Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (25)

XXIV глава
Първата ми проява на разгулен живот

Чудесно беше да си имам собствено жилище и да се чувствувам, когато заключвах външната врага, също като Робинзон, когато влиза в пещерата си и издърпва след себе си стълбичката. Чудесно беше да се разхождам из града с ключа на къщата си в джоба и да знам, че мога да си поканя всеки, когото пожелая. Чудесно беше да си влизам и излизам, когато ми е угодно, без да давам никому сметка, да карам мисис Круп да тича задъхана нагоре, когато ми потрябва за нещо и когато е склонна да дойде. Казвам, всичко това беше чудесно, но трябва да добавя, че понякога се чувствувах страшно самотен.

Сутрин беше добре, особено при хубаво време. Денем, когато слънцето грееше весело, животът ми изглеждаше волен и много приятен, но с настъпването на вечерта настъпваше и унинието ми. Не знам как ставаше така, но при светлината на свещта всичко ми изглеждаше мрачно. Тогава ми се искаше да разговарям с някого. Липсваше ми Агнеса, милата ми приятелка и доверителка. Струваше ми се в тези моменти, че мисис Круп е някъде много далеч. Мислех си за предшественика си, който се бе поминал от пиянство и пушене. Бих желал той да бе благоволил да остане жив, та сега мисълта за смъртта му да не ме мъчеше.

След два дни и две нощи вече ми се струваше, че съм живял там в продължение на цяла година. Но уви, това не ме беше направило по-възрастен и продължавах да страдам от младостта си както и по-рано.

Стиърфорд не се появи никакъв и предположих, че трябва да е болен. Рано на третия ден излязох от съда и се запътих към Хайгит. Мисис Стиърфорд много се зарадва, когато ме видя. Тя ми каза, че синът й отишъл с един приятел от Оксфорд да посети друг един, който живеел близо до Сент Олбънс, но че го очаквала да се върне на следния ден. Толкова го обичах, че го ревнувах от оксфордските му приятели. Тя настоя да остана за вечеря и можете да бъдете сигурни, че цял ден приказвахме само за него. Разправих й как всички в Ярмут са го обикнали и какъв приятен спътник е той. Мис Дартъл задаваше какви ли не въпроси и правеше какви ли не намеци. Беше страшно любопитна и искаше да узнае всичко за пътуването ни до Ярмут, като непрестанно повтаряше: „Наистина ли беше така? Вярно ли?“ По този начин измъкна от мен всичко, каквото искаше. Външният й вид беше точно такъв, какъвто го описах и по-рано, но обществото на двете дами ми беше толкова приятно, че сега малко се поувлякох по нея. Докато седях там и особено когато вървях към Бъкингам Стрийт, не можех да не си мисля колко приятно би ми било присъствието й в самотната ми квартира.

На другата сутрин, преди да тръгна за съда, аз тъкмо закусвах с кафе и кифла, когато за най-голяма моя радост при мен влезе самият Стиърфорд.

— Скъпи ми Стиърфорд! Бях започнал да мисля, че вече никога няма да те видя!

— Отвлякоха ме насила — каза Стиърфорд — още щом като се прибрах в къщи. Я гледай, Дейзи, та ти си се наредил тук като истински ерген!

Разведох го не без гордост из жилището си, като не пропуснах и кухнята. Той много го похвали.

— Знаеш ли какво, момчето ми, виждам как ще използвам квартирата ти, когато съм в града.

Това просто ме очарова.

— А сега ще ти поръчам закуска — казах с ръка на въжето на звънеца. — Мисис Круп ще ти свари кафе, а аз ще ти изпържа малко бекон на ергенската си печка.

— Не, не, няма защо да звъниш! Обещал съм да закусвам с един от оксфордските си приятели в Пиаца Хотел, в Ковънт Гардън.

— Но ще се върнеш за обед, нали? — казах аз.

