Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (38)

XXXVII глава
Леко разочарование

Новият ми живот траеше вече десетина дни и решението ми да се боря срещу несгодите, породени от лелиното разорение, продължаваше да ме крепи. Не преставах да вървя много бързо и да имам усещането, че по този начин скоро ще постигна целта си. Поставих си за правило — всичко, което върша, да бъде с максимално напрежение.

Просто се измъчвах и дори ми мина през ума да стана вегетарианец, като си въобразявах, че ако се превърна в тревопасно животно, ще се принеса в жертва пред олтара на своята богиня — Дора.

А моята малка Дора не знаеше почти нищо за отчаяните ми усилия — само това, което бегло загатвах в писмата си. Дойде обаче още една събота и през тази съботна вечер тя трябваше да пристигне в дома на мис Милс. И когато мистър Милс щеше да отиде в клуба си да играе вист (обстоятелство, което трябваше да ни бъде телеграфирано на улицата посредством един птичи кафез, окачен на прозореца на всекидневната им), аз щях да отида на чай.

По това време се бяхме установили напълно на Бъкингам Стрийт, където мистър Дик продължаваше преписването си в състояние на неизказано щастие. Леля бе удържала блестяща победа над мисис Круп: тя бе изхвърлила от прозореца първата кана с вода, която хазайката бе сложила на стъпалата, и всекидневно лично надзираваше стълбата, придружена от една прислужница, наета отвън. Тези енергични мерки събудиха такъв ужас в душата на мисис Круп, че тя се уедини в собствената си кухня, напълно уверена, че леля трябва да е побъркана. Леля, съвсем равнодушна към мнението й, както изобщо към мнението на всички хора в света, не само не се постара да разсее това впечатление, но дори с гордост го поддържаше. И мисис Круп, доскоро важна и дръзка, само за няколко дни така се смири, че щом чуеше лелините стъпки по стълбата, веднага се скриваше зад някоя врата, като обаче винаги оставяше да се вижда доста голяма ивица от фланелената й фуста, или пък бързо се вмъкваше в някой тъмен ъгъл. Това достави на леля такова неописуемо удоволствие, че тя с радост се разхождаше нагоре-надолу по стълбата, с боне, сложено накриво на върха на главата й, и то точно когато имаше най-голяма вероятност да срещне мисис Круп на пътя си.

Леля, която беше много прибрана и изобретателна жена, направи толкова промени в квартирата ни, че сега сякаш бях по-богат, а не по-беден от по-рано. Наред с другото бе превърнала килера в моя тоалетна стаичка и ми постави едно наскоро купено и украсено от нея легло, което денем приличаше дотолкова на шкаф за книги, доколкото това е възможно за един креват. Непрекъснато се грижеше за удобствата ми и уверен съм, дори и собствената ми майка не би ме обичала повече, нито пък би се старала по-усърдно от нея да ме прави щастлив.

Пеготи се чувствуваше истински привилегирована, когато й се даде възможност да участвува в тези грижи; и макар все още да бе запазила нещо от стария си страх от леля, сега бе получила толкова доказателства за добрите й чувствува и доверието й, че двете бяха станали истински приятелки. Обаче дошъл беше моментът (говоря за съботата, когато щях да отивам на чай у мис Милс), когато тя трябваше да се завърне у дома си, за да се грижи за Хам, както бяха решили.

— Довиждане, Баркис — каза й леля, — и добре се пази! Никога не съм предполагала, че ще ми бъде така мъчно, когато си отидеш!

Заведох Пеготи до дилижанса и я изпратих. На тръгване тя се разплака и повери брат си на приятелството ми, както бе сторил това и Хам. От слънчевата надвечер, когато бе тръгнал, не бяхме чули нищо за него.

— А сега, мой единствен скъп Дейви — каза Пеготи, — ако, докато си на стаж, почувствуваш нужда от пари или пък ако след завършването му ти трябват средства, да се настаниш на работа, миличкият ми, трябва да ги поискаш от мен. Кой друг освен глупавата стара прислужница на скъпото ми умряло момиче би имал повече право да ти се притече на помощ?

Не бях толкова независим, та да й откажа, затова заявих, че ако някога заема от някого пари, то ще е непременно от нея. Това така много я ощастливи, сякаш й бях казал, че веднага искам да ми даде една голяма сума.

— И, скъпото ми момче — прошепна ми тя — кажи на онова хубаво ангелче, че много би ми се искало да я видя, макар и само за минутка! И й кажи също така, че преди да се омъжи за теб, любов моя, ще дойда да ви наредя къщата, както мога най-хубаво, стига да ми позволиш.

Заявих, че никой друг не ще я пипне, и това достави на Пеготи такова удоволствие, че си отиде истински развеселена.

