Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (23)

XXII глава
Стари гледки и нови хора

Стиърфорд и аз останахме в Ярмут много повече от две седмици. Няма защо да казвам, че почти през всичкото време бяхме заедно, обаче понякога се отделяхме един от друг за по няколко часа наведнъж. Стиърфорд беше добър моряк, докато аз се отнасях с известно безразличие към морето, така че когато той отиваше да кара лодка с мистър Пеготи, което беше едно от любимите му забавления, обикновено оставах на брега. Обстоятелството, че спях в дома на Пеготи, ми създаваше известно ограничение, от каквото той беше освободен. Като знаех как усърдно се грижи тя по цял ден за мистър Баркис, никак не желаех да я карам вечер да ме чака. Докато Стиърфорд, настанен в хотела, можеше да си върши това, което му е угодно. Чувах, че често черпел моряците в любимата кръчма на мистър Пеготи — „Доброжелателят“ — и докато аз вече бях в леглото, правел лунни разходки с лодка, облечен в рибарски дрехи, и се връщал на брега чак със сутрешния прилив. Познавах неспокойната му природа и смелия му дух и знаех с какво удоволствие той изразходваше енергията си в някоя трудна работа, в борба с природните стихии, както и във всичко, което можеше да му създаде някаква възбуда, така че тези негови прояви никак не ме учудваха.

Имаше и друга причина, поради която понякога се разделяхме. Нещо постоянно ме теглеше към Блъндърстоун, място, с което бяха свързани всичките ми спомени от детството. Стиърфорд дойде там само веднъж, след което бе твърде естествено, че нямаше особено желание да повтори. Така че през три или четири дни от престоя ни там всеки един от нас отиваше на различни страни и се срещахме само на ранната закуска и на късната вечеря. Нямах понятие как прекарваше той свободното си време. Знаех само, че беше станал много популярен в градчето и че там, където друг не би си намерил ни една възможност за забавление, той си намираше двадесет.

А колкото до мен, едничкото занимание през време на самотните ми разходки беше да извиквам в паметта си всеки един ярд от стария път, по който бях вървял като дете, и неуморно да търся местата, с които бяха свързани спомените ми. Навестявах ги също както въображението ми ги бе навестявало по-рано и се помайвах из тях също както мислите ми се помайваха нататък, когато бях далеч. По цели часове се разхождах край гроба под дървото, където лежаха и двамата ми родители. Припомних си с какво състрадателно любопитство го бях гледал като малко дете, когато там бе лежал само баща ми. Спомних си и за отчаянието, което изпитвах, когато той отново се бе разтворил, за да погълне хубавата ми майчица и малкото дете — същият този гроб, за който вярната Пеготи така мило се грижеше, като го бе направила да заприлича на малка градинка. Той лежеше настрани от пътечката, в едно тихо кътче. И докато се разхождах напред-назад, аз четях имената върху надгробния камък, стряскан от звука на черковната камбана, долитащ към мен като глас от миналото. Стъпките ми отекваха в съзвучие с него, сякаш бях дошъл тук да строя въздушните си кули край живата си майка.

Със стария ми дом бяха станали големи промени. Раздърпаните гнезда, отдавна напуснати от гарваните, бяха изчезнали. Дърветата бяха така окастрени, че ми се струваха неузнаваеми. Градината бе запустяла и половината прозорци бяха затворени с капаци. Тя даваше подслон само на един нещастен, побъркан джентълмен и на хората, които се грижеха за него. Той винаги седеше край малкото ми прозорче и непрестанно гледаше към гробищата. Чудех се дали понякога разпръснатите му мисли не следват пътищата на детското ми въображение, когато през розовите сутрини надзъртах още по нощница от същото това прозорче и гледах как овците си пасат кротичко, облени от светлината на изгряващото слънце.

Старите ни съседи мистър и мисис Грейпър бяха заминали за Южна Америка, а дъждът бе проникнал в празната им къща и бе направил петна по външните стени. Мистър Чилип се бе оженил повторно за една висока кокалеста жена. Имаха си сбръчкано, сухо дребничко бебе, което не можеше да държи голямата си глава изправена, а слабите му втренчени очи сякаш питаха защо изобщо се е родило.

Разхождах се из родното си място с някаква чудна смесица от мъка и радост, докато червеното слънце ме предупреждаваше, че е станало време да се връщам. Но когато оставях зад себе си това скъпо за мен кътче и особено когато Стиърфорд и аз вечеряхме щастливи край лумналия огън, сърцето ми се изпълваше със сладост при мисълта, че съм бил там. Същото чувство, макар и не толкова силно, изпитвах и когато се прибирах вечер в спретнатата си стаичка. Като прелиствах страниците на книгата за крокодилите (тя винаги стоеше там на една малка масичка), с благодарност си мислех колко съм щастлив, че имам такива приятели като Стиърфорд и Пеготи и че благородната ми и великодушна леля така прекрасно бе заменила скъпата ми майка.

Обикновено се връщах от тези дълги разходки с един сал. Той ме оставяше на пустия пясъчен бряг между морето и града, като по този начин съкращавах пътя си и избягвах дългото шосе. Къщичката на мистър Пеготи отстоеше само на около стотина ярда от това място и винаги се отбивах, преди да се прибера. Почти винаги Стиърфорд отиваше там преди мен и ме чакаше. Връщахме се заедно в мразовития въздух и припадащата мъгла, а светлинките на градчето потрепваха срещу нас.

Една тъмна привечер отидох по-късно от обикновено, тъй като поради предстоящото ни заминаване бях посетил Блъндърстоун за последен път. Намерих Стиърфорд самичък в къщата на мистър Пеготи, седнал замислено пред огъня. Той беше така вдаден в мислите си, че не усети кога влязох. Застанах край него и го загледах, а той продължаваше да седи унесено с дълбока бръчка на челото.

