Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (46)

XLV глава
Мистър Дик изпълнява лелиното предсказание

Бе изминало доста време, откакто бях престанал да работя при доктор Стронг. Но тъй като живеехме близо до него, често ги виждах. На няколко пъти всички ходихме у тях на вечеря или на чай. Стария воин беше на постоянна квартира под неговия покрив. Тя си беше все същата и все същите безсмъртни пеперуди се рееха над шапката й.

Подобно на много други майки, които съм срещал през живота си, мисис Марклъхъм обичаше удоволствията повече, отколкото ги обичаше Ани. Тя се нуждаеше от много забавления и (хитър стар воин) даваше вид, като се вслушваше в собствените си желания, че проявява преданост към дъщеря си. Така че докторовото желание Ани да се забавлява, беше особено добре дошло за тази превъзходна майка, която превъзнасяше до небесата благоразумието на зетя си.

Не се съмнявам, че без да съзнава, тя разлютяваше душевната рана на доктора. Без да проявява друго освен известно лекомислие и себелюбие, не винаги липсващи в твърде зряла възраст, тя, струва ми се, утвърждаваше у него опасението, че той ограничава младата си съпруга и че между тях няма душевна близост.

— Душице скъпа — каза му тя един ден в мое присъствие, — вие знаете без съмнение, че на Ани й е скучно да седи все тук като затворница.

Докторът кимна благодушно.

— Когато дойде на майчината си възраст — продължи мисис Марклъхъм, като развя ветрилото си, — тогава работата ще е съвсем друга! Сложете ме в затвор, всред добро общество и с колода карти — а аз не бих мечтала да изляза оттам. Но аз не съм Ани и Ани не е майка си!

— Разбира се, разбира се — съгласи се докторът.

— Вие сте най-доброто създание — не, моля ви, така е — каза тя, тъй като докторът махна с ръка да отрече думите й, — трябва да кажа в самото ви лице, също както казвам и зад гърба ви, че вие сте най-благородното същество. Но, разбира се, не можете да имате същите интереси и вкусове като Ани, пък и не може да се очаква това от вас.

— Така е — каза докторът с печален глас.

— Именно така — повтори и Стария воин. — Вземете например речника ви. Каква полезна работа е един речник! Колко необходима! Значенията на думите без доктор Джонсън^[1] и хора като него ние бихме наричали италианското желязо креват или нещо подобно. Но не можем да очакваме един речник — особено когато той още се съчинява — да заинтригува Ани, нали?

Докторът си поклати главата.

— И тъкмо затова решително одобрявам вашето благоразумие — каза Стария воин, като го потупа по рамото със затвореното си ветрило. — Това само показва, че за разлика от много възрастни хора вие не искате да вградите стари глави на млади рамене. Проучили сте Аниния характер и го разбирате. Според мен това е наистина възхитително.

Дори и спокойното и търпеливо лице на доктора в този момент показа известна болка под тежестта на тези комплименти.

— Следователно, драги ми докторе — каза Стария воини, като го потупа с обич няколко пъти, — можете винаги да разчитате на мен. Аз съм напълно на ваше разположение. Готова съм да ходя с Ани на опери, концерти, изложби, всичко. И вие никога не ще ме видите изморена. Дългът преди всичко друго на този свят, драги ми докторе!

И тя никак не измени на думата си. Бидейки една от тези личности, които могат да се справят с много развлечения, тя никога не се отказваше от преследването на тази цел. Мисис Марклъхъм имаше обичай всеки ден да се настанява в най-мекото кресло и в продължение на два часа да чете вестника през очилата си, като никога не го взимаше, без да намери съобщение за нещо, което Ани с удоволствие би посетила. Ани напразно протестираше, че подобни работи са й омръзнали. Майка й винаги се противопоставяше със следното възражение:

— Скъпата ми Ани, вярно, че ти можеш да съдиш по-добре от мен, обаче трябва да ти кажа, моя любов, че по този начин не отвръщаш както трябва на любезността на доктор Стронг.

Това обикновено се казваше в присъствието на доктора и, както ми се струваше, беше главната причина, която принуждаваше Ани да оттегли отказа си, когато направеше такъв. Общо взето, тя отстъпваше на майчините си желания и отиваше там, където Стария воин я водеше.

