Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (33)

XXXII глава
Началото на едно дълго пътешествие

Предполагам, че това, което е свойствено за мен, е свойствено и за много други хора, поради което не се боя да призная, че никога не съм обичал Стиърфорд повече, отколкото в момента, когато онова, което ни свързваше, се беше вече скъсало. Дълбоко потресен от проявата на неговата низост, още повече оценявах блестящите му способности, както и онези качества, които можеха да направят от него един благороден и бележит човек. Сега разбирах всичко това по-добре, отколкото по времето, когато най-много се възхищавах от него. Колкото и дълбоко да съзнавах, че макар съвсем неволно, и аз имам дял в подлата постъпка против това честно семейство, но все пак знаех, че ако се бяхме явили лице срещу лице, нямаше да съм в състояние да промълвя нито една дума на укор. Макар и той вече да не ме привличаше, щях да продължавам да го обичам и споменът за чувствата ми към него щеше да ми е така скъп, че сигурно щях да бъда слаб като безпомощно дете във всичко, освен в непреклонното си решение никога вече да не се срещна с него. В никакъв случай не можех да допусна това. Чувствувах, както и той бе почувствувал, че помежду ни всичко е свършено. Никога не узнах какъв спомен съм оставил в него — може би съвсем бегъл и мимолетен, — обаче моят спомен за него беше като за скъп, умрял приятел.

Да, Стиърфорд, ти вече излизаш от страниците на този жалък разказ! Мъката ми може би несъзнателно ще свидетелства против теб Пред трона на вечния съдия, обаче в сърцето ми няма нито укор, нито гняв!

Новината за това, което се бе случило, скоро се разнесе из цялото градче и станалото така бе заинтригувало всички, че на сутринта, когато минавах по улиците, дочувах как хората го разискват пред портите си. Повечето осъждаха нея, други — него, обаче спрямо втория й баща и годеника й всички изпитваха едно и също нещо. Всички без изключение таяха в сърцата си дълбоко, почтително съчувствие, което проявяваха с много топлота и деликатност. Рибарите се отдръпнаха настрани, когато на сутринта двамата се отправиха с бавни стъпки към брега, събираха се на групички и загрижено разговаряха помежду си.

Намерих ги на брега, до самото море. Дори и ако Пеготи не ми бе казала, че двамата не са спали цяла нощ, а са седели вцепенени, както ги бях оставил, сам щях да разбера това по вида им. Изглеждаха изтощени, а и стори ми се, че за една нощ главата на мистър Пеготи се бе свела повече, отколкото в продължение на всички тези години. Бяха унили и замислени като самото море — проснало се под мрачното небе, спокойно отгоре, но развълнувано отвътре, сякаш задъхано в покоя си, докоснато на хоризонта от сребърната ивица светлина, идваща от невидимото слънце.

— Надълго си поговорихме с него, сър — каза ми мистър Пеготи, след като повървяхме малко в мълчание, — за това, което трябва и което не трябва да сторим. Сега обаче знаем какво трябва да предприемем.

Случи се така, че точно в този миг погледнах Хам, който бе отправил взор към морето, и една ужасна мисъл мина през ума ми. Лицето му не показваше яд, не; в израза му се четеше непоколебимо решение — ако срещне някога Стиърфорд, да го убие.

— Моят дълг тук е свършен, сър — каза мистър Пеготи. — Сега отивам да търся моята… — тук той спря и продължи с по-твърд глас: — Отивам да я търся. Това ще е дългът ми отсега нататък.

Той поклати глава, когато го запитах къде ще я търси, и поиска да знае дали на следния ден възнамерявам да отида в Лондон. Отвърнах му, че не съм тръгнал днес, за да му бъда в помощ, но че съм готов да отида, когато пожелае.

— С ваше позволение, сър, и аз бих дошъл с вас утре — промълви той.

Продължихме да се разхождаме в мълчание.

— Хам — подхвана той — ще продължи да върши досегашната си работа и ще отиде да живее при сестра ми. А пък старата ладия хей там…

— Ще напуснете ли старата ладия, мистър Пеготи? — плахо се намесих аз.

— Моят живот в нея е вече свършен, сър, и все едно, че е потънала. Но не, сър, с това съвсем не искам да кажа, че ще я изоставим. Далеч съм от подобна мисъл.

Отново повървяхме малко, след което той подзе:

— Моето желание е, сър, ден и нощ, лете и зиме, ладията да си стои такава, каквато е била винаги, каквато беше, когато тя я видя за първи път. Нали разбирате, ако някога тя се върне, не бих желал старият й дом да я отблъсне, а да я привлече отново, да я изкуси да се приближи, да надзърне може би като някакво привидение, изскочило от дъжда и бурята, и да съзре старото си място край огнището. Тогава може би, мастър Дейви, когато види само мисис Гъмидж вътре, ще й се прииска да влезе разтреперана, да си легне на старото легло и да подслони морната си глава там, където някога е била тъй щастлива. Не бях в състояние да му отвърна нищо, макар и да исках. — Всяка вечер — продължи мистър Пеготи, — щом се мръкне, свещта трябва да си стои на прозорчето така че, ако някога тя я види, пламъкът да й каже: „Върни се, дете мое, върни се!“ И, Хам, ако някой ден след стъмване някой почука на лелината ти врата и особено ако почукването е плахо, ти не отивай да отвориш. Нека тя — а не ти — види първа клетото ми пропаднало дете!