— Невъзможно ми е. Нищо не бих желал повече от това, обаче просто съм длъжен да бъда с онези двама приятели. Утре сутринта и тримата заминаваме.

— Тогава доведи ги тук за вечеря — отвърнах аз. — Смяташ ли, че биха дошли?

— О, да, ще дойдат с най-голямо удоволствие, но ще ти създадем безпокойства. Най-добре ще е ти да дойдеш да вечеряш някъде с нас.

В никакъв случай не исках да се съглася на това. Чувствувах, че трябва по някакъв начин да съживя жилището си и съвсем нямах намерение да пропусна тази чудесна възможност. След като Стиърфорд бе похвалил стаите ми, те ме бяха изпълнили с още по-голяма гордост и сега горях от желание да проявя домакинските си способности. Накарах го да ми обещае от името на приятелите си, че непременно ще дойдат, и определихме вечерята за шест часа.

Когато той си отиде, позвъних на мисис Круп и я уведомих за намеренията си. Тя ми отвърна, че разбира се, от нея не може да се очаква да ни прислужва, но че знае един сръчен момък, когото би могла да убеди да стори това за пет шилинга и каквато почерпка пожелая. Заръчах й непременно да го ангажира. Сетне заяви, че естествено, тя не може да бъде едновременно на две места (което ми се стори твърде разумна забележка) и че поради това ще е необходимо да повикаме някоя „млада прислужничка“, която да не мърда от кухнята и през всичкото време да се занимава с миенето на чиниите. Запитах я колко ще струва това и отговорът й беше, че според нея осемнадесет пенса нито ще ме разорят, нито ще ме обогатят. Съгласих се, така че уредихме и това. Тогава мисис Круп поиска да узнае какво смятам да поднесем на вечерята.

Просто безобразно беше от страна на тенекеджията на мисис Круп, обаче печката й не бе в състояние да сготви нищо друго освен котлети и пюре. А колкото до съда за риба, достатъчно било само да го погледна, за да се уверя колко негоден бил той. Тъй като знаех, че и да го погледна, нямаше да разбера много, отвърнах, че в такъв случай няма защо да мислим за риба. Оказа се обаче, че там могат да се приготвят стриди, така че и това се възприе. Тогава мисис Круп ми изложи собствения си план: две горещи печени птици — от деликатесния магазин; телешко със зеленчуци — от деликатесния магазин; пирожки с месо и една чиния бъбреци — от деликатесния магазин; торта и ако желая, желе — пак от деликатесния магазин. Това, каза мисис Круп, ще я остави да съсредоточи свободно вниманието си върху картофите, както и върху поднасянето на сиренето и керевиза както подобава.

Възприех съветите на мисис Круп и самичък дадох нужните разпореждания в деликатесния магазин. Като се връщах оттам, видях на витрината на една колбасница някакво си твърдо петнисто вещество, прилично на мрамор, над което стоеше надписът: „Телешка глава“. Съблазнен от вида му, влязох вътре и накарах да ми отрежат едно голямо парче, което по-късно разбрах, би могло да стигне на петнадесет души. След доста дълга препирня мисис Круп се съгласи да го свари и тогава то толкова се сви, че според думите на Стиърфорд в това състояние едва можеше да задоволи апетита на четирима.

Благополучно завършил тези приготовления, купих сладкиши от пазара на Ковънт Гардън и дадох една доста голяма поръчка в един винарски магазин в същия квартал. Когато следобед се прибрах вкъщи и видях бутилките, наредени на кухненския под, те ми изглеждаха толкова много (макар и за най-голямо смущение на мисис Круп две да липсваха), че просто се изплаших от тях.

Единият от приятелите на Стиърфорд се наричаше Грейнджър, а другият Маркъм. И двамата бяха много живи и весели младежи. Грейнджър изглеждаше малко по-възрастен от Стиърфорд, а Маркъм имаше младежки вид, сякаш нямаше повече от двадесет години.

