беше предвидена от — Хийп? Че тези молби бяха удовлетворени чрез полици и други подобни документи, познати на нашата юриспруденция? И че по този начин се омотах в паяжината, която той беше изплел, за да ме измами?“

Удоволствието, което мистър Микобър извличаше от съзнанието за съчинителските си способности при описанието на тези злочести за него обстоятелства, изглежда, беше по-силно от загрижеността, която те са могли да му причинят. Той продължи да чете:

— „Тъкмо тогава — Хийп — захвана да ми оказва дотолкова доверие, доколкото му беше необходимо за изпълнението на адските му замисли. Тъкмо тогава и аз започнах — ако мога да се изразя с думите на Шекспир — да чезна, да линея и да крея. Убедих се, че моите служебни услуги бяха насочени към подправяне на работата в кантората и към мамене на една личност, която ще назова с името мистър У. Този мистър У. бе лъган, държан в неведение и измамван по всички възможни начини. И през всичкото това време подлецът — Хийп — се преструваше, че изпитва безгранична признателност и безкрайна обич към нещастната си жертва мистър У. Това вече беше достатъчно подло, но както философски забеляза датският принц Хамлет с универсалната значимост на мисълта си, отличителен белег на знаменитото Шекспирово произведение — бисер на епохата на кралица Елизабет — «след това идваше и по-лошо!»“

Мистър Микобър беше така поразен от този толкова сполучлив цитат, че за свое и наше удоволствие го прочете втори път под предлог, че е загубил мястото, докъдето беше стигнал.

— „Моето намерение не е — продължи да чете той — да давам подробен списък (макар че той е изготвен другаде) в рамките на настоящото послание за различните подлости от по-дребен характер, засягащи личността, която назовах с името мистър У., на които и аз съм бивал мълчалив съучастник. Когато приключих вътрешната си борба между мисълта за наличност на заплата и липса на заплата, с препитание и без препитание, съществувание и несъществувание — когато, казвам, приключих тази душевна борба, реших да използвам благоприятния за мен случай, да открия и изложа по-големите вреди, нанесени на този джентълмен от Хийп. Подбутван от мълчаливия си вътрешен подтик, именно своята съвест, както и от един не по-малко трогателен и убедителен външен подтик — когото за по-кратко ще назова с името мис У., — аз предприех трудния път на тайното изследване, проточено, както съм изчислил, повече от дванадесет календарни месеца.“

Той прочете този пасаж по такъв начин, сякаш беше извадка от парламентарен акт, като се опиваше от звука на собствените си думи.

— „Моите обвинения срещу — Хийп — продължи да чете той, като му хвърли един поглед и пъхна линията на по-удобно място, под лявата си мишница, в случай на нужда — се състоят в следното:“

Всички слушахме със затаен дъх, особено Юрая.

— „Първо: Когато по причини, в които не считам за необходимо да навлизам, мистър У. загуби до голяма степен способността си да направлява делата и паметта си — Хийп — умишлено и злонамерено се стараеше да усложни и забърка работата на кантората. Когато мистър У. биваше най-малко годен да се занимае със служебните си дела — Хийп винаги съумяваше да го принуди да върши това. По този начин той успя да си осигури подписа на мистър У. върху много важни документи, които представи за маловажни. Така той веднъж накара мистър У. да го упълномощи да изтегли известна вложена на съхранение сума, възлизаща на дванадесет хиляди шестстотин и четиридесет лири стерлинги, два шилинга и десет пенса под предлог, че са необходими за посрещането на някакви разноски и дългове на фирмата, които или вече бяха изплатени, или изобщо не съществуваха. И при това той така постави работата, та от всичко туй да излезе, че намеренията на самия мистър У. са били безчестни и той именно е извършил незаконното действие. Благодарение на тази уловка впоследствие го държеше в ръцете си, мъчеше го и го тормозеше.“

— Това трябва да доказвате вие, Копърфийлд! — каза Юрая, като заклати заплашително глава. — Но да почакаме. Всичко идва с времето си!