Той ускори стъпките си и известно време повървя пред нас. Тогава отново хвърлих поглед към Хам и като забелязах все същия израз на лицето му и погледа му, все тъй зареян към далечната светлина, докоснах ръката му.

Два пъти го извиках по име с глас, с който бих се опитал да събудя някой спящ, и едва тогава той ме чу. Когато най-сетне го запитах какви мисли са го обзели, той ми отвърна:

— За това, което ми предстои, мастър Дейви, и ей там.

— Искаш да кажеш, за живота, който те чака ли? — Той бе посочил неопределено към морето.

— Да, мастър Дейви. Не зная как точно да ви обясня, но струва ми се, че сякаш оттам ще дойде краят. — И ме погледна като човек, който се събужда от сън, но все със същото твърдо решение, изписано на лицето му.

— Какъв край? — запитах го аз, обхванат от предишните си страхове.

— Не знам — отвърна той замислено, — но видите ли, в главата ми е заседнала мисълта, че тъй като всичко дойде оттам, оттам ще дойде и краят… — Но, мастър Дейви — продължи той, — това ми минава през главата само защото сега не съм на себе си. Не се страхувайте за мен.

Мистър Пеготи спря да ни почака, ние тръгнахме с него и не казахме повече ни дума. Обаче споменът за това, свързан с предишната ми мисъл, често ме преследваше, чак докато неизбежният край наистина дойде в определения си час.

Несъзнателно се приближихме до старата ладия и влязохме вътре. Мисис Гъмидж вече не се вайкаше в ъгъла си, а беше заета с приготвяне на закуската. Взе шапката на мистър Пеготи, подаде му стола и приказваше така кротко и мило, че просто не можех да я позная.

— Даниъл, добри ми човече — каза тя, — трябва да се храниш добре и да си пазиш силите, тъй като иначе нищо няма да можеш да направиш. Хайде, гълъбче, хапни! И ако те безпокоя с бърборенето си, предупреди ме и аз ще престана.

След като даде на всички ни да се нахраним, тя се оттегли до прозореца, където най-усърдно се залови да кърпи няколко ризи и други дрехи, принадлежащи на мистър Пеготи, след което ги сгъна внимателно и ги сложи в стара кожен торба, подобна на тези, които носят моряците. Междувременно тя продължаваше да приказва по същия кротък начин:

— Можеш да бъдеш уверен, Даниъл, че ден и нощ, зиме и лете ще бъда винаги тука и ще върша всичко точно според желанията ти. Не съм много грамотна, обаче от време на време ще ти пиша, когато си далеч, и ще пращам писмата на мастър Дейви. А пък, Даниъл, можеш и ти понякога да ми пишеш, за да знам как се чувствуваш през дългите си самотни пътувания.

— Боя се, че тук ще си много самотна! — каза й мистър Пеготи.

— О не, Даниъл — отвърна му тя, — няма да съм самотна. За мен няма какво да се грижиш. Ще бъда достатъчно заета да поддържам дома ти, докато или самият ти, или друг някой се завърне. Когато времето е хубаво, ще си седя отвън пред вратата, както правех по-рано. И ако някой се приближи насам, още отдалеч ще види, че старата вдовица седи и чака, вярна на всички.

Колко много се бе променила мисис Гъмидж в това кратко време! Сега бе съвсем друга жена. Беше така предана, така внимателна! Отлично знаеше какво трябва да каже и какво да премълчи. Напълно бе забравила себе си, погълната от всеобщата скръб. Сега наистина спечели уважението ми. Само колко работа свърши тя този ден! На брега имаше много вещи, които трябваше да се приберат в служещата за склад къщичка вън: весла, мрежи, платна, въжета, мачти, гърнета за раци, торби с баласт и други такива. И макар че на брега нямаше човек, който да не би помогнал с готовност на мистър Пеготи, за което би бил добре заплатен, мисис Гъмидж въпреки това най-настойчиво сновеше цял ден от брега до ладията, превела се под тежестта на непосилния си товар, заета с изпълняване на цял куп излишни работи. Не само че не оплакваше тежката си участ, но сякаш изобщо бе забравила, че някога е имала такава. Тя истински съчувствуваше на близките си и се стараеше да бъде бодра и весела, което бе част от удивителната промяна, настъпила в характера й. За мърморене вече и дума не можеше да става. През целия ден, до мръкване, не забелязах гласът й нито веднъж да трепне и нито една сълза не се отрони от очите й. Но когато мистър Пеготи, тя и аз останахме сами и той бе заспал, изтощен от преживяното, тя избухна в полупотиснати ридания и като ме дръпна до вратата, каза:

— Да ви благослови бог, мастър Дейви, винаги бъдете добър приятел на този клетник! — Сетне изскочи бързо вън и изми лицето си, за да се върне и седне кротко при него, така че, когато той се събуди, да я види там, заета с работата си. С една дума, когато си отидох вечерта, оставих нея за опора и утеха на клетия мистър Пеготи в нещастието му.

Беше между осем и девет часа, когато, разхождайки се тъжно из градеца, спрях пред вратата на мистър Оумър. Той взел всичко така присърце, съобщи ми дъщеря му, че през целия ден се чувствувал много зле и даже си легнал, без да изпуши обичайната си лула.

— Лъжлива, безсърдечна девойка — каза мисис Джорам. — Никога не съм очаквала нещо добро от нея!

— Не говорете така — отвърнах аз. — Знам, че не мислите така.

