Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
David Copperfield, –1850 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)
Допълнителна корекция
Alegria (2012 г.)

Издание:

„Народна младеж“, — Издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

Редактор: Анна Сталева

Художник: Х. К. Браун

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Емилия Кожухарова

 

С оригиналните илюстрации на Х.К. Браун („Физ“) от първото издание на романа в Англия през 1850 година.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Alegira

XLVIII глава
Семейният ни живот[1]

 

Работех усърдно над книгата си, без да оставя това да пречи на репортерските ми занимания. Тя излезе от печат и има голям успех. Не бях смаян от похвалите, които звучаха в ушите ми, макар и да не бях безчувствен към тях, обаче нямах такова високо мнение за произведението си, както другите хора. Наблюденията ми върху човешката природа винаги са ми показвали, че когато някой има основание да вярва в себе си, не парадира с това пред другите, за да вярват и те в него. Поради тази причина се отнесох скромно към успеха си и колкото повече похвали получавах, толкова повече се стараех да ги заслужа.

Целта ми не е да излагам в това повествование историята на белетристичните си произведения, макар и да разказвам историята на живота си. Нека те сами говорят за себе си. Ако ги споменавам мимоходом, върша това само защото представляват част от разказа ми.

Тъй като вече имах основание да вярвам, че природата и обстоятелствата са ме направили писател, аз се отдадох с вяра на своето призвание. Без тази увереност бих го изоставил и бих вложил енергията си другаде.

Като писател и вестникарски дописник имах такъв успех, че когато се прибави и тази нова сполука, реших, че е разумно да се отърва от скучните дебати. Така че в една весела за мен вечер записах за последен път досадната музика на парламентарните прения и никога оттогава не съм се вслушвал в нея, макар и понякога да долавям стария й неизменен напев във вестниците.

Предполагам, че се бе изминало година и половина от женитбата ми. След няколко несполучливи опита за водене на домакинството изоставихме тази работа като напълно безуспешна. Къщата сама се поддържаше, а ние поддържахме един слуга. Главната длъжност на това наемно лице беше да се кара с готвачката, в което той беше същински Уитингтън, обаче без котката му, както и без всякаква вероятност да стане кмет.[2]

Както ми изглеждаше, той живееше под непрестанна градушка от капаци на тенджери. Цялото му съществувание представляваше битка. Той имаше обичай да вика за помощ при най-неподходящи случаи — когато например имахме гости на вечеря или когато се събирахме с приятели след ядене — и тогава се изтъркулваше от кухнята, а подир него хвърчаха всякакви съдове. Искахме да се отървем от него, обаче той беше много привързан към нас и не желаеше да се махне. Беше плачливо момче и когато се правеше намек за възможността да се разделим, така се разплакваше, че се чувствувахме длъжни да го задържим. Нямаше майка, нито пък можах да открия какъвто и да било негов роднина освен една сестра, която забягна за Америка в момента, когато я отървахме от него. Така той остана на нашите ръце като ужасен храненик. Имаше много ясна представа за злочестото си положение и непрестанно триеше очи с ръкава на жакета си или пък си бършеше носа със самото ъгълче на малка носна кърпичка, която никога не изваждаше напълно от джоба си и винаги икономисваше.

Този клет слуга, нает в лош час за сумата от шест лири годишно, беше за мен непрестанен източник на безпокойства. Наблюдавах го как расте — а той растеше като бобено стъбло — с мъчителното очакване на времето, когато ще захване да се бръсне; представях си дори и дните, когато косата му ще окапе или посивее. И като отправях поглед напред в бъдещето, имах обичай да си мисля какво неудобство би бил той, когато остарее.

Не можех да си представя никакъв друг начин да се избавя от тревогите, които ми създаваше. Той открадна Дориния часовник, който подобно на всяка наша вещ нямаше свое определено място. След като го преобърна в пари, изразходва получената сума (бидейки момче със слабо въображение), като непрестанно се возеше, седнал на покрива на дилижанса, между Лондон и Ъксбридж. Най-после го хванаха, доколкото си спомням, на петнадесетия му тур и намериха в него четири шилинга и шест пенса, както и една второразредна флейта, на която не можеше да свири.

