Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (34)

XXXIII глава
Блаженство

През всичкото това време продължавах да обичам Дора все по-силно и по-силно. Мисълта за нея ми беше убежище в мъката и разочарованието, като дори ми помагаше да понеса загубата на приятелството си със Стиърфорд. Колкото повече жалех себе си или другите, толкова по-упорито търсех утеха в Дориния образ. Колкото повече светът ми се струваше преизпълнен с измама и болка, толкова по-чисто и по-лъчезарно светеше Дорината звезда над света. Нямах точна представа откъде водеше Дора своето съществуване, нито пък с какви висши създания бе сродена, обаче съм сигурен, че с възмущение и презрение бих отхвърлил мисълта, че е човешко същество, подобно на всички други девойки.

Ако мога така да се изразя, бях просто пропит от Дора. Не само че бях влюбен в нея до уши, но и цялото ми същество бе проникнато от тази любов. Метафорично казано, от мен можеше да се изстиска толкова любов, че в нея би могъл да се удави човек и въпреки това би ми останало достатъчно, за да залее целия ми живот.

Първото нещо, което сторих за себе си, когато се върнах, беше да направя една вечерна разходка до Норууд и да си помечтая за Дора. Все ми се струва, че причината за тази моя побърканост беше луната. Но каквато и да беше тя, аз обикалях около къщата и градината в продължение на цели два часа подобно на лунатик, назъртах през пролуките на оградата, ръждясалите гвоздеи на върха й издраскваха брадата ми, пращах въздушни целувки на светлините в прозорците и от време на време романтично умолявах нощта да пази моята Дора — и сам аз не знам от какво, навярно от пожар. А може би и от мишки, към които тя хранеше страшно отвращение.

Любовта ми така здраво бе заседнала в мислите ми и за мен бе така естествено да се доверя на Пеготи, че една вечер, когато я заварих седнала край огнището, заобиколена с шивашките си принадлежности, заета с изкърпване на дрехите ми, й открих тайната си по твърде заобиколен начин. Пеготи много се заинтересува, обаче никак не ми бе възможно да я накарам да види нещата от моята гледна точка. Тъй като имаше много високо мнение за мен, тя просто не можеше да разбере защо падам духом и защо съм така отчаян.

— Тази девойка трябва да се счита истински щастлива да има за обожател прекрасен младеж като теб. А пък що се отнася до баща й — добави тя, — какво друго, за бога, може да очаква той!

Забелязах обаче, че прокторската тога и колосаният нагръдник на мистър Спенлоу смаяха малко Пеготи и й вдъхнаха по-голяма почит към човека, който в моите очи всеки ден ставаше все по-различен и по-различен от обикновените хора и когато седеше изправен в съдебната зала сред книжата си, струваше ми се, че сякаш някакво сияние се излъчва наоколо му и той ми заприличваше на фар сред море от книжа.

Заех се с уреждането на Пеготиното състояние с немалка гордост. Извърших всички подробности около утвърждаването на завещанието, сетне я заведох в банката и в скоро време всичко се уреди. И за да поразнообразим малко тази своя дейност, отидохме да разгледаме изложбата на восъчни фигури на Флийт Стрийт (надявам се, че в продължение на тези двадесет години те са били стопени), обиколихме изложбата на везмо на мис Линууд, разгледахме Лондонската кула и посетихме катедралата „Сейнт Пол“. Всички тези чудеса доставиха толкова радост на Пеготи, колкото бе способна да изпита при съществуващите обстоятелства.

Когато уредихме Пеготините работи (които не бяха особено сложни, но в замяна на това доста доходни за съдилището), я заведох една сутрин в кабинета на мистър Спенлоу, за да заплати необходимите такси. Старият Тифи ни съобщи, че мистър Спенлоу бил отишъл за малко в съда с някакъв клиент, който трябвало да положи клетва за позволително за венчавка. Тъй като знаех, че няма много да се забави, помолих Пеготи да почака малко.

В съда имахме обичай да се държим с клиентите съобразно с делата, по които те се явяваха при нас. Когато трябваше да се утвърждава завещанието на някой наскоро починал, то длъжностните лица добиваха печален и тържествен вид и заприличваха на погребални разпоредители. Ако ли пък се касаеше за венчални свидетелства, същото чувство на деликатност ни задължаваше да се отнасяме със съответните клиенти весело и празнично. Затова загатнах на Пеготи, че сега тя ще намери мистър Спенлоу много по-весел, напълно съвзел се след удара, който му бе причинила смъртта на мистър Баркис. И действително, той влезе с вид на жених.