— Да, точно така мисля! — сърдито извика мисис Джорам.

— Не, не — казах аз.

Мисис Джорам отметна глава, като се стараеше да изглежда сурова и строга, но очевидно в нея заговори състраданието и тя се разплака. Безспорно тогава бях много млад, обаче нейното съчувствие много ме трогна и ме накара да гледам на нея като на една наистина добродетелна майка и съпруга.

— Какво ли ще прави тя сега — зарида Мини, — къде ли ще отиде? Какво ли ще стане с нея? Божичко, как можа да бъде така жестока и към себе си, и към него!

Спомних си за времето, когато Мини бе младо и хубаво момиче, и бях доволен, че и тя си е спомнила същото.

— Моята малка Мини едва сега отиде да си легне — каза мисис Джорам. — Дори и в съня си тя плаче за Емилия. Цял ден днес е плакала и непрестанно ме пита дали Емилия е лоша. А как мога да й кажа това, когато едва миналата вечер тя отвърза една панделка от шията си и я даде на Мини, а след това сложи глава до нейната на възглавничката и я държа така, докато детето заспа! Панделката и сега стои вързана около шията на детето. Може би не трябва да бъде там, но какво мога да направя? Емилия е много лоша, но двете така много се обичаха. Пък и детето не знае нищо!

Мисис Джорам така се бе разчувствувала, че съпругът й трябваше да дойде да я успокои. Като ги оставих сами, отидох у дома при Пеготи. Сега ми бе по-тъжно от преди.

Това добро същество — думата ми е за Пеготи, — неотпочинало си още от скорошните си грижи и безсънни нощи, беше у брат си, където възнамеряваше да остане до сутринта. Една стара жена, която бе прислужвала в къщата през миналите няколко седмици, докато на Пеготи бе невъзможно да върши това, бе едничкият човек там освен мен. Тъй като нямах нужда от услугите й, изпратих я да си легне — нещо, на което тя съвсем не се възпротиви. После поседнах малко пред кухненския огън, за да поразмисля върху случилото се.

Мислите ми отскачаха от последното нещастие към смъртния одър на мистър Баркис и сякаш заедно с отлива се носеха към далечината, към която Хам така странно бе приковал погледа си сутринта, когато някакво почукване ме сепна от мислените ми скитания. На външната страна на вратата имаше прикрепено чукче, обаче звукът идеше не от него, а от нечия ръка, която потропваше на долната част на вратата, сякаш дошлият беше дете.

Сепнах се и станах да отворя. Погледнах надолу и за мое най-голямо удивление видях само един голям чадър, който сякаш вървеше от само себе си. Веднага обаче след това открих, че под чадъра беше застанала мис Маучър. Може би нямаше да посрещна много радушно това дребно същество, ако на лицето й бях забелязал онова нейно „лекомислено“ изражение, което така неприятно ме бе поразило при първата ни и последна среща. Сега обаче обърнатото й към мен лице беше тъй съсредоточено и когато я освободих от чадъра (който би бил неудобен дори и за гигант), тя така отчаяно закърши ръце, че несъзнателно почувствувах към нея истинска симпатия.

— Мис Маучър! — извиках аз, след като огледах в двете посоки празната улица, без самичък да знам какво очаквах да видя освен нея. — По какъв случай идвате тук? Какво има?

Тя ми посочи с късичката си дясна ръка да затворя чадъра и като мина бързо покрай мен, влезе в кухнята. След като затворих вратата и я последвах с чадъра в ръка, намерих я да седи в ъгъла до огнището, седнала на ниската желязна решетка, люлееща се напред-назад, обхванала с ръце колената си, като човек, измъчван от болка.

Твърде смутен от появата й в този необичаен час и едничък свидетел на чудноватото й държане, отново възкликнах:

— Моля ви, мис Маучър, кажете ми какво се е случило! Да не би да сте болна?

— Милото ми момченце — отвърна мис Маучър, като сви и двете си ръце върху сърцето си, — боли ме тук, много ме боли. Само като си помисля, че се случи това, когато бих могла да го предвидя и да го предотвратя, ако не бях такава глупачка!

Голямото й боне (съвсем несъответстващо на фигурата й) се заклати напред-назад заедно с малкото й тяло, а огромната му сянка също се клатеше върху стената.

— Много съм изненадан, като ви виждам така отчаяна и така сериозна — започнах аз, когато тя ме прекъсна.

— Да, винаги е така! — каза тя. — Те винаги се учудват, нехайните млади хора, имали щастието да израстат нормално, когато видят едно естествено чувство в такова мъничко същество като мен! Правят от мен играчка, служат си с мен за забавление, изоставят ме, когато им омръзне, а после се чудят, когато видят, че съм по-чувствителна от някой дървен кон или тенекиено войниче! Да, да, винаги е така. Винаги!

— Може би по отношение на другите да сте права — отвърнах й аз, — но уверявам ви, с мен не е така. Може би не би трябвало да се учудвам, като ви гледам така, но тъй малко ви познавам. Вярвайте ми, думите ми бяха без всякакъв умисъл.

— Пък и какво ли мога да правя? — отвърна дребната женица, като застана права и се посочи с двете си ръце. — Погледнете ме: каквато съм аз, такъв беше и баща ми, такава е и сестра ми, такъв е и брат ми. Да, мистър Копърфийлд, годините си минават. Аз трябва да живея. Не вредя никому. Ако има хора, които да са толкова безразсъдни или жестоки, че да ми се подиграват, какво друго ми остава, освен и аз самата да се подигравам на себе си, на тях и на всичко?