Тази изненада и нейните последици биха ми били много по-малко неприятни, ако не се беше разкаял. Но той действително изпитваше истински угризения, при това по твърде особен начин — като признаваше греховете си не изцяло, а на части. Така например в деня, когато бях длъжен да се явя в съда против него, той направи известни разкрития относно една кошница в зимника ни, за която ние си въобразявахме, че е пълна с бутилки вино, но в която се оказаха само празни шишета и тапи. Решихме, че вече е облекчил съвестта си и е казал най-лошото, което знаеше за готвачката, обаче един или два дни след това съвестта му отново го замъчи и той ни откри, че тя имала едно малко момиче, което всяка сутрин изнасяло от хляба ни, както и обстоятелството, че той бил длъжен да поддържа млекаря ни с въглища. След още два-три дни бях уведомен от властите, че дал сведения за наличността на говежди бутове между кухненските кърпи в килера. Малко подир това насочи разкритията си в друго направление, като призна, че е знаел за известни разбойнически намерения спрямо къщата ни от страна на келнера на близката гостилница, който веднага беше заловен. Аз така се засрамих, като разбрах каква жертва съм бил, че бих му дал колкото пари би пожелал само за да мълчи, или пък бих предложил подкуп, стига да го оставят да избяга. Работата се утежняваше от обстоятелството, че той ни най-малко не подозираше това, като смяташе, че ми прави услуга с всяко ново разкритие.

Най-после самият аз взех да бягам, когато видех някой полицейски чиновник да се приближава с ново известие, и живеех скрито, докато го разследваха и осъдиха на затвор. Но дори и тогава той не се успокои и непрестанно ни пишеше писма. Имаше такова желание да се види с Дора, преди да го отведат другаде, че тя отиде да го посети и припадна, когато го намери зад железните решетки. Накъсо казано, не се успокоих, докато не го изпратиха там, където го въдворяваха на местожителство и където научих, че впоследствие станал овчар.

Всичко това ме накара сериозно да се замисля и да видя нашите грешки в нова светлина. Не можах да не споделя това с Дора, въпреки нежността си към нея.

— Любов моя — казах й една вечер, — много ми е мъчително, като си помисля, че нашата липса на системност и уредност засяга не само нас (на което вече сме свикнали), но и други хора.

— Ти мълча доста време, а ето че сега ще се разсърдиш! — каза Дора.

— Нищо подобно, скъпа моя! Нека ти обясня какво искам да кажа.

— Но аз не желая да го зная — отвърна тя.

— Обаче аз го желая, любов моя. Сложи Джип долу.

Дора си доближи носа до моя и каза:

— Бох! — за да отклони сериозните ми намерения.

Но като не успя да стори това, му заповяда да отиде в пагодата си и седна, загледана в мен, със скръстени ръце и с най-безпомощен израз на лицето.

— Работата е там, скъпа моя — започнах аз, — че у нас сякаш има някаква зараза. Всеки, който е наоколо, я прихваща.

Щях да продължавам да се изразявам по този картинен начин, ако Дориното лице не ми беше дало да разбера, че тя се чуди дали се готвя да предложа някоя нова ваксинация, или пък някое друго лекарство за нашето нездравословно състояние. Така че трябваше да спра и да й обясня работата по-просто.

— Миличка, като не привикваме да бъдем по-грижливи, ние не само губим пари и спокойствие и си хабим понякога нервите, но си навличаме и отговорност, като разваляме всеки, който дойде на служба при нас или пък има някакво вземане-даване с къщата ни. Започвам да се боя, че грешката не трябва да се търси само на едно място и че тези хора все се оказват лоши, защото и ние не сме съвсем както трябва.

— Ах, какво обвинение! — възкликна Дора, като отвори широко очи. — Значи ти казваш, че си ме виждал да крада златни часовници, така ли!

— Скъпа моя — възпротивих се аз, — не приказвай такива безсмислици! Кой е направил и най-малкия намек за златни часовници?

— Ти — отвърна Дора. — Много добре знаеш, че ти го направи. Каза, че не съм жена на място и ме сравни с него.

— С кого? — запитах я аз.

— Със слугата — проплака Дора. — Ах ти, жесток човек, да сравняваш милата си жена с един затворен слуга! Защо не ми каза мнението си, преди да се оженим? Защо не ми призна, безсърдечно същество, че ме мислиш за нещо по-лошо от един затворен слуга? О, какво лошо мнение имаш за мен! О, боже мой!