Когато сложих ръка на рамото му, той така се стресна, че и аз подскочих.

— Идваш при мен като някакъв укоряващ призрак! — каза ми почти ядосано той.

— Почувствувах, че по някакъв начин трябва да ти покажа, че съм дошъл — отвърнах му аз. — От звездите ли те свалих?

— Не — каза той, — не.

— Тогава откъде? — запитах го, като седнах до него.

— Гледах картините, които рисуваше огънят — отговори той.

— Но сега ги разваляш и аз не мога да ги видя — казах аз, когато той го разбута бързо с една разпалена главня, от която лумнаха цял рояк червени искри и литнаха навън през комина.

— Ти не би ги видял — отвърна той. — Как ненавиждам този глупав здрач! Нито ден, нито нощ. Колко закъсня! Къде си бил досега?

— Взех си сбогом с родния кът — казах аз.

— А аз седя тук — каза Стиърфорд, като се поогледа из стаята — и си представям, че всички тези хора, които бяха толкова щастливи вечерта когато пристигнахме, сега — ако се съди по пустотата на къщата — са изчезнали, умрели или пък ги е сполетяла кой знае каква беда. Дейви, бих желал, за бога, през последните двадесет години да бях имал един разумен баща!

— Драги ми Стиърфорд, какво има?

— Бих желал от цялото си сърце да ме бяха ръководили по-добре! — възкликна той. — Бих желал да можех самичък да се ръководя по-добре!

От цялото му държане се излъчваше някакво отчаяние, което просто ме смая. Никога не можех да си представя, че той ще е в състояние да приказва така.

— Колко по-добре би било да е човек на мястото на този беден Пеготи или на онзи недодялан негов племенник — каза той, като стана и се опря намръщен на камината, с лице към огъня. — Много по-добре, отколкото такъв като мен, двадесет пъти по-богат и двадесет пъти по-умен. Ако знаеш само как съм се терзал през този половин час в тази дяволска ладия!

Бях така объркан от промяната в него, че отначало не можах да кажа нищо и само го наблюдавах, изправен до камината, с опряна на ръката си глава, и гледаше замислен огъня. Най-после го замолих загрижено да ми разкаже какво се е случило, та да изпадне в такова мрачно настроение. Ако не можех да го посъветвам, можех поне да му съчувствувам. Преди още да се бях изказал, той започна да се смее — отначало нервно, а после весело.

— Няма нищо, Дейзи, абсолютно нищо! — отвърна ми той. — Нали ти казах в онзи хотел в Лондон, че понякога дотежавам сам на себе си. Преди малко се чувствувах в кошмар. Понякога, когато човек е с разстроени нерви, в паметта му изплуват разни страшни приказки, слушани през детството, и му се представят като нещо реално. Както изглежда, преди малко се мислех за онова лошо момче, което било нехайно към всичко и послужило за храна на лъвовете. Бяха ме обзели тръпки на ужас и просто се изплаших от самия себе си.

— Струва ми се, че от нищо друго не се плашиш.

— Може би си прав, макар че има доста неща, от които би трябвало да се страхувам — отвърна той. — Кошмарът се разсея и аз няма да се оставя вече да бъда овладян от него, Дейвид. Но, драги ми приятелю, пак ти повтарям, за мен (както и за някои други хора) би било много по-добре, ако имах един разсъдлив и с твърд характер баща.

Докато приказваше така, с поглед, отправен към огъня, лицето му бе придобило такова сериозно и загрижено изражение, каквото никога по-рано не бях забелязвал.

— Стига толкова! — каза той и сякаш подхвърли нещо леко във въздуха. — Нали си спомняш какво казва Макбет, когато се освобождава от измъчващото го привидение: „Изчезна то и аз отново ставам мъж“. А сега да отидем да вечеряме.

— Но чудно, къде са другите — казах аз.

— Господ знае — отвърна Стиърфорд. — Разходих се край брега да видя дали си идваш, а сетне наминах тук и намерих къщата празна. Това ме накара да се замисля и ти ме завари обзет от мрачното ми настроение.

Мисис Гъмидж си дойде с кошница в ръка и обясни как се е случило да няма никой вкъщи. Тя излязла набързо да купи нещо и оставила вратата отключена за Хам и Емилия, които тази вечер щели да се приберат по-рано от обикновено. Стиърфорд развесели меланхоличната мисис Гъмидж с няколко шеги, хвана ме подръка и бързо ме поведе навън.

Но той бе поправил не само настроението на мисис Гъмидж, а и своето собствено. Сега се държеше както обикновено и разговаряше весело.

— Значи утре слагаме край на този скитнически живот, така ли?

— Нали така решихме — отвърнах аз. — Пък и вече сме ангажирали местата си в дилижанса.

— Значи няма какво друго да правим, освен да тръгнем — каза Стиърфорд. — Просто бях забравил, че в света има нещо друго освен разходки по море. И бих желал да беше така.

— Ще ти бъде интересно, докато не си се наситил — казах му аз, като се смеех.

— Възможно — отвърна той. — Но признавам, не очаквах такива саркастични думи от една невинна маргаритка като тебе. Е, да! Аз съм капризен човек, Дейвид, знам това, обаче умея да кова желязото, докато е горещо. Струва ми се, че мога вече да издържа боцмански изпит.

— Мистър Пеготи казва, че си същинско чудо — отвърнах аз.

— Същинско морско чудо, а? — засмя се той.

— Да, той настина се възхищава от тебе и с пълно право. Ти успяваш във всичко, за което се заловиш. И знаеш ли, Стиърфорд, винаги съм се чудил как можеш да пръскаш така силите и способностите си.

— Така ли? — отвърна весело той. — Нищо на този свят не ме задоволява, Дейзи освен твоята невинност. А колкото до лекомислените ми увлечения, вярно е, че не мога да се привържа към едно-единствено нещо. Знаеш ли, че си купих ладия?