— Ако съм принудена да върша това, кажете ми искрено, чия е вината? Моя ли?

Не. Вината съвсем не беше на мис Маучър.

— Ако се бях показала пред приятеля ви, че съм някое чувствително джудже — продължи дребната жена, като клатеше с укор глава, — нима мислите, че щях да получа помощта и благоволението му? Смятате ли, че ако малката Маучър (която съвсем не е виновна за участта си) би се обърнала към него или към подобните му за съчувствие, гласът й щеше да стигне до тях? Ако малката Маучър беше най-озлобеният и най-тъп пигмей в света, тя пак би имала право да живее — обаче никой няма да се погрижи за нея. Не. Тя може да се моли за своето парченце хляб и масло, но ако остане единствено на това, ще си умре само с въздух.

Мис Маучър седна отново на решетката, извади кърпата си и си избърса очите.

— И ако сте тъй добър, както ми изглеждате, вие трябва да се радвате за мен, че макар да съзнавам много добре какво представлявам, въпреки това съм весела и понасям всичко. Във всеки случай поне съм доволна, че мога да пробия тясната си пътечка през света, без да дължа нещо на когото и да било, и че в замяна мога и аз да си върна с насмешка за всичко онова, което от суета или от глупост ми подхвърлят. Ако съм ваша играчка, великани, поне се отнасяйте по-внимателно с мен!

Мис Маучър сложи отново кърпичката си в джоба, като през всичкото време не ме изпущаше от втренчения си взор, след което продължи:

— Видях ви преди малко на улицата. Може би предполагате, че с късите си крака не съм в състояние да вървя така бързо като вас и наистина нямаше да мога да ви настигна, обаче отгатнах къде сте влезли и ви последвах. Идвах тук и по-рано днес, обаче добрата женица не си беше вкъщи.

— Познавате ли я? — попитах аз.

— Чувала съм за нея — отвърна тя, — от Оумър и Джорам. Бях тук в седем часа сутринта. Спомняте ли си какво ми каза Стиърфорд за онова клето момиче, когато ви видях онзи път и двамата в гостилницата?

Голямото боне на главата на мис Маучър и по-голямото на стената започнаха да се клатушкат напред-назад, когато тя зададе този въпрос.

Казах й, че много добре знам за какво загатва, тъй като самият аз на няколко пъти си бях спомнил за същото.

— Проклет да бъде той! — възкликна дребната жена, като вдигна показалеца си между мен и бляскащите си очи. — И десет пъти по-проклет да е онзи негов лакей! Мислех си обаче, че вие изпитвате младежка страст към нея!

— Аз?

— Дете, дете! Защо ви трябваше така да я възхвалявате, да се изчервявате и да се смущавате? — извика мис Маучър, като кършеше нетърпеливо ръце и се клатушкаше напред-назад на решетката.

Не можех да скрия от себе си, че наистина бях сторил всичко това, макар поради съвсем друга причина.

— Питате се откъде съм разбрала ли? — каза мис Маучър, като отново извади кърпичката си и почукваше едновременно и с двата си крака, колкото пъти я доближеше с двете си ръце до очите. — Видях, че той ту ви дразни, ту ви ласкае, и вие бяхте просто като восък в ръцете му. Едва бях излязла от стаята, когато онзи негодник, слугата, ми каза, че „невинният младенец“ (така ви наричаше той, също както и вие трябва да го наричате „подлият дъртак“) бил влюбен в нея, а и тя, лекомислената, била увлечена по вас, но че господарят му бил решил, по-скоро заради вас, отколкото за нея, да предотврати всякакво нещастие, което би могло да произлезе от любовта ви, и че те стояли тук именно с тази цел. Как можех да не повярвам на тези негови думи? Видях как се успокоихте и зарадвахте, когато Стиърфорд я похвали! Вие бяхте първият, който спомена името й, и си признахте, че по-рано сте се възхищавали от нея. И когато ви заговарях за нея, ставахте ту червен, ту бледен. Можех ли тогава да предполагам нещо друго, освен че сте разпуснат, макар я не много опитен младеж, и че сте попаднали в ръцете на по-опитни от вас, които са наистина в състояние да ви направляват за ваше собствено добро? Божичко, божичко! Те и двамата са се страхували да не открия истинските им намерения — възкликна мис Маучър, като стана от решетката и запристъпва чевръсто напред-назад, вдигнала отчаяно двете си късички ръце, — тъй като знаят, че се догаждам за всичко — пък и трябва да е така, ако искам да ми върви на този свят, — и затова ме измамиха. Оставиха ми едно писмо, което трябваше да предам на клетата девойка и което, уверена съм, сложи начало на разговорите й с Литимър. А той беше останал тук само с тази цел!

Стоях занемял, поразен от това вероломство, и гледах как мис Маучър се разхожда напред-назад из кухнята, докато най-после се задъха и седна отново на решетката, избърса лицето си с носната кърпичка, поклати няколко пъти глава, без иначе да се движи и без да нарушава мълчанието.

— Обикалях из провинцията, мистър Копърфийлд — каза тя най-после, — и предишната вечер попаднах в Норич. Там научих как те скритом идвали тук без вас — и това изглеждаше твърде странно, — поради което в мен се породи съмнение, че се крои някаква тъмна работа, така че снощи взех лондонския дилижанс, който минава през Норич, и пристигнах тук тази сутрин. Но — уви! — твърде късно.