— Дора, любов моя — отвърнах аз, като кротко се опитвах да отмахна кърпичката, която тя притискаше върху очите си, — това е не само смешно от твоя страна, но и съвсем погрешно. Най-напред то не е вярно.

— Винаги си казвал за него, че е лъжец — простена Дора. — А сега казваш същото и за мен! О, какво ще правя! Какво ще правя!

— Мило ми момиченце — отвърнах аз, — моля те да бъдеш разумна и да чуеш какво съм казал и какво казвам. Скъпа ми Дора, ако не се научим да изпълняваме дълга си към тези, които вземаме на работа, и те никога не ще се научат да изпълняват дълга си спрямо нас. Боя се, че създаваме на тези хора възможност да постъпват зле, както никога не би трябвало да допускаме. Дори и ако сме небрежни в работите си по собствено желание — което не е така, — дори и ако то ни прави удоволствие и ако ни е приятно да го вършим — което също не е така, — убеден съм, че нямаме право да постъпваме по този начин. Ние просто разваляме хората. Длъжни сме да мислим за това. Аз не мога да не го имам предвид, Дора. Тази мисъл не ме напуща и понякога много ме тревожи. Ето, миличка, това е всичко. Ела сега. Не бъди глупавичка!

Дора дълго не ми позволяваше да махна кърпичката. Хълцаше зад нея, като казваше, че ако се тревожа, защо тогава съм се оженил. Защо не съм й казал дори в деня преди сватбата, че съм знаел колко ще се тревожа и че предпочитам да не се женим? Ако не мога да я търпя, защо не я изпратя при лелите й в Пътни или пък при Джулия Милс в Индия? Джулия с радост ще я приеме и никога не ще я оприличава на един слуга затворник. Джулия никога не я е наричала с подобно име. Накъсо казано, Дора беше толкова развълнувана и така много развълнува и мен с това свое състояние, че почувствувах колко е безполезно да продължавам този разговор, макар и да говорех съвсем кротко, и реших да предприема нещо друго.

Но какво трябваше да предприема? Да се заема с развитието й ли? Това звучеше красиво и обещаващо и реших веднага да пристъпя към действие.

В резултат на това свое решение, когато Дора се държеше много детински и аз не исках да разваля настроението й, стараех се въпреки това да се държа сериозно — и разстройвах както нея, така и себе си. Приказвах й за нещата, които ме занимаваха, и й четях Шекспир, с което я изморявах до последна степен. Приучих се да й подхвърлям мимоходом разни полезни сведения или разумни мисли, но тя бягаше от тях като от пистолетни изстрели. Колкото и уж случайно и естествено да се стараех да обработя ума на малката си женица, не можех да не забележа, че тя инстинктивно долавяше намеренията ми и ставаше жертва на какви ли не страхове.

Особено Шекспир тя считаше за ужасен човек. Формирането на ума й напредваше много бавно.

Въвлякох и Тредълс в това начинание, без той да подозира. Когато идваше да ни види, просто го подлагах на обстрелване, за да може Дора да се поучи от втора ръка. Количеството практична мъдрост, с която обсипвах по този начин Тредълс, беше огромно и от най-високо качество. Но не оказваше никакво друго въздействие на Дора, само потискаше духа й и я караше да се бои, че следния път може би ще дойде нейният ред. Видях, че съм се превърнал в учител, капан, примка. Все едно че бях паяк, а Дора — муха, и непрестанно я дебнех от дупката си за нейно най-голямо безпокойство.

И все пак, като хвърлях поглед напред през този междинен стадий, когато вече ще съм „оформил ума й“ дотолкова, че да ме задоволи, постоянствах в същото направление в продължение на месеци. Когато обаче най-после открих, че добрите ми намерения стърчат от мен като бодли на таралеж и въпреки това нищо не съм постигнал, започнах да си мисля, че може би Дориният ум е бил формиран и обработен още преди да съм се заел с него.

Когато поразмислих, това ми се видя толкова вероятно, че изоставих плана си, който на думи беше много по-обещаващ, отколкото на дело. Реших отсега нататък да приемам моята дете-съпруга такава, каквато си беше, и да не се опитвам да я променям. Бях се изморил от усилието да бъда мъдър и благоразумен, и да виждам любимата си потисната и наплашена. Поради това й купих едни хубави обеци и един гердан за Джип и се прибрах вечерта вкъщи с намерение да бъда приятен.