— Какъв особен човек си ти, Стиърфорд! — възкликнах, като се спрях, тъй като за пръв път чувах това. — Купуваш си ладия, а едва ли ще дойдеш отново тук!

— Не бъди толкова сигурен. Мястото ми харесва. Но както и да е — продължи той, като ускори крачките си, — лодката, която купих, е бързоходна и мистър Пеготи ще бъде неин господар, когато ме няма.

— О, сега те разбирам много хубаво, Стиърфорд! — възкликнах възторжено аз. — Купил си лодката уж за себе си, а всъщност, за да направиш добро на него. Така добре те познавам, че трябваше веднага да се сетя. Драги ми Стиърфорд, нямам думи, с които да изразя колко се възхищавам от щедростта ти.

— Хайде, хайде — каза той, като се изчерви. — Колкото по-малко приказваме за това, толкова по-добре.

— Е, не ти ли казах и по-рано, че няма радост или мъка, или каквото и да било чувство, изпитано от тези бедни хорица, което да те остави равнодушен?

— Добре, добре — отвърна той, — казал си ми го и стига толкова. Да приказваме за нещо друго!

Като се боях да не го обидя, ако продължавам да говоря по този въпрос, аз се задоволих само да си мисля за него. Завървяхме още по-бързо.

— Ладията ми трябва да бъде наново стъкмена и приготвена за употреба — каза след малко Стиърфорд — и ще оставя Литимър да се погрижи за това. Казах ли ти, че е тук?

— Не.

— Пристигна тази сутрин с писмо от майка ми.

Погледите ни се срещнаха и забелязах, че беше пребледнял, и дори устните му бяха бели. Помислих си, че може би някакво пререкание между него и майка му го бе докарало в онова мрачно настроение, в което го намерих край самотната камина. Загатнах му го, а той ми отвърна, като заклати глава и се позасмя:

— О, не! Нищо подобно! Литимър дойде просто така.

— Как е той? Както винаги ли?

— Да, както винаги. Далечен и спокоен като Северния полюс. Ще се погрижа да сложат ново име на ладията. Сега тя се нарича „Буревестник“. Но на мистър Пеготи не му трябва никакъв „Буревестник“. Ще й дам друго име.

— Какво?

— „Малката Емилия“.

Той продължаваше да ме гледа втренчено и си помислих, че по този начин иска да ме предупреди да не го хваля. Лицето ми не можеше да скрие радостта ми, обаче не казах нищо и той се усмихна, както си имаше обичай, с израз на облекчение.

— Но я виж тук — каза той, като погледна напред, — ето и истинската Емилия! И онзи момък е с нея. Бога ми, той е истински рицар. Не я оставя сама нито за минутка!

Сега Хам се занимаваше със строене на лодки. Той така беше усъвършенствувал природната си способност в това изкуство, че беше станал истински майстор. Беше облечен в работните си дрехи и изглеждаше доста грубоват, но имаше мъжествен вид и много подхождаше да бъде защитник на цъфтящото малко създание до него. Откритото и честно лице излъчваше такава любов и преданост, че за мен то струваше повече от всяка красота. Докато ги гледах да идват към нас, си казах, че наистина много си подхождат.

Когато се спряхме и ги заговорихме, тя отдръпна свенливо ръката си от неговата и поруменя, когато я подаде на Стиърфорд и на мен. Казахме си няколко думи и ги отминахме, а тя продължаваше да се свени да му подаде ръка, като тръгна малко настрани от него. Това ми се стори твърде мило и забавно, когато се извърнахме и ги погледнахме, докато те се отдалечаваха, а изглежда, че то бе направило същото впечатление и на Стиърфорд.

Изведнъж пред очите ни се появи една млада жена, която очевидно искаше да настигне двамата годеници. Отначало не я забелязахме, но като мина покрай нас, видях лицето й и то ми се стори познато. Имаше дързък и суров вид. Беше облечена нагло и дрехите й бяха тънки за това време на годината. Правеше впечатление на бедна жена. Очевидно цялата бе обладана от желанието да ги настигне час по-скоро. Тъмната равнина сякаш бе погълнала фигурите им и не се виждаше нищо освен морето и облаците. След малко и тя изчезна по същия начин, без да успее да се приближи до тях.

— Каква е тази черна сянка, която върви подир Емилия? — запита Стиърфорд, като се спря.

Той говореше ниско с глас, който ми беше почти чужд.

— Сигурно ще им иска милостиня — отвърнах.

— В просията няма нищо чудно, но удивително е, че просякинята трябваше да приеме такъв облик тъкмо тази вечер.

— Защо? — запитах го аз.

— Защото точно сега си мислех за нещо подобно — каза той след малко мълчание. — Откъде, по дяволите, се появи тя?

— Мисля, че от сянката на тази стена — казах аз, когато излязохме на пътя и пред погледа ни се изпречи някакъв зид.

— Отиде си! — каза той. — И дано всички злини да изчезнат заедно с нея. А сега да бързаме за вечеря!

Но още няколко пъти погледна назад към морския бряг, като изразяваше удивлението си с откъслечни фрази. Изглежда, че забрави за случката едва когато влязохме в странноприемницата и седнахме весело да вечеряме под трепкащите пламъци на свещта и на огъня.

Заварихме там Литимър, който ми оказа обичайното си въздействие. Когато изразих надеждата, че мисис Стиърфорд и мис Дартъл са добре, той отвърна почтително (и, разбира се, благопристойно):

— Благодаря, и двете са сравнително добре и ви поздравяват.

Това бяха всичките му думи, но ми се струваше, че заедно с тях ми казва: „Вие, господине, сте много млад, наистина много млад.“

Той застана в един ъгъл и през всичкото време не сваляше поглед от нас, или по-право, от мен. Бяхме свършили почти вечерята си, когато той направи една-две стъпки към масата ни и се обърна към господаря си.

