Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (10)

IX глава
Един паметен рожден ден

Прескачам всичко, което се случи в училище до рождения ми ден, който беше през месец март. Не си спомням нищо друго, освен че се възхищавах от Стиърфорд повече отвсякога. Той щеше да напуща в края на полугодието, ако не и преди това и се държеше по-самостоятелно и по-смело дори от по-рано, поради което ми се струваше още по-привлекателен. Освен това обаче не си спомням нищо друго. Едничкият спомен, свързан с онова време, изглежда, бе погълнал всички по-дребни възпоменания и съществуваше сам по себе си.

Дори ми е трудно да повярвам, че между връщането ми в Салем Хаус и този бележит рожден ден имаше цели два месеца. Разбирам, че е било така само защото зная, че трябва да е било така. Иначе щях да бъда убеден, че не е съществувал никакъв промеждутък от време и че двете събития са следвали непосредствено едно след друго.

Как добре си спомням този ден! И досега усещам дъха на мъглата, която бе надвиснала над всичко. Виждам през нея мразовития скреж и усещам слепналите си коси върху бузата си. Пред погледа ми се изправят неясните очертания на класната стая със запалените тук-там свещи, осветяващи утринния полумрак. Виждам как от устата на момчетата излиза нара, когато духат измръзналите си пръсти, свиват се от студ и потропват с крака по пода.

Бяхме свършили закуската и ни бяха прибрали от игрището, когато мистър Шарп влезе и каза:

— Дейвид Копърфийлд да отиде в приемната.

Очаквах колет от Пеготи и засиях, като чух тази заповед. Станах бързо от мястото си, а някои от момчетата ми напомниха да не ги забравя при разпределението на лакомствата.

— Не бързай, Дейвид! — каза мистър Шарп. — Имаш достатъчно време, момчето ми, не бързай.

Ако бях обърнал нужното внимание, може би щях да се изненадам от съчувствието, което звучеше в думите му, обаче се сетих за това едва после. Забързах към приемната, където заварих мистър Крийкъл, седнал да закусва, с бастуна и вестника пред него, както и мисис Крийкъл с разтворено писмо в ръка. Нямаше обаче никакъв колет.

— Дейвид Копърфийлд — каза мисис Крийкъл, като ме поведе към една софа и седна до мене. — Искам да поговоря с тебе за нещо твърде важно. Трябва да ти съобщя нещо, детето ми.

Мистър Крийкъл, към когото, разбира се, отправих поглед, поклати глава, без да ме погледне, и спря една въздишка с едно голямо парче препечен хляб с масло.

— Твърде си малък, за да разбереш как светът се променя всеки ден — каза мисис Крийкъл — и как хората в него си отиват. Но ние всички трябва да разберем това, Дейвид. Някои от нас на младини, някои на старини, а някои — през целия си живот.

Аз я погледнах съсредоточено.

— Когато си дойде от къщи в края на ваканцията — каза мисис Крийкъл след малко мълчание, — бяха ли всички добре? — И след ново мълчание прибави: — Майка ти беше ли добре?

Аз затреперах, без да съзнавам ясно защо, като продължавах да я гледам съсредоточено, и дори не се опитвах да отговоря.

— Защото каза тя — тази сутрин научих с дълбоко съжаление, че майка ти е много болна.

Някаква мъгла се издигна между мисис Крийкъл и мен и за миг ми се стори, че фигурата й се завърта в нея. Сетне усетих горещи сълзи да се стичат по бузите ми, след което мисис Крийкъл застана пак неподвижна.

— Тя с много опасно болна — прибави тя.

Сега знаех всичко.

— Умряла е.

Нямаше нужда да ми казва това. Заплаках горчиво и се почувствувах самотно сираче в широкия свят.

Тя се показа много мила към мен. Държа ме там през целия ден, като понякога ме оставяше самичък. Плаках толкова, че се изморих и заспах, и след като се събудих, пак плаках. Когато вече не можех да плача, започнах да мисля. Непоносима тежест налегна гърдите ми. Разкъсваше ме остра болка, от която не можех да намеря спасение.