Сега рядко се случваше да ги придружава мистър Молдън. Понякога канеха леля и Дора, които приемаха поканата. Понякога викаха само Дора. Бе имало моменти, когато аз не бих бил спокоен, ако тя отидеше, но споменът за това, което се бе случило през онази вечер в кабинета на доктора, ме бе накарало да променя отношението си. Вярвах, че докторът беше прав, и престанах да подозирам съпругата му.

Когато се случваше да остане насаме с мен, леля понякога почесваше носа си и казваше, че нищо не може да разбере. Тя изразяваше желанието да ги вижда по-щастливи и изказваше опасението, че нашият войнствен приятел (както винаги наричаше Стария воин) никак не поправя работата. Тя беше на мнение, че ако нашият войнствен приятел изреже пеперудите от шапката си и ги даде на коминочистача да се накичи с тях на майското тържество, ще покаже, че е станала по-разумна.

Обаче главното й упование беше мистър Дик. Тя смяташе, че той има някаква идея в главата си и ако някога съумее да си я уточни и изрази, което беше най-голямата му трудност, ще извърши нещо необикновено.

Без да подозира това предсказание, той продължаваше да се държи с доктора и съпругата му както преди. В отношенията си към тях той нито напредваше, нито се отдръпваше. Беше се залостил като скала; и трябва да си призная, вярата ми, че ще направи някога нещо в това направление, не беше по-голяма, отколкото ако беше някакво здание.

Но една вечер, няколко седмици след женитбата ми, мистър Дик показа глава във всекидневната, където пишех самичък (Дора беше отишла с леля на чай у двете канарчета), и каза с многозначително покашляне:

— Бих ли те безпокоил много, Тротууд, ако поприказвам малко с теб?

— Съвсем не, мистър Дик, заповядайте! Заповядайте!

— Тротууд — каза мистър Дик, като постави единия си показалец отстрани на носа си, след като се бе ръкувал с мен. — Преди да седна, бих искал да отбележа нещо. Ти познаваш леля си, нали?

— Горе-долу.

— Тя е най-чудесната жена на света!

След като направи това съобщение така, сякаш го изстреля от себе си като от пушка, мистър Дик седна с по-голяма тържественост от обикновено и ме погледна.

— А сега, мое момче, ще ти задам един въпрос — каза мистър Дик.

— Можете да ми зададете колкото си искате въпроси — отвърнах аз.

— Как гледаш на мен, мое момче? — запита ме той, като скръсти ръце.

— Като на скъп, стар приятел — казах аз.

— Благодаря ти, Тротууд — каза мистър Дик, като се засмя и протегна ръка през масата да стисне моята в радостта си. — Обаче, моето момче — продължи той отново сериозно, — бих искал да знам как гледаш на мен в това отношение — и той докосна челото си.

Бях озадачен какво да му отговоря, но той ми помогна с една дума.

— Слабоват, нали?

— Е, да, до известна степен — отвърнах колебливо аз.

— Точно така! — извика мистър Дик, който изглеждаше очарован от отговора ми. — Виждаш ли, Тротууд, когато вземат безпокойствата от главата на еди-кого си и ги сложат знаеш къде, тогава се получава истинска — и тук той завъртя бързо двете си ръце една около друга, за да изрази бъркотия. — Сториха ми това по някакъв начин и ето резултата.

Кимнах му и той ми отвърна с кимване.

— С една дума, момчето ми — каза мистър Дик, като сниши гласа си до шепот, — аз съм глуповат.

Исках да протестирам, обаче той ме спря.

— Да, такъв съм! Тя иска да покаже, че не съм, и не желае да чуе подобно нещо, обаче аз си знам, че съм глупав. Ако не беше тя, щяха да ме затворят в болница и щях да водя окаяно съществуване. Но аз ще се погрижа за нея. Не съм изразходвал нищо от парите, които получавам за преписването. Слагам си ги в една кутия. Направил съм й завещание. Всичките ще ги оставя на нея. Тя ще бъде богата, знатна!

Мистър Дик си извади носната кърпичка и си избърса очите. Сетне я сгъна много грижливо, оглади я с ръцете си, сложи я в джоба си и сякаш заедно с нея прибра там и леля.

— Ти си образован човек, Тротууд — каза мистър Дик. — Много образован. И знаеш много добре какъв голям учен и какъв благороден човек е доктор Стронг. Знаеш също така каква голяма чест ми е оказвал винаги. Не се гордее с мъдростта си. Скромен е, много скромен — и е снизходителен дори към клетия Дик, който е глуповат и невежа. Написал съм името му на парче хартийка и съм го отправил с хвърчилото във висините, между чучулигите. Хвърчилото с радост прие, а небето просто засия.