— Извинете, господине, мис Маучър е долу.

— Кой? — извика изненадан Стиърфорд.

— Мис Маучър, сър.

— Какво ли пък прави тя тук, чудна работа? — възкликна Стиърфорд.

— Изглежда, че това е родното й място, сър. Съобщи ми, че всяка година идва тук на професионално посещение, сър. Срещнах я на улицата днес следобед и тя ме запита дали ще има честта да бъде на услугите ви след вечеря, сър.

— Познаваш ли въпросната великанка, Дейзи? — запита ме Стиърфорд.

Длъжен бях да призная — чувствувах се засрамен, че и в това отношение трябваше да се изложа пред Литимър, — че нямам понятие коя е мис Маучър.

— Тогава непременно ще те запозная — каза Стиърфорд, — тъй като тя е едно от седемте чудеса на света. Когато мис Маучър дойде, покани я тук — обърна се той към Литимър.

Бях много любопитен да видя тази дама, особено след като Стиърфорд избухна в смях, когато го запитах за нея, и упорито отказваше да отговори на въпросите ми. Бях принуден цял половин час да се топя от нетърпение. Бяха вдигнали покривката на масата и ние седяхме с бутилка портвайн край огъня, когато вратата се отвори и Литимър заяви с обичайното си спокойствие:

— Мис Маучър!

Погледнах към вратата и не видях нищо. Все още гледах нататък, като си мислех, че мис Маучър твърде много забавя появяването си, когато за най-голямо мое учудване видях край дивана да се клатушка едно пълничко джудже на около четиридесет или четиридесет и пет години, с много голяма глава и с игриви сиви очи. Ръцете й бяха толкова къси, че когато искаше да докосне с пръст вирнатото си носле, тя трябваше да се наведе и да сложи носа си върху показалеца си. Имаше двойна брадичка, която напълно бе погълнала панделките на шапката й заедно с джуфката им. Нямаше нито шия, нито кръст, а нозете й бяха толкова малки, че просто не си заслужаваше да ги споменава човек. Макар и да беше нормално голяма дотам, докъдето би трябвало да бъде кръстът й и при все че подобно на всички човешки същества тялото й да завършваше с крака, тя беше толкова ниска, че поставеният до дивана стол й послужи за маса и тя сложи чантата си върху седалката му.

И ето тази особа, облечена ексцентрично и някак си небрежно, опряла нос о показалеца си и с наклонена настрани глава, притвори многозначително едното си око, огледа Стиърфорд в продължение на няколко минути и изля цял поток от думи.

— Какво! Цветенце мое! — започна любезно тя, като заклати голямата си глава. — Значи сте тука, а? Ах, непослушно момче такова, не ви ли е срам да скитате толкова далеч от къщи? Сигурно сте дошли за някаква лудория. Ловък младеж сте вие, Стиърфорд, пък и аз съм си такава, нали? Ха, ха, ха! Бихте се обзаложили за сто фунта, че няма да ме срещнете тук, нали? Да ви благослови бог, момко, та мен човек може да ме види навред. Аз съм тук, там, навсякъде — също като златната монета в кърпичката, която изкусният фокусник взима от някоя дама. А като е думата за кърпички и дами, каква сте ми вие утеха за майка ви, нали, милото ми момче?

Като приказваше така, мис Маучър развърза панделките на шапката си, отметна ги назад и седна задъхана на едно столче за крака пред огъня, а махагоновата маса образуваше нещо като беседка над главата й.

— Ох, божичко — възкликна тя, като плясна с две ръце върху всяко едно от колената си и ме загледа лукаво. — Дебеличка съм и това си е, Стиърфорд. Тази стълба така ме измъчи, сякаш съм вадила сто ведра с вода. Ако ме видите да се подавам от някой висок прозорец, ще кажете, че съм доста хубавичка, нали?

— Ще кажа това, където и да ви видя — отвърна Стиърфорд.

— Ах, какъв сте ми ласкател! — провикна се малкото същество, като го цапна с носната кърпичка, с която изтриваше лицето си. — Но кълна ви се, има и други хора, които ме ласкаят. Миналата седмица бях у лейди Мидърз — ето една жена на място! Само как умее да се облича! — и самият Мидърз дойде в стаята, където я чаках — ех, и той е мъж както трябва — от десет години носи перука, но как я носи! — та казвам, той така се увлече да ми прави комплименти, че си помислих: май ще трябва да викам за помощ. Ха, ха, ха! Бива си го него, макар че му липсват принципи.

— Какво сте правили у лейди Мидърз? — запита я Стиърфорд.

— Нямам намерение да клюкарствувам, милото ми детенце — отвърна тя, като отново потупа с пръст по носа си, изкриви лице и запримигва с очи подобно на някакво хитро дяволче. — Не е ваша работа какво съм правила там! Искате да знаете дали мажа с нещо косата й да не пада, дали я боядисвам, дали й правя масажи или пък дали не й оправям веждите, така ли? Да, миличък, и това ще узнаете. Ами известно ли ви е името на прадядо ми?

— Не — каза Стиърфорд.

— Наричал се е господин Ходатай и произхожда от цял род ходатаи, та и аз съм получила по наследство всичките им хватки и номера.

Не бях виждал друг човек така умело да намига като мис Маучър. Ловкостта в намигането й можеше да се сравни само със самочувствието й. Тя имаше и друга една способност — когато чакаше да й отговорят на някой въпрос, накланяше лукаво глава на една страна и извърташе едното си око като сврака. Изобщо тази жена така бе събудила любопитството ми, че се боя, напълно бях забравил всички повеления на учтивостта.

Между това мис Маучър бе дръпнала до себе си стола и пъргаво изваждаше от чантата си (като втикваше ръката си чак до рамото) разни шишенца, гъби, гребени, четки, фланелени парцалчета, маши за къдрене, както и други инструменти, които натрупа накуп върху стола. Изведнъж тя спря това свое занимание и много ме смути, като запита Стиърфорд:

— Кой е приятелят ви?