И въпреки това мислите ми се рееха безцелно. Не се съсредоточаваха върху нещастието, което бе притиснало сърцето ми, а се въртяха несвързано около него. Мислех си за затворената ни и смълчана къща. Мислех си за малкото детенце, за което мисис Крийкъл каза, че залиняло и навярно щяло също да умре. Мислех си за бащиния си гроб в черковния двор край дома и за това, как и майка ми ще лежи там под дървото, което ми бе така добре познато. Когато ме оставиха самичък, качих се на един стол и се погледнах в огледалото. Очите ми бяха червени, а лицето ми бе тъжно. След няколко часа вече не ми бяха останали сълзи. Чудех се за какво трябва да мисля, когато наближа към къщи — тъй като щях да си отида за погребението. Спомням си, че бях обкръжен от някаква тържественост, и нещастието ми ми бе придало важност в очите на другите момчета.

Ако някога дете е било поразявано от истинска скръб, това дете бях аз. Но си спомням, че усещането за значимост бе като някакво облекчение. Изпитах го, когато се разхождах следобеда на игрището, докато другите бяха в клас. Когато ги видях да ме гледат от прозорците, качвайки се по стълбите, почувствувах, че съм станал някак си забележителен, придобих още по-тъжен вид и завървях по-бавно. Когато учебните занимания се свършиха и те дойдоха при мен и ме заговориха, бях доволен от себе си, че не се държах гордо, а се отнасях към тях по същия начин, както преди.

Трябваше да тръгна за дома на следващия ден. Щях да пътувам не с пощенската кола, а с големия нощен дилижанс, наречен „Фермера“. Той служеше най-вече на селяните, пътуващи на близки разстояния. Вечерта не разправях романи и Тредълс настояваше да ми заеме възглавницата си. Не знаех за какво би ми послужила тя, тъй като си имах собствена, но това бе едничкото нещо, което той можеше да ми заеме. Както и един лист хартия за писма, изпълнени със скелети. Даде ми го на тръгване, за да ми послужи за утеха на мъките и да допринесе за успокоението ми.

Напуснах Салем Хаус на другия ден следобед. Далеч беше тогава от мен мисълта, че никога вече няма да се върна там. Пътувахме много бавно цяла нощ и стигнахме в Ярмут към девет или десет часа сутринта. Огледах се за мистър Баркис, обаче го нямаше. Вместо него видях един пълен, запъхтян, весел, дребничък стар човек в черно, с малки панделки на колената на бричовете си, с черни чорапи и широкопола шапка. Той се приближи задъхано до прозореца на дилижанса и каза:

— Мистър Копърфийлд?

— Да, господине.

— Ако обичате, елате с мен, малки господине — каза той, като отвори вратата, — и ще имам удоволствието да ви заведа до къщи.

Сложих ръката си в неговата, като се чудех кой можеше да бъде той, и се отправихме към един магазин на тясна уличка, на който имаше надпис: „Оумър, шивач, търговец на платове, доставчик на траурни дрехи и пр.“ Магазинът беше малък и задушен, изпълнен с най-различни видове дрехи, ушити и неушити. Имаше и една витрина с боброви шапки и бонета. Влязохме в малка стаичка зад магазина, където видяхме три млади жени, заети с работа. Пред тях на масата лежаха цели купища черни платове, а парчета и изрезки от тях бяха разпилени по пода. В стаята гореше хубав огън и се носеше дъх на затоплен чер креп. Тогава не знаех каква беше тази миризма, обаче сега знам.

Трите млади жени ми изглеждаха много работливи и доволни. Те вдигнаха глава да ме погледнат, след което продължиха работата си. Бод, бод, бод. Едновременно с това в стаята нахлуваше звукът от ударите в една работилница на отсрещната страна на малкия двор: чук, чук, чук… безкрайна мелодия с еднообразен ритъм.

