Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (30)

XXIX глава
Отново посещавам Стиърфорд в дома му

На сутринта споменах на мистър Спенлоу, че ще искам отпуска за известно време и тъй като не получавах заплата и следователно не бях подвластен на неумолимия Джоркинс, за това нямаше никакви мъчнотии. Използувах случая да изразя с пресъхнало гърло надеждата, че мис Спенлоу е добре. С равнодушие, сякаш говореше за някой най-обикновен смъртен, мистър Спенлоу ми поблагодари и каза, че мис Спенлоу действително е добре.

Ние, стажантите, като кандидати в патрицианския орден на прокторите, бяхме подложени на такова внимание, че почти през всичкото време аз си бях едничкият господар. Тъй като не държах да отида в Хайгит преди два часа, и понеже в съда имахме друго едно дело за отлъчване от църквата, прекарах сутринта там много приятно заедно с мистър Спенлоу. Делото, което разглеждаха, беше много забавно и се състоеше в следното: двама клисари се скарали и единият от тях блъснал другия в една помпа, чиято дръжка се намирала в училището, построено под стряхата на църквата, поради което простъпката трябваше да се подведе под църковната юрисдикция.

Мисис Стиърфорд и Роза Дартъл много ми се зарадваха. Останах приятно изненадан, когато открих, че Литимър го няма и вместо него ни прислужваше една дребничка, скромна жена със сини панделки на бонето. Много по-приятно беше да срещне човек нейния поглед, отколкото този на достопочтения Литимър. Но това, което ме порази най-вече, преди още да бе изминал и половин час от пристигането ми, беше напрегнатото внимание, с което мис Дартъл ме следеше, както и зоркостта, с която поглеждаше ту мен, ту Стиърфорд, сякаш очакваше, че помежду ни ще се случи нещо. И не само че не се смущаваше, че улавям любопитния й поглед, но тогава дори още по-свирепо приковаваше очи в мен. Макар да знаех, че съм напълно невинен във всяко отношение, потрепервах при всеки неин поглед, неспособен да понасям жадния й взор.

През целия ден тя не ни остави на мира нито за миг. Ако разговарях със Стиърфорд в стаята му, чувах как роклята й шумоли на площадката вън. Когато отидохме на моравката зад къщата и се заловихме със старите си спортни игри, лицето й се появяваше от прозорец на прозорец и подобно на блуждаеща светлина се приковаваше в нас. Когато следобед четиримата излязохме на разходка, тя стисна ръката ми като в пружина и ме задържа назад, докато Стиърфорд вървеше напред с майка си. Когато думите ни не можеха да стигнат до ушите им, тя ми заговори.

— Отдавна не сте ни идвали на гости — каза мис Дартъл. — Наистина ли професията ви е толкова интересна, че поглъща всичкото ви внимание? Питам, защото искам да бъда осведомена, когато нещо не ми е известно. Наистина ли е така?

Отговорих, че действително работата ми е занимателна, но че не ме поглъща напълно.

— О, радвам се да чуя това, тъй като никак не обичам да се заблуждавам — каза Роза Дартъл. — Може би искате да кажете, че материята ви е малко суха, така ли?

— Е, да — измънках аз, — понякога действително е сухичка.

— О, и затова понякога се нуждаете от малко промяна и възбуда, така ли? Вие сте напълно прав! Но все пак човек и в това трябва да има мярка, не намирате ли? Думата ми е не за вас, а за него…

Тя хвърли бърз поглед към мястото, където Стиърфорд се разхождаше подръка с майка си, като по този начин ми даде да разбера за кого говори. Вън от туй обаче не разбирах нищо. А вярвам, че и видът ми показваше това.

— И развлеченията не го ли поглъщат повече, отколкото… Не искам да кажа, че непременно е така, а само питам. И не е ли поради това, че той напоследък по-рядко посещава своята сляпо обичаща го майка? — При тези думи тя отново хвърли към тях бърз поглед и загледа и мен по такъв начин, сякаш проникваше в съкровените ми мисли.