Обаче на нас с Пеготи никак не ни беше до мистър Спенлоу, тъй като видяхме, че заедно с него бе влязъл мистър Мърдстоун. Той не се беше изменил почти никак. Косата му изглеждаше също тъй гъста и положително беше също тъй черна както преди, а погледът му внушаваше също така малко доверие, както и в миналото.

— А, Копърфийлд, вие тук ли сте? — каза ми мистър Спенлоу. — Струва ми се, че се познавате с този господин, така ли?

Аз се поклоних хладно на споменатия господин, а Пеготи даде вид, че едва го познава. Отначало той се посмути, когато ни видя там и двамата, обаче веднага реши как трябва да постъпи и се приближи към мен.

— Надявам се — каза ми той, — че сте добре.

— Това едва ли ви интересува — отвърнах, — но ако желаете да знаете, действително съм добре.

Изгледахме се един друг и после той се обърна към Пеготи.

— А вие как сте? Със съжаление забелязвам, че сте загубили съпруга си.

— Това не е първата загуба, която понасям в живота си, мистър Мърдстоун — отвърна Пеготи, като се разтрепера от глава до пети. — Радвам се обаче, че поне за нея няма никой виновен.

— Ха! — възкликна той. — Това е утешителна мисъл. Вие значи считате, че сте изпълнили дълга си, така ли?

— Спокойна съм, като си помисля, че не съм отнела ничий живот — каза Пеготи. — Така си е мистър Мърдстоун, аз не съм изпратила никое мило създание в ранния му гроб!

Той я погледна мрачно — стори ми се, че в него бе заговорила съвестта — и като обърна главата си към мен, но с поглед, отправен към нозете ми вместо към лицето, каза:

— Ние едва ли ще се срещнем скоро — нещо, което безсъмнено би било добро и за двама ни, тъй като подобни срещи никога не могат да бъдат приятни. Не очаквам, че вие, който винаги сте се бунтували срещу правото ми да ви направлявам и ръководя, упражнявано само във ваша полза и за ваше добро, бихте изпитвали някаква благодарност и добри чувства към мен. Между нас съществува ненавист…

— И при това твърде стара — прекъснах го аз.

Той се усмихна и ми хвърли най-злия поглед, който можеха да ми отправят черните му очи.

— Да, тази омраза се роди в гърдите ви, докато бяхте още съвсем малко дете. Тя огорчи живота на клетата ви майка. Прав сте, омразата ни е твърде стара. Надявам се, че за в бъдеще ще станете по-добър и ще се поправите.

Тук той прекъсна разговора, който се водеше с нисък глас в един ъгъл на външната канцелария, след което влезе в стаята на мистър Спенлоу и каза високо, със съвсем приятен глас:

— Хората от вашата професия, мистър Спенлоу, са свикнали да слушат семейни разправии и знаят колко сложни и мъчителни са те!

При тези думи той заплати таксата за венчалното си свидетелство, пое внимателно сгънатия документ от ръката на мистър Спенлоу, както и сърдечните му благопожелания за щастлив семеен живот, и напусна канцеларията.

Навярно би ми било по-мъчно да се сдържа да не отвърна нищо на думите му, ако не трябваше да полагам неимоверни усилия да внуша на Пеготи (добрата женица се бе ядосала само заради мен), че тук не е място за разплащане на стари вражди. Тя бе така развълнувана, че много се зарадвах, когато, трогната от спомена за миналите ни страдания, се хвърли на шията ми в присъствието на мистър Спенлоу и чиновниците му.

Както изглежда, мистър Спенлоу не знаеше какво е родството между мистър Мърдстоун и мен, и бях доволен от това, тъй като не можех да понеса да му разправя за страданията на нещастната ми майка. Моят патрон, види се, смяташе, че в нашето семейство начело на господстващата партия стои леля ми, а начело на бунтуващата се някой друг. Така поне заключих от това, което каза, докато чакахме мистър Тифи да направи сметката на Пеготи.

— Мис Тротууд — каза той — е безсъмнено жена със силен характер и едва ли би отстъпила, когато й се противопоставят. Аз се възхищавам от нрава й и мога да ви поздравя, Копърфийлд, че защитавате справедливата кауза. Трябва само да се съжалява, когато възникнат семейни разправии, обаче те са неизбежни и важното е човек да застане на страната на справедливостта, с други думи там, където е паричният интерес. Изглежда, че мистър Мърдстоун сключва сполучлив брак.

Обясних му, че не знам нищо по този въпрос.