— Е каза водачът ми на едната от трите жени, — как върви работата, Мини?

— Ще бъдем готови за пробата, татко, не се безпокой — отвърна весело тя, без да вдигне глава.

Мистър Оумър свали широкополата си шапка и седна задъхан. Той беше толкова пълен, че преди да заговори, трябваше да се задъха още няколко пъти.

— Добре — каза най-сетне той.

— Татко — каза закачливо Мини, — приличаш на същински тюлен.

— Не зная, моя мила — отвърна той, като се позамисли, — не зная от какво съм толкова пълен.

— Това е, защото си спокоен, татко — каза Мини. — Взимаш всичко така леко.

— Няма смисъл да го взимам другояче, моя мила — каза мистър Оумър.

— Разбира се отвърна дъщеря му. — Слава богу, тук всички сме много весели! Нали, татко?

— Надявам се, че е така, моя мила — отвърна мистър Оумър. — И тъй като сега мога да дишам, смятам, че мога да взема мярка на този млад учен. Ще влезете ли в магазина, мастър Копърфийлд?

Мистър Оумър ме покани да вляза преди него. След като ми показа един топ плат, за който спомена, че е екстра качество и подходящ само за траур за родители, той ми взе мярка, като си записа нужните данни в една тетрадка. Докато вършеше всичко това, ми обръщаше внимание върху стоките си и ми посочваше някои образци, за които казваше, че са излезли от мода, както и други, които пък току-що били на мода.

— И поради тези неща често пъти губим по някоя и друга сума пари — каза мистър Оумър. — Модите са като хората. Появяват се, без някой да знае кога, защо и как, и си отиват, също без някой да знае кога, защо и как. Моето мнение е, че всичко прилича на самия живот, ако го погледнеш от тази гледна точка.

Бях твърде опечален, за да разисквам този въпрос, което във всеки случай би било по силите ми. Мистър Оумър ме заведе отново в работилницата, като се задъхваше, докато вървеше.

После отвори една врата, зад която се показа една много тясна и стръмна стълба, и извика:

— Донесете чая и хляба с маслото!

Той пристигна след малко, през което време аз седях, оглеждайки се наоколо, размишлявах и слушах шума от шиенето в стаята и от чукането през двора. Оказа се, че чаят бил за мене.

— Аз ви познавам — каза мистър Оумър, след като ме гледаше в продължение на няколко минути, през което време не обърнах голямо внимание на закуската, тъй като видът на черните платове разваляше апетита ми.

— Познавам ви от дълго време, млади приятелю.

— Наистина ли, господине?

— Още от самото ви раждане — каза мистър Оумър. — Даже бих могъл да кажа, че и от преди това, тъй като познавах и баща ви. Той беше пет фута и девет и половина инча и лежи в гроб, който е дълъг пет фута и двадесет инча.

— Чук-чук-чук чук-чук-чук — чуваше се през двора.

— Да, лежи в едно пространство от пет фута и двадесет инча — каза мистър Оумър с приятен глас. — Това беше или по негово желание, или по нейно нареждане, забравих кое.

— Знаете ли как е малкото ми братче, господине? — запитах аз. Мистър Оумър поклати глава.

— Чук-чук-чук — чук — чук-чук.

— То е в майчините си прегръдки — отвърна той.

— О, горкичкото, умряло ли е?

— Не се тревожете повече, отколкото трябва — каза мистър Оумър. — Да, бебето е умряло.

При тази вест раните ми отново се отвориха. Оставих закуската, която едва бях докоснал, и си турих главата на друга маса в ъгъла на малката стаичка, която Мини набързо разчисти, за да не би да изцапам сложените върху нея траурни дрехи със сълзите си. Тя беше хубавичко добросърдечно момиче и с мило движение отстрани косата ми от мокрите ми очи. Но беше много весела поради това, че бе свършила всичко навреме, и тъй много се различаваше от мене!