Зарадвах го, като казах най-сърдечно, че докторът заслужава най-дълбока почит.

— А красивата му жена е истинска звезда — каза мистър Дик — сияйна звезда. Виждал съм сиянието й. Но… — тук той приближи стола си и каза, като сложи ръка на коляното ми: — Облаци, моето момче, облаци…

Поклатих съчувствено глава.

— И от какво са тези облаци? — запита мистър Дик.

Той ме загледа така жално и така жадуваше да разбере нещо, че се постарах да му отговоря колкото можех по-бавно и отчетливо, както бих обяснил на едно дете.

— Между тях има за нещастие известно недоразумение, злополучен повод за охлаждане един към друг, някаква тайна. Може би се дължи на разликата в годините им. Може да е възникнало просто от нищо.

Мистър Дик, който кимаше замислено след всяко мое изречение, спря, когато и аз спрях, като продължаваше да седи замислен, с очи върху лицето ми и ръка върху коляното ми.

— Да не би докторът да й е сърдит, Тротууд? — запита той след малко.

— Не. Много й е предан.

— Тогава, момчето ми, разбирам каква е работата! — каза мистър Дик.

Обхванат от внезапен порив, той ме цапна по коляното и се облегна назад на стола си, като вдигна нагоре вежди, колкото му беше възможно, и това ме накара още повече да се усъмня в разума му. Той изведнъж стана отново сериозен и като се наклони напред както по-рано, каза, изваждайки почтително кърпичката си, сякаш тя наистина представляваше леля Бетси:

— А най-чудесната жена на света, Тротууд? Защо тя не е сторила нещо да оправи работата?

— Този въпрос е твърде деликатен за чието и да било вмешателство — отвърнах аз.

— Ами този високообразован човек? — каза мистър Дик, като ме докосна. — Защо той не направи нещо?

— Поради същата причина — отговорих аз.

— Тогава аз ще го направя! — каза мистър Дик.

И той стоеше пред мен ликуващ, като кимаше с глава и се удряше в гърдите, докато човек би си помислил, че се е задушил от удряне и кимане.

— Един клет, побъркан човек — каза мистър Дик, — един слабоумен — и отново се удари по гърдите — може да направи това, което и най-чудесните хора не са в състояние да сторят! Аз ще ги събера, момчето ми. Ще се опитам. Мен няма да обвиняват. На мен няма да възразяват. На мен няма да се сърдят, ако сбъркам нещо. Аз съм само мистър Дик. И кой обръща внимание на Дик? Дик не представлява нищо! Пфу! — духна презрително той, сякаш издухваше самия себе си.

Добре стана, че не успя да се доизкаже, тъй като в това време чухме файтона, който доведе леля и Дора, да спира до портата.

— Нито дума, момчето ми! — продължи той шепнешком. — Хвърли цялата вина върху Дик — глупавия Дик, лудия Дик! Аз и по-рано си мислех, че схващам каква е работата, но сега вече съвсем ми е ясно. След всичко, което ми каза, напълно ми е ясно, че добре съм схванал. Всичко ще се нареди!

Мистър Дик не продума вече нищо по този въпрос, обаче в продължение на следващите няколко минути направи от себе си същински телеграф, като се мъчеше чрез разни знаци (за най-голяма лелина тревога) да ми даде да разбера да не издавам тайната му.

За мое удивление в продължение на следващите няколко седмици не чух нищо по въпроса, макар че бях много любопитен да узная дали той успяваше в усилията си. В заключението, до което беше стигнал, виждах проблясък на здрав смисъл — да не говоря за доброто чувство, което той винаги проявяваше спрямо доктора и жена му. Най-сетне взех да мисля, че в нездравото и объркано състояние на разсъдъка си беше или забравил, или изоставил намерението си.

Една хубава надвечер, когато Дора не беше склонна да излиза, леля и аз се разходихме до къщата на доктора. Беше есен, когато нямаше парламентарни дебати, които да отровят вечерния въздух; и аз си спомням как под стъпките ни листата дъхаха аромата на градината ни в Блъндърстоун и вятърът навяваше старата печал.

Стигнахме до къщата по мрак. Мисис Стронг тъкмо излизаше от градината, където мистър Дик все още се помайваше, зает с ножа си да помага на градинаря да остри някакви калеми. Докторът беше зает с някого в кабинета си, обаче мисис Стронг каза, че посетителят скоро ще си отиде, и ни помоли да останем да се видим и с него. Влязохме заедно с нея в гостната и седнахме край потъмняващия прозорец. В посещенията на такива стари приятели и съседи като нас никога нямаше официалности.