В съда си изнамерих сума начини да се изморя колкото можеше повече в продължение на целия ден и в уреченото време тръгнах към улицата на мистър Милс. Мистър Милс, който имаше ужасния навик да си поспива следобед, още не беше излязъл и на средния прозорец не се беше появил никакъв кафез.

Той така дълго ме остави да чакам, че горещо желаех да го глобят от клуба заради закъснението му. Най-после излезе и аз видях самата моя Дора да окачва кафеза, да оглежда улицата и да изтичва бързо вътре, когато видя, че съм там, докато Джип остана на балкона да лае срещу едно касапско куче на улицата, което би могло да го глътне като хапче.

Дора излезе на вратата на всекидневната да ме посрещне, последвана от Джип, който припкаше и лаеше така ожесточено, сякаш бях бандит. И тримата влязохме вътре, обхванати от неописуемо щастие и любов. Скоро обаче развалих доброто ни настроение — макар не нарочно, а само защото този въпрос всецяло ме бе погълнал, — като, без да подготвя Дора, направо я запитах дали би могла да обича един просяк.

Хубавата ми, малка, изплашена Дора! Едничката представа, с която свързваше тази дума, беше жълтеникаво лице с нощна шапка или чифт патерици, или дървен крак, или пък куче с канче за милостиня в уста, или изобщо нещо подобно, поради което сега тя ме загледа с най-прелестно удивление, изписано на лицето й.

— Как можеш да ми задаваш такива глупави въпроси? — нацупи се тя. — Да обичам просяк!

— Дора, любов моя! — възкликнах аз. — Самият аз съм просяк!

— Как можеш да бъдеш такова глупаче — отвърна тя, като ме шляпаше по ръката — и да ми разправяш подобни безсмислици? Ще накарам Джип да те ухапе!

Намирах детинското й държане страшно сладко, но за да й поясня работата, повторих тържествено:

— Дора, живот мой, аз съм твоят разорен Дейви!

— Заявявам, че ще накарам Джип да те ухапе — каза Дора, като раздруса къдриците си, — ако продължаваш да си така чудноват.

Видът ми обаче беше толкова сериозен, че тя спря да тресе буклите си, сложи треперещата си ръчица на рамото ми, като отначало ме погледна изплашено и разтревожено, а след това се разплака. Това беше ужасно. Паднах на колене пред дивана, галех я и я умолявах да не разкъсва сърцето ми. В продължение на няколко минути клетата малка Дора само възкликваше:

— О, божичко! О, божичко! О, толкова съм изплашена! И къде е Джулия Милс? Заведи ме при Джулия Милс и си върви, моля ти се!

Всичко това просто ме побърка.

Най-сетне след дълги молби и увещания накарах Дора да ме погледне. По лицето й бе изписан ужас, но постепенно успях да я успокоя, така че ужасът отстъпи място на любов и нежната й хубава бузичка се допря до моята. Тогава я прегърнах и й разправих колко много я обичам, как се считам задължен да я освободя от думата й, тъй като сега съм беден, как никога не ще се примиря, ако я изгубя, как бедността не би ме плашила, ако тя не се страхува, защото волята и сърцето ми ще черпят сили от любовта й, как вече съм се заловил да работя с такъв жар, какъвто само влюбените познават, как съм станал практичен и обръщам поглед към бъдещето, как с труд спечелената коричка е по-сладка от подарена гощавка, и какво ли не още. Макар и да бях обмислял тази своя реч денем и нощем, сам се учудвах на страстното си красноречие.

— Сърцето ти все още ли е мое, скъпа ми Дора? — запитах я в унес аз, тъй като прегръдката й ми казваше, че наистина е така.

— О, да! — проплака Дора. — О, да, то е цялото твое. О, не бъди ужасен!

Аз ужасен спрямо Дора!

— Не ми говори за бедност и за непрестанен труд! — замоли ме тя, като се сгуши по-близо до мен. — Недей! Недей! Недей!

— Любов моя — напомних й аз, — с труд спечелената коричка…

— Добре, добре, обаче аз не искам да слушам за никакви корички! И Джип трябва всеки ден в дванадесет часа да изяжда по един агнешки котлет, иначе ще умре!

Детинщината й ме очарова. Обясних й мило, че Джип наистина ще получава своя котлет с обичайната за него точност. Обрисувах й живота ни в скромния ни дом, освободен от всякаква зависимост чрез моя труд — като й описах малката къщичка, която бях видял в Хайгит, с лелината стаичка на горния етаж.

— Сега вече не съм страшен, нали, Дора? — запитах я нежно аз.

— О, не си, не си! — извика тя. — Надявам се обаче, че леля ти ще си стои повече в собствената стаичка! И нали тя не е някоя стара кавгаджийка?

