Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (28)

XXVII глава
Томи Тредълс

Не знам дали под влияние на съветите на мисис Круп или пък по друга причина, но на другия ден се отправих да търся приятеля си Томи Тредълс. Той живееше на една малка уличка близо до Ветеринарния факултет в Кемдън Таун, която, както научих от един от нашите чиновници, била обитавана главно от студенти, които си купували живи маймуни и правили с тях опити в жилищата си. Като се осведомих от този чиновник за мястото, където се намира това просветно учреждение, още същия следобед се запътих да диря стария си съученик.

Направи ми впечатление, че уличката не бе от тези, на които бих желал да се намира жилището на приятеля ми. Изглежда, че обитателите на къщите й имаха навик да хвърлят по нея всички дребни предмети, които не са им много потребни. Това я правеше не само миризлива и хлъзгава, но и доста нечиста. Боклукът по нея беше не само от растително естество. Със собствените си очи видях една обувка, един пробит тиган, едно черно боне и един чадър, всички в различни стадии на разтление.

Цялата атмосфера силно ми напомняше дните, когато живеех у мистър и мисис Микобър. Всички къщи имаха горе-долу един и същ вид и приличаха на постройки, правени от вар и кирпич и излезли от ръцете на някое неопитно дете, което сега се учи да гради. Намерих къщата, която търсех, и от нея се излъчваше нещо неописуемо, правещо впечатление на западнало благородство, което още повече ми напомни за мистър и мисис Микобър. Случи се така, че пристигнах точно когато бяха отворили вратата на млекаря, който правеше следобедната си обиколка. Това пък съвсем събуди старите ми възпоменания.

— Е, даде ли сметчицата ми? — обърна се млекарят към една твърде млада слугиня.

— Господарят каза, че ще се погрижи веднага за нея — беше отговорът.

— Защото — продължи млекарят по такъв начин, сякаш не бе получил никакъв отговор — аз съм представил тази сметчица толкова отдавна, че както ми изглежда, съвсем са я забравили. — От тона му ми стана ясно, че приказва по-скоро на някого вътре в къщата, отколкото на слугинчето. Това мое впечатление се усили още повече, когато го видях да хвърля заплашителни погледи по посока на коридора. — Не мога да понасям повече това — продължи той, като все още гледаше свирепо към коридора.

Гласът на слугинчето съвсем стихна, но от движението на устните му долових как пак обещаваше, че ще се погрижат за сметката.

— Виж какво ще ти кажа — каза млекарят, като я погледна за първи път и я хвана за брадичката, — обичаш ли мляко?

— Да, обичам го — беше отговорът.

— Отлично — каза млекарят. — Тогава утре няма да получиш нито капчица. Чуваш ли? Нито капчица.

Както ми се стори, тя се почувствува облекчена, че поне днес ще получи всекидневното количество. След като поклати няколко пъти мрачно глава, млекарят я пусна и с ядосано движение отвори гюма и сипа мляко в семейната кана. После измърмори нещо и потропа отмъстително на съседната врата.

— Тук ли живее мистър Тредълс? — запитах аз.

Един тайнствен глас от вътрешността на къщата каза „да“. След което и слугинчето повтори:

— Да.

— В къщи ли е?

Отново тайнственият глас отговори утвърдително и отново слугинчето повтори думите му като ехо. Тогава влязох и се качих горе по указанието на момичето, като почувствувах, когато минах край вратата на задната стая, че съм проследен от едно тайнствено око, принадлежащо навярно на тайнствения глас.

Когато се качих горе (къщата имаше само два етажа), Тредълс беше излязъл на площадката да ме посрещне. Той много ми се зарадва и сърдечно ме въведе в малката си стая. Тя се намираше в предната част на къщата и беше крайно спретната и чиста, макар оскъдно наредена. Забелязах, че беше едничката му стая, тъй като видях един диван, който служеше за легло, а четките му за обувките се мъдреха между книгите му — на най-горната поличка на етажерката, зад един речник. Масата му бе отрупана с книжа и той работеше усърдно, облечен във вехто сако. Начинът, по който се бе опитал ловко да прикрие скрина, обувките и принадлежностите си за бръснене, както и други някои предмети, веднага ми напомни за онзи Тредълс, който имаше обичай да прави книжни кесийки, в които да слага мухи, както и да се утешава след бой, като рисува онези знаменити произведения на изкуството, които толкова пъти съм описвал.