Дора много се зарадва на тези малки подаръци и ме целуна весело, обаче помежду ни бе легнала сянка, макар и лека, и реших, че в никакъв случай не трябва да бъде така. Ако някъде трябва да съществува сянка, в бъдеще ще трябва да я държа само в собствената си душа.

Седнах на дивана до жена си, сложих обеците на ушите й и й изказах опасението си, че напоследък не сме били така мили един спрямо друг както преди и че вината е моя. Чувствувах това най-искрено и действително беше така.

— Истината е, мила ми Дора — казах аз, — че се опитвах да бъда мъдър.

— И да направиш и мен мъдра, така ли? Нали това искаше да постигнеш, Доди? — запита Дора свенливо.

Кимнах утвърдително на мило вдигнатите веждички и целунах разтворените устни.

— Това е съвсем безполезно — каза Дора и поклати глава, докато обеците започнаха да звънтят. — Ти знаеш какво представлявам и как те помолих да ме наричаш в началото. Ако не можеш да направиш това, боя се, че никога не ще успея да ти се понравя. Не си ли мислиш понякога, че би било по-добре, ако…

— Какво, мила моя? — запитах я аз, тъй като тя не направи усилие да продължи.

— Нищо! — каза Дора.

— Нищо? — повторих аз.

Тя обви с ръце шията ми, засмя се, нарече ме с любимото си име — гъска, и скри лицето си на рамото ми между толкова много къдрици, че беше наистина трудно да ги отмахна и да го видя.

— Питаш дали не мисля, че би било по-добре, ако не се бях заел да оформям ума на малката си женица, така ли? — казах аз, като се засмях сам на себе си. — Този ли беше въпросът ти? Да, аз действително мисля така.

— Значи това си се опитвал да правиш? — извика Дора. — Ах ти, ужасно момче!

— Но никога вече няма да го повтарям — казах аз. — Тъй като обичам малката си женица такава, каквато е.

— Наистина ли? — запита Дора, като се приближи по-близо до мен.

— Защо ще искам да променям нещо, което ми е тъй ценно от толкова време насам? Скъпа ми Дора, ти си най-привлекателна, когато показваш истинската си природа. Вече няма да правим разни надути опити, а ще се върнем към стария си живот и ще бъдем щастливи.

— И ще бъдем щастливи! — повтори Дора. — Да! По цял ден! И няма да се сърдиш, ако понякога работите не вървят както трябва, нали?

— Няма, няма — заявих аз. — Ще вършим това, което е по силите ни.

— И вече няма да ме укоряваш, че правим и другите хора лоши, нали? — замоли се Дора. — Това е тъй неприятно!

— Не, не — казах аз.

— По-добре е да бъда глупава, отколкото разтревожена, нали? — каза Дора.

— По-добре е да си естествената Дора, отколкото каквото и да било друго.

— О, Доди, наистина ли си убеден в това?

Тя поклати глава, обърна радостните си светнали очи към мен, целуна ме, изсмя се звънко и побягна да сложи новия гердан на Джип.

Така завърши първият ми опит да променя Дора. Когато го правех, бях нещастен. Не можех да понасям да упражнявам самичък мъдростта си. Не можех да съчетая това с предишната й молба да я считам за дете-съпруга. Реших, че трябва сам да се заема да оправя неуредиците ни, но да върша това незабелязано. Предвиждах обаче, че и с най-големите си усилия ще постигна много малко или пък ще трябва отново да се превърна в паяк, който дебне жертвата си.

И сянката, за която споменах и която не трябваше да стои повече помежду ни, остана да се таи само в моите гърди.

Животът ми се просмукваше от старото тягостно чувство. Промяната в него бе тази, че сега то беше още по-дълбоко. Но си оставаше все така мъгляво както по-рано и ме обхващаше като тъжна музика, прозвучала неясно в нощта. Обичах предано жена си и бях щастлив, но щастието, което някога смътно желаех, не беше щастието, на което се радвах, и винаги имаше нещо, което ми липсваше.

За да изпълня обещанието, което дадох сам на себе си — да разкрия напълно сърцето си в този разказ, отново се взирам в него и изнасям на показ тайните му. Това, което ми липсваше, беше осъществяването на юношеските ми блянове. Бе невъзможно те да се сбъднат някога. Както всички хора, открих това с болка. Но знаех, че за мен щеше да бъде много по-добре, ако жена ми би могла повече да ми помага и ако споделяше мислите, за които нямах другар. А това би могло да се осъществи.