— Трябва да е така — подхвана отново той. — От това, което подразбрах от думите на мистър Мърдстоун — в такива случаи човек обича да приказва, — и от това, което спомена мис Мърдстоун, заключавам, че бракът трябва да е наистина сполучлив.

— Искате да кажете, че младоженката има пари ли, сър? — запитах го аз.

— Да — отвърна мистър Спенлоу. — Разбирам, че има пари, а се научавам, че била и красива.

— О, така ли! Дали е млада?

— Току-що навършила пълнолетие — каза мистър Спенлоу. — Дори е трябвало да чакат.

— Господ да й е на помощ! — възкликна Пеготи. Тя каза това така буйно и така неочаквано, че и тримата се смутихме.

Старият Тифи скоро се появи и даде сметката най-напред на мистър Спенлоу да я прегледа. Той скри брадичка в яката си, почеса я леко и провери всяко перо поотделно, при което лицето му се помрачи (очевидно огорчен от користолюбието на мистър Джоркинс), и отново я върна на Тифи, като въздъхна отегчено.

— Да — каза той. — Така е. Точно така. Бих бил крайно щастлив. Копърфийлд, ако можех да намаля до минимум тези разходи, но досадното в професията ми е това, че не съм в състояние да се вслушвам само в собствените си желания. Имам съдружник — мистър Джоркинс.

Като заключих по меланхоличния му тон, че ако зависеше от него, не би взел никакъв хонорар, аз му поблагодарих от името на Пеготи и заплатих сумата на Тифи. Тогава Пеготи се запъти към квартирата си, а мистър Спенлоу и аз отидохме в съда, където щеше да се гледа едно бракоразводно дело, подсъдно на един чудноват закон, който сега, вярвам, е отменен, но по силата на който съм видял да се разтрогват няколко бракове. Случаят беше следният: съпругът, чието име беше Томъс Бенджамин, извадил венчалното си свидетелство само под името Томъс, без да прибави и „Бенджамин“, което навярно сторил в случай, че бракът не излезе по угодата му. И тъй като действително не излязъл по угодата му или пък може би съпругата омръзнала на клетия човечец, сега той се яви в съда с един приятел и заяви, че името му е Томъс Бенджамин и следователно не е женен. За негово най-голямо задоволство съдът потвърди това.

Трябва да спомена, че доста се усъмних в справедливостта на решението, обаче мистър Спенлоу ми възрази, като каза:

— Това е светът, в него има и добро, и зло. Погледнете черковните закони, и в тях дори има и добро, и зло. Просто системата е такава и няма какво друго да се прави!

Нямах смелостта да загатна на Дориния баща, че ако всеки от нас се запретне, може би ще поправим малко несъобразностите на света, обаче все пак дръзнах да му заявя, че бихме могли да подобрим поне Църковния и Адмиралтейския съд. Мистър Спенлоу ми отвърна, че особено би желал да премахна тази мисъл от главата си, тъй като тя не е достойна за джентълменския ми характер, но че той би се зарадвал да чуе от мен какви промени считам за належащи в това съдилище.

Хвърлих поглед към тази част на учреждението, която беше най-близо до нас — по това време клиентът ни бе вече освободен от веригите на брака си й минавахме край прерогативната инстанция, — и посочих, че тъкмо тази инстанция ми се струва твърде странно уредена.

— В какво отношение? — запита ме мистър Спенлоу.

Отговорих му, като отдадох нужната почит на опитността му (която почит, струва ми се, беше толкова по-голяма, защото бе Дориният баща), че ми се струва твърде неразумно, дето регистратурата на тази съдебна инстанция, съдържаща завещанията на всички жители на грамадния Кентърбърийски окръг от цели три века насам, трябва да се помещава в едно случайно здание, строено съвсем не за тази цел, взето под наем от регистраторите за тяхна собствена печалба, несигурно и дори незащитено против пожар. То е претъпкано от зимника до тавана с намиращите се в него важни документи и служи за спекулативни цели на регистраторите, които събират високи такси от тези, чиито завещания забутват нехайно, където им попадне, само за да се отърват от тях. Споменах по-нататък, че може би е също така малко неразумно, дето тези регистратори получават доходи от около осем или девет хиляди лири стерлинги годишно, а не се чувствуват длъжни да изразходват част от парите, за да намерят някое по-подходящо здание за важните документи, които хора от всички класи са принудени да им дават на съхранение, независимо дали желаят или не. Дадох му да разбере, че ми се вижда несправедливо, дето всичките големи служби на това голямо учреждение трябва да служат за чудесни синекури, докато нещастните трудещи се чиновници в студената тъмна стая горе са най-зле платените и най-малко зачитаните хора в Лондон, макар че вършат такава важна работа. Изказах възмущението си и от ред други несъобразности, на които мистър Спенлоу все намираше какво да възрази, така че още доста време се разхождахме напред-назад, увлечени в разговора си, докато най-после преминахме на по-общи теми и мистър Спенлоу ми съобщи, че след една седмица е рожденият ден на Дора. По този случай щели да устроят малък излет, на който щяло да му бъде много приятно, ако присъствувам и аз. Това ме накара незабавно да се побъркам, особено пък когато на следния ден получих изящна записчица, съдържаща думите: „Напомням ви с татково разрешение“. Останалите дни до празника прекарах само в мечти.