— Мистър Тредълс, попитайте моля — Хийп — кой живя в квартирата му след него — обърна се мистър Микобър към Тредълс, като се отклони от писмото.

— Там се засели самият този глупак и продължава да живее на същото място и сега — каза презрително Юрая.

— Попитайте — Хийп — дали някога си е държал някакъв бележник в тази къща — каза мистър Микобър.

Забелязах, че Юрая неволно спря да чеше брадичката си с мършавата си ръка.

— Или пък го запитайте — продължи мистър Микобър, — дали е изгарял там такъв бележник. Ако ви отговори утвърдително и ви запита къде е пепелта му, пратете го при Уилкинс Микобър и тогава ще чуе нещо, което съвсем няма да е от полза за него!

Ликуващият тон, с който мистър Микобър произнесе тези думи, оказа такова силно въздействие върху майката на Юрая, че тя завика разтревожено:

— Юри, Юри! Смири се, миличък, и се опитай да се спогодите!

— Майко отвърна той, — няма ли да млъкнеш? Изплашена си и не знаеш нито какво казваш, нито какво мислиш. Да се смиря! — повтори той, като ме погледна с ръмжене. — Било е време, когато въпреки всичкото си смирение съм принуждавал и някои от тях да се смирят!

Мистър Микобър намести с изящно движение нагръдника си и продължи да чете:

— „Второ: Както самичък съм видял, забелязал и запомнил, Хийп на няколко пъти е подправял подписа на мистър У. в разни документи и книжа. Впрочем наличността на един такъв документ мога да докажа но безспорен начин със следното…“

Тук мистър Микобър едва ли не мляскаше върху думите си, сякаш усещаше вкуса им.

— „Когато мистър У. беше болен и можеше да се предвиди, че в случай на смърт много неща ще се разкрият и тогава властта на Хийп върху семейство У. би рухнала, горепосоченият — Хийп — счете за нужно да се снабди с писмен документ за преди споменатата сума от дванадесет хиляди шестстотин и четиридесет лири стерлинги, два шилинга и девет пенса заедно с лихвите, който да посочва, че тази сума е била дадена от Хийп на мистър У., за да се спаси последният от безчестие, макар че той никога не е дал и не е могъл да даде тази сума. Подписът на мистър У. върху посочения документ, както и този на Уилкинс Микобър сложен там, за да засвидетелствува първия, са подправени от — Хийп. В съхранения у мен бележник се намират няколко такива наподобявания на подписа на мистър У., заличени тук-там от огъня, обаче все пак годни да бъдат разчетени от всекиго. Никога не съм свидетелствувал при изготвянето на такъв документ; и той именно се намира в моите ръце.“

Юрая Хийп скочи от мястото си, извади от джоба си връзка ключове и отвори едно чекмедже. Но като се сети изведнъж какво се готви да направи, той отново се обърна към нас, без да погледне вътре.

— „И този именно документ се намира в моите ръце — повтори мистър Микобър, като се огледа наоколо по такъв начин, сякаш произнасяше проповед, — или по-право намираше се в моите ръце до тази сутрин, когато пишех настоящето, обаче след това го предадох на мистър Тредълс.“

— Това е напълно вярно — потвърди Тредълс.

— Юри, Юри! — извика майката. — Смири се и се спогоди с тях. Сигурна съм, господа, че моят син отново ще стане смирен, стига само да му дадете време да си помисли. Мистър Копърфийлд, вие знаете, уверена съм, че той винаги е бил смирен, сър!

Удивително беше как майката продължаваше да се придържа към стария трик за смирението, когато синът напълно го беше изоставил като безполезен.

— Майко — обади се той, като захапа нетърпеливо кърпата, в която беше обвил ръката си, — по-добре да вземеш една пушка и да ме застреляш.

— Но, Юри, аз те обичам — извика мисис Хийп. И не се съмнявам, че беше така. Не се съмнявам, че и той я обичаше, колкото и чудно да изглеждаше това, макар и двамата да си бяха напълно достойни един за друг. — И не мога да понеса да чувам как предизвикваш господина, като само си навличаш беля. Когато господинът ме предупреди горе, че всичко ще се разкрие, аз му обещах, че ще отговарям за смирението ти, както и че ще поискаш извинение. О, господа, вижте колко съм смирена и не му обръщайте внимание.