— Мистър Копърфийлд — отвърна Стиърфорд. — Той иска да се запознае с вас.

— Добре, добре, ще се запознае. Видът му наистина издава, че желае това! — отвърна мис Маучър, като се заклатушка към мен с чанта в ръка. — Лице като праскова! — възкликна тя и се повдигна на пръсти да ме щипне по бузата. — Колко съблазнително! Много обичам прасковите. Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Копърфийлд.

Отвърнах й, че и аз се радвам, задето имам честта да й бъда представен.

— Всемогъщи боже, колко сме учтиви! — възкликна мис Маучър, като правеше отчаяни опити да покрие голямото си лице с нищожната си ръчичка. — Колко фалш и притворство има в този свят!

— Какво искате да кажете с това, мис Маучър? — запита я Стиърфорд.

— Ха! Ха! Ха! Каква мила сбирщина от шарлатани представляваме всички, пиленцето ми — провикна се чудноватото дребосъче, като пак мушна ръка в чантата си, наклони глава на една страна и вирна око нагоре. — Я вижте! — показа ни нещо тя. — Това са ноктите на един руски княз. Наричам го княз Азбука, тъй като името му съдържа всички букви на азбуката.

— Значи руският княз ви е клиент, така ли? — каза Стиърфорд.

— Точно така, гълъбче. Два пъти в седмицата режа ноктите на ръцете и краката му.

— Надявам се, че плаща добре — каза Стиърфорд.

— Плаща така, както и приказва, детето ми — през носа си — отвърна мис Маучър. — Не държи никак на бръсненето. За да се уверите, достатъчно е да видите мустаците му — червени по природа и черни благодарение на изкуството.

— Благодарение на вашето изкуство, разбира се — обади се Стиърфорд.

Мис Маучър намигна в знак на потвърждение.

— Принуден е да търси услугите ми. Не може иначе. Тукашният климат не понася на неговата боя. В Русия може да е била хубава, но тук не. Никога през живота си не сте виждали такъв ръждив княз. Прилича на старо желязо.

— Затова ли ей сега го нарекохте шарлатанин? — запита Стиърфорд.

— Не извъртайте думите ми, гълъбче — отвърна мис Маучър, като затресе буйно глава. — Казах какви прекрасни шарлатани сме всички въобще и ви показах ноктите на княза, за да потвърдя думите си. Те ми проправят път в хайлайфните семейства много по-сигурно, отколкото всичките ми таланти, взети заедно. Винаги ги нося със себе си. Те са моята най-добра препоръка. Ако мис Маучър реже ноктите на княза, положително трябва да е жена на място. Раздавам ги на младите девойки. Те сигурно си ги слагат в албуми. Ха! Ха! Ха! Бога ми, „цялата социална система“ (както я наричат мъжете, когато държат речи в парламента) не е нищо друго освен една система от княжески нокти! — завърши речта си дребосъчето, като се мъчеше да скръсти късите си ръце и кимаше с голямата си глава.

Стиърфорд се разсмя сърдечно, а и аз сторих същото. Мис Маучър продължаваше да клати главата си (наклонена твърде много на една страна), поглеждаше нагоре с едното си око и намигаше с другото.

— Но стига! — каза тя, като цапна малките си колена. — Да се заловим за работа. Хайде, Стиърфорд, нека да се заемем с изследването на полярните области и да свършим, каквото имаме.

Сетне тя взе два-три от малките инструменти, както и едно шишенце и запита (за най-голямо мое учудване) дали масата ще я удържи. Стиърфорд отговори утвърдително. Тя бутна стола до нея, помоли ме да й подам ръка и се качи сръчно отгоре й, също като че ли масата беше сцена.

— Ако някой от вас успя да види глезените ми, кажете ми да си отида вкъщи и да се самоубия — каза тя, когато беше вече горе.

— Аз не ги видях — каза Стиърфорд.

— Нито пък аз — добавих и аз.

— Добре тогава — извика мис Маучър. — В такъв случай съгласна съм да поживея още малко.

Тогава тя извика Стиърфорд и му каза да седне с гръб към масата. И той наистина стори това, като обърна засмяното си лице към мен и подложи на преглед главата си очевидно само за забавление. Просто удивително беше да се наблюдава как мис Маучър се беше надвесила над него и разглеждаше с увеличително стъкло буйната му кестенява коса.

— Несъмнено вие сте красив младеж — обърна се тя към него, — но ако не съм аз, за една година косата ви ще окапе като на кюре. Потърпете само половин минутка, приятелю, и аз ще ви направя такъв масаж, че ще можете да запазите къдриците си още десет години!

С тези думи тя капна малко от съдържанието на шишенцето върху вълнените парцалчета, както и върху една малка четчица, и започна пъргаво да разтрива и четка темето му, като едновременно с това не преставаше да приказва.

— Знаете ли — каза тя, — откакто съм дошла тук, не съм видяла нито една хубава девойка.

— Така ли? — каза Стиърфорд.

— Нито дори сянка на подобно нещо — отвърна мис Маучър.

— Ние бихме могли да й покажем не сянка, а жива красавица, нали, Дейвид? — каза той, като отправи поглед към мен.

— О, да, разбира се — отвърнах аз.

— Аха? — възкликна малкото същество, като хвърли остър поглед към мен, а след това към Стиърфорд. — Е?

Първото възклицание прозвуча като въпрос, отправен към двама ни, а второто — само към Стиърфорд. Но тъй като не получи отговор на нито един от тях, тя продължи да търка темето му с отметната на една страна глава и с обърнато нагоре око, сякаш очакваше, че отговорът всеки миг ще падне някъде от въздуха.

— Сигурно думата ви е за някоя ваша сестра, мистър Копърфийлд, така ли? — извика тя след малко.