В един ъгъл стоеше нещо, което бе внимателно покрито с бяла покривка и което не можех да отгатна какво е.

— Тредълс — казах аз и отново се ръкувах с него, след като бях седнал, — много се радвам да те видя.

— И аз се радвам, Копърфийлд — отвърна ми той. — Много се радвам. И тъкмо защото така много ти се зарадвах, когато се срещнахме в Или Плейс, аз ти дадох настоящия си адрес, а не този на кантората ми.

— О, ти значи имаш кантора! — възкликнах аз.

— Да, имам четвъртинка от една стая и коридор и четвъртинка от един писар — отвърна Тредълс. — Трима други господа и аз имаме обща кантора — за да си даваме по-делови вид, — а също така си разделяме и писаря. Той ми струва половин крона седмично.

В усмивката, с която той придружи това обяснение, се четеше старото му добродушие и благ нрав, както и указание за старата му несрета.

— Копърфийлд, ти разбираш, нали, че не от гордост обикновено не давам тукашния си адрес — каза Тредълс, — а защото може би на мнозина тук няма да хареса. А колкото до самия мен, аз си пробивам път в живота всред много мъчнотии и би било смешно да давам вид, че не е така.

— Мистър Уотърбрук ми каза, че се готвиш да влезеш в адвокатската колегия, така ли? — запитах го аз.

— Така е — каза Тредълс, като триеше бавно ръцете си една о друга. — След доста голямо бавене най-после постъпих на стаж, но какъв зор видях с плащането на стоте лири, ех, какъв зор!

— Знаеш ли, Тредълс, какво си мисля, като седя сега тук и те гледам? — запитах го аз.

— Не — отвърна ми той.

— За онзи небесносин костюм, който носеше.

— Да, да — засмя се той. — Спомняш ли си колко беше тесен в ръкавите и крачолите? Ех, да, щастливи времена бяха тогава, нали?

— Струва ми се, че директорът можеше да ни ги направи още по-щастливи, без да ни причинява толкова мъка — казах аз.

— Може би си прав — каза Тредълс. — Но там наистина беше весело. Спомняш ли си как си прекарвахме вечер в спалните? Какви пиршества си устройвахме! Ами когато ти ни разправяше романи? Ха, ха, ха! Ами спомняш ли си как ме напердашиха, когато плаках за мистър Мел? Ах, този стар Крийкъл! Бих желал пак да го видя!

— Той се държеше към теб като звяр, Тредълс — казах аз с възмущение, тъй като благият му нрав ме караше да си представям, че едва вчера е ял бой.

— Така ли мислиш? — запита ме той. — Наистина ли? Вярно, че беше така. Но всичко това е вече отдавна минало. Старият Крийкъл!

— Тогава за теб се грижеше вуйчо ти, нали?

— О, да. Той беше човекът, на когото все се канех да се оплача. И никога не го правех! Ха, ха, ха! Да, тогава имах вуйчо. Но той умря скоро след като напуснах училището.

— О, така ли?

— Да. Той беше бивш търговец на сукна и ме бе определил за свой наследник. Но когато пораснах, не му се понравих.

— Наистина ли? — казах аз, като не вярвах, че може така спокойно да говори за това.

— Да, драги ми Копърфийлд, това е самата истина. За голямо мое нещастие никак не му се понравих. Той каза, че съвсем не съм бил това, което е очаквал, и се ожени за икономката си.

— А ти какво направи?