— Ех, майко! Копърфийлд би ти дал сто лири стерлинги, за да кажеш дори и по-малко от това, което издърдори — отвърна й ядосано той и насочи към мен мършавия си пръст. Цялата му омраза беше отправена към мен, като смяташе, че аз съм подбудителят на тези разкрития, в което не го опровергах.

— Не мога да се сдържа, Юри! — извика майка му. — Не мога да гледам как сам бягаш към опасността, като държиш главата си така високо. По-добре да бъдеш смирен, какъвто си бил винаги.

Той пак загриза кърпата си, след което се обърна към мен с ръмжене:

— Какво още имате да изнасяте? Ако е останало нещо, кажете го. Защо ме гледате така?

Мистър Микобър с готовност се залови отново с писмото, доволен, че се връща към едно занимание, което му доставяше истинско удоволствие.

— „Трето: И последно. Сега вече съм в положение да покажа посредством подправените книжа на — Хийп, както и чрез истинските му бележки, начело с отчасти повредения от огъня бележник (случайно намерен от мисис Микобър в кофата, предназначена за пепелта от домашното огнище), че в продължение на дълги години — Хийп е злоупотребявал със слабостите, грешките и дори със самите добродетели, бащински чувства и чест на нещастния мистър У., за да изпълни по този начин подлите си намерения. Че в продължение на дълги години мистър У. е бил мамен и обиран чрез всички възможни способи, за да се постигне финансово обогатяване от страна на алчния, лъжлив и хищен — Хийп. След което главната цел на — Хийп — е била да подчини напълно под властта си мистър и мис У. (не говоря за далечните му намерения относно мис У.). Че неговото последно деяние, завършено само преди няколко месеца, е имало за цел да принуди мистър У. да му отстъпи собствения си дял от фирмата и дори да му даде акт за продажбата на самата покъщнина на този дом, за което ще получава от — Хийп — годишна рента, платима всеки три месеца. Цялата тази верига от измами, началната брънка на която е била преувеличеното представяне на подправени данни за уж обърканото състояние на сметките на мистър У., е започнала да се плете в момент, когато мистър У. се е бил впуснал в неблагоразумия и зле преценени финансови сделки и навярно е имал налице парите, за които е бил морално и юридически отговорен. Поради това той се е видял принуден да прави заеми с огромни лихви, за чието получаване или неполучаване под разни лъжливи предлози е бил отговорен сам — Хийп. Тази верига от безчестни деяния е растяла, докато най-после злочестият мистър У. се видял в безизходно положение. Смятайки се за разорен, той дори не се надявал да спаси честта и името си. Единственото спасение в неговите очи било това чудовище в човешки образ (мистър Микобър особено наблегна на този израз, който счете за крайно сполучлив), самото това чудовище, което бе успяло да му стане необходимо и по този начин го бе довело до гибел. Натоварвам се да докажа всичко това, а навярно и още много повече!“

Пошепнах няколко думи на Агнеса, която плачеше до мен едновременно от радост и от мъка, и всички се размърдахме, мислейки, че мистър Микобър е свършил. Но като забеляза това, той се обърна към нас с крайно сериозен вид и каза:

— Моля да ме извините — подир което пристъпи към заключителната част на писмото си, обхванат от смесено чувство на подтиснатост и на радост.