— Не — каза Стиърфорд, преди аз да мога да отговоря. — Нищо подобно. Тъкмо обратното — ако не се лъжа, едно време мистър Копърфийлд се е възхищавал твърде много от нея.

— Ами сега не се ли възхищава? Толкова ли е непостоянен? Срамота! Да не би той да е пчела, която каца на всяко по-хубаво цвете? Как й е името?

Бързината, с която сипеше въпросите си, както и острият й поглед съвсем ме смаяха.

— Името й е Емилия, мис Маучър — отвърнах аз.

— Аха? — извика тя точно като по-рано. — Е? Мистър Копърфийлд, голяма бъбрица съм аз, нали?

Тонът и погледът й намекваха за нещо, което не ми беше приятно, така че й отговорих сериозно и съвсем не шеговито, както бяхме разговаряли досега:

— Тя е толкова добродетелна, колкото и красива. Сгодена е за един достоен и благороден момък от нейната среда. Ценя я за благородния й нрав, също както се възхищавам и от хубостта й.

— Добре казано! — провикна се Стиърфорд. — Браво! Браво! Браво! А сега, драги ми Дейзи, трябва да задоволя любопитството на нашата малка приятелка, за да не я карам да си въобразява разни работи. Понастоящем, мис Маучър, тази девойка е на работа в ателието на „Оумър и Джорам“, шивачи, манифактуристи и тъй нататък. Запомнихте ли? „Оумър и Джорам“. Годеникът, за когото спомена приятелят ми, е нейният братовчед — кръщелно име — Хам; презиме — Пеготи; занятие — строител на лодки; също от този град. Тя живее при един свой роднина; кръщелно име — неизвестно; презиме — Пеготи; занятие — лодкар и рибар; също от този град. Тя е най-хубавата и най-милата фея на този свят. Подобно на приятеля ми и аз се възхищавам от нея безрезервно, и ако нямаше да го разсърдя, бих прибавил, че грубоватичкият й годеник е твърде малко за такава прелестна девойка. Убеден съм, че тя би могла да се омъжи много по-добре и съм сигурен, че е родена да бъде истинска дама.

Стиърфорд произнасяше тези думи съвсем бавно и отчетливо, а мис Маучър го слушаше с изкривена на една страна глава и с едното око вдигнато нагоре, сякаш все още чакаше отговора на въпроса си. Когато той свърши, тя в миг придоби отново свойствената си пъргавост и бъбривост.

— О, и това е всичко, така ли? — възкликна тя, като подстригваше бакенбардите му с едни малки ножички, които се движеха по всички посоки. — Добре, много добре. Доста дълга история. Би трябвало да свърши с думите: „И те заживяха щастливи и честити“, нали? Спомняте ли си думите на онази песенчица — „Обичам любимата си, защото е прекрасна, мразя я, защото е сгодена. Когато трябваше да се венчае, грабнах я и тя избяга с мене. Името й е Емилия и живее надалеч.“ Ха! Ха! Ха! Мистър Копърфийлд, не съм ли бъбрица?

Тя ме погледна лукаво, без да очаква никакъв отговор, и продължи, без дори да си поеме дъх:

— Готово! Главата на никой мошеник не е била докарвана до такова съвършенство като вашата, Стиърфорд. И ако има някоя главичка, чието съдържание да познавам издъно, това е вашата. Чувате ли какво ви казвам, миличък. Прекрасно знам какво има в главата ви — повтори тя, като го погледна право в лицето. — А сега, ако мистър Копърфийлд желае, мога да се погрижа и за него.

— Какво ще кажеш на това, Дейзи? — запита ме смеешком Стиърфорд, като зае предишното си място. — Искаш ли да те разкрасят?

— Благодаря, мис Маучър, друг път.

— Не ми отказвайте — отвърна тя, като ме изгледа с погледа на познавач. — Да понадебеля ли малко веждите ви?

— Благодаря, мис Маучър — отвърнах, — не сега.

— Тогава може би желаете да ви направя прическа? Също не?… Ами какво бихте казали, ако се позанимая малко с бакенбардите ви? Хайде.

Тук аз не можех да не се изчервя, тъй като ме засегнаха на слабото място. Мис Маучър обаче помисли, че в настоящия момент не съм разположен да се подложа на изкуството й и че дори малкото шишенце не е в състояние да ме съблазни, въпреки че за да бъде по-убедителна, го бе бутнала под самия ми нос. — Е, в такъв случай с вашето разкрасяване ще се заемем друг път — каза тя и ме помоли да й помогна да слезе от масата. Изпълних желанието й, тя скочи ловко и започна да завързва двойната си брадичка с панделките на шапката си.

— Какво ви дължа? — запита я Стиърфорд.

— Вземам ви ужасно евтино, пиленцето ми — отвърна му тя, — само пет шилинга. Не съм ли бъбрива, мистър Копърфийлд?

— О, съвсем не — отвърнах учтиво, при все че мислех тъкмо обратното. Подобно на изкусен жонгльор, тя подхвърли монетите във въздуха, хвана ги, пусна ги в джоба си и силно го потупа.

— Там ми е касата! — забеляза мис Маучър, като отново застана до стола и се залови да слага в чантата си всички дреболии, които бе извадила от нея. — Прибрах ли си всички неща? Да, така изглежда. А сега знам, че ще сломя сърцата ви, но съм принудена да ви напусна. Ще трябва да съберете всичката си смелост и да се постараете да го понесете. Довиждане, мистър Копърфийлд! А вие, Стиърфорд, внимавайте какво правите! Божичко, колко съм бъбрива! Но грешката е ваша. Прощавам ви! Лека нощ, гълъбчета!

С провесена на ръка чанта тя стигна, клатушкайки се, до вратата, като през всичкото време не преставаше да приказва. Сетне се спря и ни запита дали не желаем къдрица от косата й.