— Нищо особено — отвърна Тредълс. — Останах да живея при тях в очакване, че вуйчо ми ще ме нареди някак си, но за жалост подаграта засегна и жлъчката му — така че той умря, тя се омъжи за един млад човек и за мен нямаше кой да се погрижи.

— И в края на краищата нищо ли не получи?

— О, да — отвърна Тредълс. — Получих петдесет лири. Не бях се подготвил за никаква професия и отначало просто не знаех с какво да се заема. Както и да е, намерих си работа с помощта на един стар приятел от Салем Хаус, син на един адвокат, наричаше се Йолър и имаше изкривен нос, спомняш ли си?

— Не, когато бях там, него го нямаше. По мое време всички носове бяха прави.

— Е, добре, няма значение — продължи Тредълс. — Започнах да помагам на баща му, като преписвах разни съдебни книжа и документи, но това не ми докарваше почти нищо. После обаче се залових да изготвям преписки, протоколи и други подобни. Знаеш, Копърфийлд, аз съм прилежен момък и работата ми идеше отръки. Е, добре! Това пъхна в главата ми мисълта да започна да уча право, заради което трябваше да изразходвам остатъка от петдесетте лири. Йолър ме препоръча в една-две други кантори, между които и в тази на мистър Уотърбрук, и по този начин си намерих доста работа. Имах късмет, че се запознах с един издател, който съставяше някаква енциклопедия, та и той ми даде да му помагам. Ето, сега се занимавам с неговата работа — каза Тредълс, като погледна към книжата на масата. — Аз не съм лош компилатор, Копърфийлд — продължи той със същия си весело-доверителен тон, — но не ме бива никак за оригинална дейност. Едва ли има друг младеж, който да е по-малко способен за това от мен. Както и да е, малко по малко успях най-после да събера необходимите сто лири, като, разбира се, живеех съвсем скромно и, слава богу, платих си таксата, при все че зорът ми беше страшно голям — повтори той, като така изкриви лицето си, сякаш му вадеха някой много болезнен зъб. — Все още се надявам, че скоро ще вляза във връзка с някоя вестникарска редакция, което ще бъде истинско богатство за мен. А сега, Копърфийлд, ти си такъв мил и приятен както едно време и ми е така радостно, че отново се видяхме, та от тебе няма нищо да скрия. Следователно трябва да ти призная, че съм сгоден.

— Сгоден? (О, защо и аз не съм сгоден за Дора, помислих си.)

— Годеницата ми, една от десетте дъщери на един свещеник в Девъншир. Да, точно така, това е черквата — каза той, като ме видя, че поглеждам към рисунката на една черква, опряна на мастилницата му. — Минаваш тук, наляво, от тази порта, и къщата е точно там, където е сега перото ми.

Едва после схванах удоволствието, с което той ми разправяше всички тези подробности, тъй като в него момент мислено си правех план на разположението на къщата и градината на мистър Спенлоу.

— Тя е много мило момиче! — каза Тредълс. — Малко е по-възрастничка от мене, но е най-милото момиче в света! Нали ти бях казал, че за известно време ще бъда вън от Лондон? Точно там отивах. Вървях пеш и на отиване, и на връщане и прекарах просто чудесно! Боя се, че годежът ни ще бъде дългичък, но нашето мото е „Чакай и се надявай“! Винаги си го повтаряме — чакай и се надявай; да, Копърфийлд, и тя ще ме чака дори ако стане шестдесетгодишна, а дори и повече.

Тредълс стана от стола си и като се усмихна триумфално, сложи ръка върху бялата покривка, за която споменах.

— Не че не сме започнали да се грижим за наредбата си. Започнали сме и как още. Вървим малко бавничко, но все пак сме започнали. Ето — и той отдръпна бялата покривка с голяма гордост и старание, — тук има две парчета мобилировка, с които сме сложили началото. Тази поставка и саксия за цветя — тя ги купи. Слагаш ги на прозореца на приемната — каза Тредълс, като се отдръпна малко и ги загледа с още по-голямо възхищение — посаждаш вътре някакво цвете и — чудесно, нали? А тази кръгла масичка с мраморната плоча (има обиколка два фута и десет инча) е купена от мен. Искаш да си сложиш там някаква книга или пък някой ви идва на гости и трябва да му поднесете чашка чай и масичката веднага влиза в работа! Изработката й е чудесна! Здрава е като скала!