Положителен съм, че в този момент обичах Дора повече отвсякога, ако изобщо бе възможно. Но чувствувах, че беше малко непрактична. Това охлаждаше въодушевлението ми, особено пък като виждах, че бе така мъчно да събудя възторг и в нейните гърди. Направих нов опит. Когато вече се беше успокоила и въртеше с пръсти ушите на Джип, легнал в полата й, отново станах сериозен и й казах:

— Скъпа моя! Да спомена ли още нещо?

— О, моля ти се, не ставай практичен! Това така много ме плаши! — умолително ми каза тя.

— Любов моя! — отвърнах й аз. — Това, което ще ти кажа, не е никак страшно. Бих искал да мислиш за него съвсем иначе. Искам то да те ободри и да те въодушеви.

— О, но това е ужасно! — извика Дора.

— Не, мила. Постоянството и силната воля ще ни помогнат да понесем много по-тежки неща.

— Но аз нямам никакви сили — каза Дора, като затресе къдрите си. — Нали така, Джип? О, хайде, целуни Джип и бъди миличък!

Невъзможно беше да не целуна Джип, когато тя го вдигна към мен с тази цел, свивайки собствената си розова устица за целувка, докато ми нареждаше какво да правя и настояваше да го целуна точно в средата на носа. Сторих това, което тя ме помоли — като след това се възнаградих за послушанието си, — и тя успя да ме накара да забравя, не знам в продължение на колко време, всичките си сериозни мисли и планове.

— Но, Дора, любов моя — казах аз, отново възприел сериозния си вид, — щях да ти говоря за още нещо.

Дори и председателят на съда на най-висшата инстанция на Църковния съд навярно би се влюбил в нея, ако я видеше как свива ръчиците си за молитва, умолявайки ме от все сърце да не бъда вече ужасен.

— Разбира се, че няма да ставам ужасен, миличка — отвърнах й аз. — Но, любов моя, ако понякога поразмислиш — не с отчаяние — далеч съм от тази мисъл, — но ако някога поразмислиш — само за да си вдъхнеш смелост, — че си сгодена за един беден момък…

— Недей! Моля ти се! — извика Дора. — Това е така ужасно!

— Мила моя, съвсем не е ужасно! — казах весело аз. — Ако понякога си мислиш за това и се помъчиш да разбереш как поддържат у вас домакинството, за да добиеш и ти малко опитност — например относно воденето на сметки.

Клетата малка Дора прие това внушение с нещо, което беше полувъздишка-полуписък.

— То ще ни бъде така полезно впоследствие — продължих аз. — И ако ми обещаеш да попрелистваш понякога — само понякога — онази готварска книга, която ти изпратих, би било чудесно после и за двама ни. Тъй като пътят ни в живота, мила Дора — продължих аз, въодушевен от любимата си тема, — отсега нататък ще бъде каменист и труден и ние сами трябва да си го изгладим. Сами ще трябва да се борим с несгодите. И за това ни трябва смелост. На пътя ни ще се появят пречки и ние трябва да ги посрещнем и да ги смажем!

Продължавах в тази насока със стисната в юмрук ръка и с възторжен вид, но беше безсмислено да продължавам. Бях сторил достатъчно, за да объркам отново работата.

— О, колко ми е страшно! О, къде е Джулия Милс? О, заведи ме при Джулия Милс и си върви!

Така ме разтревожи, че взех да се мятам из гостната като луд.

Помислих си, че този път вече я бях убил. Поръсих лицето й с вода. Паднах на колене. Заскубах си косата. Нарекох се безсърдечен и безсъвестен звяр. Молих я да ми прости и да ме погледне. Претършувах работната кутия на мис Милс, за да намеря там някое стъкълце с одеколон, и в объркаността си доближих до лицето й вместо одеколон една кутийка за игли от слонова кост, като разсипах цялото й съдържание върху Дора. Заканвах се с юмруци на Джип, който беше полудял като мен. Изобщо държах се по най-невъзможен начин и когато мис Милс влезе най-после при нас, бях вече напълно обезумял.

— Кой направи това? Какво е станало? — разписка се тя, като отиде на помощ на приятелката си.

Отвърнах й:

— Аз, мис Милс! Аз го направих! Аз съм убиецът!

Не знам още какво й казах, след това скрих лице във възглавницата на дивана.

Отначало мис Милс смяташе, че сме се скарали и че ни грозят пустите пясъци на Сахара. Скоро обаче откри каква е работата, тъй като скъпата ни малка Дора я прегърна, като започна да й обяснява, че аз вече съм станал „нещастен работник“, след което се разплака от жал за мен, прегърна ме и ме запита дали ще й позволя да ми даде всичките си пари на съхранение, а после се хвърли на врата на мис Милс и се разрида така, сякаш нежното й сърчице щеше да се пръсне.