Струва ми се, че когато се приготовлявах за това свещено събитие, извърших всички възможни глупости. Просто се изчервявам, като си спомня каква връзка си купих. Обувките ми можеха да се наредят в която и да било колекция на уреди за измъчване. Вечерта преди празника изпратих с норуудския дилижанс чудесна кошница с лакомства, която ми се струваше, че би могла да се вземе едва ли не за любовно признание. В нея имаше бисквити, завити в хартийки с най-нежните надписи, които можеха да се купят в сладкарницата. В шест часа сутринта се намерих на пазара на Ковънт Гардън, откъдето купих букет за Дора. В десет бях вече на кон (бях наел за случая един прекрасен сив кон), с букета, сложен в шапката ми, за да се запази свеж, и препусках към Норууд.

Когато видях Дора в градината и се престорих, че не я виждам, а минах край къщата уж, че я търся, направих две глупости, които и други млади господа в моето положение сигурно биха направили — тъй като станаха напълно естествено. Но когато наистина намерих къщата и когато наистина слязох пред градинската порта, и довлякох безсърдечните си обувки през моравката до скамейката под люляка, където беше седнала Дора, колко прекрасна изглеждаше тя на фона на свежото утро, между пеперудите, с бяла сламена шапка и божествена синя рокля!

При нея имаше една девойка на доста солидна възраст — почти на двадесет години, както ми се стори. Името й беше мис Милс и Дора я наричаше Джулия. Тя беше най-близката Дорина приятелка. Щастлива мис Милс!

Там беше и Джип, който и този път ме залая. Когато поднесох букета си, той скърцаше със зъби от ревност. Да, и трябваше да ме ревнува, ако знаеше как обожавам господарката му!

— О, благодаря ви, мистър Копърфийлд! Какви прелестни цветя! — каза Дора.

Бях дошъл с намерението да кажа (и през целия път бях избирал най-красивия за случая израз), че и аз съм ги намирал за красиви, преди да съм ги видял до нея, но ми бе невъзможно да изрека думите. Тя просто ме смайваше. Когато видях как сложи букета до брадичката си с трапчинката, в миг загубих и ума, и дума и изпаднах в някакъв екстаз. Чудя се как се сдържах да не кажа: „Мис Милс, ако имате сърце, убийте ме. Нека тук да умра!“

Сетне Дора поднесе цветята ми на Джип да ги помирише. Той заръмжа и не искаше да слуша. Дора се засмя и ги приближи още по-близо до него. Джип повъртя едно парченце от мушкато между зъбите си и така раздърпа букета, сякаш гонеше в него котки. Тогава Дора го наби, нацупи се и каза:

— Горките ми хубави цветенца!

В думите й се четеше такова страдание, сякаш Джип бе разкъсал не букета, а мен, помислих си аз. Как бих желал да бе така!

— Сигурно много ще се зарадвате, мистър Копърфийлд, когато научите, че намусената мис Мърдстоун засега не е тук. Отиде си за сватбата на брат си и ще отсъствува поне три седмици. Не е ли прекрасно?

Отвърнах й, че за нея сигурно е така, а което с прекрасно за нея, е прекрасно и за мен. Мис Милс ни се усмихна снизходително, с вид на много по-мъдра от нас.

— Тя е най-неприятното същество, което съм срещала — каза Дора. — Не можеш да си представиш, Джулия, колко е злонравна и ужасна.

— О, да, миличка, прекрасно си представям! — каза Джулия.

— Впрочем да, миличка, сигурно можеш, прости ми, че се усъмних в това — отвърна Дора върху рамото на мис Милс.

От това ми стана ясно, че мис Милс е преживяла много изпитания и че може би на тях се дължат мъдростта и снизхождението, които се излъчваха от държането й и които току-що бях забелязал. Още същия ден успях да науча, че случаят с нея бил следният: мис Милс преживяла една нещастна любов, след което решила, че подир този горчив опит в живота за нея всичко е свършено. Все пак продължавала да проявява известен интерес към още неразбитите надежди и любов на младостта.