Не бяха изминали много минути, когато мисис Марклъхъм, която почти винаги беше възбудена за нещо, влезе забързано с вестника си и каза задъхано:

— За бога, Ани, защо не ми каза, че има някой в кабинета?

— Скъпа майко — отвърна тихо тя, — откъде мога да знам, че ти би желала да бъдеш осведомена за това?

— Дали съм желала да бъда осведомена! — каза мисис Марклъхъм, като се отпусна на дивана. — Никога през живота ми не ми се е случвало подобно нещо!

— Беше ли в кабинета, мамо? — запита Ани.

— Дали съм била в кабинета! — повтори натъртено тя. — Разбира се, че бях! И заварих обичливото същество — мис Тротууд и вие, Дейвид, ако само можете да си представите чувствата ми! — заварих го да си изготвя завещанието.

Дъщеря й се извърна бързо от прозореца.

— Да, моя мила Ани, в момента, когато изготвяше последната си воля — повтори мисис Марклъхъм, като простря вестника върху масата подобно на покривка и го поглади с ръка. — Каква предвидливост от страна на милия човечец! Каква любов! Трябва да ви уведомя какво точно се случи. Наистина трябва — за да бъда справедлива към този прекрасен човек, — защото той действително е такъв! Може би вие знаете, мис Тротууд, че в този дом не се пали никаква свещ, докато очите ви буквално не изтекат, и че в цялата къща няма никъде удобен стол да си прочете човек вестника освен в кабинета. Това ме принуди да отида там, тъй като видях, че светеше. Отворих вратата. При доктора имаше други двама души — служебни лица, — вероятно от юридическия бранш, като и тримата бяха насядали около масата и скъпият доктор беше с перо в ръка. „Това просто изразява — каза докторът — Ани, моля ти се, внимавай само в думите му, — това, господа, само изразява моето доверие спрямо мисис Стронг, поради което й оставям безусловно цялото си състояние.“ Едно от служебните лица повтори: „Давате безусловно цялото си състояние?“ При които думи аз казах, обхваната от майчинските си чувства: „Боже мой, моля да ме извините!“ Спънах се в прага и се измъкнах през задното коридорче, където е килерът.

Мисис Стронг отвори вратата и излезе на верандата, като се облегна на една колона.

— Кажете, мис Тротууд, кажете и вие, Дейвид, не е ли радостно — каза мисис Марклъхъм, като механично проследи с очи дъщеря си, — не е ли радостно да видите един човек на възрастта на доктора да има силата да постъпи по този начин? Това само показва колко права съм била. Когато докторът ме поласка с посещението си и ми направи предложение относно Ани, аз й казах: „По мое мнение няма никакво съмнение, че доктор Стронг ще се погрижи добре за теб, като направи дори повече от това, което е длъжен“.

В този момент иззвъня звънецът и чухме посетителите да си излизат.

— Навярно всичко е свършено — забеляза Стария воин, след като се ослуша. — Милият човечец е подписал завещанието си, подпечатал го е и го е дал на съхранение и сега вече е спокоен. Какъв ум! Каква предвидливост! Ани, скъпа моя, аз отивам в кабинета с вестника си, тъй като без новини се чувствувам буквално нещастна. Мис Тротууд, Дейвид, елате, моля, да се видите с доктора.

Спомням си, че когато се отправихме след нея в кабинета, забелязах в полумрака на стаята мистър Дик, който в този момент си затваряше ножа. А леля, за да даде поне слаб израз на гнева си към войнствения ни приятел, яростно почесваше носа си. Обаче кой влезе пръв в кабинета, как мисис Марклъхъм в миг се настани в креслото, как се случи така, че леля и аз се намерихме сами до вратата — всичко това вече съм забравил, ако изобщо ми е било ясно. Знам само, че ние видяхме доктора, преди той да ни види. Беше седнал до работната си маса, между любимите си томове, спокойно подпрял глава на ръката си. В същия миг видяхме и мисис Стронг да влиза безшумно в стаята, бледа и трепереща. Мистър Дик я подкрепяше с ръка. Той сложи другата си ръка на рамото на доктора, като с това го накара да вдигне разсеяно глава. Жена му се отпусна на едно коляно до нозете му, с ръце, вдигнати умолително нагоре, и с онова паметно за мен изражение, което никога не можех да забравя. При тази гледка мисис Марклъхъм изпусна вестника и ококори очи, прилична по-скоро на статуя на носа на кораб, наречен „Удивление“, отколкото на каквото и да било друго.