Клетата малка Маучър почувствува такъв студ след всичкия този плач и вайкане, че се извърна към огнището, пъхна нещастните си влажни нозе между пепелта да ги стопли, като седеше загледана в огъня подобно на голяма кукла. Аз бях седнал на един стол от другата страна на огнището, унесен в тревожни мисли, вперил поглед в огъня, а от време на време и в нея.

— Трябва да си вървя — каза тя най-после, като стана. — Късно е. Надявам се, че ми вярвате, нали?

Като ми задаваше този въпрос, тя ми отправи такъв остър поглед, че не можех да не й отговоря най-чистосърдечно, че наистина й вярвам.

— Хайде, признайте — каза ми тя, поглеждайки ме изпитателно, когато й подадох ръка, за да й помогна да стане от решетката, — сам съзнавате, че ако бях не джудже, а жена с нормален ръст, бездруго щяхте да ми вярвате!

В дълбочината на душата си се съгласих, че тук тя е напълно права, и се почувствувах засрамен.

— Вие сте още млад — каза ми тя, като кимна с глава. — Вслушайте се в един съвет, макар и той да ви се дава от едно три фута високо нищожество. Старайте се да не свързвате телесните недостатъци с нравствените, добри ми приятелю, освен когато имате сериозно основание.

Сега тя вече бе станала от решетката и аз се бях отървал от съмнението си. Изказах й увереността си, че сега вече я разбирам и че и двамата сме били нещастни оръдия в подли ръце. Тя ми поблагодари и каза, че съм добро момче.

— Имайте предвид — добави тя, като се извърна и ме изгледа проницателно, вдигнала отново показалеца си, — имам причина да подозирам от това, което дочух — а съм длъжна, винаги да държа ушите си отворени, — че са отишли някъде в чужбина. Ако се върнат или дори ако единият от тях се върне, най-вероятно е, че поради честите си скитания тук и там аз ще узная това най-напред, стига да съм жива. И каквото науча, ще ви го съобщя. И бог ми е свидетел, ако мога да помогна с нещо на клетото измамено момиче, ще сторя това с най-голяма радост! А за Литимър ще е по-добре да има хрътка по петите си, отколкото дребната Маучър.

Когато забелязах погледа, с който тези последни думи бяха придружени, бях уверен, че не са казани напразно.

— Вярвайте ми не повече, но не и по-малко, отколкото бихте вярвали на някоя нормално висока жена — каза малкото създание, като ме докосна трогателно с пръст по китката. — Ако някога ме видите не такава, каквато съм сега, а каквато бях, когато се срещнахме първия път, обърнете внимание между какви хора се намирам. Спомнете си, че съм безпомощно и беззащитно малко същество. Опитайте се да си представите каква съм у дома си след работа, с брат и сестра като мен. Може би тогава ще бъдете по-снизходителен и няма да се учудвате, ако ме видите сериозна и разтревожена. Лека нощ!

Подадох ръка на мис Маучър, сега вече със съвсем друго мнение за нея, съвсем различно от това, което си бях съставил по-рано, отворих й вратата и я изпроводих навън. Не беше лесно да отворя грамадния чадър и да й помогна да го задържи здраво в ръка, обаче най-после успях да постигна това и го видях да се клатушка надолу по улицата в дъжда, сякаш под него нямаше никой. И само когато веднъж струята от един препълнен водосток се изля отгоре му и го прекатури настрана, видях как мис Маучър се мъчи да го хване. Спуснах се да й помогна, обаче бе безполезно, тъй като чадърът отново подскочи, подобно на голяма птица, преди да го стигна. Върнах се, легнах и спах до сутринта.

Рано на следното утро дойдоха мистър Пеготи и старата ми бавачка, и тримата се отправихме към агенцията на дилижанса, където мисис Гъмидж и Хам чакаха да ни изпратят.

— Мастър Дейви — прошепна ми Хам, като ме дръпна настрана, докато мистър Пеготи слагаше чантата си между другия багаж, — животът му е напълно разбит. Сам не знае къде отива, нито пък какво го очаква. Тръгнал е на пътешествие, което, помнете ми думата, ще трае до последните му дни, освен ако намери това, което търси. Знам, мастър Дейви, че ще му бъдете добър приятел, нали?

— Бъди уверен в това — казах му аз, като му стиснах сърдечно ръка.

— Благодаря ви, господине, благодаря ви, много сте любезен. Има само още едно нещо. Знаете, че печеля добре, мастър Дейви, и нямам къде да харча всичко, което получавам. Пари вече не са ми нужни, освен колкото да преживявам. Ще ви давам по някой и друг лев^[1] за него и тогава ще работя с по-леко сърце. Впрочем, колкото до това — добави той с кротък и спокоен глас, — можете да бъдете уверен, че винаги ще работя като мъж и ще напрягам всичките си сили.

Отвърнах му, че съм убеден в това, и му загатнах, че се надявам, че ще дойде ден, когато той ще престане да води самотния живот, за какъвто се готви отсега нататък.

— Не, господине — отвърна той, като поклати глава, — всичко това е вече свършено за мен. Никой не може да запълни празното място. Но, господине, няма да забравите, че за него винаги ще има готови пари, нали? — Обещах му каквото искаше, като едновременно с това му напомних, че сега мистър Пеготи има постоянен, макар и скромен доход от завещаното от покойния му зет. След това си взех сбогом. И до днес дори ме заболява сърцето, като си спомня колко скромен и мъжествен беше той в тежката си скръб.