— „Вече свършвам. Сега ми остава само да приведа доказателствата в подкрепа на обвинението си. А сетне заедно със злочестото си семейство ще изчезна от този пейзаж, върху който, изглежда, ние сме истински товар. Това ще бъде сторено наскоро. Лесно е да се предположи, че бебето ни, като най-крехкия член на нашето семейство, първо ще погине от лишения и че близнаците ще го последват. Така да бъде! Колкото до мен, мога да кажа, че кентърбърийското ми поклонничество ми е струвало твърде много. Затворът за дългове и нуждата ще допринесат своя дял да ме довършат. Надявам се, че усилията и рискът, с който разследвах данните по това обвинение, чиито най-дребни резултати са сглобени в едно цяло, под натиска на тежките ми служебни задължения и при угрозата на наказателна заплаха, ще бъдат като капчици светена вода върху мъртвешкия ми ковчег. Също така трябва да се има предвид, че усилията ми се протакаха от ранно утро до късна вечер и през нощната тъма, под зоркото око на този, за когото е излишно да бъде наречен демон, и че едновременно с това трябваше с бащинска грижа да се боря срещу беднотията, за успешното довършване на започнатото разследване. Не искам нищо повече. Нека просто да се каже за мен, както бе казано и за един смел и бележит флотски герой, с когото нямам претенцията да се сравнявам, че сторих това не от корист и себелюбиви подбуди,

«За Англия, за домашното огнище и за красотата». Оставам с уважение ваш и т.н.

Уилкинс Микобър.“

Много развълнуван, но и крайно доволен, мистър Микобър сгъна писмото си и го връчи с поклон на леля като нещо, което тя можеше да си запази за спомен.

Както бях забелязал и при първото си посещение тук преди много години, в стаята се намираше една желязна каса. Ключът й беше на вратичката. Някакво подозрение мина бързо през ума на Юрая и като хвърли поглед към мистър Микобър, той отиде до нея и шумно я разтвори. Касата беше празна.

— Къде са книгите? — извика той с лице, обладано от ярост и уплаха. — Някой крадец е измъкнал книгите!

Мистър Микобър се тупна с линията.

— Аз сторих това, когато взех ключа от вас както обикновено — само че малко по-рано, — и я отключих тази сутрин.

— Не се безпокойте — обади се Тредълс. — Книгите са у мен. Ще се грижа за тях по силата на пълномощното, за което ви споменах.

— Значи прибирате крадени вещи, така ли? — извика Юрая.

— При наличността на подобни обстоятелства — да — отвърна Тредълс.

Какво беше удивлението ми, когато съзрях леля, досега безмълвна и внимателно заслушана, да се втурва към Юрая Хийп и да го сграбчва за яката с двете си ръце!

— Вие знаете какво аз искам, нали? — извика леля.

— Усмирителна риза — отвърна й той.

— Не. Моето имущество! Агнеса, скъпа моя, докато смятах, че парите ми са пропилени от баща ти, аз не казах никому — дори на Трот, че тук именно ги бях вложила. Но сега знам, че този негодник е отговорен за тях и ще си ги взема обратно! Трот, ела и ги измъкни от него!

Не съм сигурен дали тогава леля предполагаше, че Юрая държи парите й в кърпата си около врата, обаче тя така я задърпа, сякаш действително мислеше това. Побързах да застана помежду им и да я уверя, че ще направим всичко възможно да го принудим да възстанови всичко, което е отнел незаконно. След като ме изслуша и поразмисли малко, тя се успокои. Но ни най-малко не се смути от това, което бе направила (за бонето й не мога да кажа същото), и спокойно зае предишното си място.

През последните няколко минути мисис Хийп непрестанно умоляваше сина си „да се държи смирено“ и падаше на колене пред всекиго от нас поотделно, като даваше какви ли не обещания. Синът й я бутна в стола си и като застана намръщено край нея, хванал с ръка рамото й, но не грубо, се обърна към мен със свиреп израз:

— Какво искате да бъде сторено?

— Аз ще ви кажа какво трябва да бъде сторено — каза Тредълс.

— Този Копърфийлд няма ли език? — промърмори Юрая. — Бих дал мило и драго да знам с положителност, че някой му го е отрязал.

— Моят Юрая е готов да се смири! — извика майка му. — Не обръщайте внимание на думите му, добри господа!

— Ето какво трябва да се направи — каза Тредълс. — Най-напред актът за прехвърлянето на съдружническите права, за който се спомена, трябва да ми бъде предаден сега тук.

— А ако не е у мен? — прекъсна го Юрая.