След това чукането престана и един хубав млад човек прекоси двора и влезе в работилницата. В ръката си държеше чук, а устата му бе пълна с дребни гвоздейчета, които той бе принуден да извади, преди да заговори.

— Е, Джорам — каза мистър Оумър, — а твоята работа как върви?

— Както трябва — каза Джорам. — Готово е.

Мини се поизчерви, а другите две момичета се усмихнаха едно на друго.

— Какво! Значи снощи, когато бях в клуба, ти си работил на свещ, така ли? — каза мистър Оумър, като си затвори едното око.

— Да — отвърна Джорам. — Направих това, тъй като вие казахте, че ако свърша всичко навреме, ще отидем на разходка — Мини, аз и вие.

— О, аз пък си мислех, че бихте предпочели да си остана вкъщи — каза мистър Оумър, като се разсмя толкова, че най-после се закашля.

— Щом като бяхте така добър да кажете това — каза младият човек, аз напрегнах всичките си сили. — А сега ще дойдете ли да дадете мнението си, господине?

— Да — каза мистър Оумър като стана. Момчето ми — обърна се той към мен, спирайки се, — бихте ли желали да видите…

— Не, татко — прекъсна го Мини.

— Мислех си, че може да му е приятно, мила — каза мистър Оумър, — но си права.

Не мога да ви кажа как разбрах, че отиват да видят ковчега на милата ми майчица. Никога не бях чувал да се правят ковчези, никога не бях виждал подобно нещо, но докато се вслушвах в шума, реших, че правят именно маминия ковчег, а когато младият човек влезе, бях сигурен с какво се е занимавал дотогава.

Двете млади момичета, чиито имена не знаех, бяха свършили работата си и сега си изчеткваха роклите от конците и парцалчетата. Сетне отидоха в магазина да го разтребят и да чакат клиенти. Мини остана в работилницата да сгъне ушитото и да го нареди в две кошници. Тя вършеше това на коленете си, като през всичкото време си тананикаше някаква весела песенчица. Джорам, който бях сигурен, че е влюбен в нея, влезе и си открадна една целувка, докато тя се занимаваше с работата си. Той не ми обърна никакво внимание и каза, че баща й бил отишъл за файтона и че самият той трябвало да побърза и да се приготви. Сетне си излезе, а тя сложи напръстника и ножиците в джоба си и забоде една игла с вдянат в нея черен конен на гърдите си. После си облече кокетно връхната дреха пред малкото огледало зад вратата, в което видях отражението на доволното й лице.

Наблюдавах всичко това, докато седях пред малката масичка в ъгъла, сложил глава на ръцете си, а мислите ми се лутаха в съвсем друга посока. Файтонът скоро спря пред магазина. Най-напред сложиха кошниците, след това мен, а най-после те тримата се качиха. Спомням си, че това беше нещо средно между файтон и кола за пренасяне на пиана, боядисана в черно и карана от един черен кон с дълга опашка. Имаше достатъчно място за всички ни.

Не знам дали някога в живота си съм изпитвал чувство, подобно на това, което ме обхвана, когато ги гледах така весели, въпреки занаята им и целта, за която се бяха отправили. Не им се сърдех, а по-скоро се страхувах от тях като от същества, с които нямам нищо общо. Те бяха много весели. Старият човек седеше отпред и караше, а двамата млади бяха заели места зад него. Когато се обърнеше да им каже нещо, те се доближаваха от двете страни на пълното му лице. Биха се разговаряли и с мене, но аз се държах настрана, забил нос в един ъгъл. Ласките и веселостта им, макар и не шумна, ме плашеше и едва ли не се чудех как не ги сполетява нещо лошо като наказание за коравосърдечието им.