Каква ласкавост и изненада се изписаха по лицето на доктора! Какво достойнство имаше в умоляващата поза на жена му! С каква обич и загриженост се държеше мистър Дик! И с каква сериозност леля прошепна:

— Та този човек ли е луд!

Докато пиша настоящите редове, сякаш отново виждам и чувам всичко това.

— Доктор Стронг! — обърна се мистър Дик към него. — Има ли нещо не както трябва? Погледнете тук.

— Ани! — извика докторът. — Не при нозете ми, скъпа!

— Да! — каза тя. — Моля ви никой да не напуща стаята. О, мой съпруже и татко, наруши това дълго мълчание. Нека и двамата разберем какво ни разделя!

Възстановила способността си да говори, мисис Марклъхъм възкликна, обхваната от семейна гордост и майчинско негодувание:

— Ани, веднага стани и не опозорявай близките си, като се унижаваш по този начин, освен ако не искаш веднага да полудея!

— Майко! — отвърна Ани. — Не си хаби напразно приказките с мен, тъй като молбата ми е отправена към съпруга ми и дори ти не представляваш нищо тука.

— Не представлявам нищо! — възкликна мисис Марклъхълм. — Аз не представлявам нищо! Това дете се е побъркало. Моля, подайте ми чаша вода!

Вниманието ми беше всецяло насочено към доктора и жена му, така че не можех да се занимавам с молбата й, пък и тя не направи никому впечатление, поради което мисис Марклъхъм остана да се задъхва, да гледа вперено и да си вее с ветрилото.

— Ани! — каза докторът, като взе нежно ръката й. — Скъпа моя! Ако с течение на времето в семейния ни живот е настъпила някаква неизбежна промяна, не си ти виновна за нея. Грешката е моя и само моя. Моята преданост, възхищение и уважение са непроменени. Искам да те направя щастлива. Аз истински те обичам и почитам! Стани, Ани, моля те!

Но тя не стана. След като го погледа известно време, отпусна се още по-близо до него, сложи ръка на коляното му и като склони глава върху него, каза:

— Ако имам тук приятел, който може да пророни една думичка по този въпрос, за мен или заради съпруга ми; ако имам приятел, който да изкаже измъчващото ме понякога подозрение; ако имам приятел, който почита съпруга ми и ми е поне малко предан и който знае нещо, каквото и да било то, но само годно да помогне и на двама ни то аз умолявам този приятел да заговори!

Настъпи дълбока тишина. След няколко мига болезнено колебание наруших мълчанието:

— Мисис Стронг, зная нещо, което доктор Стронг горещо ме е молил да пазя в себе си и което до тази вечер действително съм скривал. Но струва ми се, дошло е време, когато би било само погрешна проява на деликатност и доверие, ако продължавам да го тая и когато вашата молба ме освобождава от задължението да мълча.

Тя извърна за миг лицето си към мен и разбрах, че съм прав. Не бих могъл да устоя на умоляващия й поглед дори и ако увереността, която ми даваше, беше по-малка.

— Може би бъдещият ни мир и спокойствие са във ваши ръце — каза тя. — Дълбоко вярвам, че няма нищо да скриете. Предварително знам, че нищо, което вие или кой и да било друг би казал, ще разкрие друго освен благородството на моя съпруг. А за мен не се бойте. Аз самичка ще говоря за себе си пред него и пред бога.

Под тежестта на тази молба аз не потърсих позволението на доктора и без да правя друг компромис с истината, само като посмекчих грубостите на Юрая Хийп, разправих открито какво се бе случило в същата тази стая нея вечер. Зяпналият поглед на мисис Марклъхъм и острите, прегракнали възклицания, с които тя ме пресичаше от време на време, не подлежат на никакво описание.

Когато свърших, Ани остана безмълвна в продължение на няколко минути, със сведена надолу глава, както вече я описах. След това взе ръката на доктора (той седеше все в същото положение, в което го бяхме заварили, когато влязохме в стаята), притисна я до гърдите си и я целуна. Мистър Дик я привдигна грижливо и когато заговори, тя стоеше облегната на него, вперила поглед в съпруга си — от когото нито веднъж не извърна очи.