— Божичко, колко съм бъбрива — повтори тя и като опря пръст на носа си, най-после си излезе.

Стиърфорд се смя така много, че зарази и мен, макар че, сигурен съм, ако той не беше започнал, сам не бих се разсмял. След като се насмяхме (подир доста дълго време), той ми разправи, че мис Маучър имала много широки връзки и принасяла полза на най-различни хора по най-различни начини. Някои я смятали за чудачка, но всъщност тя била много умна и проницателна. Твърдението й, че човек можел да я види тук, там и навсякъде, било напълно вярно, тъй като посещавала и някои провинциални градове и, изглежда, намирала клиенти навред. Запитах го по-подробно за характера й, като намекнах, че доколкото ми се е сторило, преценките й не винаги съвпадат с общоприетите, но макар и да направих няколко опита да му привлека вниманието в тази насока, той не ми отговори. Вместо това чух твърде много за изкуството и доходите й. Изобщо цялата вечер тя беше главната ни тема за разговор.

Когато дойдох до дома на мистър Баркис, с учудване видях Хам да се разхожда нагоре-надолу пред къщата. Той ми каза, че малката Емилия е вътре — нещо, което още повече ме учуди. Естествено беше да го запитам защо и той не е при тях, а се разхожда самичък навън.

— Знаете, мастър Дейви — започна колебливо той — Емилия приказва там с някого.

— Бих казал, че тъкмо заради това и ти би трябвало да си при нея, Хам — казах му усмихнато аз.

— Да, вярно, мастър Дейви, общо взето, така би трябвало да бъде, но вижте какво — сниши гласа си той и доби много сериозен вид. — Емилия влезе вътре, за да поговори с една млада жена, една жена, с която се е познавала по-рано, но с която сега не иска да има нищо общо.

Като чух това, изведнъж се сетих за непознатата, която бяхме видели на пътя да ги следва.

— Тя е една клетница, мастър Дейви, която целият град тъпче под краката си. От нея се боят повече, отколкото от привидение.

— Дали не я видяхме на брега, след като се разделихме с вас, Хам?

— Смятате, че е вървяла подир нас ли, мастър Дейви? Твърде е възможно, макар че ние не я забелязахме. Така трябва да е било. Когато Емилия си влезе в стаичката, тя видяла светлината, застанала под прозореца и прошепнала: „Емилия, Емилия, смили се над мен, за бога. И аз едно време бях като теб!“ Човек не може да остане равнодушен към такива думи, мастър Дейви.

— Това е вярно, Хам. И какво направи Емилия?

— Тогава тя казала: „Марта, ти ли си? Марта, нима това си ти?“ Знаете, мастър Дейви, те бяха работили дълго време при Оумър.

— Да, сега се сещам коя е! — извиках аз, спомняйки си за едната от двете девойки, които бях видял там. — Сещам се много добре.

— Марта Ендел — каза Хам. — Две или три години по-възрастна от Емилия, но са били заедно в училище. Всичко, което може да се каже за нея, се съдържа в думите: „Емилия, Емилия, смили се над мене, за бога. И аз едно време бях като тебе.“ Тя искаше да поговори с Емилия. Емилия обаче не можеше да разговаря с нея вкъщи, тъй като вуйчо й щеше скоро да се върне. А той, мастър Дейви, колкото и добър и милостив да е, не би се съгласил да ги види една до друга, дори и да му дадат всички съкровища, които морето е погълнало.

Знаех, също както и Хам, че наистина е така.

— Тогава Емилия написа нещо на едно парче хартия, подаде й го през прозореца и каза: „Дай това на леля ми мисис Баркис и от любов към мен тя ще те пусне да се постоплиш до огъня, докато вуйчо излезе и аз мога да дойда“. Сетне, мастър Дейви, Емилия ми разправи всичко и ме помоли да я доведа тук. Можех ли да направя нещо друго? Тя не би трябвало да се събира с такива жени, но нима можех да й откажа, когато ме молеше със сълзи на очи?

Той пъхна ръка в пазвата на грубоватата си куртка и внимателно извади оттам една хубава мъничка чанта.

— И ако можех да й откажа, когато ме молеше със сълзи на очи, мастър Дейви — каза Хам, като сложи нежно чантичката върху грубата си длан, — как бих могъл да й откажа, когато ми даде да й нося тази мила играчка — още повече пък, като знам за какво й трябва! — каза замислено Хам, като гледаше чантата. — Милата ми Емилия, толкова малко пари има и въпреки това е готова да ги даде другиму.

Когато той прибра чантата, аз му стиснах горещо ръката. Този мой жест изразяваше чувствата ми по-добре от всякакви думи. В продължение на една-две минути двамата се разхождахме нагоре-надолу в мълчание. После вратата се отвори и се появи Пеготи. Тя кимна на Хам да влезе. Аз смятах да се отдръпна встрани, но тя дойде подир мене, като ме замоли и аз да вляза. Дори и тогава бих предпочел да не влизам в стаята, където всички се бяха събрали, обаче вратата се отваряше направо в спретнатата, постлана с плочки кухня, която вече съм описвал, така че преди да се усетя, се намерих вече вътре.

Девойката, същата, която бях видял на брега — седеше на земята, близо до огъня и бе положила глава на един стол. От начина, по който се бе облегнала, се досетих, че Емилия сигурно току-що бе станала от този стол и навярно главата на девойката бе лежала на скута й. Виждаше се много малко от лицето й, тъй като върху него се бе разпиляла косата й, която, изглежда, тя бе дърпала с ръце. Успях обаче да забележа, че бе млада и имаше бяло лице. Пеготи и Емилия бяха плакали. Когато влязохме, никой не говореше. Тиктакането на холандския часовник върху скрина се чуваше сякаш двойно по-силно от обикновено. Първа заговори Емилия.