Забелязах, че той винаги говори за себе си неопределено, като се нарича „човек“ и рядко приказва в първо лице единствено число.

— Човек би живял тук твърде добре, мистър Копърфийлд — каза той, като имаше предвид себе си.

— Вярно, жилището ми не е лошо и стаите са доста удобни.

— Надявам се, че и двамата имате добър апетит — каза Стиърфорд.

— Честна дума — отвърна Маркъм, — този град просто изостря апетита. Човек е гладен цял ден. Просто не престава да яде.

Когато известиха, че вечерята е готова, се почувствувах твърде млад да председателствувам на масата и ми беше доста стеснително, затова помолих Стиърфорд да заеме челното място, а аз седнах срещу него. Яденето беше много вкусно. Виното се лееше като река, а приятелят ми така усърдно се стараеше всичко да мине добре, че пиршеството наистина излизаше много сполучливо. По време на вечерята не бях особено занимателен събеседник, тъй като столът ми беше точно срещу вратата и вниманието ми почти през всичкото време беше приковано към сръчния момък, който ни прислужваше. Той често излизаше от стаята и всеки път на отсрещната стена се отразяваше сянката му с бутилка на уста. „Младата прислужничка“ също ми създаваше известни безпокойства, не защото миеше бавно чиниите, а защото ги чупеше. Бидейки любопитна по природа, тя не се задоволяваше да седи само в кухнята (както й беше заповядано), непрестанно надничаше към мас и си въобразяваше, че я хващам на местопрестъплението, поради което на няколко пъти нагазваше върху чиниите, с които грижливо бе постлала пода, като по този начин нанесе доста големи поражения.

Това обаче бяха дребни неприятности, които веднага забравих, щом като разчистиха масата и поднесоха десерта. До това време сръчният момък не беше в състояние да продума ни една дума. Тихичко го посъветвах да потърси обществото на мисис Круп и да заведе и „младата прислужничка“ там, а самият аз се отдадох на веселие.

Чувствувах се особено весел и безгрижен. Разправях какви ли не полузабравени случки и преживявания и езикът ми се развърза както никога дотогава. Гръмко се смеех на собствените си шеги, както и на остротите на гостите си. Подканвах Стиърфорд да не забравя да налива чашите; обещавах им най-сърдечно, че ще им отида на гости в Оксфорд; заявих, че възнамерявам да устройвам подобни гуляи веднъж седмично; и безразсъдно заграбих толкова енфие от кутийката на Грейнджър, че бях принуден да се оттегля в кухнята, където скритом кихах в продължение на цели десет минути.

Наливах чашите все по-често и по-често и непрестанно отварях нови бутилки, много преди да имаше нужда от тях. Пих наздравица за Стиърфорд. Казах, че е най-скъпият ми приятел, покровител на детството ми и другар в младостта ми. Заявих, че с радост пия за негово здраве и никога не ще смогна да се отплатя за добрините, които ми е правил, никога не ще съумея да изразя колко се възхищавам от него. Завърших с думите: „Да пием за здравето на Стиърфорд! Да го благослови бог! Ура!“ В негова чест изпихме наведнъж по три чаши. После още по две. Сетне тръгнах към него, като без да искам, счупих чашата си, стиснах му ръката и му казах (само в две думи): „Стиърфорд, ти си пътеводната ми звезда“.

Внезапно открих, че някой бе захванал някаква песен. Певецът беше Маркъм, а песента „Когато човек изпадне в тъга“. След като свърши, той заяви, че предлага да пием за „жените“. Възпротивих се на това, като настоях, че не съм съгласен с подобно нещо. Казах, че с тази наздравица не се показва нужното уважение към нежния пол и че в моята къща може да се вдигне тост само за „дамите“. Обърнах се към него много строго, главно защото забелязах, че Стиърфорд и Грейнджър се смеят подигравателно. Той каза, че човек няма да се остави да му се заповядва. Аз казах, че ще се остави. Тогава той отвърна, че човек не трябва да бъде обиждан. Аз казах, че тук той има право. Под моя покрив правилата на гостоприемството се зачитат над всичко. Той каза, че човек не би се унизил, ако признае, че съм дяволски приятен младеж. Аз веднага вдигнах тост в негова чест.