— Ще ви открия всичко, което е било в ума ми, откакто съм се омъжила — каза тя с нисък, покорен, нежен глас. — Не бих могла да продължавам да живея, след като чух всичко това, ако крия и най-малкото нещо.

— Ани, дете мое, никога не съм се съмнявал в теб — каза ласкаво докторът. — Не е нужно да казваш каквото и да било. Наистина не е нужно.

— Напротив, много е необходимо — каза тя със същия глас. — Аз трябва да открия цялото си сърце пред този, който представлява самото благородство и вярност и когото, бог ми е свидетел, обичам и почитам все повече и повече с всяка година, с всеки ден.

— Наистина! Ако изобщо мога да разбера нещо! — прекъсна я мисис Марклъхъм.

(— Нищо не можеш да разбереш, стара бъбрице! — с негодувание прошепна леля.)

— … Трябва да ми се позволи да отбележа, че не е необходимо да се влиза в тези подробности.

— Никой освен съпругът ми не може да съди за това — каза Ани, без да отмества очи от лицето му, — и той ще ме изслуша. Ако кажа нещо, което ще ти причини болка, мамо, трябва да ми простиш. Самата аз често и дълго съм страдала.

— Бога ми! — задъхано възкликна мисис Марклъхъм.

— Когато бях много млада — каза Ани, — когато бях още дете, аз черпех първите си сведения за всичко, което ме обкръжава, от търпеливия другар и учител — приятеля на татко, — който винаги ми е бил скъп. Не мога да си спомня за нищо от това, което зная, без да си спомня за него. Той беше, който обогати ума ми с неговите първи съкровища и им даде своя отпечатък. Те никога не биха имали този характер, струва ми се — ако не ги бях получила от неговите ръце.

— Значи не счита майка си за нищо! — възкликна мисис Марклъхъм.

— Не е така, мамо — каза Ани. — Аз само му отдавам заслуженото. Длъжна съм да го сторя. Когато израснах, той продължаваше да заема същото място. Гордеех се, че се интересува от мен. Бях дълбоко, нежно, благородно привързана към него. Гледах на него като на баща, като на ръководител. Неговата похвала ми беше по-скъпа от всички други похвали, а вярата ми в него беше така дълбока, че дори и в целия свят да бих се усъмнила, нямаше да престана да вярвам в него. Ти сама знаеш, мамо, колко млада и неопитна бях, когато ти изведнъж ми го представи в качеството на кандидат за ръката ми.

— Разправяла съм за това събитие на всички присъствуващи поне петдесет пъти! — каза мисис Марклъхъм.

(— Тогава, за бога, дръж си езика и не го разправяй повече! — измърмори леля.)

— Това беше такава голяма промяна, такава голяма загуба, както ми се струваше тогава — каза Ани, запазила все същия поглед и все същия тон, — че аз не можех да не се развълнувам и смутя. Тогава бях още малка девойка и просто ми беше мъчително да изменя привичното си отношение към него. Нищо обаче не можеше да върне назад миналото. Все пак аз се гордеех, че той ме бе счел достойна за себе си, и ние се оженихме.

— В Сейнт Алфадж, Кентърбъри — забеляза мисис Марклъхъм.

(— Дявол да я вземе тази жена, просто не млъква! — каза леля.)

— Никога не съм мислила за облагите, които този брак би ми донесъл — продължи Ани поруменяла. — В младото ми сърце нямаше място за такива долни съображения. Майко, прости ми, ако кажа, че ти беше, която първа ми внуши как хората могат да оскърбят и него, и мен с жестокото подозрение, че в нашия брак играят роля парите.

— Аз! — възкликна мисис Марклъхъм.

(— Разбира се, ти! И съвсем не можеш да премахнеш вината си с ветрилото! — каза леля.)

— Това беше първото нещастно обстоятелство в новия ми живот — каза Ани. — Да, първият повод да се чувствувам нещастна. Тези моменти напоследък са много чести; но не, великодушни ми съпруже — не поради причината, която ти предполагаш, тъй като в сърцето ми няма никаква мисъл, никакъв спомен, никаква надежда, които някоя сила да може да отдели от тебе!

Вдигна очи, вкопчи ръцете си една в друга и това я правеше да изглежда като самото въплъщение на красотата и верността. От този момент нататък докторът не си отделяше погледа от нея, както и тя не сваляше очи от него.