Така че, когато спряха, за да нахранят коня и себе си, и ядоха, и пиха с най-голямо удоволствие, аз не се докоснах до нищо, а стоях гладен. Когато стигнахме до дома, изскочих бързо и безшумно от задната страна на файтона, за да не се явя с тях пред тъжните закрити прозорци, обърнати към мен като затворени очи, които някога са били весели. Обилни сълзи се стекоха по бузите ми, когато видях прозореца на майчината си стая и до него този, който в добрите минали дни бе мой.

Преди да стигна до вратата, бях вече в Пеготините прегръдки и тя ме заведе вътре. Мъката й избухна още когато ме видя, обаче тя скоро се овладя, като говореше шепнешком и вървеше тихо, сякаш можеше да смути умрелите. Разбрах, че от дълго време не е спала. Тя остана да бди и тази нощ. Докато скъпата й господарка е все още над земята, каза тя, няма нито за миг да я остави.

Когато влязох в гостната, мистър Мърдстоун не ме забеляза, само седеше край огъня, като плачеше тихичко, обронил глава над страничната облегалка на стола си. Мис Мърдстоун бе заета с нещо на писалищната си маса, отрупана с писма и хартии. Тя ми подаде студените си нокти и ме запита със стоманен шепот дали са ми взели мярка за траурните дрехи.

— Да — отговорих й аз.

— А ризите ти — запита мис Мърдстоун, — донесе ли си ги?

— Да, госпожо. Донесох си всичките дрехи.

Това бяха едничките утешителни думи, които твърдостта й позволи да ми каже. Не се съмнявам, че изпитваше удоволствие, като по този начин имаше възможност да покаже това, което тя наричаше самообладание, твърдост, спокойствие на духа, здрав разсъдък и цялата онази дяволска поредица от противни качества. Много се гордееше със способностите си на делова жена и ги проявяваше, като свеждаше всичко до писане с перо и мастило, без да се трогва от нищо. През останалата част на деня, както и от сутринта до вечерта на другия ден, тя седя на писалището си, като скърцаше спокойно с твърдото си перо и с всички разговаряше с неизменния си хладнокръвен шепот. Нито един мускул на лицето й не трепваше, нито една мека нотка не прозвучаваше в гласа й и нито една гънка не се появяваше по роклята й.

Понякога брат й вземаше някоя книга, но не го виждах да я чете. Той я разтваряше и сякаш четеше, но стоеше така в продължение на цял час, без да обърне страницата, след което я оставяше и се разхождаше напред-назад из стаята. Аз седях със скръстени ръце и го наблюдавах, като по цели часове броях крачките му. Той много рядко заговаряше със сестра си, а на мен не каза нито дума. В смълчаната къща се чуваше само тиктакането на часовниците и стъпките на мистър Мърдстоун.

През тези дни преди погребението виждах Пеготи много нарядко. Когато минавах нагоре-надолу по стълбите, винаги я намирах някъде около стаята, в която лежаха майка ми и детето. Тя идваше при мен само вечер и седеше до главата ми, докато заспях. Един или два дни преди погребението — през онова време всички дни се бяха слели в едно, тъй като нямаше какво да ги отдели един от друг — тя ме заведе в стаята. Едничкото нещо, което си спомням, бе, че под снежнобялата покривка на кревата лежеше самото въплъщение на тържествената тишина и покой, които владееха в цялата къща. Когато тя понечи да отвие полекичка покривката, аз извиках: — О, не, не! — и й хванах ръката.

Ако погребението би било вчера, нямаше да си го спомням по-добре. Всичко ми е така свежо в паметта — самият въздух в хубавата приемна, когато надзърнах през вратата, пламтящият огън, бляскащото вино в каните, шарките по чашите и чиниите, лекият сладък дъх на торта, миризмата на мис Мърдстоуновата рокля и на черните ни дрехи. В стаята е мистър Чилип и той идва да ми каже нещо.

— А как е мастър Дейви? — пита ласкаво той.

Не мога да му кажа, че съм много добре. Само му подавам ръката си, която той държи в своята.