— Тъй като е у вас, няма защо да питате — каза Тредълс. (Не мога да не призная, че този беше първият случай, когато оцених справедливо бистрия ум и здравия практически смисъл на своя стар приятел.) — И следователно — продължи Тредълс — трябва да се приготвите да възвърнете всичко, което сте погълнали с алчността си, и да го възстановите до последното петаче. Всички книжа и документи на фирмата трябва да останат в нас, също така и всички лично ваши книжа, документи и сметки. С една дума, всичко, което се намира тук.

— Нима? Не съм много сигурен в това — каза Юрая. — Трябва да имам време да си помисля.

— Разбира се — отвърна Тредълс, — обаче междувременно и докато всичко се извършва така, както го желаем, посочените неща ще държим в наши ръце. И ще ви помолим, по-право ще ви принудим — да не излизате от стаята си и да не общувате с никого.

— Няма да направя това! — извика Юрая, като взе да проклина.

— Мейдстоунската тъмница е по-подходящо място за задържане забеляза Тредълс — и макар че по съдебен ред по-бавно и може би не така пълно ще бъдат удовлетворени исканията ни, отколкото ако се споразумеем с вас, но все пак ще получите наказанието си. Та вие знаете това така добре, както и аз! Копърфийлд, отиди, моля ти се, в близкия участък и повикай двама полицаи.

Тук мисис Хийп се втурна към Агнеса и като падна на колене, захвана да я моли да се застъпи за нея, заявявайки с плач, че е много смирена, че всичко изнесено е вярно и че ако синът й не направи това, което искаме от него, ще го направи самата тя, и даже още повече. Уплахата за милото й синче я беше едва ли не побъркала. А да се пита човек какво би направил той, ако имаше малко смелост, беше все едно да поискаме да узнаем как би постъпило едно паленце, ако притежаваше мъжествеността на тигър. Той беше страхливец от глава до пети, и проявяваше подлата си душица чрез сърдитото си и унизено държание, както бе вършил това през целия си живот.

— Чакайте! — изръмжа към мен той и избърса с ръка зачервеното си лице. — Майко, престани да вдигаш шум. Добре, нека да им дадем акта. Върви да го донесеш!

— Мистър Дик, отидете, моля ви, да й помогнете — каза Тредълс.

Горд с мисията си, която схвана много добре, мистър Дик я придружи по същия начин, както едно овчарско куче би съпроводило някоя овца. Обаче мисис Хийп не му създаде никакви трудности. Тя не само се завърна с акта, но дори и с кутията, в която беше сложен, където намерихме една сметководна книга, както и други някои книжа, които после се оказаха полезни.

— Добре! — каза Тредълс, когато всичко това беше понесено. — А сега, мистър Хийп, можете да се оттеглите, за да поразмислите, като бих ви помолил особено да внимавате върху това, което ви заявявам от името на всички присъствуващи: остава ви само едно нещо: да направите всичко, което се иска от вас, и да го направите без забавяне.

Без да вдига очите си от земята, Юрая се затътри напред с ръка върху брадата си и като се спря до вратата, каза:

— Копърфийлд, винаги съм ви мразил. Винаги сте били фанфарон и винаги сте се обявявали против мен.

— Както, струва ми се, съм ви казвал и по-рано, вие сте този, който поради алчността и подлостта си сте се опълчвали против всички. Може би за в бъдеще ще ви е позволено да поразмислите върху обстоятелството, че на този свят низостта и коварството винаги са надхвърляли мерника си. Това е така положително, както и смъртта.

— Или както ни учеха в училище (същото, в което придобих смирението си) от девет до единадесет, че трудът е проклятие, и от единадесет до един, че той е благословия и радост, че е благороден, и не знам още какво, така ли? — каза той с презрителна насмешка. — Вашите проповеди са толкова последователни, колкото и техните. Вие казвате, че смирението никъде не може да отведе човека, а ето че ако не бях смирен, нямаше да постигна нищо със службата си при своя благороден съдружник. А с теб, Микобър, стари нахалнико, добре ще се разплатя!