— Мис Дартъл, не мислете, моля, че…

— Не — отвърна ми тя, — не мисля нищо, тъй като никак не съм подозрителна! Просто задавам въпрос. Не изразявам никакво мнение. Искам да си съставя представа въз основа на това, което вие ми кажете. Е добре, не е ли така? Много бих била доволна да узная.

— Ни най-малко не съм аз причина, ако Стиърфорд не е идвал напоследък често у дома си. А дали това е наистина така, не знам. Чувам го за първи път от вас. И самият аз не го бях виждал дълго време.

— Не?

— Наистина, мис Дартъл, не.

И докато ме гледаше право в очите, забелязах как лицето й се изостри и побледня, а белегът от удара се издължи, докато пресече обезформената устна, и се спусна надолу по лицето. В моите очи това я правеше наистина странна, а не по-малко странен беше и блясъкът в очите й, когато тя каза:

— С какво се занимава той?

Много учуден, аз повторих тези думи по-скоро за себе си, отколкото за нея.

— Наистина, с какво се занимава? — отново запита тя така напрегнато, сякаш цяла бе обхваната от някакъв огън. — В какво му помага онзи човек, чийто поглед към мен винаги крие някаква лъжа? Не бих желала да бъдете неверен към приятеля си и да го издавате. Само искам да ми кажете дали това, което го подтиква, е яд или омраза, или любов, и изобщо какво е?

— Мис Дартъл — казах аз, — как бих могъл да ви накарам да ми повярвате, че съвсем не намирам Стиърфорд различен от това, което беше, когато дойдох тук първия път? Напълно съм убеден, че няма нищо. Дори не мога да разбера за какво намеквате.

Тя продължаваше да ме гледа вперено, а жестокият белег потрепваше сякаш от болка и ъгълчето на устната й се повдигаше презрително или може би съжалително спрямо самата нея. Тя сложи отгоре му своята съвсем тънка, прилична на порцелан ръка и каза бързо и някак свирепо:

— Заклевам ви да не казвате нито дума за това.

Мисис Стиърфорд се чувствуваше необикновено щастлива в присъствието на сина си, а и самият той се държеше с необикновено внимание и уважение спрямо нея. За мен беше крайно интересно да ги наблюдавам, когато биваха заедно, не само поради любовта, която изпитваха един към друг, но и поради голямата прилика и начина, по който неговата буйност и високомерие се бяха превърнали в нея в грациозно благородство благодарение на възрастта и женствеността й. И си мислех колко беше добре, че помежду им никога не се е случвало нещо сериозно, което да ги противопостави един срещу друг, тъй като два такива темперамента или по-право две такива отсенки на един и същ темперамент много по-мъчно могат да се примирят, отколкото хора с противоположни характери. Трябва обаче да призная, че тази моя мисъл се породи по внушение на думите на Роза Дартъл. На обед тя зададе следния въпрос:

— Нека някой от вас да ми каже, тъй като цял ден съм мислила по това и искам да знам.

— Какво искате да знаете, Роза? — запита я мисис Стиърфорд. — За бога, не бъдете тайнствена.

— Тайнствена! — извика тя. — Наистина ли? Нима ме считате за тайнствена?

— Не ви ли умолявам винаги да говорите просто и естествено? — запита я мисис Стиърфорд.

— О, значи не приказвам естествено, така ли? Вие наистина трябва да бъдете търпелива с мен, понеже питам само за знание. Ние никога не познаваме сами себе си.

— Това ви е станало втора природа — каза мисис Стиърфорд без каквото и да било раздразнение. — Спомням си, а навярно и самата вие си спомняте, че по-рано бяхте съвсем друга, Роза. Тогава не се изразявахте така предпазливо и бяхте много по-доверчива.

— Не се съмнявам, че сте права — отвърна тя. — Ето как човек става жертва на лошите си привички! Значи намирате, че по-рано съм била не така предпазлива и много по-доверчива, така ли? Просто не мога да разбера как тъй несъзнателно съм се променила! Чудно наистина! Трябва да се постарая отново да стана такава.