От една страна, долавях, че това, което чувствувам, е общо и неизбежно; от друга ми се струваше, че то засяга само мен и би могло да бъде различно. Люшках се между тези две непримирими заключения, без да имам ясно съзнание за несъвместимостта им едно с друго. Когато си мислех за въздушните юношески мечти, които никога не могат да се сбъднат, аз отправях взор към времето, предшестващо възмъжаването ми, което вече бях надживял. Сетне мислите ми литваха към блажените дни с Агнеса в скъпата стара къща и те се възправяха пред мен като видения, които може би щяха да станат действителност в един друг свят, но никога нямаше да се осъществят тук.

Понякога си мислех: какво би се случило, ако Дора и аз никога не се бяхме срещали? Но тя беше така свързана със съществуванието ми, че тази най-празна от всички мои мисли бързо изчезваше, сякаш литваше на прозрачни крила.

Не преставах да обичам Дора. Това, което описвам, дремеше, събуждаше се едва-едва и отново заспиваше в най-скритите гънки на съзнанието ми. Външно не се проявяваше нито в делата, нито в думите ми. Понасях товара на всичките ни дребни грижи, както и на всичките ни планове. Дора държеше вечер перата ми, като с това и двамата считахме, че всеки изпълнява своя дял. Тя действително ме обичаше и се гордееше с мен. И когато Агнеса й каза в едно от писмата си с каква гордост и интерес старите ми приятели следят растящата ми слава и как сякаш чуват гласа ми, когато четат книгите ми, Дора прочете това с радостни сълзи в светналите си очи и каза, че аз съм нейното скъпо, умно, знаменито момче.

„Първият погрешен порив на необузданото ми сърце.“ По това време тези думи на мисис Стронг постоянно звучаха в ума ми. Често пъти нощем се събуждах с тях и дори си спомням, че в сънищата си ги виждах написани по стените на къщите. Защото сега знаех, че и моето собствено сърце беше необуздано, когато срещнах Дора за първи път, и че ако не беше така, след женитбата ни никога нямаше да изпитам смътното тревожно чувство, което се таеше в гърдите ми.

„Нищо не може да бъде по-печално за един брак от несъответствието в целите и намеренията.“ Много добре си спомнях и тези думи. Бях се опитал да приспособя Дора към себе си, но не успях. Оставаше ми аз да се приспособя към нея, да споделям с нея каквото можех и да се чувствувам щастлив; да нося на плещите си, каквото беше необходимо, и пак да се чувствувам щастлив. Размишлявах и виждах, че по този начин трябваше да обуздавам сърцето си. Това направи втората ми година след женитбата много по-щастлива от първата. И най-хубавото беше, че така Дора сияеше от щастие.

Но през тази година Дориното здраве взе да отслабва. Бях се надявал, че ръце, по-нежни от моите, биха укрепнали характера й и че една бебешка усмивка до гърдите й може би ще превърне моята дете-съпруга в жена. Но това не можа да се осъществи. Духът запърха за миг с криле на прага на мъничкия си затвор и несъзнаващ оковите си, литна нагоре.

— Когато отново захвана да тичам както по-рано, лельо — каза веднъж Дора, — ще науча Джип да се надбягва. Взел е да става много бавен и ленив.

— Подозирам, че работата е по-сериозна от обикновен мързел — каза леля, която кротко работеше нещо край нея. — От възрастта е, миличка.

— Мислиш ли, че е стар? — запита Дора удивена. — Колко чудно ми изглежда, че Джип може да е стар!

— Всеки от нас е склонен към такива оплаквания, когато минат годинките, мъничката ми — каза весело леля. — Мога да те уверя, че и аз не се чувствувам както по-рано.

— Но, Джип, дори и малкият Джип! — каза Дора, като го загледа със съчувствие. — О, клетичкият!

— Предполагам, че ще живее още дълго, Цветенце — каза леля, като потупа Дора по бузата, когато тя се наведе от дивана да погледне Джип. Той й отвърна, като застана на задните си крака и направи няколко астматични опита да се търкули презглава. — Тази зима трябва да сложим парче фланела в къщичката му, така че, вярвам, отново ще го видим свеж и бодър с идването на пролетните цветя. Милото кученце! — възкликна леля. — Дори и да имаше няколко живота, както котките, и да свършваше с последния, той пак би залаял срещу мен със сетния си дъх!