Мис Милс сигурно бе родена, за да бъде истинска благословия и за двама ни. Обясних й с няколко думи каква беше работата, тя утеши Дора, обясни й малко по малко, че съвсем не съм „нещастен работник“ — от моите думи Дора кой знае какво бе разбрала, — и така отново ни сдобри. Когато и двамата се успокоихме и Дора отиде горе, за да намокри с малко розова вода очите си, мис Милс позвъни за чая. Междувременно аз й заявих, че тя завинаги ще си остане моя най-добра приятелка и че ще забравя съчувствието й едва когато сърцето ми престане да бие.

След това й разправих всичко онова, което напразно се бях мъчил да разправя и обясня на Дора, тя ми отвърна, че, общо взето, колибката на доволството струва много повече от двореца на хладния блясък и че богатството е там, където е любовта.

Казах на мис Милс, че е напълно права. И кой по-добре от мен би знаел това? Не обичах ли Дора с любов, каквато още никой смъртен не бе изпитал?… А когато мис Милс забеляза, че за някои сърца би било отлично, ако наистина е така, обясних й, че говоря само за смъртни от мъжки род.

След това я запитах дали намира, че би имало някаква практична полза от предложението, което така ревностно се мъчех да направя относно домашното сметководство, домакинските задължения и готварската книга.

Като поразмисли малко, тя ми отвърна със следното:

— Мистър Копърфийлд, ще бъда искрена с вас. У някои хора душевните мъки заместват опита на годините, така че ще ви говоря съвсем искрено. Не. Това внушение не е никак подходящо за нашата Дора. Нашата скъпа Дора е галено дете на природата. Тя е същество, сътворено от светлина и радост. Не мога да не призная, че ако можехме да направим това, което предлагате, всичко би било много добре, обаче… — и мис Милс поклати глава.

Окуражен от последните й думи, я запитах дали, ако й се окаже случай да привлече Дориното внимание върху подготовката за един сериозен живот в бъдещето, ще се възползува от него заради самата Дора. Мис Милс ми отговори в положителен смисъл с такава готовност, че веднага я запитах дали ще се погрижи за готварската книга, като я помолих да се опита, без да я плаши, да увещае Дора да я прелисти. Мис Милс обеща, обаче схванах, че не разчита много на успех.

Дора се завърна и изглеждаше толкова прелестна, че сам взех да си мисля дали би трябвало да я безпокоим с такива прозаични неща. Беше толкова ласкава към мен и толкова привлекателна, особено когато караше Джип да застане на задните си крака и после даваше вид, че приближава нослето му до горещия чайник, тъй като той не я слуша, че взех да гледам на себе си като на звяр, изплашил една фея.

След чая свирихме на китара и Дора ни изпя познатите ни френски песни, във всички от които се казваше, че в никакъв случай и при никакви обстоятелства не трябва да преставаме да танцуваме тра-ла-ла, тра-ла-ла, докато най-накрая се почувствувах още по-голямо чудовище.

Едно нещо само смути веселието ни и то стана малко преди да си взема сбогом, когато мис Милс заговори случайно за следната сутрин и аз за нещастие се изпуснах и казах как понастоящем съм много зает и трябва да ставам в пет часа. Дали това накара Дора да си въобрази, че съм частен уличен пазач, не ми е известно, обаче то й направи голямо впечатление и след това тя нито запя, нито засвири.

То все още я безпокоеше, когато си вземах сбогом, и тя ми каза с най-умолителен глас, сякаш бях някоя кукла:

— Недей става в пет часа, непослушно момче такова! Съвсем безсмислено е!

— Любов моя — отвърнах й аз, — но аз трябва да работя.

— Ха, че защо? Просто няма да работиш и толкова.

Като гледах милото й учудено личице, не можах да й отговоря иначе освен шеговито, като й кажа, че за да живеем, трябва да работим.

— О, колко чудно! — възкликна тя.

— А тогава как ще живеем? — запитах я аз.

— Как ли? Както и да е!

Тя, изглежда, помисли, че бе разрешила въпроса и ме целуна така възторжено, от дъното на чистото си сърчице, че дори за цяло богатство не бих се решил да я опровергая.

Да, аз си я обичах такава, каквато беше, и продължавах да я обичам все така жарко и всеотдайно. Но понякога вечер, когато седях в малката ни квартира срещу леля и напрягах в работа всичките си сили, за да кова желязото, докато беше горещо, си мислех за уплахата, която бях причинил на Дора, и се чудех как ще мога да си проправям в бъдещето път през гората на мъчнотиите, с китарата й в ръка… И тези мисли така ме измъчваха, че просто ми се струваше как косите ми започват да побеляват.