— И аз бих желала същото — каза с усмивка мисис Стиърфорд.

— Имате право — отвърна тя. — Ще се науча на откровеност от… от Джеймс. — Макар и да говореше напълно почтително, в думите й винаги се четеше сарказъм.

— Никой друг не би ви научил на откровеност по-добре от него — отвърна й мисис Стиърфорд бързо.

— В това съм абсолютно сигурна — каза Роза Дартъл пламенно. — Едва ли има нещо друго, в което да съм така сигурна.

Стори ми се, че мисис Стиърфорд съжали за малко резкия си тон, тъй като сега каза по-меко:

— Е, мила ми Роза, още не сме чули за какво искате да бъдете осведомена.

— За какво исках да бъда осведомена ли? — запита тя с дразнеща студенина. — О, само исках да знам дали хора, които си приличат по характер — дали се изразявам добре?

— Не се безпокойте, изразявате се много добре — каза Стиърфорд.

— Благодаря. Та искам да знам дали хора, които си приличат по характер, могат да се помирят един с друг много по-трудно, ако възникнат между тях някакви по-сериозни стълкновения, отколкото хора, между които няма такава прилика.

— На това бих отговорил утвърдително — каза Стиърфорд.

— Наистина ли? — отвърна тя. — Я гледай! Да предположим тогава — човек може да предположи и най-невероятните неща, — да предположим, че вие и майка ви се спречкате сериозно за нещо.

— Драга ми Роза — прекъсна я мисис Стиърфорд, като се засмя добродушно, — предположете нещо друго! Слава богу, Джеймс и аз знаем много добре дълга си един към друг!

— О! — възкликна мис Дартъл, като кимна замислено с глава. — Точно така. Това би предотвратило всякакво стълкновение, нали? Да, разбира се. Много съм доволна, че зададох този глупав въпрос, тъй като наистина съм щастлива да узная, че вие знаете дълга си един към друг и че това би предотвратило всякакво стълкновение! Много ви благодаря.

Не трябва да забравя и друго едно обстоятелство, свързано с мис Дартъл. Имах основание да си го спомня след това, когато непоправимото се беше вече случило. През целия този ден и особено след споменатия разговор Стиърфорд употреби всичкото си изкуство, за да накара това особено същество да се държи като истински приятна и доволна събеседничка. Никак не се удивих, че успя. А също така не се учудих, че тя се бореше с всички сили срещу очарователното му въздействие, което, мислех си тогава, е спонтанен израз на природата му. Не се учудих, тъй като вече познавах злъчния й и донейде извратен характер. Лицето и държането й постепенно се измениха; тя го поглеждаше с растящо възхищение, сякаш се проклинаше за тази си слабост, но в края на краищата не можа да противостои на привлекателността му; и най-после острият й поглед се смекчи, а усмивката й стана наистина мила. Престанах да се страхувам от нея, както през целия този ден, и всички седнахме около огъня, като си приказвахме и се смеехме така непринудено, сякаш бяхме деца.

Не знам дали защото бяхме седели така доста дълго, или пък защото Стиърфорд искаше да се възползува от победата, която беше спечелил, но ние не останахме в трапезарията повече от пет минути след нейното излизане.

— Свири на арфата си — каза Стиърфорд ниско, като се приближи до вратата на всекидневната — и никой освен майка ми не я е чувал да върши това през последните три години.

Изрече тези думи с особена усмивка, която изчезна в миг. Сетне влязохме в стаята и я заварихме сама.

Мила Роза, недейте става — каза Стиърфорд (тъй като тя се готвеше да си излезе). — Бъдете любезна поне веднъж и ни изпейте някоя ирландска песен.

— Ха, много ви е потрябвала ирландската песен! — отвърна тя.

— Много! — каза той. — Много повече, отколкото каквато и да била друга песен. Ето на, и Дейзи обича музиката повече от всичко на света. Хайде, Роза, изпейте ни нещичко, а аз ще послушам както едно време.