— Божичко! — каза мистър Чилип, като се усмихва свенливо, а нещо проблясва в очите му. — Малките ни приятели така бързо израстват, че просто не можем да ги познаем, нали, госпожо?

Той отправя тези думи към мис Мърдстоун, която не му отговаря.

— И колко много сме се изменили, нали, госпожо? — продължава мистър Чилип.

Мис Мърдстоун отговаря само като се намусва и кимва със студена учтивост. Сконфузен, мистър Чилип отива в един ъгъл, като продължава да ме държи за ръка, но вече не отваря уста.

Забелязвам това, защото изобщо забелязвам всичко, което става наоколо ми, макар че откакто съм си дошъл вкъщи, нищо не ме интересува. Разнася се някакъв звън и мистър Оумър заедно с друг един човек идват да ни подготвят. Както Пеготи ми бе разправила много отдавна, тези, които придружили баща ми до същия гроб, били събрани в същата стая.

Тук сме мистър Мърдстоун, съседът ни мистър Грейпър, мистър Чилип и аз. Когато отиваме до вратата, носачите и техният товар са вече в градината. Те пристъпват пред нас по пътеката, край брястовете, през портата и влизат в черковния двор, където тъй често съм слушал птичите песни през летните сутрини.

Застанали сме около гроба. Денят ми изглежда по-различен от другите дни, а и светлината е по-друга — по-тъжна. Наоколо цари тържествена тишина, която сякаш сме донесли от къщи заедно с тези, които щяха да легнат в отворената могила. Всички сме гологлави. Чувам гласа на свещеника, далечен в открития въздух, и все пак ясен и разбираем. Той мълви: „Аз съм възкресението и животът, каза бог!“ Сетне чувам ридания и като се оглеждам наоколо, виждам настрана от тълпата добрата и вярна слугиня, която сега обичам най-много от всички хора на света. Детското ми сърце е уверено, че един ден бог ще й каже: „Добре си сторила!“

В малката група хора има много познати лица. Лица, които съм виждал в черква, когато погледът ми е блуждаел наоколо, лица, които за първи път са зърнали майка ми, когато е дошла в селото им, сияйна в красотата си. Но не мисля за тях, не мисля за нищо освен за скръбта си и въпреки това ги виждам и ги познавам. Дори забелязвам в далечината Мини, която хвърля поглед към любимия си, застанал близо до мен.

Всичко е свършено. Гробът е засипан и ние се връщаме към дома. Пред нас се изправя къщата ни, така хубава и непроменена. Тя навява такива спомени за всичко онова, което вече си е отишло завинаги, че досегашната ми скръб е нищо в сравнение с тази, която тя събужда. Отвеждат ме. Мистър Чилип ми говори. Когато се прибираме вкъщи, той намокря устата ми с малко вода, а когато го помолвам да се кача в стаята си, той пуща ръката ми с нежността на жена.

Всичко това като че ли е станало вчера. По-сетнешни случки отдавна са отлетели към онзи бряг, където всички забравени неща отново се появяват, но тази стои като висока скала всред океана.

Знаех, че Пеготи ще дойде при мен в стаята ми. Празничната тишина на къщата (денят така приличаше на неделя!) беше благотворна и за двама ни. Тя седна край мен на малкото ми легло. После взе ръката ми, като от време на време я погалваше и целуваше, също както би утешила малкото ми братче, и ми разправи по своему всичко онова, което имаше да ми казва за случилото се.

— От дълго време тя не беше добре — каза Пеготи. — Тревожеше се и не беше щастлива. Когато бебето се роди, отначало си помислих, че ще се поправи, но тя отслабна още повече и всеки ден силите й отпадаха. Преди да дойде бебето, обичаше да си седи самичка и да плаче. Но след това все му пееше — така нежно, че веднъж, когато я чух, помислих, че това е някакъв глас от въздуха който отлита нагоре. Струваше ми се, че напоследък бе станала още по-плаха и чувствителна и всяка по-рязка дума бе като удар за нея. Но към мен си беше все същата. Милото ми момиче никога не се промени към своята глупава Пеготи.