Мистър Спенлоу излезе от къщата и Дора отиде към него, като каза:

— Погледни, татко, какви красиви цветя!

А мис Милс се усмихна замислено, като човек, който иска да каже: „О вие, майски бръмбари, радвайте се на краткотрайното си съществуване в светлото утро на живота си!“ След това всички се запътихме към екипажа, който беше почти готов за тръгване.

За мен никога не ще има друга подобна разходка. Никога след това не съм преживявал такава. Във файтона бяха само те тримата, тяхната кошница, моята кошница и калъфът на китарата. И, разбира се, файтонът беше открит. Аз яздех зад него, а Дора седеше с гръб към конете и обърната към мен. Тя държеше букета близо до себе си на седалището, като не позволяваше на Джип да седи от тази й страна, за да не би да го смачка. Тя често го вземаше в ръка и вдъхваше аромата му. При тези моменти очите ни често се срещаха. Много се учудвам как не се прекатурих през главата на коня във файтона.

Предполагам, че трябва да е било прашно. Предполагам, че трябва да е било твърде прашно. Останало ми е бегло впечатление, че сякаш мистър Спенлоу ме съветваше да не яздя сред прахта, обаче аз не я усещах. Едничкото нещо, което усещах, беше мъглата от любов и красота, която се носеше около Дора. Понякога баща й се изправяше и ме запитваше какво мисля за изгледа. Отвръщах му, че е прекрасен и сигурно бе такъв, обаче за мен той беше само Дора. Слънцето светеше Дора и птиците пееха Дора. Южният вятър подухваше Дора и дивите цветя между храстите бяха сякаш Дора. Утехата ми бе, че мис Милс ме разбира. Едничка мис Милс можеше да схване напълно чувствата ми.

Не знам колко пътувахме, а и до ден днешен не знам къде отидохме. Може би е било близо до Гилдфорд. Може би някой магьосник от „Хиляда и една нощ“ бе създал това място само за нас, а после го бе изличил от лицето на земята завинаги. То беше един зелен хълм, покрит с мека трева. Наоколо имаше сенчести дървета и изтравничета, а додето поглед стигаше, пейзажът беше много живописен.

Досадното беше, че заварихме и други хора, които ни чакаха. Ревността ми, дори и спрямо дамите, не знаеше граници. А колкото до лицата от моя собствен пол — особено един нахалник, три или четири години по-възрастен от мен, с червени бакенбарди, с които просто непоносимо се надуваше — те бяха мои смъртни врагове.

Всички разопаковахме кошниците и се заехме да приготвим обеда. Червените бакенбарди даваше вид, че уж може да направи салата (в което аз никак не вярвах), и се държеше така, че да привлече вниманието на всички. Някои от девойките измиха марулите и ги нарязаха съобразно нарежданията му. И Дора беше една от тях. Почувствувах, че съдбата ни е противопоставила един на друг и единият от нас трябва да загине.

Червените бакенбарди приготви салатата си (чудно ми беше как можеха да я ядат, абсолютно нищо не можеше да ме накара да сторя и аз същото!), сам се назначи за виночерпец. Бидейки изобретателен, дявол да го вземе, той пригоди хралупата на едно дърво за винен склад, а след малко с голямо парче омар в чинията си обядваше в Дорините нозе.

Имам само смътна представа за това, което се случи с мен, след като погледът ми бе обхванал тази възмутителна сцена. Знам, че се държах весело, обаче това бе куха веселост. Присламчих се към едно младо същество в розова рокля и с малки очи и флиртувах отчаяно. Тя приемаше благосклонно вниманието ми, но не знам дали вършеше това заради самия мен или пък защото кроеше някакви планове относно Червените бакенбарди. Пи се наздравица за Дора. Когато вдигнах чаша за нея, престорих се, че с неудоволствие прекъсвам разговора си, след което веднага го продължих. Улових Дориния поглед, когато й се покланях, и прочетох в него молба. Този поглед обаче тя изпрати над главата на Червените бакенбарди и аз бях твърд като диамант.

Майката на младото създание в розово бе облечена в зелено. Както ми направи впечатление, тя ни раздели поради някакви си свои съображения. След като се нахранихме, всички станахме да разчистим и да приберем остатъците в кошниците. Използвах общото суетене и навлязох самичък в гората, изпълнен с гняв и угризения. Тъкмо се чудех дали да се престоря, че не ми е добре, и да избягам с коня си — сам не знаех къде, — когато Дора и мис Милс се появиха насреща ми.