А що се отнася до мисис Гъмидж, много мъчно бих могъл да опиша как се завтече надолу по улицата край потеглилия вече дилижанс, макар да не виждаше нищо друго през сълзите си освен мистър Пеготи, седнал на покрива на колата. Хората, които вървяха насреща и й препречваха пътя, я блъскаха, обаче тя продължаваше да тича. Оставих я задъхана, седнала на прага на една пекарница, със съвсем обезформено боне и с едната й обувка на тротоара, на доста голямо разстояние от нея.

Когато пристигнахме, първата ни работа беше да потърсим някое малко жилище за Пеготи, където би могло да има легло за брат й. Имахме щастието да намерим една чистичка и евтина квартира, над дюкян за свещи, само на две крачки от дома. След като я наехме, взех парче студено месо от една гостилница и заведох спътниците си вкъщи да пийнем чай. Трябва със съжаление да призная, че това не бе посрещнато с удоволствие от страна на мисис Круп. Необходимо е обаче да отбележа, като обяснение за настроението на тази дама, че тя много се обиди, когато видя как Пеготи запретна вдовишката си пола и се зае да бърше праха в спалнята ми, преди да бяха изминали десет минути от пристигането й там. Мисис Круп счете това за вмешателство, а вмешателството, каза тя, е нещо, което в никакъв случай не може да позволи.

По пътя за Лондон мистър Пеготи ми бе съобщил нещо, за което не бях неподготвен. То се състоеше в това, че той възнамерява да се срещне най-напред с мисис Стиърфорд. Тъй като се почувствувах длъжен да го подпомогна, както и да посреднича между тях, за да пощадя, доколкото ми бе възможно, майчините чувства, й писах още същата вечер. Съобщих й, колкото можех по-меко, какво зло бе сторил синът й и какъв дял имах и аз в това нещастие. Казах, че мистър Пеготи е простичък човек, обаче много добър и почтен, и изразих също така надеждата, че тя няма да откаже да се види с него в нещастието му. Споменах, че ще отидем у тях към два часа подир обед и на заранта сам изпратих писмото още с първата поща.

В определеното време застанахме пред вратата — вратата на този дом, в който едва преди няколко дни бях така щастлив, където така щедро бях излял своите най-добри чувства и младежкото си доверие, и който отсега нататък бе затворен за мен и ми изглеждаше някаква пустош и развалина.

Не се появи никакъв Литимър. Камериерката с приятното лице, която го бе заместила при последното ми посещение там, дойде да ни отвори и влезе да съобщи за нас във всекидневната. Там беше седнала мисис Стиърфорд. Роза Дартъл се промъкна от противоположния край на стаята и застана зад стола й.

Познах по лицето на майката на Стиърфорд, че е научила от самия него какво е направил. То бе много бледо и по него се четяха следи, по-дълбоки от тези, които би могло да остави моето писмо, чиито твърдения навярно бяха обезсилени от майчината й любов. Сега, по-ясно от всеки друг път съзнах колко голяма бе приликата помежду им и по-скоро почувствувах, отколкото видях, че тази прилика не е убягнала и от вниманието на другаря ми.

Тя седеше в креслото си съвсем изправена, горда, неподвижна и безстрастна. Струваше ми се, че нищо на света не би могло да я развълнува. Тя погледна много съсредоточено към мистър Пеготи, когато той застана пред нея и също така й отправи съсредоточен поглед. Острият взор на Роза Дартъл обхващаше всички ни. В продължение на няколко минути никой не каза думица. Тя направи знак на мистър Пеготи да седне. Той обаче отвърна с нисък глас:

— Струва ми се, че не би било естествено, госпожо, да седна в тази къща. Бих предпочел да стоя прав.

Това бе последвано от ново мълчание, което тя наруши със следните думи:

— Знам и дълбоко съжалявам за това, което ви е довело тук. Какво искате от мен? Какво желаете да сторя?

Той сложи шапката си под мишница и като попипа в пазвата си за писмото на Емилия, извади го, разгъна го и й го подаде.

— Моля ви, госпожо, прочетете това. Писала го е племенницата ми!

Тя го прочете със същия горд и безстрастен вид, не се развълнува от съдържанието му, доколкото можах да разбера, и му го подаде.

— „Освен ако той не ме доведе като своя съпруга“ — каза мистър Пеготи, като проследи с пръста си тази част на писмото. — Дошъл съм, за да узная, госпожо, дали той ще удържи думата си.

— Не — отвърна тя.

— И защо не? — запита мистър Пеготи.

— Това е невъзможно. То би го опозорило! Вие не можете да не съзнавате, че тя стои много по-долу от него.

— По този начин ще се издигне!

— Тя е необразована и невежа.

— Може да сте права, госпожо, макар и аз да не мисля така — каза мистър Пеготи. — Но пък сигурно аз не мога да съдя за тези работи. Е, добре тогава, образовайте я!

— Щом като ме принуждавате да говоря искрено — нещо, което никога не бих желала, — трябва да ви кажа, че долният й произход, ако не другите обстоятелства, прави този брак невъзможен.