Някой пушеше. Всички пушехме. Самият аз пушех и се мъчех да скрия надигащото се неприятно усещане. Стиърфорд произнесе реч в моя чест, през време на която се развълнувах до сълзи. Поблагодарих му и изказах желание тримата да се срещаме всеки ден в жилището ми, за да имаме по-голяма възможност да се радваме на дружбата си. Почувствувах се длъжен да пия още една наздравица — за мис Бетси Тротууд, най-благородната жена в света!

Някой се бе надвесил от прозореца на спалнята ми и разхлаждаше челото си на студения каменен перваз, а вятърът подухваше в лицето му. Този някой бях аз. Обърнах се към самия себе си с името „Копърфийлд“ и си казах: „Защо се опита да пушиш? Много добре знаеш, че не те бива за подобно нещо.“ Сега пък някой разглеждаше образа си в огледалото. Този някой бях пак аз. Бях много бледен, погледът ми блуждаеше, а косата ми — само косата ми и нищо друго — изглеждаше пияна.

Някой ми каза: „Нека да отидем на театър, Копърфийлд“. Пред мен вече се виждаше не спалнята, а клатушкащата се маса с чашите отгоре й. Грейнджър беше от дясната ми страна, Маркъм от лявата, а Стиърфорд — пред мен. Всички седяха като в някаква мъгла и изглеждаха много далеч. На театър ли? Разбира се. Прекрасно. Хайде! Но трябва да ме извинят: ще изляза последен и ще се погрижа да загася лампата, за да не стане пожар.

Поради тъмнината вратата изчезна нанякъде. Опипвам за нея по средата на завесите, когато Стиърфорд идва смеейки се при мен, хваща ме за ръка и ме повежда навън. Слизаме по стълбата един подир друг. Малко преди да достигнем външната врата, някой пада и се търкулва. Някой друг казва, че това е Копърфийлд. Възмущавам се от тази лъжа, но когато се озовавам пред входа, легнал по гръб, си казвам че може би в това твърдение има нещо вярно.

Нощта беше много мъглива и около уличните фенери бяха образувани светли кръгове. Спомена се, че било влажно, обаче ми се стори, че е мразовито. Стиърфорд ме изтупа под един фенер и ми нагласи шапката, която някой измъкна отнякъде. Това много ме учуди, тъй като преди малко тя не беше на главата ми. Тогава Стиърфорд ме запита: „Копърфийлд, ти си добре, нали?“ А аз му отговорих: „Никога не съм бил по-добре“ — всичко в една дума. Някакъв човек седеше зад едно прозорче, целият забулен в мъгла и взе пари от някого, като запита дали купеният билет е за мен. Спомням си, че той ми хвърли твърде неуверен поглед, като се двоумеше дали да вземе от мен пари, или не. Скоро след това се озовахме в един много горещ театрален салон и се качихме много нависоко. Надвесвахме се над един много голям партер, от който като че ли излизаше пушек. Хората, които седяха там, изглеждаха много неясни. Сцената също така беше много голяма и ми се виждаше много равна и чиста в сравнение с улиците. По нея се движеха някакви хора и приказваха нещо неразбрано. Имаше изобилна светлина, чуваше се музика, долу в ложите се виждаха дами и не знам какво друго. Струваше ми се, че цялата сграда се учи да плува. Опитвах се да я спра, но нищо не помагаше.

Някой предложи да слезем долу в ложите, където имаше дами. Погледнах в едно голямо огледало и видях един господин да лежи на един диван с бинокъл в ръка, както и собствената си фигура. Въведоха ме в една от ложите и когато седнах, чух да се казва нещо, а хората наоколо предупреждаваха някого да пази тишина. Дамите ми хвърляха възмутени погледи. И, боже мой!