Изразих възторга си и Тредълс ги покри също така внимателно, както ги бе развил.

— Това не е нещо много, но все пак сложили сме началото. Знаеш ли, Копърфийлд, най-много ме тревожи бельото — чаршафи, калъфи за възглавници, покривки за маса и така нататък. Също и съдовете — скари, кутии за свещи и други такива… Но „чакай и се надявай“. И аз те уверявам, че тя е най-милото момиче в света!

— Не се съмнявам в това — съгласих се аз.

— Междувременно — каза Тредълс, като се върна на стола си — вече няма да те занимавам със себе си, работата ми върви добре. Не изкарвам кой знае колко, но и не харча много. Храня се долу у хазаите си, които са действително много приятни хора. Мистър и мисис Микобър са се блъскали много в живота и сме си чудесна дружина.

— Драги ми Тредълс! — възкликнах бързо аз. — Какво ми разправяш?

Тредълс ме погледна по такъв начин, сякаш самият се чудеше какво аз му разправях.

— Мистър и мисис Микобър! — повторих. — Та аз ги познавам много добре!

Едно навременно двойно почукване по вратата, което познавах от живота си на Уинзър Терас и което можеше да дойде само от ръката на мистър Микобър, разпръсна всички мои съмнения. Помолих Тредълс да покани хазаина си да влезе вътре. Тредълс стори това и мистър Микобър — ни най-малко неизменен — бричовете му, бастунът му, нагръдникът му и монокълът — също както едно време — влезе по своя си благороден, младежки маниер.

— Извинете, мистър Тредълс — каза мистър Микобър, като произнасяше предвзето думите, след като бе спрял да си тананика нещо, — не ми беше известно, че във вашия храм на науката има лице, което не се числи към този дом.

Мистър Микобър ми кимна леко и си подръпна нагоре яката.

— Как сте, мистър Микобър? — запитах го аз.

— Сър — отвърна ми той, — вие сте крайно любезен. Аз съм in statu quo.

— А мисис Микобър? — продължих аз.

— Сър — отвърна мистър Микобър, — слава богу, и тя е in statu quo.

— Ами децата, мистър Микобър?

— Сър, щастлив съм да кажа, че и те се радват на отлично здраве.

През всичкото това време мистър Микобър не ме беше познал, при все че стоеше с лице към мен. Но сега, като ме видя да се усмихвам, той ме разгледа по-внимателно, отдръпна се назад и извика:

— Възможно ли е! Нима отново имам щастието да зърна Копърфийлд!

След което пламенно разтърси ръката ми.

— Велики боже, мистър Тредълс! — възкликна мистър Микобър. — Можел ли съм да си помисля, че ще излезете познат с приятеля на младостта ми, с другаря на миналите ми дни! Скъпа моя! — провикна се той над парапета към мисис Микобър, докато Тредълс слушаше учудено (с пълно основание) епитетите, които ми бяха прикачени. — В апартамента на мистър Тредълс има един господин, с когото той иска да те запознае!

След тези думи мистър Микобър се появи отново и отново се ръкува с мен.

— А как е нашият добър приятел, докторът, Копърфийлд? — запита ме той. — Както и другите познати от Кентърбъри?

— За тях имам само добри новини.

— Радвам се да чуя това — каза мистър Микобър — Последния път се видяхме в Кентърбъри. Под сянката, ако мога да се изразя фигуративно, на онази света сграда, обезсмъртена от Чосър, която едно време е била прицелна точка на поклонници от най-далечните кътища на… — накъсо казано, в близко съседство с катедралата.