Тук Пеготи млъкна и нежно погали ръката ми.

— Последния път, когато я видях да прилича на себе си, беше през онзи ден, когато вие си дойдохте за ваканция, миличкият ми. В деня, когато си заминахте, тя ми каза: „Никога вече няма да видя скъпото си момченце. Казва ми го един вътрешен глас и знам, че е така.“ След това тя се мъчеше да се държи и когато й кажеха, че е лекомислена и безразсъдна, тя даваше вид, че наистина е такава, но от лекомислието и безразсъдността й не бе останало нищо. Тя никога не каза на съпруга си това, което бе казала на мен — страхуваше се да го каже на когото и да било. Обаче една вечер, около една седмица преди смъртта си, му рекла: „Мили, струва ми се, че скоро ще умра.“ — „Тогава ми стана по-леко на душата, Пеготи — каза ми тя същата вечер, когато й помагах да си легне. — Клетичкият, той ще свиква постепенно с тази мисъл и най-после всичко ще свърши. Много съм изморена. Ако това е сън, стой до мен, докато заспивам. Не ме оставяй. Бог да благослови и двете ми деца! Да защити и да запази момченцето ми, кръглото сираче!“ След това вече не напуснах постелята й — каза Пеготи. — Тя често говореше с онези двамата долу — тъй като ги обичаше. Не можеше да не обича хората, които биваха около нея — но когато си излизаха от стаята й, винаги търсеше своята Пеготи и не можеше да заспи, ако аз не бях при нея. Последната вечер тя ме целуна и каза: „Ако бебето ми умре, Пеготи, моля ти се, нека да го сложат в обятията ми и да ни погребат заедно. (И наистина, така бе сторено, тъй като клетото детенце живяло само един ден след нея.) Нека скъпото ми момче ме придружи до мястото на последната ни почивка и му кажи, че докато е лежала тук, майка му го е благословила не веднъж, а хиляди пъти.“

Последва ново мълчание и Пеготи пак ме погали нежно по ръката.

— Беше вече късна нощ, когато майка ти ме помоли за малко вода — продължи Пеготи. — След като й дадох, тя ми се усмихна така мило, клетичката! Толкова беше хубава! Зората се бе пукнала и слънцето бе изгряло, а тя ми разправяше колко мил и внимателен е бил винаги с нея мистър Копърфийлд. Бил много търпелив и когато тя започвала да се съмнява в себе си, той винаги й казвал, че любещото сърце струва много повече от мъдростта и че е много щастлив с нея. „Мила Пеготи — каза тогава тя, — приближи ме до себе си. (Беше толкова слаба, че не можеше сама да се движи.) Сложи добрата си ръка под врата ми — каза тя — и ме обърни към себе си, защото лицето ти се отдалечава от мен, а аз искам да го виждам.“ Сторих това, което искаше. И, Дейви, дошло бе времето да се изпълнят думите, които ти бях казала при тръгването — тя беше щастлива да сложи глава върху ръката на своята глупава намусена Пеготи. Така умря като дете, което заспива.

Тъй свърши разказът на Пеготи. От момента, когато научих за смъртта на мама, образът й от последните месеци престана да същества. Оттогава нататък за мен тя бе само младата майка от ранното ми детство, която имаше обичай да навива къдрите си на пръста си и да танцува с мен във вечерния здрач на гостната. Това, което Пеготи ми разправи за последните й дни, само затвърди още повече в паметта ми по-раншния й образ. Може би изглежда странно, но така беше. Чрез смъртта си тя се върна пак към спокойната си младост и заличи всичко останало.

Майката, която лежеше в гроба, бе майката на моето детинство. Малкото същество в ръцете й бях аз, такъв, какъвто бях по-рано, притихнал завинаги в обятията й.