— Мистър Копърфийлд — каза мис Милс, — изглежда, че ви е скучно.

— Моля, моля, ни най-малко.

— Дора — продължи мис Милс, — и на теб ти е скучно.

— О, не. Никак.

— Мистър Копърфийлд и ти, Дора — каза мис Милс с тон едва ли не на престаряла жена, — стига толкова. Не оставяйте някакво си нищожно недоразумение да накара пролетните цветове да увехнат. Веднъж поразени, те не могат отново да цъфнат. Аз говоря — каза мис Милс, — поучена от опита на миналото — далечното и невъзвратимо минало. Буйните струи, пробляскващи на слънчевата светлина, не трябва да бъдат възпирани поради някакъв каприз и оазисът всред Сахара не бива да се изкоренява безразсъдно.

Целият бях така пламнал, че просто не знаех какво върша. Взех малката Дорина ръчица и я целунах. Тя ми позволи да сторя това! Целунах и ръката на мис Милс, подир което ми се стори, че и тримата литнахме право на седмото небе.

След това вече не слязохме на земята. Останахме там през цялата вечер. Отначало се разхождахме из гората. Дора бе мушнала свенливо ръката си през моята и може би беше лудост, но ми се струваше, че би било истинско щастие, ако изведнъж бяхме станали безсмъртни и бяхме останали завинаги всред дърветата, обладани от тези наши наивни чувства!

Но, уви, твърде скоро чухме другите да се смеят, да приказват и да се питат къде е Дора. Върнахме се и всички подканиха Дора да пее. Червените бакенбарди пожела да вземе китарата от файтона, обаче тя му каза, че никой освен мен не знае къде е. Червените бакенбарди бе сразен само с един удар, така че аз взех калъфа, аз го отворих, аз извадих китарата, аз седнах до нея, аз държах кърпичката и ръкавиците й и аз пиех всяка нотка на прелестния й глас. Тя пееше само за мен, влюбения, и другите можеха да й ръкопляскат колкото си искат. Обаче песента съвсем не беше предназначена за тях!

Бях опиянен от щастие. Боях се, че всичко това е твърде прекрасно, за да е действително, и ми се струваше, че ще се събудя на Бъкингам Стрийт и ще чуя как мисис Круп грака с чаените чаши и чинийки, приготовлявайки закуската. Дора обаче продължи да пее, и другите пяха, и мис Милс пя — за дремещото ехо в пещерите на спомена, сякаш самата тя беше на сто години. Свечери се, пихме чай от весело клокочещия чайник и аз продължавах да бъда щастлив.

Още по-щастлив бях, когато компанията се разпръсна и всички други заедно със сломения Червени бакенбарди тръгнаха в различни посоки, и ние поехме нашия път в тихата вечер и гаснещата светлина, облъхнати от сладкия аромат наоколо. Мистър Спенлоу бе малко замаян от шампанското (благословена да е земята, която бе родила гроздето, и гроздето, от което бяха направили виното, и слънцето, което го бе гряло, и търговецът, който го е примесвал с вода) и тъй като бе дълбоко заспал в един ъгъл на файтона, аз яздех отстрани и разговарях с Дора. Тя се възхищаваше от коня ми и го галеше. Колко хубава изглеждаше тази ръчица върху коня! А шалът й все падаше от раменете й, така че от време на време я завивах с него и дори ми се стори, че Джип започна да подразбира каква е работата и реши, че трябва да прави опити да се сприятелим.

А проницателната мис Милс, тази мила, наказана от живота отшелница, тази старица на почти двадесет години, която се бе оттеглила от света и не искаше да събужда заглъхналото ехо в пещерите на спомена, колко добра беше тя към мен!

— Мистър Копърфийлд — каза мис Милс, — елате за малко от тази страна на файтона, ако можете да ми отделите една минутка. Искам да ви кажи нещо.

И ето, вижте ме на красивия ми кон, наведен над мис Милс, с ръка на вратичката на файтона!

— Дора ще дойде да ми погостува. Ще пристигне у дома вдругиден. Ако бихте пожелали да ни направите посещение, сигурна съм, че татко много ще се зарадва.

Какво друго можех да направя, освен мълчаливо да благословя мис Милс и да закътам адреса й в най-сигурното ъгълче на паметта си! Какво друго можех да направя, освен да кажа на мис Милс с благодарствени погледи и жарки думи, че дълбоко ценя добротата й и колко скъпо е за мен приятелството й!