Кимнах удивително, докато мистър Микобър продължи да приказва със старата си охота, но не без да показва с израза на лицето си известна загриженост за това, че чува звуковете от съседната стая, които показваха, че мисис Микобър мие ръцете си и забързано отваря разни чекмеджета, които скърцаха и не се поддаваха лесно.

— Копърфийлд, понастоящем вие ни намирате — започна мистър Микобър, като хвърли поглед към Тредълс — в обстановка, която може да се нарече скромна и непретенциозна. Но вие знаете, че е трябвало да се сблъскам с много мъчнотии и да сразявам много неприятности. Не ви е чуждо обстоятелството, че в живота ми е имало моменти, когато е било необходимо да спра дейността си, докато изскочат известни очаквани от мен обстоятелства. И настоящият момент е такъв — спрял съм се, преди да скоча, като се надявам, че скокът ще бъде висок.

Точно тогава влезе мисис Микобър. Тя беше малко по-размъкната от по-рано или поне така ми се стори, като обаче личеше, че е положила грижи да се облече за гости и си беше сложила чифт кафяви ръкавици.

— Мила моя — обърна се към нея мистър Микобър и я поведе насреща ми, — ето един джентълмен на име Копърфийлд, който желае да поднови познанството си с теб.

Щеше да бъде по-добре, ако я беше подготвил малко за това съобщение, тъй като тя, бидейки с деликатно здраве, така много се разчувствува, че й стана много зле, та мистър Микобър се принуди да изтича разтревожено долу в задния двор и да наточи един леген вода, с която да намокри челото й. Междувременно обаче тя дойде на себе си и много се зарадва, когато ме видя. Разговаряхме в продължение на половин час; запитах я за близнаците, които според думите й били станали вече „големи хора“, както и за мастър и мис Микобър, които тя ми описа като „същински гиганти“.

Мистър Микобър много искаше да остана за вечеря. Самият аз не бих имал нищо против, но добих впечатлението, че в очите на мисис Микобър се четеше опасение, че може би студеното месо няма да стигне за всички. Поради това се извиних, като казах, че имам друга покана и веднага забелязах как очите на мисис Микобър светнаха от облекчение.

Поканих Тредълс и мисис и мистър Микобър да си изберат ден да дойдат на вечеря при мен. Службата на Тредълс не му позволяваше това да стане много скоро, обаче все пак определихме деня и аз си взех сбогом.

Под претекст да ми покаже по-близък път от този, по който бях дошъл, мистър Микобър ме придружи до ъгъла, за да ми довери, както самият той се изрази, някои обстоятелства.

— Драги ми Копърфийлд — каза мистър Микобър, — едва ли има нужда да ви казвам, че при съществуващото положение да имаме под покрива си един такъв блестящ ум като този, който свети — ако мога така да се изразя, — който свети в лицето на вашия приятел Тредълс, е неописуема утеха. Като имате предвид, че до нас живее една перачка, която излага на прозореца си разни кравайчета за продан, и че от другата страна на жилището ни обитава един полицейски надзирател, ще можете много добре да разберете какъв източник на облекчение представлява неговото общество както за мен, така и за мисис Микобър. Понастоящем, драги ми Копърфийлд, се занимавам с комисионерство за търговия със зърнени храни. Това не е доходна професия, в резултат на което са се появили известни временни неприятности от финансово естество. Обаче мога с радост да ви съобщя, че съществуват сигурни изгледи да изскочи нещо по-доходно, в какъвто случай ще имам възможност да подобря положението както на семейството си, така и на вашия приятел Тредълс, към когото питая голяма слабост. Може би няма да се изненадате, ако ви съобщя, че мисис Микобър е в такова състояние, което създава твърде голяма вероятност за още по-голямо заякчаване на семейните връзки, с други думи — за увеличаване на поколението. Семейството на мисис Микобър има добрината да изрази неудоволствието си от това обстоятелство. Аз обаче мога само да забележа, че това съвсем не е тяхна работа и че решително отхвърлям всяка тяхна намеса в личния ни живот.

Сетне мистър Микобър се ръкува отново с мен и си отиде.