Не! Не се лъжа! Агнеса седеше на стола пред мен, в същата ложа, а с нея бяха един господин и една дама, които не познавах. Сега виждам лицето й по-добре оттогава, виждам неизразимото изумление и жал, изписани по него, когато обърна очи към мен.

— Агнеса! — промълвих дрезгаво аз. — Ббо-же ммой! Агнеса!

— Шт! Моля ти се! — отвърна ми тя, без да разбирам защо. — Пречиш на хората. Обърни се към сцената!

Опитах се да съсредоточа погледа си там, където тя ме съветваше, и да чуя нещо от това, което се говореше на сцената, но напразно. След малко пак я погледнах, тя се свиваше в ъгъла и слагаше на челото си облечената си в ръкавица ръка.

— Агнеса! — казах аз. — Ббоя се, чче не си ддобре.

— Да, да, не ми обръщай внимание, Тротууд. Виж какво, няма ли да си отиваш скоро?

— Дда си отттивам ли? — повторих аз.

— Да.

Хрумна ми глупавата мисъл да й отговоря, че ще я чакам, за да я изпроводя до екипажа й. Трябва да съм изразил това по някакъв начин, защото тя ме погледна внимателно, разбра сякаш какво искам да й кажа и ми каза с нисък глас:

— Знам, че ще ме послушаш, ако те помоля. Върви си, Тротууд, направи това заради мен и накарай приятелите ти да те заведат у дома ти.

Думите й ме бяха малко поотрезвили. Макар и да ме беше яд на нея, почувствувах се засрамен и с едно късо „Лека нож“ (което трябваше да мине за „лека нощ“) станах и си излязох. Другарите ми ме последваха и от вратата на ложата изведнъж се намерих в спалнята си. Само Стиърфорд беше с мен и ми помагаше да се разсъблека. Аз ту му казвах, че Агнеса е милата ми сестричка, ту го увещавах да донесе тирбушона, за да отворим нова бутилка вино.

Цяла нощ се мятах като в треска и непрестанно повтарях казаното и стореното през вечерта, а леглото ми се люлееше като някакво бурно море. Имах усещането, че съм някой друг човек. Малко по малко този друг човек прие отново моя образ. Струваше ми се, че кожата ми се е превърнала на дъска, че езикът ми е дъното на някоя стара тенджера, сложена празна върху нажежена печка, а дланите на ръцете ми — метални пластинки, които никакъв лед не е в състояние да разхлади.

Но какъв срам и разкаяние изпитвах на следното утро! Каква мъка ме терзаеше! Имах чувството, че съм извършил хиляди срамни неща, които сега не можех да си припомня и които с нищо не бих могъл да залича. Спомних си и погледа, който Агнеса ми бе хвърлила. Боже мой, какъв глупак бях, че не я запитах защо е дошла в Лондон и къде е отседнала! Поне да знаех как мога да вляза във връзка с нея! Какво отвращение ми вдъхваше стаята, в която бях устроил пиршеството! Какви болки пронизваха главата ми, особено като гледах празните чаши и усещах миризмата на застоял цигарен дим! Невъзможно ми бе да стана, нито дори да се помръдна! Божичко, какъв ден!…

А каква ужасна вечер преживях, когато седях край огъня с паничка агнешки бульон в ръце и си мислех, че ми е отредено да наследя не само жилището на предшественика си, а и жалката му съдба. Какво желание изпитвах да избягам в Дувър и всичко да разправя! Когато мисис Круп дойде да прибере паничката и да ми донесе един бъбрек (едничкият остатък от вчерашния пир по нейните думи), едва не се хвърлих на бархетните й гърди с думите: „Мисис Круп, мисис Круп, не обръщайте внимание на счупените чинии! Толкова съм нещастен!“ Спря ме само мисълта, че може би мисис Круп не е жената на която мога да се доверя!