С велико презрение и изпъчил гордо гърди, мистър Микобър гледаше Юрая и протегнатия му пръст, докато той се измъкна от вратата, а сетне се обърна към мен и ми предложи удоволствието да присъствувам на „възстановяването на взаимното доверие между него и мисис Микобър“. След което покани и останалата част от компанията да видят трогателното зрелище.

— Завесата, която отдавна бе спусната между мисис Микобър и мен, сега е отдръпната — каза мистър Микобър — и децата ми, и техният създател отново могат да встъпят в общуване едни с други!

Всички бяхме много благодарни на мистър Микобър и много ни се искаше да му изразим признателността си, доколкото позволяваше вълнението ни, така че с удоволствие бихме отишли, но Агнеса трябваше да се върне при баща си, да му вдъхне поне малко надежда, а освен това беше необходимо някой да остане да пази Юрая. С това се натовари Тредълс, който впоследствие щеше да бъде сменен от мистър Дик. Към Микобърови тръгнахме само леля, Дик и аз. Когато се разделих набързо с милата девойка, на която дължах толкова много, и си помислих от какво беше спасена тази сутрин, аз почувствувах дълбока благодарност за миналите си неволи, които ме бяха сближили с мистър Микобър.

Домът му не беше далеч. И тъй като пътната врата се отваряше направо във всекидневната, където той се втурна със свойствената си енергия, ние изведнъж се озовахме сред семейството му.

— Ема! Живот мой! — възкликна той и се впусна в обятията на мисис Микобър. Тя изписка и го притисна в прегръдките си. Мис Микобър, взела в ръце „невинния младенец“, за когото ми бе споменала в писмото си мисис Микобър, стоеше трогната и развълнувана. „Невинният младенец“ подскочи в ръцете й. Близнаците изразиха радостта си чрез няколко не съвсем редни, обаче невинни движения. Мастър Микобър младши, чийто нрав бе станал кисел поради ранни житейски разочарования и който имаше мрачен изглед, сега отстъпи на по-благородните пориви на природата си и така се разчувствува, че се разплака.

— Ема! — възкликна мистър Микобър. — Облакът от съзнанието ми е разсеян. Взаимното доверие, така дълго съществувало помежду ни в миналото, отново е възстановено и вече никога няма да се наруши. А сега добре дошла, бедност! — извика мистър Микобър, като зарони сълзи. — Добре дошли и вие, нищета, безприютност, несгоди, глад и лишения! Взаимното доверие ще ни поддържа докрай!

С тези възклицания мистър Микобър сложи съпругата си в един стол и прегърна всичките си деца подред, като приветствуваше мрачните изгледи на бъдещето, които според моята преценка никак нямаше да бъдат добре дошли за тях. Сетне ги подкани да тръгнат по улиците на Кентърбъри и всички да запеят в хор, за да изкарват препитанието си, тъй като нищо друго не им е останало.

Но понеже поради силните вълнения мисис Микобър беше припаднала, налагаше се преди всичко, дори и преди организирането на хора, да я свестят. С това се заеха леля и мистър Микобър, след което й представиха леля. Мисис Микобър веднага ме позна.

— Моля ви да ме извините, драги ми мистър Копърфийлд — каза нещастната жена, като ми подаде ръка, — но съм доста слаба и разпръсването на недоразуменията между мистър Микобър и мен се оказа не по силите ми.

— Всички тези деца ваши ли са? — запита леля ми.

— Засега нямаме повече — отвърна й мисис Микобър.

— Боже мой, не исках това да кажа, госпожо — каза леля. — Питам ви дали всичките са ваши?

— Госпожо — отвърна мистър Микобър, — това е наистина нашето потомство.

— А кажете ми, за какво поприще е подготвен този млад господин?

— Когато дойдох тук, надеждата ми беше да посветя Уилкинс на черквата — заяви мистър Микобър, — или по-скоро, трябва да кажа, на черковния хор. Обаче във величествената катедрала, с която се слави този град, не се оказа свободно място за тенор, поради което той — накъсо казано, придоби навика да пее по-скоро в увеселителни заведения, отколкото в черква.

— Но той има добри намерения — каза мисис Микобър с нежност.