— Послушайте ме, госпожо — отвърна той бавно и спокойно. — Вие знаете много добре какво значи да обичате чедото си. И аз го знам. Ако ще и сто пъти да беше тя мое дете, нямаше да я обичам повече. Вие не знаете какво значи да изгубиш рожбата си. Аз обаче знам. Дори и всичките богатства на света да бяха мои, пак нямаше да ми стигнат да си я купя обратно. Ако я спасите от този позор, ние няма да я посрамим. Нито един от нас, между които е израснала и които са я считали за своя, не ще погледне вече хубавото й лице. Ще сме доволни да не я виждаме, стига да знаем, че е щастлива. Да, ще бъдем доволни, макар и да знаем, че е далеч, под друго небе, под друго слънце. Ще бъдем доволни да я оставим на съпруга й — и на дечицата й може би — и ще чакаме времето, когато всички ще бъдем равни пред божието лице!

Грубоватото красноречие, с което той говореше, не остана без въздействие. Тя не бе изменила гордото си държане, но когато му отговори, в гласа й прозвуча мека нотка.

— Аз никого не оправдавам и никого не виня, обаче трябва със съжаление да повторя, че това е невъзможно. Подобен брак би погубил неминуемо кариерата му и би разрушил всичките му изгледи за бъдещето. Не, не, това в никакъв случай не може да стане и никога няма да стане. Ако е възможно да се даде някакво друго удовлетворение…

— Пред себе си виждам приликата на онова лице — прекъсна я мистър Пеготи с бляскащи вперени очи, — което ме е гледало у дома ми, край огнището ми, в ладията ми, къде ли не — едно такова засмяно и приветливо лице, което всъщност е било толкова вероломно, че едва ли не полудявам, като си спомня за него. И ако подобното нему лице не изгаря от срам при мисълта, че ми предлага пари за позора и гибелта на моето дете, това е също така страшно, както вероломството на първото. Тогава значи това лице не принадлежи на една дама.

При тези негови думи мисис Стиърфорд мигновено се промени. Лицето й почервеня от гняв и като се хвана здраво с двете си ръце за страничните облегалки на стола, тя каза с надменен глас:

— А какво удовлетворение ще дадете на мен за пропастта, която се отваря между мен и сина ми? Какво е вашата любов пред моята? Какво е вашата раздяла пред нашата?

Мис Дартъл я докосна леко, наведе глава и й прошепна нещо, но тя не искаше да слуша.

— Не, Роза, нито една думичка! Нека този човек чуе какво ще му кажа! Моят син, който е едничката цел на живота ми, около когото се въртят всичките ми мисли, чиито желания съм удовлетворявала още от люлката, от когото не съм имала отделно съществуване от самия миг на раждането му — той, той да ме остави заради някакво си нищожно момиче! Да се отплати за доверието ми с постоянни измами и да ме напусне заради нея! Да жертва заради този отвратителен свой каприз синовната си любов, дълг, уважение, признателност — всичко онова, което всеки ден и всеки час трябва все по-здраво да го привързва към мен! Нима това не е обида?

Отново Роза Дартъл се опита да я успокои, но и този път напразно.

— Мълчете, Роза, казвам ви! Ако той поставя всичко на карта заради някакъв си нищожен каприз, то и аз съм готова на всичко заради една много по-съществена цел. Нека да върви където си иска със средствата, с които разполага благодарение на любовта ми към него! Нима мисли, че дългото му отсъствие ще ме сломи? Много малко ме познава той, ако разчита на това! Ако се откаже от каприза си, ще го приема с отворени обятия. Но ако не се откаже от нея още сега, няма да му позволя никога да се приближи до мен, ако ще и да умирам, стига да имам сила да направя знак с ръка, че не го искам. Ще го приема само ако се отрече от нея завинаги и ако дойде да моли смирено за прошка. Това е мое право. Това е отплатата, която аз ще търся. Ето кое ни разделя един от друг! И нима това не е обида? — прибави тя, като погледна посетителя си със своя горд, непримирим взор.

Докато слушах и гледах как майката изричаше тези думи, струваше ми се, че сякаш слушам и гледам как синът й се противопоставя. Добре познатото ми негово упорство и неумолимост виждах сега проявени и от майка му. Стана ми съвсем ясно, че цялата своя зле направлявана енергия той е наследил от нея и всичко това ги правеше досущ еднакви.

Сетне тя се обърна към мен и с предишния си висок и надменен тон заяви, че е вече безполезно да се приказва повече, затова би ни помолила да сложим край на посещението си. Стана величествено, готова да напусне стаята, когато мистър Пеготи й направи знак, че не е нужно.

— Не се страхувайте, че ще ви безпокоя повече, госпожо — каза той, като тръгна към вратата. — Нямам какво друго да казвам. Дойдох тук без всякаква надежда и си отивам без надежда. Сторих това, което смятах, че би било редно, но никога не съм считал, че ще излезе нещо от идването ми тук. На мен и на близките ми този дом донесе такава злина, че нямам никакво право да очаквам от него нещо добро.

С тези думи си излязохме, като я оставихме изправена до креслото си, с горда осанка и красиво лице.

На излизане трябваше да прекосим една стъклена галерия, над която се увиваше лоза. Листата и филизите й бяха зелени и тъй като денят бе слънчев, стъклените врати, водещи към градината, бяха широко разтворени. Когато вече бяхме до самия изход, Роза Дартъл, която идеше насреща ни, се спря и се обърна към мен:

— Няма що, добре направихте, че доведохте този човек тук!