— Аз не упреквам мама: тя нищо не ти е искала за себе си и намеренията й винаги са били най-добри, в това съм уверена, но аз жестоко страдах, когато виждах, че беше обсипван с молби от мое име, че беше използван, и какво благородно великодушие проявяваше винаги. Измъчвах се от неприязненото чувство на мистър Уикфийлд, който не е преставал да ти мисли доброто, както и от чувството, че съм изложена на низкото подозрение, че нежността ми е била продадена и откупена от тебе — най-благородния човек на света. За мен това беше незаслужен позор, в който беше въвлечен и ти. Не съм в състояние да ти опиша — и мама не е в състояние да разбере — каква мъка е било за мен вечно да ме прояжда тази заплаха, когато в дъното на душата си винаги съм знаела, че със сватбата си аз увенчах своята вярна любов и почит към теб!

— И това е благодарността, която човек получава за всички грижи, полагани за собственото семейство — проплака мисис Марклъхъм.

— Точно по това време мама беше най-загрижена за братовчед ми Молдън. Едно време бях много привързана към него, твърде много. — Тя говореше тихо, но без никакво колебание. — В детинството си бяхме влюбени един в друг. Ако обстоятелствата се бяха стекли иначе, може би щях да убедя сама себе си, че наистина го обичам, и навярно щях да се омъжа за него, за да бъда действително нещастна. Нищо не може да бъде по-печално за един брак, отколкото несъответствието във възгледите и целите на съпрузите.

Тези думи така силно ме поразиха, сякаш в тях имаше особено значение, което не можах да отгатна. „Нищо не може да бъде по-печално за един брак от несъответствието между възгледите и целите на съпрузите — нищо не може да бъде по-печално от несъответствието между възгледите и целите на съпрузите“ — мислено си повтарях аз.

— Между мен и братовчед ми няма нищо общо. Отдавна съм се убедила в това — каза Ани. — Дори и да нямам никакъв друг повод да благодаря на съпруга си, достатъчно ще е да му бъда признателна за това, че ме е спасил от първия погрешен порив на необузданото ми сърце.

Тя стоеше съвсем неподвижна пред доктора и говореше с жар, който ме поразяваше, макар гласът й да беше също така тих като преди.

— Страдах, когато виждах как той чака да бъде облагодетелстван от теб, страдах, защото бях принудена да понасям да бъдеш използван, и си мислех колко по-достойно би било от негова страна самичък да се беше заел да си пробие път. Мислех си, че ако бях на негово място, щях да се помъча да сторя това с цената на каквито и да било трудности. Обаче все пак аз се примирявах с това до вечерта преди тръгването му за Индия. Тогава разбрах неговата неблагодарност и вероломство. Тогава именно забелязах недоверието в очите на мистър Уикфийлд и за първи път прочетох в погледа му онова подозрение, което помрачи целия ми живот.

— Подозрение ли, Ани! — каза докторът. — Не, не, не!

— Знам, скъпи ми съпруже, че у теб нямаше никакво подозрение — отвърна тя. — И когато нея вечер дойдох при теб, да сваля от плещите си целия товар от срам и мъка, да ти кажа, че под твоя покрив един от моите роднини, когото ти беше облагодетелствал от любов към мен, ми е отправил думи, които не би трябвало да се изрекат дори и ако аз действително бях онова слабо и користолюбиво същество, за което ме е смятал — в мен не се намериха сили да ти нанеса този удар и замълчах. Мълчах до настоящия момент.

Мисис Марклъхъм леко простена и като се облегна назад в креслото си, закри лице зад ветрилото си, сякаш нямаше намерение да излиза оттам.

— Оттогава нататък не съм разменила нито дума с него освен в твое присъствие. А и тогава вършех това само за да избягна настоящото обяснение. Така изминаха много години. Великодушието, с което ти тайничко помагаше за напредъка в кариерата му, а след това ми съобщаваше за успеха му, за да ме зарадваш, само увеличаваше страданието ми.

Тя коленичи кротко при нозете на доктора, при все че той по всякакъв начин се мъчеше да й попречи да стори това, и каза със сълзи на очи, като го погледна в лицето:

— Не ми говори! Нека да кажа още няколко думи! За добро или лошо, ако би трябвало отново да направя това, аз не бих се поколебала пак да го сторя. Не можеш да си представиш какво значи да обичаш някого, а да те считат невярна, и да не можеш да се отървеш от едно подозрение, което на пръв поглед изглежда правдоподобно. Бях много млада и нямах никакъв съветник. Мама и аз напълно се различаваме във всичко, което се отнася до теб. Бях принудена да се свия в себе си и ако скривах от теб преживяното разочарование, вършех това, защото много те почитах и желаех и ти да ме почиташ!