— Не се съмнявам, че е така, любов моя — съгласи се мистър Микобър, — но досега не съм видял да е осъществил тези свои намерения в никаква насока.

Мистър Микобър младши отново възприе мрачното си изражение и запита с остър тон какво трябва да направи. Както не е възможно да се е родил птица, също така е невъзможно да се е родил дърводелец или бояджия на екипажи. А би ли могъл да отиде на съседната улица и да си отвори аптека? Ами може ли да се втурне в близкия съд и да заяви, че е адвокат? И нима е възможно да влезе насила в операта и да застави публиката да му аплодира? Изобщо как може да се заеме с нещо, без да е бил подготвен за него?

Леля помисли малко и сетне каза:

— Мистър Микобър, чудно ми е защо никога не сте мислили за емигриране.

— Госпожо — отвърна й той, — това беше мечтата на младостта ми и неосъщественото желание на по-зрелите ми години.

Искрено казано, бях дълбоко убеден, че никога в живота си той не бе помислял подобно нещо.

— Наистина ли? — каза леля, като ме погледна. — И колко добре би било за вас и за децата ви, мистър и мисис Микобър, ако сега се преселите някъде.

— Презреният метал, госпожо, презреният метал ще ни е необходим — каза мрачно мистър Микобър.

— Това е главната, бих казала, едничката трудност, драги ми мистър Копърфийлд — съгласи се съпругата му.

— Пари? — възкликна леля. — Но вие ни оказвате или по-право вече ни оказахте голяма услуга, тъй като навярно благодарение на вас ще си възвърнем голяма част от загубеното — и как по-добре бихме ви се отплатили, ако не да ви снабдим с необходимите за емигрирането пари?

— Не бих могъл да ги приема като подарък — каза с жар мистър Микобър. — Но ако ми заемете една достатъчна сума, да речем с пет процента годишна лихва, платима под моя лична отговорност, след дванадесет, осемнадесет и двадесет и четири месеца, за да се даде време нещо да изскочи…

— Вие питате дали би могло? Разбира се, че може и ще бъде, при условия, които сам вие ще определите, стига само да искате — отвърна леля. — Помислете си и двамата върху това. Дейвид познава едни хора, които скоро ще заминават за Австралия. Ако решите да отидете, защо да не отплавате със същия кораб. Може би ще си бъдете полезни едни на други. Помислете си сега по този въпрос, мистър и мисис Микобър. Не бързайте и преценете добре всичко.

— Има само един-единствен въпрос, скъпа госпожо, който бих искала да задам — обади се мисис Микобър. — Надявам се климатът е здравословен, нали?

— Най-хубавият в света — потвърди леля.

— Точно така — отвърна мисис Микобър. — В такъв случай възниква моят въпрос: условията на страната ще благоприятствуват ли на един човек с мистър Микобъровите способности да се издигне по стъпалата на обществената стълба? Засега, разбира се, не говоря за губернаторски пост или нещо подобно, но питам се, ще има ли той възможност достатъчно да развие и прояви дарбите си?

— Никъде другаде няма по-големи възможности за човек, който е работен и се държи добре.

— За човек, който се държи добре — повтори мисис Микобър с най-ясния си делови тон — и е работен. Точно така. За мен е явно, че Австралия е подходящото поле на действие за мистър Микобър.

— При съществуващите обстоятелства моето убеждение, госпожо, е, че тъкмо Австралия е страната, едничката страна, годна да приюти мен и семейството ми, и че нещо удивително ще изскочи за нас на нейните брегове. И разстоянието сравнително не е много голямо. Вярно, че е необходимо да поразмислим върху вашето любезно предложение, но това ще бъде по-скоро една формалност.

Никога няма да забравя как в един миг мистър Микобър се превърна в човек, обладан от светли надежди за бъдещето; нито пък как мисис Микобър се залови да разисква върху навиците на кенгурото! И нима мога някога да си спомня онази улица в Кентърбъри, без да си представя как той се връщаше с нас и говореше със своя пренебрежителен тон като човек, който е само временен обитател на Англия, и как гледаше минаващите покрай нас бикове с очите на австралийски фермер!