Дора му помогна да се качи на дивана, където той наистина се опълчи срещу леля с такава ярост, че просто не можеше да стои насочен напред, а лаеше отстрани. Колкото по-дълго го гледаше леля, толкова по-ядосано я укоряваше той. Напоследък тя беше захванала да носи очила и по някаква непонятна причина кучето съзираше в тях лична обида.

Дора го накара да легне, като трябваше дълго да го увещава. Когато той се успокои, тя издърпа дългото му ухо, като го въртеше с пръсти и замислено повтаряше:

— Дори и малкият Джип! Клетичкият!

— Дробовете му работят добре, а и омразата му съвсем не изразява слабост — каза весело леля. — Както изглежда, ще живее още дълги години. Но, Малко цветче, ако искаш куче, с което да се надбягваш, ще ти дам друго, тъй като в това отношение той си е изпял песента.

— Благодаря, лельо — каза тихичко Дора, — но моля те, не ми давай друго куче!

— Не? — каза леля, като свали очилата си.

— Не бих могла да имам друго куче освен Джип — каза Дора. — Ще бъде толкова жестоко спрямо него! Освен това с никое друго куче не бих могла така да се сприятеля, тъй като то няма да ме е познавало преди женитбата ми и няма да е лаело срещу Доди, когато той дойде за първи път у нас. Не, лельо, боя се, че не бих могла да обичам никое друго куче освен Джип.

— Разбира се! — каза леля, като отново погали бузата й. — Имаш пълно право.

— Ти не се обиждаш, нали? — запита я Дора.

— Я виж какво чувствително дете! — извика леля, като се наклони с любов към нея. — Как можа да си помислиш, че ще се обидя!

— Не, не, не мислех така наистина, но съм малко уморена и това ме направи за миг глупава — знаеш, аз винаги съм си малко глупавичка; и приказките около Джип ме направиха още по-глупава. Той ме познава така отдавна, нали, Джип? И не бих понесла да го пренебрегна само защото — защото малко се е поизменил, нали, Джип?

Джип се сгуши по-близо до господарката си и лениво зализа ръката й.

— Ти не си още толкова стар, че да напуснеш господарката си, нали, Джип? — запита го Дора. — Все още ще можем да си правим компания за известно време!

Хубавата ми Дора! Когато следната неделя слезе за обяд, тя много се зарадва, че ще види добрия Тредълс, който неделен ден винаги обядваше у нас, и ние решихме, че тя ще се оправи в най-скоро време. Но все казваха: почакайте още няколко дни и след това още няколко, а тя все не можеше нито да тича, нито да върви. Изглеждаше много хубава и беше много весела, обаче малките крачка, които така пъргаво се въртяха, когато Джип танцуваше, сега бяха неподвижни.

Вече всяка сутрин я свалях долу на ръце и всяка вечер отново я качвах горе. Тя ме прегръщаше около шията и през всичкото време се смееше, като че ли го правех за някакъв облог. Джип лаеше и подскачаше край нас, подтичваше напред и се оглеждаше задъхано, когато стигнеше до площадката, да види дали идваме. Леля, най-грижливата и най-веселата от всички милосърдни сестри, се тътреше зад нас, прилична на същинска маса от шалове и възглавници. Мистър Дик не би отстъпил длъжността си на факлоносец за нищо на света. А Тредълс често стоеше в подножието на стълбата, загледан към нас, докато Дора изпращаше по него поздрави на най-милото момиче в света. Така всички представлявахме весела процесия, а моята дете-съпруга беше най-весела от всички.

Но понякога, когато я вземах на ръце и усещах колко беше олекнала, обхващаше ме мъчително чувство, сякаш приближавах до някаква заледена област, която още не бях зърнал, но чието мразовито дихание ме сковаваше. Избягвах да назова това чувство с някое определено име, както и да го свържа със себе си. Но една вечер, когато ме бе обхванало особено силно, след като леля я беше оставила с думите: „Лека нощ, малко Цветенце“ — седнах самичък край писалището си и горко заплаках. Колко фатално беше това име и как вехнеше малкото цветче на стъблото си!

Бележки

[1] В оригинала — Domestic. Бел.Alegria

[2] Прави се намек за един много известен разказ за едно момче, слуга, който спечелва цяло състояние благодарение на котката си и впоследствие става кмет. Бел.пр.