Тогава мис Милс великодушно ме отпрати, като каза: „Върнете се при Дора!“ И аз се върнах. Дора се наведе от файтона, за да разговаряме, и така си приказвахме по целия път. И аз яздех хубавия си сив кон така близо до колелото, че кожата на единия му преден крак се пообели, за което трябваше да платя на собственика му три лири стерлинги и седем шилинга. Дадох му ги, без да кажа думица, като дори си мислех, че сумата е твърде малка за толкова много щастие. И докато разговарях с Дора, мис Милс гледаше към луната и нашепваше стихове, като, предполагам, си спомняше за отдавна миналите дни, когато и тя е имала нещо общо със света.

Норууд бе прекалено близко и ние стигнахме там прекалено скоро. Мистър Спенлоу се събуди малко преди това и каза:

— Копърфийлд, трябва да влезете за малко и да си починете!

Приех поканата му; поднесоха ни сандвичи и вино, разредено с вода.

Дора бе поруменяла и при светлината на лампата изглеждаше толкова прекрасна, че аз просто не можех да се откъсна оттам, а продължавах да седя и да гледам вперено, като в сън, докато хъркането на мистър Спенлоу най-после ме убеди в необходимостта да си тръгна. Разделихме се и по целия път до Лондон усещах, докато яздех, лекото докосване на Дорината ръка върху моята и по десет хиляди пъти прекарвах през ума си всяка случка и всяка дума. Най-после легнах в леглото си. Не знам дали любовта е правила другиго така глупав като мен…

Когато се събудих на следното утро, вече бях решил, че трябва да открия чувствата си на Дора и да узная участта си. Щастие или мъка, трябваше да разбера кое от тях ми бе отредено. Нищо друго не ме интересуваше в този свят и само Дора можеше да разреши този въпрос. Три дни се наслаждавах на мъката си, като си тълкувах обезкуражително и най-дребната случка, станала между Дора и мен. Най-подир, след като похарчих не малко пари за тоалета си, се запътих за дома на мис Милс, твърдо решен да призная любовта си.

Не знам колко пъти минах напред-назад по улицата и край площада, където живееше мис Милс, преди да се осмеля да се изкача по стъпалата и да почукам. И даже когато най-после потропах и чаках да ми отворят, едва ли не ми мина през ума да попитам дали там не живее мистър Блекбой (подобно на мистър Баркис), да помоля за извинение и да се върна. Обаче победих малодушието си и устоях.

Мистър Милс не беше у дома си. Изобщо не очаквах и да го заваря. Той съвсем не ме интересуваше. В замяна на това мис Милс си беше вкъщи. Добре, мис Милс ми стигаше.

Поканиха ме в една стая горе, където заварих мис Милс и Дора. Джип също беше там. Мис Милс преписваше едни ноти (спомням си, че беше една нова песен, наречена „Химн на погребаната любов“), а Дора рисуваше цветя. Какви бяха чувствата ми, когато познах, че са моите цветя! Да, същите, които бях купил от пазара Ковънт Гардън. Не мога да кажа, че нарисуваните приличаха много на моите, нито пък че изобщо приличаха на каквито и да било цветя, които някога съм виждал, обаче познах какво представляваше картината по хартията около тях, изрисувана много грижливо.

Мис Милс много се зарадва, когато ме видя, макар и да съжаляваше, че баща й не си е вкъщи. Впрочем и тримата понесохме смело отсъствието му. Мис Милс поразговаря малко с мен, след което остави писалката си върху химна на погребалната любов и напусна стаята.

Взех да мисля да отложа признанието за утре.

— Надявам се, че конят ви не е бил много уморен, когато се прибрахте снощи — каза Дора, като вдигна прелестните си очи. — Пътят беше доста дълъг за него.

Не, реших да го направя днес.

— Да, за него пътят беше дълъг, тъй като нямаше какво да го поддържа.

— О, клетичкият, не беше ли нахранен?

Взех да мисля да го отложа за утре.

— Н-не — казах аз, — бедата беше не в това, че не е бил нахранен, а че не е могъл да изпита моето неизразимо щастие да бъде край вас.

Дора наведе глава върху рисунката си и каза след малко, докато през това време аз стоях обхванат от треска и с вдървени крака:

— По едно време, изглежда, че и вие не съзнавахте добре това свое щастие.

Разбрах, че вече връщане няма. Сега или никога!

— Види се, вие никак не държахте на това щастие — каза Дора, като вдигна леко вежди и поклати глава, — когато седяхте до мис Кити.

Трябва да отбележа, че Кити беше името на създанието в розова рокля с малките очи.