И той седна до вратата, а тя застана за малко край него, докато дясната й ръка си играеше със струните, без обаче да издаде някакъв звук. Най-после седна, дръпна арфата до себе си с едно внезапно движение, след което запя и засвири.

Не знам какво имаше в движенията и в гласа й, което правеше песента й да звучи напълно свръхестествено. В нея имаше нещо дори страшно. Сякаш мелодията й никога не е била съчинявана, а като че ли извираше от самата страст, таяща се в гърдите й и намерила отзвук в ниските тонове на гласа й. Когато тя отново застана край арфата и заигра със струните й, без да издава звук, бях като онемял.

Миг след това се стреснах от унесеността си. Стиърфорд бе станал от мястото си и бе отишъл до нея. Той сложи смеешком ръката си около кръста й и каза:

— Роза, нека за в бъдеще да се обичаме.

Тя обаче го удари, отблъсна ръката му със свирепостта на дива котка и изскочи от стаята.

— Какво става с Роза? — запита мисис Стиърфорд, която тъкмо влизаше в стаята.

— За малко се държа като ангел, майко, а след това, за компенсация, отиде до другата крайност — отговори Стиърфорд.

— Трябва да внимаваш да не я дразниш, Джеймс, не забравяй, че е озлобена и не бива да я ядосваш.

Роза не се завърна и вече не стана дума за нея, докато не отидох в стаята на Стиърфорд да му пожелая лека нощ. Тогава той се засмя и ме запита дали съм виждал такова свирепо неразгадаемо същество.

Изразих учудването си и го запитах дали знае какво я е накарало така изведнъж да се разяри.

— Господ знае — отвърна Стиърфорд. — Всичко… или нищо! Не ти ли казах, че слага всичко, включително и себе си, на едно точило и го изостря. Тя е същинско оръжие с острие и човек трябва да я пипа съвсем внимателно. Винаги е опасна. Лека нощ!

— Лека нощ, драги ми Стиърфорд — казах аз. — Утре сутринта ще съм си отишъл, преди да станеш. Лека нощ!

Разбрах, че не му се иска да ме пусне. Беше застанал пред мен и ме държеше с двете си ръце за рамената, както бе направил и в моята стая.

— Дейзи — каза той, като се усмихна, — макар това да не е името, което са ти дали кръстниците ти, то е името, с което най-обичам да те наричам и така желая, така много желая да можеш и мен да наричаш по същия начин!

— Защо не, бих могъл, ако искам — казах аз.

— Дейзи, мое момче, ако някога се случи нещо, което да ни раздели, ти трябва да ме запомниш само с хубавото, което съществува в мен. Хайде, нека да се уговорим: каквото и да стане, ти ще останеш с добри чувства към мен!

— За мен всичко е хубаво в теб, Стиърфорд — казах аз. — И те обичам такъв, какъвто си.

Почувствувах такова остро угризение за моментите, когато бях изпитвал недоверие към него, че едва се сдържах да не му призная. И ако не беше мисълта да не издам Агнеса, както и неспособността ми да заговоря за това, бих му разкрил всичко, преди той да бе казал:

— Бог да те благослови, Дейзи, и лека нощ!

След това си стиснахме ръцете и се разделихме.

Станах още призори и след като се облякох съвсем тихичко, надникнах в стаята му. Той спеше дълбоко. Беше легнал удобно, с глава върху ръката си, както често го бях виждал да спи в училище.

Твърде скоро щеше да дойде моментът, когато щях да се чудя, че нищо не нарушаваше спокойствието на съня му. Но той спеше — нека още малко да го погледам така в паметта си — спеше, тъй както често го бях виждал в Салем Хаус. И в този му вид аз го напуснах в тихия утринен час.

— Нека бог ти даде опрощение, Стиърфорд, аз вече никога, никога не ще докосна с любов ръката ти. Никога, никога вече!…