— Марта иска да отиде в Лондон — обърна се тя към Хам.

— А защо тъкмо там? — запита я той.

Той бе застанал между двете девойки, като гледаше към седналата на пода Марта. Никога няма да забравя този негов поглед. В него се четеше едновременно и състрадание, и неудоволствие от това, че е близка с годеницата му. И двамата говореха по такъв начин, сякаш девойката е болна — с нисък, задушевен глас, който се чуваше ясно при все че шепнеха.

— По-добре там, отколкото тук — каза високо един друг глас — Мартиният, макар и самата тя да не се бе помръднала. — Там никой не ме познава, а тук всички ме знаят.

— Какво ще прави тя там? — запита Хам.

Тя вдигна глава и го погледна мрачно за минутка. Сетне отново я сведе и се хвана за шията, като че ли бе в треска или я пронизваше някаква болка.

— Ще се постарае да започне нов живот — каза малката Емилия. — Вие не знаете какво ни разказа тя, нали, леличко?

Пеготи заклати глава съчувствено.

— Ще се опитам да захвана живота си наново, ако ми помогнете да се махна оттук. Едва ли бих могла да бъда по-зле, отколкото съм тук. Ох! — промълви тя, като потрепна конвулсивно. — Махнете ме от тези улици, където целият град ме познава от дете!

Емилия протегна ръка към Хам и видях, че той й даде една кеневирена кесия. Тя е пое, като помисли, че е нейната чантичка, и направи една-две стъпки напред. Но като разбра грешката си, тя се върна към него и му я показа.

— Всичко, каквото има там, е твое, Емилия — чух го да й казва. — Това, което е мое, е и твое, миличка. То не би ме радвало, ако не беше ти!

Сълзи отново се появиха на очите й, обаче тя се извърна и се доближи до Марта. Не разбрах какво й даде. Видях само как се наведе над нея и сложи пари в пазвата й. После прошепна нещо и запита дали е достатъчно.

— Повече от достатъчно — отвърна другата, като взе ръката й и я целуна.

Тогава Марта се изправи, загърна се в шала си и като хлипаше с глас, отиде бавно до вратата. Спря се за малко, преди да излезе, сякаш искаше да промълви нещо или да се извърне, обаче никаква дума не се отрони от устните й. После отново се чу провлеченото й жално ридание и тя си излезе от кухнята.

Когато вратата се затвори, Емилия хвърли бърз поглед към трима ни, зарови лице в ръцете си и се разхълца.

— Недей, Емилия! — каза Хам, като я потупа нежно по рамото. — Недей, миличката ми! Не бива да плачеш така!

— О, Хам! — възкликна тя, като продължаваше да плаче жално. — Аз съвсем не съм толкова добра, колкото би трябвало да бъда! Знам, че понякога съм същинска неблагодарница!

— Напротив, много си добра — утешаваше я Хам.

— Не! Не! Не! — извика малката Емилия, като хълцаше и клатеше глава. — Не съм толкова добра, колкото би трябвало да бъда. Никак не съм!

И продължаваше да плаче, сякаш сърцето й щеше да се пръсне от мъка.

— Твърде много злоупотребявам с любовта ти. Знам това! — хълцаше тя. — Често пъти ти се сърдя и капризнича, когато знам, че трябва да бъда съвсем друга. А ти никога не си лош към мене. И защо ли се държа така, когато много добре съзнавам, че трябва само да съм ти благодарна и да те правя щастлив!

— Та ти винаги ме правиш щастлив, миличка! — каза Хам. — Достатъчно ми е само да те погледна, за да бъда щастлив. Дори когато по цял ден мисля за теб, пак съм щастлив.

— О, но това не е достатъчно! — извика тя. — Това е, защото ти си добър, а не аз. Миличкият ми, може би за теб щеше да бъде по-хубаво, ако беше обикнал друга девойка — по-постоянна и много по-ценна, а не такова лекомислено и променчиво създание като мен.

— Милото, нежно сърчице — каза Хам с нисък глас. — Марта съвсем я е разстроила.

— Моля ти се, леличко изхълца Емилия, — ела тук и нека да облегна глава на гърдите ти. Толкова съм нещастна тази вечер! Съвсем не съм такава, каквато би трябвало да бъда, леличко. Знам това много добре!

Пеготи отиде бързо до стола край огъня, а Емилия коленичи до нея, прегърна я и я загледа.

— Моля ти се, леличко, опитай се да ми помогнеш! Хам, мили мой, помогни ми и ти. Мистър Дейвид, помогнете ми и вие заради спомените ни от миналото! Искам да бъда по-добра, отколкото съм сега. Искам да бъда сто пъти по-признателна. Искам по-дълбоко да почувствувам какво прекрасно нещо е да бъда съпруга на един добър човек и да водя спокоен живот. О, боже мой, боже мой, сърцето ми се къса!

Тя склони глава на гърдите на старата ми бавачка и заплака, докато Пеготи я галеше като дете. Малко по малко Емилия се успокои и ние всички взехме да я утешаваме. Ту й приказвахме ободрително, ту се шегувахме с нея, докато най-после тя вдигна глава и ни заговори. Продължихме в същия дух, докато най-после можа да се усмихне, сетне се разсмя, а най-после седна, полузасрамена. Пеготи среса разбърканите й къдри, избърса очите й и я оправи, за да не би вуйчо й да се чуди защо е плакала.

След малко я видях да прави нещо, което никога дотогава не правила. Тя се приближи до грубата фигура на годеника си, сгуши се до него, сякаш той беше едничката й закрила, и го целуна невинно по бузата. Когато при слабата светлина на новия месец те си тръгнаха за къщи, аз ги загледах, докато се отдалечаваха, и не можех да не си помисля каква голяма разлика имаше между тяхното заминаване и Мартиното. Емилия се бе хванала за годеника си с двете си ръце и не се отделяше от него.