— Ани! Чиста душа! Скъпото ми момиче! — каза докторът.

— Още малко! Само още няколко думи! Мислех си, че има толкова други жени, за които ти би могъл да се ожениш, които не биха ти донесли такива грижи и огорчения и които биха направили дома ти по-достоен за теб. Боях се, че щях да направя по-добре, ако бях останала само твоя ученичка и едва ли не дъщеря. Страхувах се, че съм неподходяща за твоите знания и мъдрост. И ако това ме караше да се крия в себе си (което действително вършех), когато всъщност би трябвало да проговоря, правех го пак, защото много те почитах и се надявах, че някой ден и ти ще ме почиташ.

— Този ден продължава вече толкова години, Ани, и ще завърши само с една безкрайно дълга нощ, скъпа моя — каза докторът.

— Още една думичка! След това реших най-непреклонно сама да нося товара, причинен от съзнанието за недостойната природа на оногова, към когото ти се показа толкова благороден. А сега само една дума. Тази вечер, скъпи ми приятелю, открих причината на промяната, която бе настъпила напоследък в теб. С болка и мъка гледах на тази промяна, като ту смятах, че тя се дължи на старите ми тревоги и огорчения, ту пък долавях това, което е било самата истина. Също така, тази вечер случайно разбрах колко голямо е доверието ти спрямо мен дори и при съществуването на погрешните подозрения. При всичката си любов и почит към теб, аз не се надявам, че ще мога да бъда достойна за такова доверие от твоя страна. Но действително съм в състояние да вдигна очи към това скъпо лице, което почитам като бащинско и обичам като съпружеско и което в детинството си съм гледала като на приятелско, и тържествено заявявам, че никога, дори и в мислите си, не съм била несправедлива към тебе и че никога не съм се колебала в любовта и верността, които ти дължа!

Тя бе обгърнала с ръце шията на доктора и той бе свел главата си над нейната, смесвайки посивелите си коси с тъмнокестеняваните й къдри.

— Дръж ме до сърцето си, скъпи съпруже! Никога не ме оставяй! Никога не мисли и не казвай, че между нас съществува някакво неравенство, то е само в недостатъците ми. Всяка година съзнавам това все по-ясно и почитта ми към теб се увеличава все повече и повече. Дръж ме до сърцето си, скъпи, защото любовта ми е непоколебима като скала!

Всред настъпилата тишина леля се приближи тържествено до мистър Дик и без да бърза, прегърна го и го целуна звучно. Добре стана, че тя стори това, тъй като, подозирам, в този момент той бе наклонен да застане на един крак, за да изрази радостта си от случилото се.

— Ти си наистина прекрасен човек, Дик! — с възхищение заяви леля. — И никога не се преструвай, че си нещо друго, тъй като аз те познавам по-добре!

При тези думи леля го дръпна за ръкава и ми кимна. След това и тримата тихичко излязохме от стаята.

— Във всеки случай хубавичко наредиха войнствения ни приятел — каза леля по пътя за вкъщи. — Дори и да нямаше друго, което да ме радва, това би ми било достатъчно, за да спя добре тази нощ!

— Боя се, че тя страшно много се огорчи! — каза мистър Дик дълбоко съчувствие.

— Какво! Огорчила ли се е! Виждал ли си някога крокодил да се огорчава? — запита леля.

— Не мисля, че изобщо някога съм виждал крокодил — отвърна меко мистър Дик.

— Нищо не би се случило, ако не беше тази дъртуша — каза натъртено леля. — Много е желателно някои майки да оставят на мира дъщерите си след женитбата им и да не проявяват така бурно майчината си обич. Те, изглежда, смятат, че едничкото нещо, което трябва да получат в замяна на това, че са ги довели на този свят — и да ми прости бог, като че ли нещастните създания са искали да ги раждат! — е пълната свобода да ги махнат от него посредством мъките, които им създават. Какво ще кажеш за това, Трот?

Мислех си за всичко, което бях чул. В ума ми непрестанно се въртяха думите: „Нищо не може да бъде по-печално за един брак от несъответствието във възгледите и целите на съпрузите.“ „Първият погрешен порив на необузданото ми сърце.“ „Любовта ми е непоколебима като скала.“ Вече си бяхме стигнали вкъщи и утъпканите листа лежаха под краката ни, а есенният вятър вееше.