Не можех да си представя, че дори и в нея може да се наслоят толкова гняв и презрение, затъмняващи лицето й и проблясващи в катраненочерните й очи. Причиненият от тесличката белег личеше много ясно, както винаги, когато тя биваше възбудена. Когато той потрепна тъй, както го бях виждал и друг път, тя вдигна ръка и го докосна.

— Този човек трябваше да поощрявате и да водите тук, нали? Верен приятел сте, няма що!

— Мис Дартъл — отвърнах й аз, — нима сте толкова несправедлива, че обвинявате мен?

— Защо разделяте тези две луди същества? — каза ми тя. — Не знаете ли, че тяхната гордост и упоритост ги е побъркала?

— Та това мое дело ли е?

— Дали е ваше дело! Защо водите този човек тук?

— Той е един жестоко обиден човек, мис Дартъл. Може би вие не съзнавате това.

— Съзнавам, че Джеймс Стиърфорд има невярно и порочно сърце и че е предател, но какво ни влиза в работа този човек и неговата проста племенница?

— Мис Дартъл — казах аз, — вие правите обидата още по-тежка. И без това тя е достатъчно дълбока. Едничкото нещо, което ще ви кажа на разделяне, е, че сте много несправедлива към него.

— Несправедлива към него ли? — отвърна тя. — Всички те са негодници и развратници. А колкото до племенницата му, бих я пребила!

Мистър Пеготи отмина, без да каже дума, и излезе от вратата.

— Срамота, мис Дартъл! Срамота! — извиках аз с възмущение. — Как можете да го тъпчете така в незаслуженото му нещастие!

— Ох, как бих ги стъпкала всичките! — отвърна тя. — Бих съборила къщата му. Бих дамгосала лицето й, бих я облякла в парцали и бих я изхвърлила на улицата да гладува. И ако зависеше от мен, бездруго бих направила всичко това. О, как бих го направила! Как я ненавиждам! И ако знаех къде бих могла да я намеря, бих отишла да й изкажа възмущението си от позора й. Ако можех да я блъсна в гроба й и това бих сторила. Ако бих могла да кажа някоя дума, която да я утеши в предсмъртния й час, по-скоро бих умряла, отколкото да я произнеса.

Чувствувах, че жестокостта на думите й не можеше да изрази всичката злоба, която я бе обзела и която се излъчваше от цялата й фигура, макар че гласът й вместо по-висок сега да бе по-нисък от преди. Никакво описание не може да бъде достатъчно силно, за да я представи такава, каквато си я спомням в онзи миг, нито пък може да предаде силата на яростта й. Виждал съм гняв у много хора, но никога в такава форма, в каквато той се прояви у нея.

Когато го настигнах, мистър Пеготи вървеше бавно и замислено надолу по хълма. Щом като го приближих, той ми каза, че тъй като вече е изпълнил това, което е считал за свой дълг в Лондон, още същата вечер възнамерява „да поеме пътя“. Запитах го къде смята да отиде. Едничкото нещо, което ми отговори, беше:

— Отивам да търся племенницата си, сър.

Прибрахме се в малката квартира над свещарския дюкян и там намерих сгоден случай да съобщя на Пеготи за намеренията му. Тя ми отвърна, че същото бил казал и на нея сутринта. И тя не знаеше повече от мен къде мисли той да отива, обаче беше уверена, че си има някакъв план.

Не ми се искаше да го оставя сам при тези обстоятелства и затова и тримата хапнахме млин с говеждо месо — ядене, с което Пеготи беше известна и което в този специален случай дъхаше на чай, кафе, масло, бекон, сирене, пресен хляб, дърва, свещи и орехи, чиито миризми излизаха от дюкяна долу. След вечеря поседяхме около един час край прозореца, без да приказваме много, след което мистър Пеготи стана, внесе кожената си чанта и дебелия си бастун и ги сложи върху масата.

Той прие от сестра си малка сума пари за сметка на част от наследството, оставено от зет му. Тя едва щеше да му стигне за един месец, помислих си аз. Той обеща да ми пише, когато нещо му се случи, сетне преметна чантата, взе си шапката и бастуна и каза сбогом и на двама ни.

— Желая ти всичко добро, мила ми приятелко — рече той, като прегърна Пеготи, — а също така и на вас, мастър Дейви! — прибави той и ми разтърси ръката. — Отивам да я търся по широкия свят. Ако ли тя си дойде, докато съм далеч — но уви, това едва ли ще стане, — или пък ако я доведа със себе си, моето намерение е тя и аз да живеем там, където никой не би я укорил. Ако ли се случи нещо с мен, помнете, че последните ми думи към нея са били: „Все така продължавам да обичам любимото си дете и от сърце му прощавам!“

Той каза това тържествено и с гола глава; сетне си сложи шапката, слезе долу и пое по пътя. Придружихме го до вратата. Вечерта бе топла и прашна. Залязващото слънце заливаше с червено сияние дългата улица, по която отекваха стъпките му. Той вървеше самичък и когато сви зад ъгъла на нашата уличка, фигурата му се озари от светлината и изчезна.

Често пъти след това, когато се свечеряваше или пък когато нощем се събудех и погледнех луната, или звездите, или когато наблюдавах дъжда и се ослушвах във вятъра, си мислех за самотната фигура на клетия скитник, и си спомнях думите му:

„Отивам да я търся по широкия свят. Ако ли се случи нещо с мен, помнете, че последните ми думи към нея са: «Все така продължавам да обичам любимото си дете и от сърце му прощавам!…»“