— Впрочем не виждам за какво трябва да държите на него — каза Дора, — нито пък защо трябва да го считате за щастие. Но, разбира се, вие само се шегувате. Освен това никой не се съмнява, че сте напълно свободен да вършите каквото си искате. Джип, немирник такъв, ела тук!

Не знам как го направих. Всичко стана само в един миг. Скочих преди Джип. Взех Дора в обятията си. Преливах от красноречие. Не търсех никакви думи. Казах й колко я обичам. Казах й, че без нея бих умрял. Казах и, че тя е идолът ми и че я обожавам. Джип лаеше лудо през всичкото време.

Когато Дора оброни глава и заплака, и затрепера, красноречието ми се удвои. Ако тя би пожелала да умра за нея, достатъчно бе само да го каже, и аз бях готов. Животът без Дорината любов би бил за мен невъзможен. Не бих могъл да го понеса и нямаше да го понеса. Обичах я още от мига, когато я бях видял за първи път. И в този миг я обичах до полуда, И винаги, всеки миг ще я обичам до полуда. И други са обичали по-рано, и други ще обичат занапред, но никой никога не е могъл, не е обичал и няма да обича тъй, както я обичам аз. Колкото по-буйно произнасях думите си, толкова по-усилено лаеше Джип. Всеки от нас по свой начин подлудяваше все повече и повече.

Е добре! Малко по малко Дора и аз се намерихме седнали на дивана, вече успокоени, а Джип лежеше на скута й, като примигваше миролюбиво насреща ми. Бях свалил товара от плещите си. Бях потънал в безкрайно блаженство. Дора и аз бяхме сгодени.

Предполагам, и двамата имахме някаква смътна представа, че всичко това ще свърши с женитба. Изглежда, че трябва да е било така, защото Дора каза, че в никакъв случай не бива да се венчаем без бащиното й съгласие. Обаче всъщност, обхванати от младежка жар, ние не поглеждахме нито напред, нито назад, нито пък желаехме нещо друго освен настоящето. Решихме, че засега трябва да пазим в тайна любовта си и да не я доверяваме на мистър Спенлоу. Но аз съм положителен — тогава и през ум не ми минаваше, че в това има нещо нечестно.

Мис Милс беше по-замислена отвсякога, когато Дора отиде да я повика и я доведе. Предполагам, това беше, защото случилото се между нас не можеше да не събуди заглъхналото ехо в пещерите на спомена. Тя обаче ни даде благословията си, увери ни в трайността на приятелството си и изобщо говореше ни така, както подобава на човек, отказал се завинаги от света.

Какви волни, приказни, щастливи, глупави мигове бяха те! Премерих Дориния пръст за пръстен, който щеше да бъде направен от незабравки, и златарят, комуто занесох мярката, разбра каква е работата и ми се смя, а след това ми определи каквато цена си искаше за хубавата мъничка дрънкулка с нейните сини камъчета. Всичко това е така свързано в паметта ми с Дорината ръка, че когато вчера зърнах случайно подобно пръстенче на пръста на собствената си дъщеря, за миг сърцето ми се сви от болка!

Когато с високо вдигната глава се разхождах из лондонските улици и с възторг носех в сърцето си своята тайна, чувствувах се горд, че съм влюбен и че самият аз съм любим, и дори да можех да хвърча във въздуха, пак нямаше да се чувствувам така извисен над нещастните същества, които пълзяха по земята!

А срещите ни с Дора в градината на площада, когато седяхме в прашната беседка! И до ден днешен обичам лондонските врабци само заради тогавашното си щастие и в опушените им пера виждам всичките отблясъци на тропиците!

Ами първото ни голямо скарване (една седмица след годежа ни), когато Дора ми върна пръстена заедно с една бележка, в която бе употребила страшния израз, че „любовта ни е започнала в глупост и е свършила в лудост“! О, ужасни думи, заради които си скубех косата и крещях, че всичко е свършено!

Ами когато под закрилата на нощта долетях до мис Милс и се видях с нея крадешком в задната кухня с пресата за пране! Как я молих да ни посредничи и да предотврати лудостта, към която бяхме тръгнали! С каква жар се зае тя да свърши това дело и се върна с Дора, след което от дълбините на собствения си горчив опит ни закле да се сдобрим, за да избегнем пустите пясъци на Сахара.

А как плакахме и се сдобрихме, как отново се чувствувахме така блажени, че задната кухничка, с пресата и всичко, се превърна в любовен храм, в който си съставихме план да си пишем чрез мис Милс поне веднъж на ден.

Да, какви волни, приказни, щастливи, глупави мигове! В целия ми живот няма други моменти, за които да си спомням с такава усмивка на лицето и с такава нежност в душата!